Анатолий Рибаков
Прах и пепел (2)

2.

На 23 август в Георгиевската зала в Кремъл се състоя прием в чест на летците Громов и Юмашев и щурмана Данилин, които бяха извършили непрекъснат полет през Северния полюс от Москва до Америка.

Около масите, поставени перпендикулярно на сцената, седяха видни партийни и държавни служители, висши военачалници, изтъкнати авиоконструктори, прославени летци, известни дейци на науката и културата. С подбора на гостите се бяха занимавали специални хора, добре осведомени за значението на всеки гост, за отношението на другаря Сталин към него, за надеждността му в смисъл на поведението му на приема и във всякакъв друг смисъл. Същите специални хора бяха решавали кого да поканят с жена му, кого без жена му, кой на коя маса и на кое място да седи — другарят Сталин се чувства по-спокоен, когато вижда познати лица на околните маси. Другарят Сталин не обича да пита: „Кой е този?“ Другарят Сталин сам си знае кой кой е!

Масите бяха отрупани с напитки и мезета, никой не ги докосваше: главната маса, поставена успоредно на сцената и перпендикулярно на останалите маси, също бе отрупана с напитки и мезета, но зад бутилките, гарафите, чашите, зад фруктиерите, пълни с плодове, се виждаше равна редица празни столове — ръководителите на партията и правителството още не бяха дошли. Щяха да дойдат точно в седем часа. В очакване на тази вълнуваща минута гостите тихо, сдържано си приказваха. Никой не поглеждаше часовника — това би означавало да изразяваш нетърпение, би било нетактично, нелоялно по отношение на другаря Сталин.

Важността на момента подчертаваха и сервитьорите, яки, строги момчета с черни костюми и бели нагръдници, застинали с каменни лица край масите. До вратите стояха още по двама сервитьори. Всички знаеха, че сервитьорите са щатни служители на НКВД и допълват охраната, поставена по всички коридори, етажи и стълбища на двореца, и извънщатните служители на НКВД, насядали в достатъчно количество до всяка маса.

Точно в седем часа се отвориха страничните врати и в залата влезе Сталин, придружен от членовете на Политбюро. Всички станаха, заразместваха се столове, залата избухна в аплодисменти. Овацията продължи, докато вождовете отиваха към масата си и най-сетне, застанали по местата си с лице към гостите, зааплодираха в отговор. Залата ръкопляскаше на вождовете, вождовете — на залата. После членовете на Политбюро се обърнаха към Сталин и заръкопляскаха на него. Залата също аплодираше Сталин, дланите се протягаха към мястото, където стоеше той, сякаш се мъчеха да го досегнат. Не ръкопляскаха само сервитьорите, които все така неподвижно стояха край масите, но вече не се извисяваха над насядалите: гостите бяха станали и много от тях се оказаха по-високи, по-едри, по-снажни от сервитьорите.

Сталин ръкопляскаше, едва докосвайки длани, държеше ръцете си над самата маса и почти не прегъваше лакти, а същевременно изпод сведените си клепачи бавно местеше своя тежък поглед по застаналите наблизо гости. След като ги разгледа и позна, той премести поглед към дъното на залата, но зад оградата от протегнати към него ръце не можа да види никого. Тогава престана да ръкопляска и се отпусна на стола. Последваха го застаналите до него Молотов и Ворошилов, а след тях и останалите членове на Политбюро. Но гостите останаха прави и продължиха да ръкопляскат. Тогава Сталин на два пъти леко повдигна и отпусна ръка, канейки гостите да седнат. Ала те не можеха да се спрат, изразявайки преизпълващия ги възторг. Бяха дошли тук не за да пият водка и коняк, шампанско и „Мукузани“, не за да ядат хайвер, сьомга, пастети, жулиен от гъби и котлети „по киевски“. Бяха дошли, за да видят другаря Сталин, да му покажат своята любов и преданост.

Сталин каза нещо на Молотов, той стана, вдигна двете си ръце с дланите напред, сякаш казваше: „Стига, другари! Достатъчно! Другарят Сталин разбира и оценява вашите чувства, но ние сме се събрали тук за определена работа, нека започнем. Моля, прекратете овациите, седнете!“

Първи спряха да ръкопляскат застаналите близо до президиума. Около тях се раздвижиха сервитьорите, започнаха да наливат в чаши и чашки вино, водка, кой каквото желае.

