Анатолий Рибаков
Прах и пепел (59)

25.

„Отговорният представител“, пристигнал в разположението на Десета армия, беше самият Жуков. Беше тръгнал през нощта, придружен от половин рота охрана с два бронирани автомобила.

За неговото заминаване не знаеше никой освен началник-щаба Соколовски. Бе наредено да отговарят на телефонните обаждания от Ставката: „Намира се във войските.“ Сталин забраняваше командващите да пътуват до други фронтове без негово разрешение. Придвижване по собствените им фронтове разрешаваше, но не беше доволен, искаше командващият да не помръдва от телефона.

Разбира се, можеше да остави Голиков да се оправя сам. Нека Сталин се полюбува на любимеца си. Но провалът на Голиков би означавал провал на цялото контранастъпление. Гудериан ще мине в тил на Западния фронт, през този пробив ще нахлуе германската пехота, това означава падане на Москва. А сега Гудериан е лесна плячка. Самозабравил се е, разтеглил е армията си, трябва да се нанесе удар точно под основата на клина, да се обкръжи и разгроми. Той ще накара Десета армия да нанесе този удар. Ако потрябва, ще нареди още днес да бъдат разстреляни нехайните командири, тогава и другите ще почувстват своята отговорност. Когато загиват милиони, животът на няколко души не струва почти нищо. Това е философията на Сталин, но може би именно в нея се крие Сталиновата сила. Без неговата желязна воля съпротивата срещу такъв враг щеше да бъде невъзможна. Много непростими грешки прави Сталин, те струват скъпо на народа. Но нямаме друг вожд. И трябва да се подчиняваме. И да накараме по-нискостоящите командири да ни се подчиняват. Само в това е спасението на страната.

Така размишляваше Жуков, пътувайки на задната седалка в колата. Обичайните мисли. Жуков ту задрямваше, ту се събуждаше. Много нощи бе прекарал на тази седалка, много неща бе премислил. Вече не си спомняше последната нощ, когато бе спал нормално, може би като малък, когато живееше при майка си. Покривът на къщата рухна от старост, прехвърлиха се в бараката, но и там се спеше хубаво. А от дванайсетгодишен свикна да спи по малко. При господаря кожухар работеше от шест сутринта до единайсет през нощта, спеше в самата работилница, на пода. А целият му останал живот мина на коня, в колата, на път. Успееше ли да придремне някъде час-два, беше късмет! И в Москва, в Генщаба се бодърстваше нощем — Сталин напускаше Кремъл призори, тогава и те се разотиваха по домовете си.

Понякога колите спираха, дозорните докладваха — пътят е свободен. Политаха нататък.

Малко се позабавиха пред самия Пронск. Беше още тъмно, но Жуков вече се беше събудил. Адютантът му докладва:

— Тук в селището са намерени камиони, в тъмното не разбрали чии са, мислели, че са на германци, но излезли наши, май авторота.

— От коя дивизия?

— Не знам, другарю армейски генерал. Събудили шофьорите, нещо бъркат, не могат да обяснят разбрано на чие подчинение е авторотата.

— Спрете в селището.

Едва се разсъмваше, но колите вече се виждаха, прилепени до къщите, до бараките, някои в дворовете, като за маскировка.

Продължиха. След десет минути пак спряха. В покрайнините на Пронск ги чакаше Голиков. Като видя Жуков, не се изненада, старата щабна лисица се бе сетила кой ще дойде, приближи, рапортува: всички командири на дивизии са събрани в Старожилово, тук наблизо, малко на изток от Пронск.

— Какви са тия камиони в най-близката махала?

— Камиони ли? — учуди се Голиков. — Тук не може да има камиони. Тук още не е дислоцирана нито една дивизия.

— Там има авторота.

Голиков сви рамене.

— Нямам представа.

— Някой командир на дивизия да си ги е скрил? Може да крият коли и в други села. А в отчетите пишете — нямали сте автотранспорт.

— Това не са наши коли, може да е някаква скитаща авторота.

— Тя е в разположението на вашата армия и вие сте длъжен да знаете. Разберете и докладвайте. Криели ги? От кого? По чия заповед? Дезертьори? Откъде? Кой им е главатарят?

 

 

Съвещанието в Старожилово Жуков започна с думите:

— В отчетите пишете, че ви липсва автотранспорт, а аз сега, преди да вляза в Пронск, с очите си видях цяла авторота. Чия е?

