Анатолий Рибаков
Прах и пепел (18)

18.

Малка едноетажна къща на тиха уличка близо до театъра. Градинка, дървена резбована портичка, на тротоара следи от метла. В коридора пътечка на пода, дълга закачалка на стената, на другата стена огледало. Уляна окачи кожуха си и се отпусна на един стол до огледалото, Мария й подаде пантофи. Уляна стана, разкърши се, сякаш нещо й пречеше.

— Не е зле да си сваля сбруята. В трапезарията ти топло ли е?

— Затоплила съм. Ще ти дам пеньоар.

Уляна вдигна очи към Саша:

— Саша, имате ли нещо против да облека пеньоар?

— Ама моля ви се!

Отидоха в трапезарията.

— Почакайте тук — каза Мария, — сега ще се върнем. Хайде, Уляша.

Жените излязоха.

Саша се огледа. Стенен часовник с махало, миниатюри, окачени по стените не без вкус, пиано, на него тясна и дълга дантелена покривчица, отрупана с фигурки, телефон на кръгла масичка с дебело струговано краче. Мебели от махагон, Саша не беше много вещ в тези неща, но разбираше, че всичко е старинно и скъпо. Зиданата печка беше облицована с кахлени плочки в руски стил. Топло и уютно.

Върна се Мария, облечена по домашному — с пола, жилетка, по чехли, повдигна от единия край на масата плътната орнаментирана покривка, вместо нея постла бяла, сложи три прибора, чашки, халби.

— Е, Сашенка, харесва ли ви тук?

— Разкошно е, дори е по-хубаво, отколкото вкъщи.

Тя укорително поклати глава.

— Сашенка, аз държа вашата квартира за хора, на които е нужна регистрация. Та вие не живеете в нея.

— Естествено.

— Но ако още с пристигането си бяхте дошли при мен, щях да ви уредя в центъра. Вие обаче имахте просрочване, затова се наложи да ви пратя там.

— И съм ви много благодарен — искрено каза Саша. — Погледнах лекомислено на това, вие ме спасихте.

Тя го погледна изкосо, искаше да каже: знам, приятелче, защо не се регистрираше, но не е сега моментът да говорим за това.

Влезе Уляна по пеньоар, с разпуснати по раменете рижави коси, беше си разплела плитката. Пеньоарът беше дълъг, от хавлиена материя, почти разтворен отпред, та се виждаха белите й силни крака, заоблените колена. Всичко беше откровено и стана ясно какво се бе мяркало в зеленикавосивите и очи: аз съм делова дама от ЦК, преструвки няма да има, ще легна веднага, а оттам нататък — колкото те бива, да се надяваме, че те бива. В ЦК се налага да се правя на високонравствена, а тук, далеч от началството и подчинените, мога да си взема своето. Мария, естествено, не й е казала какъв е той.

— Е, мили мои соколчета — бърбореше междувременно Мария и нареждаше по масата чинии с мезета, — сигурно сте огладнели. Какво ще пиете? Саша, за вас, предполагам, водчица, а за теб, Уляша?

— И за мен малко водка.

Уляна придърпа до масата едно кресло, седна, преметна крак връз крак, пеньоарът се разтвори, краката й съвсем се разголиха.

— Ела по-близо до масата — позасмя се Мария. — Саша вече се нагледа на дивните ти крачета. А, Саша, нагледа ли се?

— Какво го интересуват крачетата ми? — отвърна Уляна. — Там, на танците, е гледал безброй крачета. И белички, и чернички, и на точици.

— На точици не съм виждал — засмя се Саша.

— Хайде, деца. — Мария си наля. — Да пием за срещата ни.

И Уляна вдигна чашката си. В погледа й изведнъж се мярна нещо сериозно.

— Да пием за столицата на нашата родина — Москва. Нали със Саша сме земляци, почти съседи.

Застрахова се. Ако преспи с него, никой няма да научи. А за пийването — чукнали са се у приятелка за столицата на нашата родина.

Пиха. Замезиха. Саша отдавна не беше виждал такива мезета: черен и червен хайвер, сьомга, шунка, водката не миришеше на пърцуца, имаше сокове от френско грозде и от клюква^[1]. Обичат хубавия живот, научили са се.

Уляна подаде чиния на Саша.

— Саша, сложи ми от всичко по малко.

Мария побутна към него салатиерите с мариновани гъбки, краставички, домати.

— Опитайте и от моите туршийки.

Уляна опита, похвали я:

— Бива. Твоята Петровна ли ги маринова?

— Тя.

— Домашното мезе е най-доброто. Само че нямам време да се занимавам.

Тя държеше чинията на коленете си. Не й беше удобно да яде така, но искаше да седи полугола.

— Ще ви нагостя и с пелмени, наши, уфимски.

Уляна погледна часовника.

— Минава единайсет. Трябва да се обадя в хотела.

Стана, отиде до телефона, набра номера на хотела.

— Болшакова се обажда. Забавих се у една приятелка, късно е да викам кола, неудобно ми е. Ще пренощувам тук. Запишете номера.

— Защо даде номера? — каза Мария. — Ще те безпокоят през нощта.

Уляна се върна на мястото си.

— Никой няма да се обади, нощем на никого не съм потрябвала. Виж, на Сашенка може би, ако не е много изтънчен. Кажи, Саша, обичаш ли такива като мен?

— Какви такива?

— Червенокоси, нахални и безсрамни.

Той се засмя: ето че тя сама си каза онова, което мислеше за нея.

— Че кой не ги обича?

Уляна се върна към разговора с Мария.

