Анатолий Рибаков
Прах и пепел (35)

36.

Варя си тръгна за вкъщи пеша. Не й се блъскаше в метрото.

Положението й е сериозно. Ще насрочат събрание, ще поискат колективът да се освободи от „вражеския елемент“, а после с нея ще се заемат органите. Сценарият е известен.

Да се омъжи за Игор Владимирович е единственият й шанс да се спаси. Има ли право да се възползва от него? Не е в Саша въпросът, тя не съществува за Саша, отдавна е време да се примири с това. Но много пъти се е убеждавала, че не обича Игор Владимирович. Той не й е неприятен, дори напротив, но кой знае защо от първия ден на познанството им не си го представя като съпруг. Може би защото тогава беше хлапачка и й се видя стар. А той не е по-стар от Костя. Костя не й изглеждаше стар, а Игор Владимирович й изглеждаше. Костя тогава носеше за нея ореола на независимост от властта, а Игор Владимирович беше зависим. Костя, според тогавашните й разбирания, не приемаше съществуващия ред, Игор Владимирович го приемаше. Това сравнение е глупаво. Костя е играч на билярд, далавераджия, мошеник, зависим е от законите на престъпния свят, а те не са по-добри от нашето държавно беззаконие. Тя трябва ясно да си представи дали ще могат да живеят заедно. Ще се гордее ли с него, или ще се срамува? Както с таланта му, така и с изключителния човек да, ще се гордее. Но на кого и на какво служат днешните таланти? Все на тая мустаката муцуна. А на всичко отгоре той покровителства Игор Владимирович. С какво ще се гордее тя тогава? С изложбите, премиите, хвалебствените статии във вестниците, поздравленията? Колко отрепки и нищожества ги получават!

Ще се срамува ли от него? През тези години само веднъж й стана неприятно — от шаблонния език, с който той й даваше характеристика на профсъюзното събрание, и после, след събранието, във „Въженцето“ с неочаквано вреслив глас се развика на оная проститутка на Костя, Клавдия Лукяновна: „Май не сте нощували скоро в милицията? Бързичко ще ви го уредя!“ Да беше я шитнал от масата, а той: в милицията… И тогава си помисли за него — страхливец!

Не беше права да си го мисли, несправедливо беше. Той не е свикнал с профсъюзни събрания и е решил да говори с тях с техния език, не е навикнал на скандали с проститутки и не е намерил веднага правилната линия на поведение. Пък и колко години минаха оттогава, не е хубаво да си припомня това, той би могъл да й припомни много повече неща, Костя например.

Няма да се срамува от него. Да, той служи на държавата, но нали и тя служи. Той е главният автор на реконструкцията на Москва, която трябва за векове да бележи великата Сталинова епоха. Тя е обикновен техник, но нали и тя служи като всички. Трябва да се живее, да се яде и пие и каквото и да приказваме, трябва да се строят градове. А Игор Владимирович е постигнал положението си не с угодничество, не с подлости, а с талант. И вътрешно съчувства на преследваните и нещастните, търсеше работа на Лена Будягина, помогна й да отведе Ваня.

Спомни си как веднъж вървяха по Волхонка покрай площадката, където издигаха Двореца на Съветите. Тя го попита защо навремето не е участвал в конкурса за проект на двореца, тогава всички се питали защо ли.

Той се разсмя.

— Знаете ли кой най-много се страхуваше, че Дворецът на Съветите ще бъде построен? Никога няма да отгатнете, залагам си главата.

Тя изреди няколко имена, но не отгатна. Излезе, че бил Хитлер! Ако Москва издигне тази грамада чак до облаците, ще надскочи Берлин, което фюрерът не желаел.

— Излиза, че не сте искали да огорчите Хитлер?

— Така излиза.

— А сериозно?

— Сериозно ли?… Дворецът се издига на мястото на разрушения храм „Христос Спасител“. Можем всякак да се отнасяме към религията, към храмовете изобщо и към този в частност. Но той е бил построен в чест на победата над Наполеон, с народни пари, събирани по копейка из цяла Русия. Не можех да участвам в неговото разрушаване.

Да, животът с Игор Владимирович ще бъде достоен живот, доколкото може да има достоен живот в тази страна.

