Анатолий Рибаков
Прах и пепел (33)

34.

От гара Иркутск Варя изпрати до Лена в Уфа телеграма до поискване: „Отпускът свърши заминавам вкъщи.“ Не подписа телеграмата — ще се сети, а в графата „подател“ написа: „Сидорова — на път“. Когато пристигна в Москва, завари в пощата писма от Лена, кратки, делови: намерих си работа и общежитие, а ти как си? За Ваня нито дума, така се бяха уговорили. Варя веднага й телеграфира: „Писмата получих, всички здрави, настроението бодро, подробности писмо.“ В писмото писа, че прекарала чудесно отпуска си, починала си, напълняла, почерняла от слънцето, роднините я приели сърдечно. Лена ще разбере, че това се отнася за Ваня. В такъв вид писмото й се видя достатъчно закодирано.

Игор Владимирович знаеше, че е ходила в Далечния Изток, бе й намерил билет за първа класа, което огорчи Варя — щяха да стигнат и с втора.

— Позволете да ви направя този малък подарък — бе казал Игор Владимирович. — Исках поне да пътувате с някакви удобства.

— Сега подаръците на жени в билети за влак ли се правят?

Той се бе засмял.

— Редно е в цветя. Но вие веднъж ми върнахте цветята.

В такова шеговито настроение се бяха разделили. И при пристигането й той я посрещна радостно, без да я разпитва за нищо, каза само:

— Намерих работа за вашата позната. Но, доколкото разбирам, необходимостта от това вече е отпаднала.

— Защо решихте така?

— Тя не ми се обади.

— Изселена е от Москва — кратко отговори Варя, за да сложи край на този разговор.

Разбира се, Игор Владимирович се досеща за много неща. Когато купуваше билета, Варя му даде своя пропуск: с дете, беше достатъчно умен, за да се сети едно-друго. А да го посвещава в подробностите значи да го направи съучастник. Не бива.

Но не успя да сложи край на разговора. Като подбираше думите, бавно и натъртено Игор Владимирович каза:

— Ще ви кажа, Варя, чисто по приятелски: бъдете по-предпазлива.

— Че какво съм направила?

— Понякога прекалено откровено изразявате мислите си, които не са съвсем своевременни, така да се изразя. Това може да бъде изтълкувано не във ваша полза.

— Не разбирам за какво говорите.

Той все така внимателно подбираше думите си.

— Имам чувството, че вашето име започна да предизвиква нездрав интерес, някои хора започват да се интересуват от поведението ви. Ако се изразя с технически език, повиши се нивото на опасност, значи е време да се повиши степента на предпазливостта.

— И все пак — настоя Варя, — нали интересът към моята персона не се е породил изведнъж и без причина? Вашите опасения с Лена Будягина ли са свързани?

— Не знам. Но от известно време почувствах хладинка по ваш адрес от страна на партийния комитет. Едва ли греша.

— Може би трябва да си сменя работата?

— В никакъв случай. Там ще бъдете още по-незащитена. По-спокойно и по-безопасно ще се чувствате при мен, Варя. И — гласът му трепна — до мен. Но ви призовавам към предпазливост, Варенка, умолявам ви.

Какво ли се крие зад неговото предупреждение? То не е случайно. Не е начин да я предразположи. Игор Владимирович не крие, че е влюбен в нея, но не би я плашил с мними опасности. Има нещо. Някакви женски приказки в бюрото? Оказа се, че не са женски приказки.

Излезе „Кратък курс по история на ВКП(б)“, във всички учреждения, предприятия и учебни заведения започна изучаването му, задължително за всички служители. Веднъж в седмицата по два часа след работа. Всеки си купуваше учебник, през седмицата трябваше да прочете една глава, на занятията тя се обсъждаше, ръководителят задаваше въпроси, чиято цел беше да разбере чел ли е служителят зададената глава, разбрал ли я е, както трябва да се разбира.

Варя, като всички, си купи „Краткия курс“, докараха ги в бюрото, струваше рубла и нещо. По пътя за вкъщи с метрото я прелисти, замалко да повърне от тая идиотщина — отначало през ред Ленин, после на всеки ред Сталин. Разбира се, не отиде на първото занятие, каза, че изучават „Краткия курс“ в института — обичайният й номер.

Но този път номерът не мина. Поискаха й служебна бележка от института, че изучава „Краткия курс“ именно там. А в института съобщиха, че всички трябва да изучават „Краткия курс“ по месторабота и в тези вечери студентите се освобождават от занятия. Такова изключително държавно значение се придаваше на изучаването на „Краткия курс по история на ВКП(б)“ от гражданите на страната.

Както каза Льовочка, „Варя си намери майстора“. Рина премълча.