Всички мълчаха.

— Излиза, че е ничия — навъси се Жуков. — Щом разберем чии са колите и кой ги крие, жестоко ще се наказваме. Предупреждавам: за най-малка лъжа в отчетите, за укриване на въоръжение и техника най-сурово наказание очаква виновните. Имахте достатъчно време за сформиране. Сега сте на фронта. Тук са нужни боеспособни дивизии.

След такова встъпление съобщенията на командирите звучаха съвсем различно от доклада на Голиков. Има някои недокомплектовани места, желателно е да получим липсващото преди началото на военните действия, а ако не, ще се постараем да го получим на бойното поле. Но моралният дух на бойците е висок, задачата на командването ще бъде изпълнена.

Докато слушаше командирите на дивизии, Жуков си поглеждаше часовника. Девет и половина, време беше да се връща в Перхушково. Но работата с авторотата трябваше да се приключи пред очите на всички. Ако я е крил някой командир на дивизия, той ще бъде разжалван в редник, ако е рота дезертьори, командирът й ще бъде разстрелян. Добър урок за цялата Десета армия.

— Какво става с авторотата? — попита той Голиков.

— От специалния отдел разследват.

— Изпратете кола за командира на авторотата, да се яви веднага.

Скоро в стаята влезе дебел очилат майор — от специалния отдел. След него въведоха червеноармеец с измъчено лице, напукани устни, с шинел, кепе, ботуши. Жуков го загледа озадачено.

— Наредих да се яви командирът на авторотата!

Дебелият майор козирува:

— Разрешете да доложа, другарю армейски генерал. Команден състав в ротата не е останал. Къде са се дянали или къде са ги дянали, засега не е установено. Шофьорите свидетелстват, че ги е командвал този червеноармеец. Именно него разпитвах. Има твърде много неясноти, другарю армейски генерал.

Жуков погледна Саша.

— Защо не се представите?

Саша вдигна ръка до кепето, продума нещо. Дрезгав, простуден глас, не му се разбираше нито дума.

— Какво, какво? — раздразнено подвикна Жуков.

— Червеноармеец Панкратов е доведен — повтори Саша.

Жуков го гледаше. Така още никой не бе посмял да му отговаря.

Саша издържа погледа му. Щели да го разстрелят? Майната им!

— Вие ли командвахте ротата?

— Водя ротата към Пронск.

— Откъде?

— От района на село Хитрованшчина, западно от железния път Михайлов-Павелец.

— А къде е командирът на ротата?

— Загина при авиационно нападение.

— Именно, именно — намеси се майорът от специалния отдел, — всички командири са убити, а всички шофьори са здрави и читави.

— Кой ви възложи да водите ротата? — строго попита Жуков.

Саша се озърна като подгонено животно. Генерали, полковници, насядали тук, гледат го. Зализани, кой от кой с по-висок чин… Тях да ги прати човек сега там, в снега, в дерето, да мъкнат камиони на плещите си… Стратези… Докъде докараха страната… Допуснаха Хитлер до Москва… Да можеше да им каже какво мисли за тях…

— Питам ви, кой ви възложи да водите ротата?!

И тоя! Прославен пълководец — и той провежда разпит.

— Е? — повиши тон Жуков.

— Родината ми възложи, другарю армейски генерал — изхриптя Саша.

Всички мълчаха. И генералите, и полковниците.

Жуков не откъсваше от Саша втренчения си поглед.

— Член ли сте на партията?

— Безпартиен съм.

— Как се озовахте в Пронск?

— Ротата трябваше да достави товар в Узловая, в тила на Двеста трийсет и девета дивизия. Срещнахме един капитан с бойци, той ни каза, че Двеста трийсет и девета дивизия е в обкръжение. Какво да правим? Германските танкове се движат към Михайлов и Скопин. Единственият път за нас беше между Михайлов и Скопин.

— Че там има ли път?

— Има гредер.

Жуков се наведе над картата.

— Тук нищо не е отбелязано.

— Пътят се строеше преди войната, не е завършен. Успяха да минат с гредер. Естествено, на картата го няма.

— А вие откъде знаехте за гредера?

— Работил съм на строителството на този път.

— Можете ли да го покажете?

Саша се наведе над картата. От кепето му капна една капка, снегът се разтапяше в топлата стая.

— Разрешете да си сваля кепето, че ще намокря картата.

— Свалете го.