Но останалите гости продължаваха да стоят и да ръкопляскат, искаха другарят Сталин да ги види, да прочете по лицата и очите им тяхната беззаветна любов и обожание. Молотов вдигна ръце още по-високо, помаха с длани, за да покаже на гостите в средата на залата, че членовете на Политбюро ги виждат, всичко разбират, всичко оценяват, но ги молят също да седнат. Като поръкопляскаха още няколко секунди в знак на благодарност за това обръщение, гостите от средата на залата също седнаха. И около тях се засуетиха сервитьорите, започнаха да наливат напитките.

Все още бяха прави и ръкопляскаха само гостите от последните, крайните маси. Сега, когато хората пред тях вече бяха седнали, те се надяваха, че Сталин ще види и тях. Молотов улови погледа на един човек, застанал до страничната врата, той даде знак на друг и в същия миг сервитьорите край последните маси се раздвижиха, сдържано, но настойчиво заговориха: „Другари, другари, седнете, моля… Другарю! Помолиха ви да седнете! Хайде, хайде, другари, не бавете…“ Дори започнаха да местят столовете, бутайки гостите, и почетните гости бързичко насядаха по местата си. И точно като на другите маси сервитьорите напълниха чашите им с водка и вино. Молотов стана и в същия миг сервитьорите завършиха работата си и се вкамениха край масите.

Молотов заговори за небивалите постижения на съветския народ във всички области на живота. Тези успехи били особено очевидни от примера на нашата могъща авиация, в чието развитие Съветският съюз изпреварвал целия свят. СССР станал велика авиационна държава, което се дължало на гениалното ръководство на другаря Сталин, който лично наблюдавал с огромно внимание развитието на авиационната промишленост, по бащински отглеждал и възпитавал летците, славните соколи на нашата страна.

Залата отново избухна в овации, гостите заразместваха столове, наставаха, заръкопляскаха, протегнали длани към другаря Сталин, сега тази овация бе посветена лично на него, най-сетне се чу името му.

Сталин се изправи, вдигна ръка, в залата се възцари тишина.

— Продължавайте, другарю Молотов — каза Сталин и седна.

Всички се заусмихваха, разсмяха се, отново заръкопляскаха на Сталиновата шега.

Молотов понечи да продължи, но от първата маса, където седяха летците, се надигна Чкалов, разкърши широките си рамене, събра въздух в гърдите си и извика:

— За нашия скъп Сталин — ура, ура, ура!

И цялата зала подхвана: ура, ура, ура!

Сталин скришом се позасмя. Не е редно да се прекъсва ръководител на правителство. Но нали това е Чкалов, неговият любимец, човекът, който олицетворява руския замах, храброст, неудържимост, Чкалов — най-великият летец от НЕГОВАТА епоха, от НЕГОВОТО време. Няма как, Молотов ще трябва да се примири, че този смелчага не разбира много от етикеция.

Молотов беше опитен председател, успокои залата и продължи:

— Свидетелство за могъществото на нашата авиация е невижданото в човешката история постижение на нашите доблестни летци: Громов, Юмашев, Данилин. Като извършиха полета през Северния полюс до Америка, до град (Молотов надникна в листчето си) Сан-Джасинто в Калифорния, те поставиха световен рекорд по продължителност на непрекъснат полет.

Сталин отново се позасмя скришом. Молотов си отмъсти на Чкалов, задето го прекъсна. Дори не спомена за неговия полет. А нали първопроходецът бе Чкалов, пръв през Северния полюс до Америка летя Чкалов. Самолюбив е Молотов, обидчив е. Тъпичките хора винаги са обидчиви.

Молотов завърши речта си с наздравица в чест на Громов, Юмашев и Данилин.

Отново аплодисменти, викове: „Ура за съветските летци!“ Но този път никой не стана. Става се само в чест на другаря Сталин. Изправиха се, когато се изправи сам другарят Сталин, за да се чукне с поканените до масата на президиума летци Громов. Юмашев и Данилин. Но щом другарят Сталин седна, всички също побързаха да насядат и се заеха с хапването, бяха изгладнели, докато слушаха дългата реч на Молотов, пък и вкъщи сигурно се бяха въздържали да ядат, предвкусвайки обилната вечеря.

Както винаги, концертната програма откри ансамбълът за червеноармейски песни и танци под ръководството на Александров и както винаги, с кантата за Сталин, съчинена също от Александров. Гостите я изслушаха благоговейно, престанаха да ядат. Но щом ансамбълът започна следващото изпълнение, отново се нахвърлиха — мъжете на водката, дамите на вината, и всички — на яденето.

След ансамбъла се заредиха певците: Козловски, Максакова, Михайлов, после Образцов с куклите си… Вождовете ги гледаха, извърнати към сцената, а гостите пиеха и ядяха, сто пъти бяха гледали и слушали тези изпълнители.

