Анатолий Рибаков
Прах и пепел (63)

29.

Байдек беше далече от фронта, дори германските самолети не долитаха дотук. Варя работеше при Телянер, съставяше планове на отбранителни съоръжения, строяха ги полевите управления, участъци и отряди, а в близост до Сталинград — инженерните войски от Сталинградския фронт. Както и край Москва, Варя не ходеше при рубежите.

Учреждението им беше тилово, всъщност полуцивилно, но снабдяването, жилищните условия, екипировката бяха строго разграничени: старши команден състав, среден, младши, волнонаемни, редови. Един водещ инженер, още неполучил чин, се оказваше в по-лоши условия от някой безделник от политотдела.

На тази почва се получаваха търкания, селото беше малко, всички бяха съседи, имаше много жени — съпруги и приятелки. Ходеха да се оплакват при полковник Бредихин, един грубиян и темерут, заменил Игор Владимирович на поста началник на управлението. Когато разговаряше с подчинени, Бредихин недоволно издуваше устни, нетърпеливо почукваше с показалец по бюрото, сиреч, по-накратко, по-накратко.

И само с Варя се държеше като с равна, като с „наш човек“, гледаше да я предразположи, грижеше се за нея, беше наредил и на началника на административно-стопанския отдел да я наглежда. Варя изслушваше с непроницаема физиономия тъпите му шеги, Бредихин я отвращаваше, вниманието му, типично „тяхната“ партийна интимност й бяха унизителни. А тоя глупак нищо не забелязваше.

Веднъж в отдела дотича запъхтян вестовой.

— Другарко военен техник първи ранг, вика ви полковникът.

При Бредихин се бяха събрали инженерите от полевото управление, уморени, с потни гимнастьорки, с кирзови ботуши, Бредихин ги слушаше, недоволно издул устни. Кимна на Варя да седне, сиреч, почакайте…

Варя седна, недоумявайки защо Бредихин извика нея, а не Телянер.

Телефонът иззвъня, Бредихин вдигна слушалката, бодро изрече:

— Да… Тъй вярно… Слушам…

Подаде слушалката на Варя.

Оказа се, че е Игор от Москва.

— Варенка, здравей, аз съм, позна ли ме?

— Разбира се… Случило ли се е нещо?

— Не, просто ми се дощя да чуя гласа ти. Как си?

— Здрава съм, работя, а ти?

— И аз съм здрав, работя, тъгувам.

— Значи и с двама ни всичко е наред…

— Не се ли радваш, че ти се обаждам?

— Тук не съм сама, Игор, разбираш ли? По-добре ми пиши.

— Е, добре, миличко, целувам те.

— Целувам те.

Тя затвори телефона.

— Благодаря, другарю полковник.

С грубовата, но ласкава присмехулност той отговори:

— На вашите услуги, другарю военен техник първи ранг.

Тя се засрами от уморените инженери от полевото управление: с тях Бредихин е груб, а с нея — любезен. На нея й се обаждат от Москва по телефона, а те с месеци чакат писма от къщи.

Върна се в отдела и каза на Телянер:

— Обади се мъжът ми от Москва. Виждате ли какви привилегии имат генералските съпруги.

Той разбра всичко, умен човек…

— Имал е връзка, разменил е няколко думи с жена си, на негово място и аз нямаше да изтърва такъв случай.

Игор… Защо толкова я засегна това невинно, чисто мъжко движение — стана от пода, изтръска си панталона. Нима в това се концентрира отдавна потисканото раздразнение? Добър, честен, почтен, спаси я, често й пише. А тя не му отговаря редовно, не намира ласкави думи, мъчи се над всяка фраза. И когато мисли за Москва, никога не си спомня за апартамента на улица „Горки“. Спомня си за Арбат, за своя дом, за своята стая, за пощата на ъгъла на „Плотников“, откъдето изпращаше на Саша писма и колети, как ги приготвяха със Софя Александровна, спомня си „Арбатски зимник“, където бе танцувала със Саша, и тяхното училище на „Кривоарбатский“. А ако се сети за Игор, кой знае защо в паметта й се връща онова профсъюзно събрание, на което Игор редеше шаблонни фрази, и ресторанта „Въженцето“, където той с креслив глас се заканваше да прати Клава в милицията. Господи, та това беше преди векове, защо отново го разравя, защо си трови душата? Причината е в нея, не го обича и не го е обичала, а когато се омъжи, измами и себе си, и него, значи излъга. Само тя е виновна. Нали живееха добре, не се караха, а ето че не иска Игор да дойде тук, тя също никога не би се съгласила да се върне на работа в Москва. Сигурно няма да се върне при Игор и след войната… Не бива да живее с нелюбим човек, не е честно! Игор няма още четирийсет, красив е, прочут е, ще си уреди живота. А тя? Втори съпруг и отново несполука. Сигурно изобщо не бива да се омъжва.