Същия ден извикаха Варя при председателката на профкомитета Ираида Тихоновна, дебела, сладкодумна, суетлива жена — инженерка от отдела по водоснабдяване и канализация. Като инженер беше бездарна и затова активно и старателно се занимаваше с профсъюзната работа. Но не беше лоша, при възможност дори услужлива. Именно тя навремето каза в защита на Варя: „Учи се момичето, повишава квалификацията си нашата млада другарка.“ Ираида Тихоновна намираше на служителите карти за почивка в почивни станции и санаториуми, на децата им — за пионерски лагери, включително и за прочутия „Артек“ на брега на Черно море. Изобщо, беше удобна на всички: и на служителите, и на администрацията, и на партийното бюро, чийто неизменен член беше. Ираида Тихоновна не вършеше почти нищо във връзка с длъжността си, но подписът й стоеше под проекти и чертежи и си получаваше премиите, и се издигаше служебно.

Беше обзавела стаята на профкомитета както му е редът. Масата бе покрита със зелено сукно, в ъгъла се извисяваше преходното червено знаме, по стените висяха портретите на Ленин и Сталин, обещанието на колектива за социалистическото съревнование, портрети на ударници, почетни грамоти. С една дума — като във всяко солидно учреждение. За уют Ираида Тихоновна беше донесла от къщи саксии с мушкато — аленеят се цветчетата на перваза, до тях малка лейка с вода със стайна температура.

— Варя — каза Ираида Тихоновна, — знаеш отношението ми към тебе. Всички тук те ценим като израстваш млад специалист. Но, Варя, ти ни излъга, каза, че изучаваш „Краткия курс“ в института, това излезе невярно. Много ни изложи, Варя.

— Кого съм изложила?

— Във всички учреждения обхватът е стопроцентов. А в нашия колектив сме само четирийсет души и всеки отсъстващ рязко понижава показателите.

— От занятия в института ли да бягам заради тези показатели?

— Във вечерните институти е разрешено в тези дни да не се посещават занятията.

— Аз съм безпартийна и за мен не е задължително да изучавам историята на партията.

Ираида се вцепени: такава дързост! Не било задължително да изучава история на партията!

— Другарко Иванова! — Гласът на Ираида стана официален. — Чели сте заповедта на администрацията, тя е съобщена на всички служители и виси на стената.

— Не си спомням, много неща висят на стената.

— Ще ви напомня: „Всички служители са длъжни да посещават занятията за изучаване «Краткия курс по история на ВКП(б)»“. Вие нарушихте заповедта.

— Може би — спокойно отговори Варя. — Значи ще получа мъмрене.

— И вашето заявление, че безпартийните не са длъжни да изучават историята на нашата партия, е противопоставяне на комунистите и безпартийните.

— Така ли? — учуди се Варя.

— Да, да! В нашата страна има блок на комунисти и безпартийни, а вие се стремите да го разцепите.

— Аз ли мога да разцепя такъв могъщ блок?

— Иванова! Не ме правете на глупачка! Защитавах ви, сега съжалявам за това. Имате много пропуски, Иванова, твърде много. Вие отдавна ни мамите, прикривате се с института. Не сте участвали в нито една първомайска и ноемврийска манифестация, бягахте от всички събрания и митинги. Вие единствена в бюрото дадохте за държавния заем триседмична заплата, докато всички останали — месечна, а аз например — двумесечна.

— Вие сте по-богата от мен — каза Варя. — Аз съм обикновен техник, а вие сте старши инженер, и мъжът ви е като вас, старши инженер е някъде.

Страните на Ираида Тихоновна пламнаха, очите й се присвиха.

— Да, мъжът ми е инженер — просъска тя, — а вашият мъж е осъден за мошеничество и злоупотреба със социалистическа собственост.

— Не е вярно. Нямам и не съм имала мъж. А с кого спя — не засяга никого. Аз не се интересувам с кого спите вие и спи ли някой с вас.

Ираида Тихоновна се вгледа мълчаливо, с омраза в лицето на Варя, после, задъхвайки се, проговори:

— Днешният ни разговор ще ви струва скъпо, Иванова, ще ви припомним много неща — и осъденото ви мъжленце, и сестра ви, дето е изключена от партията, и заточеният троцкист, с когото си кореспондирате. Знаем всичко за вас. Ще покажем истинския ви облик. Ние сме по-силни от вас, запомнете го.

— Ще запомня вашите закани, за тях вие непременно ще отговаряте.

Варя стана и излезе от кабинета. Защо обеща да запомни заканите на Ираида, защо я заплаши с отговорност за тях, и тя не знаеше. Искаше й се тя да каже последната дума, да не излиза унизена от този пиклив кабинет.

Но откъде са насъбрали всичко това? Явно дълго са го събирали, намекът на Игор Владимирович не е бил случаен. Слава богу, поне за Лена Будягина изглежда не знаят нищо.

Докато не е обвинена по политическа линия, трябва да се махне, махне ли се, ще я забравят. А техници-конструктори са нужни навсякъде. Игор Владимирович ще й даде добра характеристика. Наистина, жалко, тя работи тук четири години, свикна, смяташе всички за приятели, но няма друг изход.

Игор Владимирович прочете заявлението й. То беше кратко: „Моля да бъда освободена по собствено желание.“ Препрочете го, сложи го на бюрото, попита:

— Може ли да почака до утре?

— А какво ще се промени утре?

— Довечера свободна ли сте?

— Имам занятия в института.

— Отложете института. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще поседим в „Национал“. Спомняте ли си, където се запознахме някога?