Анатолий Рибаков
Прах и пепел (24)

25.

Саша се засмя.

— Давай. Ти имаш по една история за всеки случай от живота.

— Слушай сега, слушай. През двайсет и девета или трийсета година имах едно гадже, свястно момиче, селска учителка. Ходех да се виждаме при нея, представяше ме като свой брат, бащините ни имена са еднакви: аз съм Василиевич, и тя е Василиевна. Нощем, естествено, се търкаляхме из кревата, за това много ни биваше, а денем аз отивах в гората, из полето със стативчето си. Такава една селска идилия. Пейзаните се отнасяха с мен добре, снизходително, нали знаеш как гледа работарят на гражданина със статив, е, „откача малко господинът“, но общо взето, добродушно. Веднъж спим ние с моята Клавочка, здравата сме поработили през нощта, и чувам някакъв шум навън. Какво има? Тя стана, отиде до прозореца, придърпа перденцето и казва: „Разкулачват Голодухини.“ А там, между другото, приятел цялото село е Голодухини, и името му по-рано било Голодухино, после, разбира се, го преименували модерно: „Заплаха за империализма“.

— Я стига лъга!

— Честна дума. Сиромашко колхозче, ама се наричаше точно така: „Заплаха за империализма“, страховито име.

— Същински виц!

— Не е там работата. Работата е там, че цялото село беше с еднакви фамилни имена — Голодухини, тоест, всички бяха роднини, далечни, близки, но роднини. И значи, разкулачват някакви Голодухини. Естествено, бързичко си навличам гащите: такова зрелище трябва да се види. А Клавка ми вика: „Не отивай, там има милиция, разни пълномощници, а ти не си тукашен, ще се заядат, ще ти поискат документите, кой си, а нашите ще кажат идва при учителката, Клавдия Василиевна, нощува при нея, не искам такива работи. Гледай оттук, всичко се вижда, застани ей тук.“

Застанах аз както ме посъветва, гледам: пред къщата две каруци, милиционери измъкват от къщата жени, деца, старци, стопаните не се съпротивляват, знаят, че за съпротива ще им лепнат някой член от закона, жените хвърлят в каруцата бохчи, сиромашката си покъщнина, една бабичка, съвсем грохнала, милиционерите я смъкнали от печката, носят я на ръце, хвърлят я в каруцата, едно кърмаче и още други малки дечица реват, плачат, викове, стонове, с една дума, ужасна и отвратителна картина, за едното нищо и никакво ги изтръгват от родното им място, разпердушинват уреденото гнездо, пращат ги в Сибир, фактически на смърт.

Глеб замълча, дълго крачи мълчаливо.

— Но най-важното, приятел, е друго. Наоколо стоят селяни, селянки, мълчаливо стоят, и децата, и те замрели, и всичките — Голодухини, като тези нещастни разкулачени, роднини, кумове, сватове, цял живот са прекарали заедно. И не щеш ли, пред очите им се върши такова злодейство, и го вършат някакъв дрипав пълномощник и двама хилави милицаи. И като гледах как стоят тези силни, яки, мрачни мъже и тези също яки, едри жени, и като гледах каква готовност е изписана по лицата им, си рекох: ей сега ще се нахвърлят на тези хилчовци, ще ги обезоръжат, ще ги хвърлят в каруците, ще шибнат конете и ще ги изгонят от селото. И очаквам този момент. Да, ама не… Милицаите измъкнаха цялото семейство от къщата, наместиха го по каруците, жените пищят, децата се давят от рев, а милицаите шибват конете и потеглят… И тогава, приятел, тогава тълпата се втурна, но не подире им, не да спасява хората си, не да ги отървава от нещастието — в къщата се втурна: да измъкне останалото, което не можеха да вземат със себе си онези нещастници. И си тръгват, разбираш ли, за вкъщи нашите добри, жалостиви жени радостни, доволни, и децата им с тях, кой с гърне, кой с чиния, кой с душник, изтръгнат с все телта от печката, бързат, докато председателят на селсъвета не е запечатал тази разграбена и опозорена къща. Тогава бях на деветнайсет-двайсет години. И в този момент разбрах, че народът ни е слугински, от селянина до ей тоя лакей, писателя Шолохов, от простата селянка до члена на Политбюро, който по команда си признава, че е шпионин и диверсант. И всичко, което пишат разните Достоевски и другите философи за някаква особена душа, особена мисия, особено предназначение, — всичко е една глупост! И Тютчевото: „Умът Русия не лови… Тъй странни, нейните черти…“ — всичко това, приятел, е поетично словоблудство, поетични фантазии.