Тя живееше в една стая с лекарката Ирина Федосеевна — военна лекарка, партиен член, категорична, но в бита сговорчива и което харесваше на Варя, не се занимаваше с женски клюки и интриги. И пред началството не се натягаше много, за болните се грижеше еднакво, независимо от длъжността и званието им, но персонала си ръководеше строго, казваше на медицинските сестри:

— Момичета, изхвърлете романите от главата си! На война съпрузите са временни. Вземайте пример от Варвара Сергеевна, никой мъж не смее да я доближи.

— Варвара Сергеевна си има съпруг в Москва — опитваха се да възразяват сестрите.

— Съпруг, та съпруг — нервираше се Ирина Федосеевна, — голяма фирма, хайде де. Аз изгоних моя мерзавец, дори не му поисках издръжка, сама си отгледах сина, вече е лекар като мен. Тъй че разчитайте на себе си, не на съпруг.

Разказа на Варя как през трийсет и шеста година осиновила едно испанско момиченце, Изабела, родителите й загинали при бомбардировка на Мадрид.

— Добро дете, навърши петнайсет, умно, трудолюбиво, учителите не могат да се нахвалят с нея. Тъй че и аз изпълних пролетарския си дълг за солидарност.

Каза го с гордост, такава свята дума! Ленин, Сталин — при тези имена лицето й ставаше сурово-благоговейно. Не изпитваше съмнения. Да, имало много безобразия, безредие, немарливост, дори беззакония, но били виновни чиновниците, бюрократите, това не стигало до другаря Сталин, инак той щял да им покаже на тези негодници и гадове, дето компрометирали партията и държавата.

В победата над Хитлер вярваше безрезервно, залог за нея бил нашият обществен строй — съветската власт.

— Какво щяхме да представляваме без съветската власт? Баща ми е прост селянин, майка ми — неграмотна, а аз имам висше образование. Кой ми го даде? Съветската власт. Инженерите, техниците от нашето управление — откъде са те? Излезли са от народа. Генералите, пълководците са издигнали се обикновени бойци от Червената армия, всички са плът от плътта на народа, никакъв Хитлер не може да ни надвие.

На Варя й се искаше да попита: къде са милионите селяни, загинали при колективизацията от глад, къде са героите от гражданската война, изтребени през трийсет и седма година, защо германците са пред Сталинград? Но не забравяше какво бе обещала на Игор и си мълчеше, само се изненадваше колко са заблудени тези хора, как са промити мозъците им. Приютила сирачето, обикновена свястна руска жена, ама нали, „пролетарската солидарност“. И такива са всички тук.

През септември прехвърлиха управлението на подчинение на новосъздадения Донски фронт и го преместиха в Камишин, настаниха ги в едно село по пътя за Сталинград. Цяла нощ събираха и опаковаха книжа, чертежи, папки, сутринта им докараха камиони, натовариха имуществото — бюра, столове, и потеглиха.

Превозваше ги командирована авторота. Варя се взираше в лицата на шофьорите, ами ако сред тях е Саша? Знаеше от Нина, че е военен шофьор. Не го срещна, пък и такова съвпадение би било невероятно.

От тяхното село до Сталинград имаше по-малко от сто километра, войната се усещаше съвсем наблизо. Отново, както и край Москва, Варя пътуваше до рубежите. Понякога с часове седеше край КПП-то и чакаше попътна кола. По шосето, по междуселските пътища се движеха тълпи бежанци от разрушения Сталинград, ранени с мръсни окървавени бинтове, кой се подпираше на патерици, кой на тояга, разминаваха се с войски, артилерия, автоколони, припрени щабни коли изпреварваха камионите, на КПП-то ги спираха за проверка. Варя вече по навик се взираше в лицата на шофьорите, все така не я напускаше нелепата мисъл, че ще види зад някое кормило Саша. На хоризонта пламтяха пожари, германски самолети бомбардираха пътя, бомбардираха и корабите по Волга, съветски изтребители ги атакуваха, въздушни боеве можеха да се видят всеки ден, всички спираха, гледаха в небето и когато съветски самолет сваляше вражески и онзи, обвит в пушек, падаше на земята, хората викаха „ура“, войниците си подхвърляха кепетата, жените ръкопляскаха, и Варя ръкопляскаше — браво на нашите летци!

Най-сетне се появяваше кола, пътуваща в нейната посока, Варя се качваше в каросерията, беше възтясно — и товари, и хора. Веднъж пътува с един камион, в чиято каросерия караха буре с бензин, когато камионът подскочеше, то се търкулваше върху пътниците, трябваше да го удържат с крака. Случваше се и да нощува на студен пръстен под, и да си губи талоните за дажбата, в такива случаи, ако имаше късмет, получаваше грисена супа с парче хляб.