В паузите между изпълненията на артистите се вдигаха наздравици, разбира се, все за другаря Сталин. Един виден авиоконструктор каза: „Другарят Сталин добре познава хората, които работят в авиацията, подсказва решения на сложни технически проблеми, учи нас, конструкторите, да гледаме далече в бъдещето.“

И отново ядяха и пиеха за другаря Сталин. Пиеше и Сталин и както обикновено, ядеше малко. ТОЙ обичаше такива приеми, разбираше тяхното значение, неслучайно царете бяха устройвали балове, неслучайно Петър бе измислил своите асамблеи. Всичко това придава на управлението на един владетел ореол на празничност, дава възможност на обкръжението да почувства НЕГОВАТА благосклонност, да празнува НЕГОВИТЕ постижения, НЕГОВИТЕ победи.

Народът обича победите и не обича пораженията, помни само своите победи и не желае да помни пораженията. Помни победата на Дмитрий Донски и Александър Невски, победите на Ермак, завземането на Казан и Астрахан, победите край Полтава и над Наполеон. Но не желае да помни татарското иго, изгарянето на Москва от хан Девлет-Гирей, пораженията край Севастопол и Порт Артур. Народът отхвърля всичко това от своята историческа памет, оставя само победите. Руснакът обича да се поизфука, това му е в кръвта — така компенсира вековната си изостаналост, нищета и робство. В това ТОЙ се убеди още когато беше на заточение, бе го наблюдавал на село у простите селяци, у занаятчиите в Баку. Избухливият, пламенен грузинец, щом пийне вино, запява с другите грузинци грузински песни, танцува и се весели. А кроткият, тих руски селяк, като удари някоя чашка, напира да се бие, да показва силата си. Това изфукване е важна съставка на руския национален характер, то подтиква руснака към необмислени постъпки. Именно затова народът толкова обича своите герои, именно затова са толкова популярни летците — те показват на целия свят силата на своя народ, дързостта и смелостта на неговите синове. И народът МУ е благодарен, задето ги е възпитал такива. И ТОЙ може да се гордее, че превърна изостаналия, потиснат, неграмотен народ в народ-герой. ТОЙ ще остане в историята с онези велики дела, които народът извърши под НЕГОВО ръководство. А дефектите, неизбежни при създаването на могъща централизирана държава, ще се забравят. Кой ще си спомня жалките пигмеи, които ТОЙ изхвърли зад борда на историята, гадовете, нарекли себе си „стара ленинска гвардия“? Почувстваха смъртната опасност! Дори и „верният приятел“ Клим Ворошилов напълни гащите, обади му се по телефона: „Коба, как да постъпя, ако дойдат да приберат и мен?“ Тогава той помълча, поусуква, поизмъчи клетника, после му каза: „Ами не им отваряй.“ Успокои се, сега седи до него, розовичкият глупчо, пийва си и се усмихва, че как: военни летци са, негови кадри. Нека се радва.

Така си мислеше Сталин, докато седеше на масата до Молотов и Ворошилов, посръбваше вино, нарядко си бодваше мезе, обръщаше се към сцената по време на изпълненията и не слушаше ораторите, които вдигаха тостове. Ръкопляскаше и на едните, и на другите, вдигаше чашата си, после каза на Молотов:

— Дай ми думата.

Молотов почука с нож по чашата си, никой не чу този звук, но сервитьорите моментално застинаха на местата си, залата утихна, всички се обърнаха към президиума.

— Има думата другарят Сталин — обяви Молотов.

Сталин се изправи и всички веднага станаха на крака. И отново аплодисменти, отново овация.

Сталин вдигна ръка, всички веднага се умълчаха, Сталин я свали — всички седнаха.

— Моля, другари, напълнете чашите — каза Сталин.

Залата леко се раздвижи, всички бързаха да напълнят чашите си, наливаха каквото им беше подръка, нямаше време да избират, нали не можеха да карат другаря Сталин да чака.

Настъпи тишина.