И все пак… Какво ще си помисли Саша, когато научи, че тя пак, за втори път се е омъжила? Първия път — за късметлия мошеник, втория — за преуспяващ архитект? Лошо ще си помисли. Той се лута из страната, гонен, преследван, без дом, без стряха, а тя ще живее в разкошен апартамент, ще посещава консерваторията, ще ходи на премиери. Със Саша е приключено, но тя не иска да остане в неговите очи продажна жена, търсачка на богати съпрузи.

Защо тогава Саша не пожела да се срещне с нея? Щеше да отиде в Калинин, да поседят на гарата, да си поговорят, той щеше да я разбере, може би тогава всичко щеше да бъде друго. А сега Саша ще свърже с нейното име още едно разочарование, още едно предателство. И нищо не може да се промени.

Със Саша нищо не излезе и няма да излезе, стига илюзии. Обстоятелствата я принуждават да се омъжи. По-добър съпруг от Игор Владимирович няма да намери, няма да срещне друг такъв, умен, почтен, любящ, грижовен. И не бива да отлага, той бърза, утре или вдругиден тя ще се премести при него на улица „Горки“. А по-нататък… По-нататък много неща я смущаваха. Как ще му заговори на ти? Свикнала е да му говори на ви, да се обръща към него по име и бащино. Как ще се целуне с него, как ще легне в леглото му? Ще трябва да пречупи нещо у себе си. Добре, всичко това — после. А сега е важно да си изясни всичко относно Саша. Разбира се, Саша ще научи, че тя се е омъжила отново. Но нека Софя Александровна му каже, че този човек я е чакал четири години, както и тя е чакала Саша с години. И не го е дочакала. И е решила, че има право да се разпорежда със съдбата си.

Ще даде съгласието си на Игор Владимирович, но първо всичко ще му разкаже. И за Костя, и за Саша. Но това е минало, а в бъдещето тя ще влезе с Игор Владимирович и се надява да му бъде добра, предана и то се знае, вярна съпруга.

На двора Варя погледна към прозорците на Софя Александровна, светеха. Значи, не спи. Варя се качи при нея.

Познатият коридор, познатото жилище. В стаята на Михаил Юриевич има нови наематели, и в стаята на Саша, онази, в която живяха с Костя, се е нанесла непозната жена. На въпроса на Варя коя е тя Софя Александровна й бе отговорила уклончиво: „Позната на мъжа ми.“ Явно бе някоя от новото семейство на Павел Николаевич, но Варя не взе да я разпитва.

Много неща се бяха променили. И все пак, когато влезе при Софя Александровна, Варя с тъга си помисли колко е свързана с тази стая — тук приготвяха колетите за Саша, тук четяха писмата му, тя надписваше и залепваше пратките. Отсега нататък този дом няма да е неин втори дом, разбира се, тя няма да изостави Софя Александровна, но е малко вероятно, че ще може да я навестява толкова често, колкото и преди. И за спомен от това жилище ще й останат само книгите, които й подари Михаил Юриевич.

Разказът на Варя разтревожи Софя Александровна.

— Това може да свърши зле. Засега замини при леля си в Мичуринск, а после ще видим.

И тогава Варя й каза, че Игор Владимирович й е направил предложение.

— Прекрасно! — оживи се Софя Александровна. — Нали го хвалеше!

— Да, той е свестен човек. Дори не влиза в партията, макар че го карат. Ръководител на бюро, а пък безпартиен. Такива са единици.

— Най-важното за мен е, че е готов да те защити. Вярно, сега хвърчат и по-големи глави, но неговите разсъждения ми се виждат много логични, с него ще бъдеш в безопасност. Омъжи се, Варя, спасявай се. И животът ти ще стане по-лек.

Варя мълчеше. Софя Александровна хвана ръката й, погледна я в очите.

— Какво те смущава? Сподели с мен! Саша ли?

С мълчанието си Варя потвърди нейното предположение.

— Варенка, мила… Наистина, аз сбърках, като разказах на Саша за Костя. Щеше да е по-добре ти да го направиш. Но, Варюша, това нищо нямаше да промени. Саша живя половин година в Калинин, сега е в Уфа, каза, че бил в командировка, но аз научих: Калинин е обявен за режимен град, затова е бил принуден да го напусне. Утре може да обявят Уфа за режимен град, значи пак скитане, а може би заточение, лагер. И никаква светлинка в бъдещето. Саша е белязан, обречен, такива като него ги дебнат отвсякъде. Има ли той право да осакатява живота ти, както е осакатен неговият? Ако научеше за сегашното ти положение, той без да се колебае нито миг, щеше да каже: „Веднага се омъжвай, още повече че се омъжваш за почтен човек.“ Мъчно ми е да ти говоря така, знам, щеше да бъдеш прекрасна съпруга на Саша, но щом животът на Саша е прекършен, нека поне ти живееш добре.