Саша пъхна кепето под мишница, пак се наведе над картата.

— Ето по тези населени места: Дурное, Грязное, Малинки, Хитрованшчина.

Жуков побутна картата към началник-щаба.

— Пренесете го на своята карта, направете рекогносцировка. — Обърна се към Саша: — В какво състояние е пътят?

— Ние минахме с лопати. А ако има снегорин, не е трудно.

— Колко време пътувахте?

— Две денонощия. Нощем. Денем се страхувахме от самолети.

— Нощите сега са дълги — замислено продума Жуков. — Загуби?

— По пътя нямаше загуби. Но имаме един ранен, хора с измръзвания. Моля да им се окаже медицинска помощ. — Саша погледна към майора от спецотдела. — Макар че гражданинът майор ни нарече престъпници, и престъпниците имат право на медицинска помощ.

— Помощ ще ви се окаже — каза Жуков, — а вие знаете ли как се казва командирът на Двеста трийсет и девета дивизия?

— Не знам.

— Полковник Мартиросян!

Стана командирът на Двеста трийсет и девета дивизия, млад красив арменец.

— Полковник Мартиросян, ваша ли е авторотата?

— Разрешете да доложа, другарю армейски генерал, към нас е била изпратена отделна авторота за транспортиране. Но дивизията вече водеше бой с обкръжилите я превъзхождащи сили на противника и на двайсет и седми ноември, след като зарови в гората тежкото въоръжение, разкъса обкръжението и пристигна тук, в района „Голямо село“. Авторотата не е можела да дойде в обкръжената дивизия. Имам основания да смятам, че точно тази е въпросната авторота.

— Откъде имате такива основания?

— Съвпадението на всички обстоятелства го показва, другарю армейски генерал. И ако ми позволите да кажа…

— Кажете!

— Ако ми позволите да кажа, другарю армейски генерал — повтори Мартиросян, — движението на тази рота до Пронск, в коридора между две атакуващи танкови колони на противника, за мен е мъжествено изпълнение на воинския дълг.

— Аха — позасмя се Жуков. — Добре, седнете! Червеноармеец…

— Панкратов — подсказа оня от спецотдела.

— Панкратов… Разбирате от карти. Къде сте учили?

— В автотранспортния факултет на московския транспортен институт.

— Инженер значи… А защо сте редник?

— Така се случи.

— Имате ли документ за образование?… Покажете го!

Саша разкопча шинела си, извади от джоба на гимнастьорката сгънатото на четири удостоверение, сложи го на масата. Нямаше как! Карай да върви, нека знаят. По-далече от фронта няма да го пратят.

Жуков прочете първата страница, обърна… Саша не откъсваше поглед от него… Сега ще стигне до реда: „Незащитил дипломен проект поради арестуване…“ Стигна! Вдигна поглед към Саша… Гледа го… Пак чете, пак го гледа…

— Били ли сте комсомолец? От коя година?

— От двайсет и пета.

Жуков наведе очи към удостоверението.

— Тук е отбелязан взет зачот по военно дело…

— В института имахме висша извънвойскова подготовка.

Жуков се обърна към Голиков.

— Инженерите ни са малко, а при вас служат като прости шофьори.

Голиков би могъл да каже, че не знае нищо за тази авторота и вижда за пръв път този шофьор. Но той беше опитен чиновник и разбираше — в такава ситуация не се възразява. Жуков е прав: не е редно така да се използват инженерните кадри, за нередности някой получава мъмрене, кой точно — няма значение.

Жуков взе червеноармейската книжка на Саша, подаде я на началник-щаба и като гледаше в удостоверението, продиктува:

— Запишете допълнителни данни: Завършил автотранспортния факултет през 1934 година. Удостоверение номер сто осемдесет и шест, дробна черта, трийсет и четири… Записахте ли? Съставете атестация за произвеждане в чин „Военен инженер трети ранг“, сега ще я утвърдя.

Върна удостоверението на Саша.

— Поздравявам ви с произвеждането ви в чин „Военен инженер трети ранг“.

— Благодаря, другарю армейски генерал.

— Работете, воювайте, служете на Съветския съюз.

Саша козирува:

— Тъй вярно, да служа на Съветския съюз!

 

 

Сутринта на 6 декември съветските войски преминаха в контранастъпление и въпреки силните студове и дълбокия сняг отблъснаха противника на 150–200 километра от Москва.