Анатолий Рибаков
Прах и пепел (19)

19.

Защо спомена пред Лена Уфа, защо й напомни за Саша? Саша се обаждал на Софя Александровна, предавал й поздрави. Варя й благодареше, но не вярваше за поздравите. Софя Александровна й казва това от любезност, може би, за да я утеши. Саша я е зачеркнал от живота си, не може да й прости за Костя.

Понякога тя се опитваше да си внуши, че причината е другаде. Саша скита из страната, животът му е изпълнен с опасности, не иска да подлага на опасност и нея. Но нали мечтите й за тих живот в затънтена провинция отдавна се изпариха, сега никой няма тих живот. Нужно й е само да знае, че Саша я обича. И той да знае, че тя го обича. Да си говорят понякога по телефона, да си пишат, да отива при него поне за ден-два, през отпуска си. И е без значение, че няма да имат общ дом, семейство, деца. Вярно, тъжно е да си мисли тези неща, и все пак нека да е поне така. Най-важното е да знае, че са си нужни един на друг.

Но веднъж сънува рижаво малко бебче, и уж то беше нейният син, тя го носеше из стаята, увит в памучно одеяло, притискаше го до себе си, целуваше го, плачеше над него. И все се чудеше — но защо е рижавко? Косата на Саша е тъмна, нейната също, а синчето им — рижавко.

Когато се събуди, не й се ставаше, може рижавкото пак да споходи съня й, поне насън да полюшка тяхното със Саша детенце!

Но странно, този сън я отрезви. Досега все й се струваше, че недоразумението някак ще се изглади, Саша непременно ще й пише, дори не замина през отпуска при леля си. Тя й се обаждаше, уговаряше я: ще наберем малини, ще ти сварим сладко. Но Варя се страхуваше: ще замине и точно тогава ще дойде писмото от Саша, ами ако й определи среща, после ще се изяде от яд. А тази сутрин тръгна на работа с метрото, застана до задната врата, за да не се зазяпват любопитните по разплаканите й очи, загледа се напред в тъмния тунел и разбра: недоразумението няма да се изглади, няма да се срещнат със Саша. За цяла година и половина от освобождаването си насам Саша не бе й написал нито ред, бе се обадил веднъж по телефона и тя беше сигурна — понеже Софя Александровна го бе накарала. Ако го е страх да свърже живота й със своя, би могъл да й пише: „Не знам какво може да ми се случи утре, нямам право да рискувам твоя живот, твоята свобода, забрави ме.“ Той е човек прям и честен, непременно би написал това. Не й писа. Значи, причината е Костя. Той не иска да пише за това. Отсякъл е веднъж завинаги и тя трябва да се примири с това. Наранен е от живота, отвсякъде го гонят, вярвал е в нея и известието за Костя го е зашеметило и наскърбило. Той е решителен човек, мъж е и я е откъснал от сърцето си. В неговия тревожен живот сега няма място за нея, той просто я е забравил. Но тя никога няма да го забрави. Нима може да забрави деня, когато го видя на Казанската гара да крачи между двамата конвойни с куфар в ръка и с торба на рамо? И как, почувствал нейния поглед, той се огледа и тя видя неговото хартиенобяло лице и черната му като на циганин брада. Но той не видя никого, не видя и нея и между конвойните продължи към влака, който чакаше на отдалечения перон. Този ден преобърна живота й, тя за пръв път изпита ужас пред този безпощаден и несправедлив свят. Никога няма да забрави този ден, никога няма да забрави Саша, винаги ще го помни и обича, ще му бъде предана, никога няма да изостави Софя Александровна. Варя продължаваше да й се обажда, понякога на път към къщи се отбиваше, но сега имаше нови грижи: прекарваше цялото си свободно време у Лена Будя гина.

Опитите на Игор Владимирович да уреди Лена на работа не даваха резултат. Щом чуеха името й, неговите влиятелни познати веднага отказваха да помогнат, а ако някой стигнеше до своя „Личен състав“, отказваха му оттам.