— Дадох телефона за случай, че утре се заинтересуват къде съм прекарала нощта. Тук нас, другарите от центъра, ни следят с четири очи, всеки гледа нещо да те натопи.

Мария стана.

— Сега ще донеса пелмените, само не се разпускайте тук без мене.

Опитна сводница…

Уляна се наведе към Саша, загледа го от упор с големите си зелени очи, неочаквано каза:

— На работата си бачкам като вол, по шестнайсет часа на денонощие и всеки момент чакам откъде ще ме тресне мълния? Нали мога понякога да се разтоваря? Със свестен човек! Как смяташ?

Той не намери какво да отговори сви рамене, сиреч, естествено е.

Уляна не откъсваше поглед от него.

— Нали ти си свестен, почтен човек?

Той се усмихна в отговор, отново сви рамене.

— Ето, разбрахме се. — Тя още се приближи до него. — Ела да се целунем.

— Нали Мария ще дойде…

— Нищо, нищо, Машка е наш човек.

— Де, де — чуха те изведнъж гласа на Мария, — нали ви предупредих. Една минутка не можете да почакате.

Тя сложи на масата голяма паница с пелмени, нареди ги в чиниите.

— Които иска, със сметана, който иска с оцет, с чер пипер, кой както ги харесва, пелмените са истински: по равно свинско и говеждо и малко овнешко.

— С такива пелмени не е грехота и да пийнем — предложи Саша.

Пиеше му се. Дали Уляна говори искрено, или това е обичайният похват, версия, която я оправдава? Има ли значение! Нали и той не е такъв, за какъвто тя го взема. Тъй че са квит. Тя иска да се поразпусне, и той няма нищо против. И трябва да пийнат.

— Правилно — съгласи се Мария, — на себе си налей повечко, на нас по-малко. Хайде, Уляша, вместо успокоително.

Уляна пи с всички… Лапна едно пелменче, загледа се в Саша, сложи ръка върху неговата.

— Уляна, остави човека да хапне! — скастри я Мария.

— Ами да яде, кой му пречи?

Мария избърса със салфетка устните си, стана.

— Добре, дечица, вие сте хора свободни, а аз утре от девет съм на работа. Така че лека нощ. — Тя посочи телефонната масичка. — Уляша, ключовете са там, следобед ще ми ги дадеш. И имай предвид, моята Петровна ще дойде в десет часа… — Целуна Уляна, Саша, погали го по бузата. — Добро мъжленце!

 

 

Саша се събуди, когато иззад пердетата проникнаха ивички светлина, чу раздвижване в трапезарията, дрънчаха чинии. До него се размърда Уляна, прошепна във възглавницата:

— Лежи си, Машка раздига съдовете.

Той затвори очи, дрънченето престана, после се затръшна входната врата.

— Машка си отиде. — Уляна стана от леглото. — Сега ще се върна.

Уляна се върна, мушна се под юргана, притисна се до Саша.

— Бр-р, студено — после се пресегна към масичката, взе часовника. — Я гледай, вече е почти девет. — Остави часовника, притисна се до Саша. — Цял век бих лежала така до тебе. Но трябва да се мярна в работата, хайде да ставаме, миличък. — Тя отметна юргана откъм неговата страна. — Обличай се.

Саша стана, облече се.

— Ще те изпратя, после ще се облека и ще си тръгна, още половин час има да си оправям косата. Като дойде домашната помощничка на Машка, ще завари мен — няма нищо, но не бива да ни види двамата, нали разбираш. Кажи, кога ще дойдеш в Москва? Защото аз днес си заминавам.

— Така ли? — учуди се Саша.

— Да, миличък, довечера с нощния. Та кога ще дойдеш в Москва?

— Обещах на Семьон Григориевич да отида до Саратов.

— Ха, много важно — Семьон Григориевич, старши помощникът на младшия портиер. Имаш ли жилище в Москва?

— В Москва живее майка ми.

— Как тогава ти се размотава по разни градове? Ще те уредя в Москва.

Той приседна на кревата.

— Толкова ли си всемогъща? Къде работиш?

Тя го погледна недоверчиво.

— Ама ти не знаеш ли?

— Откъде да знам?

Тя помълча, преди да отговори:

— Работя в Комитета по въпросите на изкуствата. Когато тръгваш за Москва, ще вземеш телефона ми от Мария. Ще й кажа да ти го даде.

— Ще ти се обадя — каза Саша. Знаеше, че никога няма да й се обади. — Но на моята възраст е късно да започвам кариера. Солист няма да стана, статист — не искам. Но имам една молба към тебе. Видя ли моя корепетитор?

— Един беличък?

— Да. Той е театрален художник, работил е в Ленинград при Акимов, после в Калининския театър на младия зрител. Не се разбрали нещо с художествения ръководител, напуснал. Ако му помогнеш, ще бъде чудесно. Казва се Дубинин, Глеб Василиевич.

— А всичко ли му е наред?

— В какъв смисъл?

— Не разбираш… А разбираш ли какво е времето?

Саша сви рамене, усмихна се кисело.

— Безпартиен, неосъждан.

— Добре. — Тя пак погледна часовника, разбърза се, стана, облече пеньоара. — Кажи му, че вчера си изпратил Мария Константиновна, разказал си й за него и тя е заръчала да се отбие при нея. Ще му помогна чрез Машка. Хайде, ще те изпратя.

В коридора се подпря на стената и погледа Саша, докато той си обличаше палтото и си слагаше каскета.

— Значи, както се разбрахме. По улицата си върви спокойно, не се озъртай.