— Искам да вдигна тази чаша — започна Сталин — за нашите мъжествени летци, днешните и бъдещите Герои на Съветския съюз. Искам да им кажа, и на днешните, и особено на бъдещите Герои на Съветския съюз, следното: смелостта и дръзновението са неотменими качества на един Герой на Съветския съюз. Летец означава концентрирана воля, характер, умение да поемаш риск. Но смелостта и дръзновението са само едната страна на героизма. Другата, не по-маловажна страна, е умението. Смелостта, казват, завземала градове. Но това става само когато смелостта, дръзновението, готовността за риск се съчетават с отлични знания. Към това призовавам нашите мъжествени летци, славните синове и дъщери на нашия народ. Поздравявам нашите Герои на Съветския съюз, както днешните, така и бъдещите. Вдигам тази чаша както за днешните, така и за бъдещите Герои на Съветския съюз. За големите и малки летци — не се знае кой е голям и кой е малък, това ще се докаже от делата. Ние вече пихме за здравето на другарите Громов, Юмашев и Данилин. Но нека не забравяме, че техният героичен полет е подготвен от подвизите и на други летци. Това са изтъкнатите летци на нашето време, Героите на Съветския съюз Чкалов, Байдуков, Беляков, които извършиха първия непрекъснат полет през Северния полюс, Москва — Ванкувър в Съединените американски щати. — Сталин насочи пръст към масата, където седяха летците. — Именно те. Чкалов, Баидуков, Беляков, първи прокараха пътя през Северния полюс до Америка. Да пием, другари, за нашите славни летци, Героите на Съветския съюз, днешните и бъдещите.

Сталин отпи. И всички отпиха, оставиха чашите и зааплодираха. С тях бе разговарял самият Сталин. Всички ръкопляскаха, викаха: „Да живее другарят Сталин… За другаря Сталин — ура!“ Най-усърдни бяха летците, те ръкопляскаха в такт и хорово извикваха наздравици. От тяхната маса се отделиха Чкалов, Байдуков и Беляков и тръгнаха към президиума. Естествено, бяха ги повикали. Без специална покана никой не смееше да пресича пространството между масата на президиума и останалите маси. Сталин вече бе стискал ръцете на Громов, Юмашев и Данилин, сега бе редът на главния, любимия летец. Но Чкалов, Байдуков и Беляков дойдоха при президиума с чаши в ръце.

— Другарю Сталин — каза Чкалов, — позволете да се обърна?!

— Моля.

— Позволете да се чукнем с вас и да пием за ваше здраве.

— Защо не, може и да пийнем.

Сталин наля в чашата си вино, чукна се с летците, всички пиха.

Сталин остави чашата на масата.

— Имате ли някакви други молби?

— Другарю Сталин — Чкалов смело го гледаше в очите. — От името на целия летателен състав… Сега ще пее Леонид Утьосов… От името на целия летателен състав… Молим… Разрешете Утьосов да изпее „От одеския дранголник“.

— Каква е тази песен? — попита Сталин, макар да знаеше каква е. Вкъщи си я тананикаше Васка и ТОЙ беше недоволен: синът му пее апашки песни.

— Чудна песен, другарю Сталин. Думите, другарю Сталин, може и да са затворнически, апашки, но мелодията е бодра, другарю Сталин, строева мелодия.

— Добре — съгласи се Сталин, — да я изпее, ще я чуем.

 

 

В гримьорната, където в очакване на излизането си се тълпяха изпълнителите (онези, които вече бяха свършили изпълненията си, седяха в съседната зала на специално подготвени за тях маси), влезе военен с три ромба на петлиците на гимнастьорката, повика настрана Утьосов и строго го попита:

— Какво ще пеете, другарю Утьосов?

Утьосов каза репертоара си.

— Ще изпеете „От одеския дранголник“ — нареди военният.

— Не, не — уплаши се Утьосов, — забранено ми е да я пея.

— Кой ви забрани?

— Другарят Млечин. Началникът на репертоарния комитет.

— Да му пикая на вашия репертоарен комитет. Ще пеете „От одеския дранголник“.

— Но другарят Млечин…

Военният страховито го стрелна с очи:

— Ясен ли бях, гражданино Вайсбейн?! — И със злобен шепот добави: — Указанието е от другаря Сталин.

И като първо изпълнение Леонид Утьосов под акомпанимента на своя теа-джаз изпя „От одеския дранголник“.

Одеският дранголник изтърва втор затворник,

със първия на воля веч са те-е…

В Абнярската квартира на тайно се прибират

да си починат и да вземат дъх…

Пееше смело, окрилен от указанието на другаря Сталин, съзнавайки, че от този момент никакъв репертоарен комитет не е страшен за него, ще пее и „Дранголника“, и „Хоп, моменце“, и „Мурка“, и други забранени песни.

И оркестърът свиреше разпалено. Барабанистът правеше чудеса със своите барабани и чинели, саксофонистите и тромпетистите бяха виртуозни. Заключителен акорд — и оркестърът сложи точката на същата бравурна нота, с която бе започнал.