Лена даде брат си в детския разпределител.

— Да беше видяла как се сбогувахме — с горчивина каза тя на Варя. — Владлен дори не ме целуна, кимна ми като чужд човек. Казаха ми, че след един месец ще мога да науча в кой детски дом са го изпратили. Ще имам ли на разположение този месец? Носят се неприятни вести.

— Какво има?

— Всички изселени оттук били арестувани в новите си местожителства и изпратени в лагери. Хитро измислено. Ако арестуват съпругата на „враг на народа“ тук, в жилището ще останат роднини. А ако са изпратили цялото семейство, да речем, в Астрахан, в Москва жилището се освобождава. Скоро ще емнат и нас, останахме само дванайсет семейства. Става въпрос за дни. Мен сигурно ще ме пратят в лагер, а Ваня в детски дом.

— Нима ще им дадеш сина си?

— Какво мога да сторя? Ако живеех на десетия етаж, щях да се хвърля с него от прозореца. Но от първия етаж къде да се хвърля?

— Говориш глупости.

— Знам, че са глупости. Но всички други приказки са безполезни.

— А защо да не заминеш?

— Къде?

— Нали ти казах — в Мичуринск.

— Варенка, мила, леля ти ли ще ни храни с Ваня? Ще ида да си търся работа, а там трябва да попълня анкетна карта, кой е баща ми, коя е майка ми. И моментално ще ми го вземат. Там, в дълбоката провинция. Тук поне ще го вземат в столицата. Виждам, че не си съгласна с мен?

— Да, не съм съгласна. Защо толкова покорно тръгвате за затвора и на заточение? Дори децата си не спасявате! Милиони хора са по лагери, затвори, на заточение, ограничавани от разни забрани. Ако всички изведнъж се разбягат, кой ще ги хване? Сто НКВД-та няма да стигнат.

Лена уморено се отпусна на стола.

— Всичко е изтървано, проиграно, премазано, ние не знаем какво да правим. Поне Ванечка да спася, но как?

— Трябва да го настаниш у сигурни хора, а после ти да избягаш.

— Къде са тези сигурни хора, ти познаваш ли такива?

— Нима роднините ти в Мотовилиха или в Баку няма да приберат детето ти?

— Няма да го вземат, дори да ги намеря. Няма да го вземат.

— Искаш ли аз да го взема временно? Ако успееш да им се изплъзнеш и да се уредиш стабилно, ще ти го върна, ако не успееш — ще го отгледам.

— Благодаря ти, Варенка, но това е нереално. Ти трябва да работиш и да учиш, кой ще гледа Ваня?

— Ще ми помогне Софя Александровна, майката на Саша.

— И тя работи. Не, аз никога няма да обременя с това нито тебе, нито нея.

— Ами твоята Маша има ли роднини на село?

— Нейните роднини са изселени като кулаци, а тя е избягала от село още като малко момиче и ето че живее в Москва.

— Вземи си детето и още днес заминавайте за Мичуринск. Аз ще дойда с тебе и ще ви настаня при леля.

— Не мога да рискувам така. По-добре лагер, заточение, отколкото да се озова в непознат град, без работа, без троха хляб, с дете на ръцете, че и под заплахата всеки момент да ме хванат и да ме тикнат в затвора.

Варя си тръгна разстроена.

Всички са страхливци, покорно чакат реда си. Жалко само за хлапето, такова беличко, нежно, топло, синеочко момченце, ще го тикнат в дом за деца на „врагове на народа“. Колко ли от тези дечица оцеляват там, пък и да оцелее, няма да знае кой е и откъде е. И Лена, ако остане жива, няма да знае къде е детето й.

По пътя за вкъщи Варя се отби в пощата, където я чакаше писмо от Нина. Нина й пишеше до поискване, редовно, всяка седмица. Още в първите си писма й съобщи: „Всичко е наред, преподавам история в горните класове, тук учителите не достигат. С Максим се разписахме, сега съм Костина.“ Браво на Нина! Сега няма да я намерят, впрочем, кой ли ще я търси? Самите онези, дето я търсеха, сега са по затворите.