Варя помълча, после каза:

— Колкото до Саша, може би сте права. Вероятно той наистина трябва да бъде свободен. Но аз в никакъв случай нямаше да бъда бреме за него, така си мисля. А Игор Владимирович наистина е прекрасен човек. Но не съм сигурна, че го обичам.

— Варенка, мила, мислиш ли, че най-добрите бракове се сключват по любов? Заблуждаваш се… Любовта, дори най-силната, не е гаранция за щастлив семеен живот. Аз бях силно влюбена в моя мъж, бащата на Саша. Моето семейство беше против този брак: праволинеен, категоричен, нетолерантен, а аз смятах, че това идва от неговата самостоятелност, от чувството му за собствено достойнство. Бях заслепена от любовта, Варенка, той беше много красив. И си съсипах живота. Той се оказа егоист, безсърдечен себелюбец. На ти един брак по любов! Човек трябва да свързва живота си само с чо-век! С истински човек. Игор Владимирович те чака четири години, значи те обича, омъжи се за него, не се задълбавай в мисли!

— Искате да ви послушам ли?

— Да. Защото искам да си щастлива.

 

 

На другата сутрин Варя влезе в кабинета на Игор Владимирович.

Той стана, погледна я въпросително.

— Игор Владимирович — каза Варя, — хайде днес пак да поседнем някъде, искам да ви разкажа нещо.

— Добре, разбира се, но, Варя, кажете ми само една дума: да или не?

Варя му се усмихна.

— Да.

 

 

37.

 

Глеб ги посрещна във фоайето на Двореца на труда. Разцъфна в усмивка.

— Знаех си, че Саша ще ви доведе тук.

— Така ли? — усмихна му се и Лена.

— За да се изфука с изкуството си.

— И това ми било приятел — покрусено каза Саша, — представя ме като честолюбец. А аз ти доведох пианистка.

— Това пък е страхотно! — възкликна Глеб. Настани Лена до себе си. Погледна я, взе първите акорди.

Никога дотогава Саша не бе работил с такава радост, като днес, никога обичайните мелодии, които подрънкваше Глеб, не бяха му действали така.

„… Ах тези, черните очи, ме тъй плениха, забрава няма ли за тях, горят ме тихо…“

Разказът на Лена го потресе. Невероятно съвпадение! Тогава го закараха на гарата с „черния гарван“. Първи скочиха от колата червеноармейците, а той, щом видя след затвора толкова свободни хора, небето с надвиснали облаци, мокрия асфалт, се стъписа… Командирът му подвикна: „Хайде, хайде, влакът няма да чака, слизай!“ И навъсен, дребничък, забърза напред, угрижено заразбутва тълпата. Почувствал нечий поглед върху себе си, Саша се озърна, но не срещна нито едно познато лице и продължи към своя вагон между двамата червеноармейци. А това била Варя, гледала го е, разплакана. Самата съдба ги е събрала преди раздялата, но те не можаха дори да се погледнат. Не се получи. А после той развали всичко. Как можа толкова жестоко да говори с нея по телефона! Спомни си разстроения й глас: „Нищо друго ли не искаш да ми кажеш. Саша?…“ Ще й се обади. Само да чуе гласа й, каквото и да му каже тя, нека знае, че той я цени, гордее се с нея, обвинява себе си за онзи разговор.

А Глеб свиреше ли, свиреше.

„… Очи черни вий, очи страстни вий, очи парещи и прекрасни, как обичам ви, как ме плашите, че видях ви аз в лош за мене час…“

Докато се движеше из залата, Саша видя Лена, и тя го поглеждаше, усмихваше се на шегите на Глеб и когато Саша даде почивка и отиде при тях, стори му се, че лицето й бе станало по-спокойно.

— Е, какво — попита Саша, — скучно ли ти се видя?

— Смаяна съм!

— А би ли могла да ми акомпанираш като Глеб?

— Да ти акомпанирам? Едва ли. Аз свиря само по ноти.