— Цялото село ли участваше в това? — попита Саша.

— Не цялото, естествено, но какво променя това?

— Много неща. Една групичка мародери още не е народ. Навсякъде има бандити.

— Но защо „добрите хора“ не дойдоха да защитят съседа си?

— А ти отиде ли? Защити ли ги?

— Приятел, и аз съм същият лакей.

— Тогава не искай това от другите! Особено от един селянин, когото през цялата ни история са тъпкали, обирали, когото са въртели на пръста си и помешчикът, и старейшината с камшика, и жандармът с шашката, и съседът-изедник, и казакът с нагайката, и съветският държавен снабдител с винтовката, и агитаторът, зад когото е стоял комисарят с маузера, и онези, които са наредили да се „разкулачва“, и онези, които са го вършили. Но ние не им търсим отговорност — опасно е, ние искаме да живеем, да танцуваме, да пием и да хапваме.

— Като стана дума за хапване — подзе Глеб, защото минаваха покрай ресторанта, — да се отбием.

— Преди един час обядвахме. Кажи си направо, че искаш да удариш сто грама.

Глеб се разсмя.

— Да, приятел, искам да пийна сто грама преди занятията.

Саша погледна часовника си.

— Нямаме време. Като свършим, тогава ще се отбием, ще пийнем.

— Така да е — съгласи се Глеб, — ще отложим до довечера. Само че виж какво ще ти кажа. Ти ме наруга мене, ами ти?

— И аз съм същият. Но какъвто и да съм, няма да прехвърлям вината си на клетите прегазени, измамени хора. Не тях, себе си презирам.

Известно време Глеб крачи мълчаливо, после каза:

— Говоря така за нашия народ не защото съм немец или друг някакъв инородец. Не, приятел, аз съм чистокръвен руснак, сега е разрешено да се гордееш с това, сега патриотизмът е на мода. „Александър Невски“, „Минин и Пожарски“, „Петър Първи“ — за какво, мислиш, снимат тези филми? За възпитаване в патриотизъм, и то, забележи, приятел, в руски патриотизъм. Ще ти кажа нещо повече, само на тебе: аз съм потомствен руски дворянин от старинен род, при Грозни дедите ми са завземали и Астрахан, прекосявали са със Суворов Алпите, воювали са срещу Наполеон, отличили са се, сред тях е имало и градоначалници, и декабристи, помешчици и народоволци, всякакви, но нито един немец. Вярно, позаслабнал нашият род, сродил се с търговци, преминал към интелигенцията, учили в университети, били и професори, и художници, така че, слава богу, никой още не е надушил моето дворянство. Само че, приятел, аз моето дворянство за нищо го нямам. Запазил се е един документ от шестнайсети или от седемнайсети век, показа ми го един роднина. Един от нашите деди, болярин, подал молба до царя и се подписал така: „Верен твой слуга Ивашка, еди-чий си син.“ Френски или немски дворянин не би се нарекъл така: слуга… Това си е нещо наше, руско. Още оттогава всички са били слуги, и болярите, и велможите, та оттам тръгва всичко.

— Не ми приказвай много за французи и за немци, и те какви ли не са ги вършили. Колко свободни бяха немците след войната, какви демократи! И сами си туриха Хитлер на шията, забележи, с общо гласуване. Втурнаха се след кайзера към свободата, но щом я помирисаха, поискаха пак да се върнат под камшика. Така че не ми предлагай за пример други нации. И не бива да слагаш целия ни народ в един кюп.

Стигнаха до Двореца на труда. Глеб сложи ръка на дръжката, но не отвори вратата, неочаквано каза:

— Обаче тази твоя съученичка, Лена, е интересна…

— В такива случаи ти казваш: мадона колосал — позасмя се Саша.

— Не — замислено отговори Глеб, — тук има нещо по-значително.