В следващите си писма Нина не пишеше нищо особено: няма новини, всичко е наред. Но в днешното се долавяше тревога: „Ти, разбира се, знаеш за нашите събития. Надявам се всичко да се оправи.“

Какви ли събития има предвид?! Писмото й е от първи август, днес е петнайсети. Писмата пътуват две седмици. Но какво се е случило в началото на август? Варя не четеше вестници по принцип, по радиото слушаше само прогнозата за времето — не желаеше нито да слуша, нито да чете техните лъжи. Някои неща, наистина, стигаха до нея: в Далечния Изток имало сблъсъци с японците. Но нали страната вечно има сблъсъци с „японските самураи“.

На другия ден в службата си Варя научи каква е работата. От 29 юли до 11 август в района на езерото Хасан станали ожесточени боеве между съветските и японските войски, японците били прогонени, подписали мирна спогодба. Сега разбра за какво й пишеше Нина. Макс е участвал в боевете и Нина се е тревожела. Дали той е жив?

За пръв път войната навлезе в съзнанието й като реалност. Варя беше чела и за световната война, и за гражданската, бяха ги учили в училище, но това е било отдавна, някъде далече, а сега излизаше, че Макс е можело да бъде убит във война. Разбира се, той е военен, негово задължение е да воюва, но защо е тази война? Тя беше още дете, но добре бе запомнила какво казваха в училище, какво говореха Нина и нейните приятели: „Човечеството не е забравило и няма да забрави световната война, която отне живота на десет милиона души. Работниците от целия свят няма да допуснат Съветският съюз да бъде нападнат.“ А сега непрестанно слушаме за „заплахата от война“ от страна на Германия и Япония. И ето че японците ни нападнаха, нападнаха наша територия, езерото Хасан е на наша земя. Варя си купи „Правда“, намери съобщенията от Далечния Изток. Вечерта пусна радиото, изслуша последните новини от начало до край.

Но ако с Макс се бе случило нещо, Нина щеше да й съобщи. А може и да забраняват такива съобщения? У нас всичко е възможно. Във вестниците пишат какви са загубите на японците в ранени и убити, а колко сме загубили ние не пишат, крият.

Какво да прави? Да бие телеграма? До Нина Сергеевна Костина: „Съобщи здравето.“ Нина ще разбере за чие здраве пита тя. Но дали няма да им навреди? Всичко е секретно, всичко е тайна… Ще я попитат: „Защо вашата роднина се тревожи, нима тя знае, че другарят Костин е участвал в боевете? Откъде знае? Вие ли й съобщихте? Защо?“ Мръсна страна! Всяка крачка, всяко движение крие опасности.

А защо не намине у роднините на Макс, те живеят в съседния вход, как сте, що сте, нали имаше война?! Но тя не беше съученичка с Макс, не са били и приятели, никога не е ходила у тях, почти не се познава с роднините му, а сега изведнъж довтасва: здравейте, тревожа се. Не, не е хубаво.

Варя сподели тревогата си със Софя Александровна, тя обеща да научи всичко от майката на Максим. След два дена Софя Александровна й се обади: в семейство Костини няма лоши вести. Това съобщение не успокои Варя. Те са способни да скрият и от родната му майка. Добре де! Ще почака още една седмица, после ще бие телеграма.

Не стана нужда да бие телеграма. След няколко дена в работата й отново се обади Софя Александровна:

— Варенка, погледни днешния вестник. Има за Максим.

— Какво, нещо лошо ли?

— Напротив, хубаво.

Варя намери вестника. Участниците в боевете при езерото Хасан били наградени с ордени, няколко хиляди души. Но във вестника бяха цитирани само имената на Героите на Съветския съюз. Сред тях беше и Максим Иванович Костин — командир на батальон.

Макс е Герой на Съветския съюз! Най-високото звание в страната. Сега до него Нина е като зад каменна стена. Никой не ще посмее да я закачи.