— За какво са ви ноти?! — усмихна се Глеб. — Спомняте ли си някое танго?

— Спомням си, разбира се. „Пръски шампанско“, „Уморено слънце“.

Глеб просвири няколко акорда.

— Това ли?

— Да.

Той стана.

— Седнете, посвирете.

Лена седна до рояла, изсвири едно танго. Вдигна очи от клавишите.

— Цели сто години не съм приближавала до роял. Какво, става ли?

— Прекрасно, изключително! — възкликна Глеб.

— А казваш, че имаш само една професия — чуждите езици, — каза Саша. — Имаш, значи, и втора.

— Никога не съм мислила за това като за професия.

— А сега помисли. Не е ли по-добре, отколкото да мъкнеш траверси? Глеб изненадано повдигна вежди, Лена се намръщи.

— Не се мръщи — каза й Саша, — не е зле Глеб да знае какво работиш. С него ще се опитаме да те направим корепетиторка. Какво, Глеб, ще успеем ли?

— Ще се постараем.

— И хубаво жилище ще ти наемем, и ще те охраняваме, защото за туземците си прекалено красива.

— Не само за туземците — добави Глеб.

Лена стана.

— Време ми е. Живея далече, а утре съм на работа.

— Кога трябва да дойде Стасик? — попита Саша Глеб.

— В осем.

— Прекрасно. Почакай малко, Леночка.

Саша се обърна към залата, запляска с ръце.

— Продължаваме! Моля, застанете по двойки.

„… Прости, прости, прощавай, мила моя, не ще обикна друга нивга аз, за теб, единствената, само ще си спомням, затуй изпращам ти прощалното танго…“

Саша отново се захвана с групата, но продължи да мисли за Варя, отново и отново прехвърляше в ума си всичко, което му разказа за нея Лена. „Толкова млада, толкова красива, а цял живот се занимава с чужди работи и грижи.“ И на него писа, когато той беше на заточение: „Колко бих искала да зная какво правиш сега…“ И него е искала да подкрепи с любовта си, а сина на Лена е завела в Далечния Изток… Те с Глеб разсъждаваха: народ, лакеи… Не, не всички са лакеи! Саша машинално стисна ръката на партньорката си, тя го погледна учудено.

— Сбърках ли нещо?

— Извинявай — каза той, — добра си, правиш всичко както трябва. Бях се замислил нещо…

Глеб засвири нова мелодия.

„… Завършен път и морна гръд… Сърцето иска своята почивка…“

Той аранжираше в танцов ритъм всякакви мелодии, дори циганските, знаеше, че Саша ги обича. Лена седеше до него, той нещо й говореше, явно й обясняваше как се акомпанира. Дойде Стасик, и той приседна до рояла. Започнаха да идват хората от следващата група.

Саша най-сетне пусна учениците си, погледна Глеб.

— Ще откараш ли Лена?

— Няма нужда, ще се прибера сама.

— Той ще те откара с кола, ще спре, където кажеш.

— Имате кола?

— В този град всички коли са наши — засмя се Глеб.

— Не изчезвай. Знаеш къде да ни намериш с Глеб. Сутрин сме си вкъщи, вечер — тук. Ще се постараем да те уредим в нашата бригада.

— Трябва да си помисля.

— Мисли, но не много дълго.

Глеб се върна, когато следващата група вече приключваше.

— Е, приятел, научих, тя живее оттатък нефтопреработвателния завод, тъмнина, някакви къщурки, в далечината бараки, не ми позволи да я откарам по-нататък. Не ми позволи и да я изпратя. Разбира се, аз настоях: „Няма да ви пусна сама.“ Изпратих я. Бараките се точат по конец, като в лагер. Пред всяка — фенер, а в самите бараки тъмно, сигурно рано си лягат, а може би им гасят светлината в определено време, знам ли. С една дума, щом приближихме до бараките, тя се сбогува с мен и хукна напред, но аз забелязах: влезе във втората барака вдясно.

 

 

Саша разказа на Глеб историята на Лена, докато вечеряха. Глеб слушаше внимателно, макар че в съдбата на Лена нямаше нищо необичайно за днешното време, съдбите на околните бяха все такива.

— Помислих, че е учителка: натъртва на окончанията на думите.

— Дълго е живяла в чужбина, оттогава й е останало, после работеше като преводачка в някакво техническо издателство.

— Баща й би могъл да я уреди по-добре.