Веднъж пътуваха с Телянер до Заварикино, до щаба на инженерните войски на фронта. Младите, делови военни инженери бързо и смело решаваха всичко, бяха приветливи, гостоприемни, подариха на Телянер прозрачно плексигласово цигаре, а на Варя — кинжал с дръжка, омотана с червен германски кабел.

— Красив е — каза Варя, — но за какво ми е кинжал?

— Това е дамски кинжал, виждате ли, малък е — обясни й инженерът, който й направи подаръка.

— За самоотбрана — усмихна се друг.

— При близък бой — намигна трети.

Весели момчета, добродушни, без фасони, сериозни.

— Тук въздухът е съвсем друг — каза Варя на Телянер, — няма я нашата застоялост, няма охранени муцуни и зачервени от пиянство очи като на Бредихин.

— Права сте.

Веднъж съгласуваха плана за тиловия рубеж на отбраната. Началникът на фортификационния отдел Свинкин, млад, много висок полковник, с цяла глава над Телянер, остана доволен:

— Сега ще го утвърдим при генерала.

— Но първо трябва да го подпише моето началство — заколеба се Телянер.

— Другарю майор — възрази Свинкин, — докато го занесете обратно, докато го подпишете и върнете, после докато го връча на генерала, защото не се знае ще бъде ли тук, ще мине много време, а време няма, ивицата трябва да се строи спешно. Вашият подпис ни е достатъчен. Нали сте го съгласували в управлението си?

— Разбира се, с главния инженер.

— Ето виждате ли, да вървим!

Отидоха при началника на инженерните войски на фронта — Алексей Иванович Прошляков, учтив, сдържан четирийсетгодишен генерал. Докладваха му плана, Прошляков слушаше внимателно, разглеждаше чертежите, не задаваше излишни въпроси, написа отгоре: „Утвърждавам.“, хвърли кратък, сякаш мимолетен поглед на Варя. Тя беше свикнала с такива погледи, лицето й изразяваше подчертано равнодушие.

На сбогуване Свинкин каза:

— Вместо да се хабите във вашето управление, елате при нас. След година Давид Абрамович ще бъде полковник, а Варвара Сергеевна — майор. Сериозно ви говоря.

Върнаха се в управлението. Телянер отиде на доклад при Бредихин. Върна се мрачен, ядосан, хвърли чертежите на бюрото.

— Какво се е случило? — попита Варя.

— Нашият дръвник е недоволен — как сме посмели да се обърнем към самия Прошляков.

— Но ние не сме се обръщали, заведоха ни при него.

— Обясних му, но не ще да чуе.

— Идиот! — каза Варя.

— Не е идиот, искал е той да отиде при генерала.

Скоро дотича вестовоят.

— Другарко военен техник първи ранг, полковникът ви вика!

— Вървете — каза Телянер, — ще ви разпитват като свидетел.

Варя отиде при Бредихин, той й кимна да седне.

— Какво се е случило там, в щаба на фронта?

— Нищо. Утвърдиха ни плана.

— Влизали сте при генерал Прошляков?

— Да.

— Не виня вас, Варвара Сергеевна. Но Телянер, как е посмял, без да съгласува с управлението?

— Планът бе съгласуван с главния инженер.

— На плана липсва подписът на главния инженер. Моят подпис също. Как е могъл да действа през главите ни?

— Майор Телянер не искаше да ходим при генерала. Но полковник Свинкин настоя планът незабавно да бъде утвърден, за да го изпрати във войските още утре. Той лично го занесе на генерал Прошляков, като взе и нас.

— Вие… Вие не сте виновна. Но Телянер… Телянер… Трябваше да откаже да иде при генерала. Ама не, натикал се е, искал е да покаже своята персона.

Поклати глава, злобно се усмихна:

— Каква нация, а! През всяка дупчица се тикат! Няма нужда от сапун.

Варя се изправи.

— Нация ли казахте?! Вие антисемит ли сте? Нацист? Фашист? Как посмяхте?!

И той се изправи.

— Де, де, недейте много да приказвате! Мислите, че като сте генералска жена, всичко ви е позволено?!

— Не желая да разговарям с вас… Не желая да ви слушам!…

— Ще слушаш! — грубо кресна Бредихин. — Интриги няма да позволя!

— Вижте какво, полковник — каза Варя, — ей сега вие ще извикате началника на „Личен състав“ и ще ми оформите направление за щаба на инженерните войски на фронта. Утре сутринта ще ми предоставите кола за преместване. Ако не искате скандал, ще се разделим така.

На другия ден връчиха на Варя служебна бележка, че я изпращат под разпореждането на щаба на инженерните войски на фронта, и запечатан плик с личното й дело. С „емката“ на полковника тя замина за Заварикино.

След една седмица в щаба на инженерните войски на фронта се прехвърли и Телянер.