И изведнъж Варя се сети, че Нина и Макс биха могли да приютят малкия Ваня Будягин, да го осиновят, да му дадат фамилното си име. Те нямат деца, пари сигурно имат достатъчно, а и там, във военното градче, със сигурност има и ясли, и детски градини. Откъде взехте това дете? Много просто: детето е на сестра ми Варя, родила го кой знае от кого, тая уличница, ще оставим ли детето да пропадне покрай тая безпътница, искаме да възпитаме истински съветски гражданин, защитник на социалистическото Отечество. Пристигна тук мръсницата, заряза си детето и се омете, на, оставила ни бележка: „Съгласна съм М. И. и Н. С. Костини да осиновят моя син Иван. В. Иванова.“ Какво да я правиш, развратно момиче?! Ще им оформят документите, това не е Москва, пък и Макс не е какъв да е, а Герой на Съветския съюз!

Ще се съгласи ли Лена? Майката трябва преди всичко да спасява детето си. Ще се съгласи ли Нина? Как може да не се притече на помощ на най-близката си приятелка?! Възможно ли е партията да е убила всичко човешко у нея? А Макс ще постъпи, както каже Нина, добро момче е. Тя лично ще заведе детето, нека посмеят да не го вземат!

Оказа се, че за пътуване до Далечния Изток трябва пропуск. Варя отиде в 8-и отдел на милицията на „Могилцевский“, там й обясниха, че за получаване на пропуск й трябва покана, оформена както му е редът, „там“ знаят как.

Варя веднага изпрати на Максим телеграма. „Честита правителствена награда (карай да върви, така телеграмата ще стигне по-бързо). Тръгвам отпуск, спешно изпрати покана мен и моя син Ваня за получаване пропуск. Варя.“

 

 

20.

 

В живота на Климент Ворошилов не бе имало по-страшно време от двата месеца, които преживя през лятото на 1938 година. Два месеца не канеха Ворошилов на заседания на Политбюро, Сталин не желаеше да разговаря с него по телефона, викаше на доклади само Шапошников — началника на Генералния щаб. Ворошилов не мигваше по цели нощи. Ставаше, отиваше в кухнята, пиеше на малки глътки студена вода, за да се успокои. Какво ще стане, какво ще стане? Ще го арестуват и разстрелят, както арестуваха и разстреляха десетки хиляди командири, както разстреляха почти целия висш команден състав на Червената армия, както разстреляха няколко състава на Политбюро? Хем той, Ворошилов, безпрекословно бе давал съгласието си за всички тези арести и разстрели — и за разстрелите на хора, които изобщо не познаваше, и за разстрелите на такива, които познаваше като храбри бойци и талантливи военачалници. Нито веднъж не оспори нито един арест, напротив, настояваше за най-жестоко наказание, само и само да угоди на Коба, само Коба да бъде доволен. От 1919 година, от Царицин, целият му живот беше отдаден на Коба, служеше му вярно и предано, пръв, още през двайсетте години, писа за ролята на другаря Сталин като главен организатор и пълководец на гражданската война, прославяше го във всяка своя реч, бореше се срещу враговете му. А сега и за него ще дойдат някоя нощ, ще го тикнат в затвора, ще го бият, инквизират и тормозят, ще го накарат всичко да подпише и той, любимецът на народа, героят от гражданската война, ще остане в историята като изменник, предател и шпионин. Ще тормозят и инквизират и Екатерина Давидовна, и децата, а после или ще ги убият, или ще ги пратят в лагер, където ще погинат на някое сечище.