Никой не разбираше какво става. На такъв прием, в присъствието на другаря Сталин Утьосов се бе осмелил да изпее апашка песен. Какво значи това?! Идеологическа диверсия?! Хората не смееха дори да помръднат, камо ли да ръкопляскат. Дори Чкалов, Байдуков и Беляков седяха притихнали, не знаеха как ще реагира другарят Сталин. Смутените оркестранти свалиха инструментите си, бледият Утьосов стоеше, уловен за края на рояла, обезкуражен от мъртвата тишина, и с ужас мислеше дали това не е провокация, дали военният не си е направил злобна шега, иди, че доказвай, че са му наредили, той дори не знае кой е този военен, не знае името му, спомня си само трите му ромба.

И изведнъж се чу тихо пляскане — ръкопляскаше лично другарят Сталин. И залата бурно подхвана неговите аплодисменти. Щом другарят Сталин ръкопляска, значи му харесва, значи той одобрява това. И правилно! Като ще се веселим, да се веселим! Правилно! Браво! Бис! Бис! Браво!

Плувналият в пот Утьосов едва си пое дъх, взе да се покланя, обръщаше се към оркестъра, с отработен диригентски жест го вдигаше, музикантите ставаха, почукваха по инструментите си, сякаш ръкопляскаха на залата. А залата не утихваше, с аплодисменти и викове „Бис“ искаше повторение. Загледан в Утьосов, Сталин разпери ръце, сви рамене, сиреч, няма как, народът иска, народът настоява, не бива да се отказва на народа…

Утьосов отново изпя песента.

Другарю, другарю, тез рани болят ме,

болят ме, пусти рани, без предел.

Едната заздравява, а другата набира,

и трета се отвори, ще се мре…

Летците пригласяха, тупкаха с крака, отмерваха такта с ножове и вилици, като почукваха с тях по чинии и чаши. И по другите маси пригласяха и тупкаха с крака и когато Утьосов завърши песента, отново изригнаха викове: „Бис! Бис!“ И другарят Сталин аплодираше, и членовете на Политбюро аплодираха, и отново другарят Сталин сви рамене, разпери ръце, и Утьосов изпя песента за трети път.

Другарю, другарю, на мама кажи ти,

че син й е загинал тук на пост,

с винтовка във ръката, във другата камата,

в отвъдното ще бъде весел гост…

Летците вече не само пригласяха, а крещяха с цяло гърло, рипнаха на масата и затанцуваха, като разливаха чашите и разпръсваха мезетата. Дори писателят Алексей Толстой, дебел, солиден, с благодушно женско лице, се покатери на масата и заподскача, като чупеше чинии и чаши. Граф, а тъй да се забравя.

Песента, наистина, е затворническа, но в нея има нещо. Думите са сантиментални, престъпниците обичат такива. „Тез рани болят ме…“, „На мама кажи ти…“ Но мелодията е ясна, разпалва. Той добре си спомня престъпниците, срещал ги е по затворите, по етапните лагери. Вярно, престъпници са. И сега, когато посягат на социалистическата собственост, трябва жестоко да ги преследваме, строго да ги наказваме — социалистическата собственост е неприкосновена. Но тогава, в царските времена се заличаваха границите между престъплението и протеста срещу несправедливостта, гнета, нищетата. Простите, неграмотни хора невинаги могат да се издигнат до висшите обществени интереси. Искат справедливост за себе си, настояват за преразпределение на богатството на своето ниво. В Баку, в Баиловския затвор, ТОЙ общуваше с престъпниците с много по-голямо удоволствие, отколкото със своите „колеги“ — политическите. „Колегите“ вечно спореха, теоретизираха, изясняваха отношенията си, обсъждаха своите кавги и интриги, всеки доказваше, че е по-умен, по-образован и по-почтен от другия. При престъпниците всичко беше просто и ясно. Имаха си прости и нерушими закони, правила, обичаи. И същевременно — единство, дисциплина. Безпрекословно подчинение на главатаря, преданост на организацията. Предателството се наказваше безпощадно. Най-универсалното наказание при тях бе смъртното, с други средства за възмездие те не разполагаха. За най-малкото подозрение — пак смърт, те нямаха никакви средства за разследване.

Престъпното начало е начало атавистично, то е заложено у всеки човек. В интерес на държавната дисциплина и ред то трябва да се потиска. Но когато престъпното начало изплува невинно, като днес тук, в Кремълския дворец, в лудешката песен за избягалия затворник, в танците по масите… Какво пък, с такава проява на престъпното начало можем да се примирим. ТОЙ наказва строго и за най-малко провинение, но когато идват при НЕГО на празник, хората трябва да изпитват радост и удоволствие.

Другарят Сталин остана доволен от този прием. Хората се веселиха искрено, веселиха се от сърце. А щом хората се веселят, значи работите им вървят добре. Щом хората в страната се веселят от сърце, значи и работите в страната вървят добре.