— Не, баща й е от онези, истинските! И самата тя не би се съгласила. Някога и аз разсъждавах така: на страната са нужни инженери.

Глеб се позасмя.

— Идейни дечица сте били…

— Вярно е — разсмя се Саша, — искахме да служим на социалистическото отечество, а излезе, че не сме му нужни.

— Такава жена — каза Глеб, — знае три езика, а са я накарали да мъкне траверси, да полага релси, да забива пирони. Ето ти стихове за прекрасната дама.

— Добре, поръчай по още сто грама.

— Виж ти — учуди се Глеб, — този път ти предлагаш. Какво има?

— Проблеми.

Пиха, хапнаха.

— Разбираш ли каква история — каза Саша, — имах любов, още в Москва. Е, как да ти кажа? Любов ли беше? Седемнайсетгодишно девойче, харесвах й, добро момиче, красиво, умно, с характер. После ме затвориха, тя обикаляла затворите, носела ми колети, грижела се за майка ми, писа ми на заточението, аз отговарях, мечтаех да се срещнем, казва се Варя. И ето че когато се върнах, научих, че през това време тя се омъжила, наистина, развела се бързо. Като че гръм ме удари и естествено, скъсах, веднъж завинаги. А сега Лена ми разказа какво е било всъщност и видях всичко по различен начин, много е дълго, за да ти го разказвам. С една дума, не съм бил прав, отхвърлих я грубо, несправедливо, тя ме е чакала, а аз я отритнах.

— Обичаше ли я?

— Обичах я.

— А сега?

— И сега я обичам.

— А тя?

Саша сви рамене.

— Не знам, не сме се виждали пет години.

— Сложна работа… — проточи Глеб. — Момичето е младо, то се знае, няма да те чака толкова години край печката. Но от друга страна, първа любов! И това не се забравя, приятел.

— Ще й се обадя — каза Саша.

— Правилно — одобри Глеб. — Извикай я тук. Ще я настаним в най-хубавата стая в хотела. И ще се разберете.

— Как ще дойде тук? Тя работи, учи.

— Наближават първомайските празници, ще си вземе и два дена от отпуска, ето ти цял меден месец. За това трябва да се пие, приятел!

Хубава мисъл! И Лена е в Уфа. Той ще каже на Варя: „Ела при нас за празниците! Ще се видим всички.“

— Сега за Лена — каза Саша. — Трябва да я вземем при нас, ще се съсипе на тези траверси.

— Трябва. Непременно — съгласи се Глеб, — ще придумам Льоня и Стасик, ще й направим място. Страхувам се, че Машка няма да я иска — изселена е.

— Каневски сега свири в местния симфоничен оркестър, работеше и при нас, и той е изселен. Но фамилията й? Машка може и да не е чувала тази фамилия, не ми се вижда много политически грамотна.

— Да допуснем. Ами Семьон? Пак ще каже: не ни трябват пианисти.

— Ако Семьон откаже — утре зарязвам всичко и заминавам.

— Дотам, значи?

— Дотам. Няма какво да му мисля.

— Приятел, аз не „му мисля“, аз обмислям как да го направим, та да е сигурна работа. С оставката ходът ти е правилен. И аз ще добавя: ако Сашка се махне, махам се и аз.

Обикновено Саша се обаждаше в Москва в неделя. Но до неделя имаше три дена. Немислимо беше да чака толкова. На другия ден потърси Варя. Когато приемаше поръчката, телефонистката попита:

— Кой ще разговаря оттатък, или кого търсите вие?

— Варвара Сергеевна Иванова.

— Чакайте.

После каза:

— Няма я вкъщи.

Същото се повтори и на другия ден. Сигурно беше в института.

В неделя се обади първо на майка си. Тя, както винаги, очакваше да й позвъни. Как си, добре ли си… Към края на разговора попита:

— Как е Варя?

И изведнъж почувства, че майка му бави отговора си.

— Варя — повтори майка му, — Варя се омъжи, Сашенка.

— Омъжила се е?

— Да. За добър, почтен човек. Познават се от много години, но всичко се реши за един ден. Така се стекоха обстоятелствата. Разбираш ли ме?… Такова е времето, Сашенка, аз ли да ти обяснявам.

— Кога стана това?

— Преди половин месец.

— Ами добре — каза Саша, — честити й от мое име. И най-добри, искрени и сърдечни пожелания.