Ридание се изтръгваше от гърлото му. Коба му се подиграваше: „Ами ако дойдат да те прибират, ти не ги пускай!“ Какво значи „не ги пускай“?! Ще изкъртят вратата, ще му вържат ръцете. Да се застреля? Тогава ще съобщят, че е умрял от разрив на сърцето, ще го погребат с почести на Червения площад, жена му и децата няма да закачат и в народната памет той ще остане такъв, какъвто си беше: първият червен офицер. И все пак — да умре здрав, силен, млад, та нали е само на петдесет и пет, а и му дават най-много четирийсет и пет — четирийсет и седем. И на портретите изглежда на толкова. Да умре, когато стигна до такива висоти, цялата страна го познава! И ето че всичко е свършено. Коба, Коба, не цениш ти преданите си хора, с кого искаш да ме замениш — с тоя тъпанар Будьони ли? И защо? Е, постъпих непредпазливо, необмислено, но нали е дреболия, не е престъпление, никой освен мен и теб, Коба, не знае за онзи разговор. Може да прости. Но не прощава.

Цялата беда започна оттам, че Екатерина Давидовна замина тогава на вилата, той остана сам вкъщи и не щеш ли, обаждат се Кондратиеви, минавали през Москва, та ги покани да наминат. И по-рано бе канил Мишка Кондратиев, когато той бе идвал в Москва, и Екатерина Давидовна го бе приемала добре, сърдечно, тя знаеше — през деветнайсета година Миша Кондратиев му бе спасил живота, бе го защитил с гърдите си, белогвардейският куршум го бе уцелил вместо него. И дъщерята на Кондратиеви миналата година кандидатстваше в университета, и нея Екатерина Давидовна прие сърдечно, и за университета й помогна. Само Наталия не пускаше в дома си, знаеше за оная история в Царицин. То пък една история! Нищо особено. Наталия му харесваше, но тя харесваше на всички — огън момиче беше. Ама нали тя се омъжи за Мишка Кондратиев, който бе демобилизиран от Червената армия поради тежкото раняване, като инвалид. Е, Клим бил живял у тях — и други другари живееха, например Сталин… Добри приятели бяха. Така че Екатерина Давидовна напразно имаше зъб на Наталия. Но жената си е жена, уж умна, образована, ама с характер. Домът им беше спокоен, благоустроен, той не искаше никакви конфликти вкъщи и затова никога не канеше Наталия. Миша винаги идваше сам, работеше в банковата система, пращаха го в командировки. И не щеш ли, се обадиха — и двамата били в Москва, пътем. А той беше сам вкъщи, Екатерина Давидовна и домашната помощничка бяха на вилата, значи, можеше да покани и Наталия, защо да не види старите си бойни другари, комунисти, не бяха членували в никакви опозиции, нямаха роднини в чужбина, дъщеря им следваше в московски университет, синът им беше още ученик, лично другарят Сталин ги познаваше, сигурни хора, пък и му беше интересно да зърне Наталия, каква е станала след двайсет години, а и тя да се полюбува на него — маршала на Съветския съюз. Макар че беше горещичко, юли месец, той си облече китела с всичките му маршалски отличия, ордени и медали — знаеше, че тази униформа му отива, и народът беше свикнал с нея, а и Наталия сигурно си го представяше именно такъв, като на портретите, та нека му се полюбува.

Ворошилов им отвори. Мишка почти не се бе променил след последното си идване в Москва, само перчемът му бе съвсем побелял, а на колко беше?… На четирийсет и малко отгоре. А пък когато влезе Наталия, веднага го облъхна на младост, беше същата като някога, снажна — тия казачки имат особена осанка, едрогърдеста, с високи ханшове, очите й все същите, огнени, черни, гласът — напевен, мамещ.

Като любезен домакин, но солидно, той се разтича, покани ги на масата. Те седнаха, но не докоснаха нито водката, нито виното, нито мезетата, веднага пристъпиха към разговора, оказа се, че идват по работа. Синът им Серьожа бил психично болен, защо и поради какво е болен никой не знаел, те го били водили и в Москва, изредили и всички местни лекари, всички казвали едно — болестта е неизлечима, вярно, не бил от буйните, кротко момче, често говорел несвързано, никой не можел да разбере какво си мърмори. Водели го на отчет в психодиспансера, цялата последна година лежал в психиатрията, преди два месеца го изписали, трудоустроили го в картонажната фабрика да лепи кашони, та там се провело едно събрание и онези да вземат да измислят, че Серьожа бил извикал: „Долу Сталин!“ Той не можел да извика такова нещо, не се интересувал от политика и никога не викал, говорел тихо, не изговарял ясно думите, мърморел си под носа, пък и да е казал някоя глупост, защо не вземат предвид, че е психично болен. Но го арестували и го осъдили на разстрел „За призоваване към терористичен акт“! Момчето било само на шестнайсет години! И ето сега: Климент Ефремович, помогнете ни да спасим сина си!

Ворошилов знаеше, че по въпроси от такъв характер не бива да се помага на никого. Ако момчето наистина е казало „Долу Сталин!“ (страшно е дори да повтаряш такива думи), никой няма да го защити — нито Вишински, нито Калинин, било то лудо или не, възрастен човек или дете. За такова нещо може да помогне само Сталин. Има и претекст: Сталин познава Кондратиеви, живял е у тях, и Мишка познава, и по Наталия се е заглеждал, тогава тя беше бременна, в осмия месец, инак Коба нямаше да я пропусне. Хем може и да не му цитира тези думи: „Долу Сталин!“ Е, издрънкало нещо психично болното момче, а те — на разстрел.

И той обеща да помогне, Наталия го гледаше толкова умолително с черните си очи, в тях имаше толкова молба и страдание, тези очи раздвижиха толкова неща в паметта му, толкова му се дощя да се покаже пред нея всемогъщ, че каза: „Добре, приятели, не тъгувайте, ще се постарая да помогна, ще се оправим някак.“

Така си и тръгнаха, обнадеждени. А Ворошилов мисли, мисли и реши, че не е бивало да ги обнадеждава: страшно е да се навираш между такива шамари. И съжали, че Екатерина Давидовна я нямаше вкъщи, ако си беше вкъщи, той нямаше да покани Кондратиеви, щеше да измисли някакво оправдание и нямаше да научи тази история. Всичко стана случайно, но случаят отново подведе Климент Ефремович.

След няколко дена седяха двамата у Сталин. Сталин беше в добро настроение, кой знае защо си спомняха за Царицин и тогава Ворошилов изведнъж попита:

— Коба, спомняш ли си Кондратиеви?

— Какви Кондратиеви?

— В Царицин ти живееше на квартира у тях.

— Едни такива млади, много любезни, мъж и жена?

— Именно, именно. За тях говоря.

— Как са те?

— Добре са. Той работи в Строителна банка, тя е директорка на техникум.

— Да ги поздравиш от мен.

— Имат голямо нещастие в семейството.

— Синът им бил психично болен от малък, прекарал една година в психиатрия, сега излязъл, но пак си бил болен, луд.

— С какво може да им се помогне?

— Как да помогнеш? Неизлечимо било. Може да се помогне с друго. Разбираш ли, извикал нещо на събрание, арестували го, осъдили го на разстрел. Момчето е на шестнайсет години. Не е бивало да го пускат от болницата, ама го пуснали.

— А какво е извикал?

— Ами нещо там… Какво да го правиш? Луд човек.

Сталин вдигна към Ворошилов тежкия си поглед:

— Какво точно е извикал?

— Откъде да знам — развълнува се Ворошилов, — луд човек…

— Щом си се наел да ходатайстваш за него, длъжен си да знаеш.

— Залата е била голяма. — От вълнение Ворошилов се изпоти, прокле се, че се бе набъркал в тази история. — Шумно, никой нищо не е чул ясно, ама някакви си двама заявили, че уж бил извикал… „Долу Сталин!“

Сталин извърна очи, помисли малко и каза:

— Такива луди на нас не ни трябват.

После ТОЙ провери — момчето било разстреляно. И правилно. Инак всеки терорист ще се обяви за луд. Ами защо тоя луд не е викал: „Да живее другарят Сталин!“? Защо не си е въобразявал, че е Сталин? Нали често те си въобразяват, че са Наполеон или пък Исус Христос. Никой луд още не е викал: „Долу Наполеон!“, „Долу Исус Христос!“ Намерил за кого да моли! Глупак! ТОЙ държи тоя тъпанар близо до себе си, пази го, издига го, а той, идиотът, се тика с такива ходатайства! Пробутва МУ такава история. Член на Политбюро! Иска да покаже какви викове се разнасят по събрания по адрес на другаря Сталин ли?!

Сталин два месеца не прие Ворошилов. Нека пообикаля, без да знае какво го чака, нека си поразмърда мозъка.

А какво друго му оставаше да прави, оставаше му само да мисли. Не го свалиха от длъжността народен комисар по отбраната, всеки ден отиваше в наркомата, провеждаше заседания на колегията, приемаше командващи окръзи, командващи родове войски, даваше заповеди. Като член на правителството участваше в заседанията на Совнаркома, останалите народни комисари, включително Молотов и Каганович, го слушаха, сякаш нищо не беше се случило, както и по-рано му изпращаха документите, които трябваше да получава един член на Политбюро. Но Ворошилов добре познаваше тази Сталинова игра с обречените.

На децата си Ворошилов не казваше нищо, но на Екатерина Давидовна разказа. Само дето представи нещата така, сякаш е очаквал Кондратиев да дойде сам, а той дошъл с жена си. Екатерина, мъдра жена, не обърна внимание на тази дреболия. Каза, че не бива да се паникьосва, каквото ще стане, ще стане. Но се съгласи: по-добре смърт, отколкото тормоз и инквизиции. Ако дойдат тук, вкъщи, ще се застрелят двамата, всеки си има пистолет. Ако дойдат да го приберат от работата му, той ще се застреля в кабинета си, а тя ще се самоубие вкъщи. Децата не бива да закачат, големи са, сами ще си решат. Целуна го, каза, че ако се наложи да умре, ще умре спокойно, благодарна е за живота, който са прекарали заедно, била е щастлива. Ворошилов поплака на гърдите на жена си, обичаше я, никога с нищо не бе го подвеждала, не се навираше сред кремълския елит, гледаше си къщата, децата, грижеше се за него, подбираше му книги за четене, ходеше с него на опера, и двамата обичаха музиката, събираше плочи, поощряваше увлечението му по живописта, водеше го на изложби, никога за нищо не го укоряваше. И когато минаваха процесите срещу военните специалисти, процесът срещу Тухачевски и другите военачалници, тя не се месеше, мълчеше си, добра жена, истинска! И за политика почти никога не говореше, а и да кажеше нещо, винаги намясто! И този път не сбърка, каква жена, а!

На 30 септември, когато Ворошилов се прибра да обядва (той обикновено обядваше вкъщи), Екатерина Давидовна го попита:

— В течение ли си на събитията в Мюнхен?

— Говориха нещо по радиото, че щяла да бъде сключена някаква спогодба. Във вестниците няма нищо.

— Във вестниците ще пишат утре. Постарай се да научиш днес. Мисля, че това е много сериозно, може би се задава война. Сега ТОЙ не може да мине без тебе.

Ворошилов се върна в наркомата и поиска последните политически сводки. От тях научи следното.

През нощта срещу 30 септември 1938 година в Мюнхен Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Даладие, главите на четири европейски държави — Германия, Италия, Англия и Франция — подписали спогодба. Чехословакия трябвало незабавно да предаде на Германия Судетската област и граничещите с нея райони, където живеят немци, а също да удовлетвори териториалните претенции на Полша и Унгария. Чехословакия се лишаваше от една пета от територията си, от над една четвърт от населението си, от половината си тежка промишленост и от мощните си отбранителни съоръжения на запад. Новата граница на Германия щеше да мине близо до предградията на Прага, столицата на Чехословакия.

И тъкмо Ворошилов бе свършил с четенето на сводките, когато му се обадиха от Кремъл и го помолиха спешно да отиде на заседание на Политбюро.

Екатерина Давидовна излезе права.