Анатолий Рибаков
Прах и пепел (30)

31.

Плевицкая нищо не признаваше, играеше комедии. Въпреки това фактите, пък и самото изчезване на Скоблин я уличаваха. Цялата преса пишеше за процеса. Вестниците, а Шарок не пропускаше нито един, обвиняваха френското правителство в покровителствуване на болшевиките, полицията — че е помогнала на похитителите на Милер да заличат следите си. Но нито следствието, нито съдът успяха да открият някого от съветските резиденти, никой не бе назован. Плевицкая бе осъдена на двайсет години каторга, фактически на доживотен затвор. Емигрантите ликуваха. Бурцев заявил: „Нека гние в каторжния затвор.“

Но РОВС фактически бе разрушен. Третяков продължаваше внимателно да си записва разговорите в щаба, но те не представляваха интерес. Щабът беше празен по цели седмици, нямаше с какво да плащат на пазача.

По време на процеса срещу Плевицкая Шарок реши, че точно сега е моментът да осъществи връзка с Вика Марасевич. Вика беше ходила у Плевицкая в Озуар-ла-Фериер, името на това градче гърмеше из вестниците. Вика е наплашена и ако я наплашат още малко, ще клекне. Засега нямаше за какво да я използват, но можеше да настъпи момент, когато щеше да потрябва. Но дотогава тя щеше да се окопити, да заяви, че я шантажират, той познаваше характера на Вика. Щом успя да им се изплъзне в Москва, тук щеше да го направи още по-лесно. А сега беше деморализирана, потисната, процесът срещу Плевицкая продължаваше — нямаше къде да избяга.

Операцията с Вика Шарок възложи на един сътрудник с прякор „Сухов“. Самият той ще влезе в контакт с нея, когато го изисква работата. В негово присъствие „Сухов“ се обади на Вика по телефона, каза й, че й е донесъл писмо от брат й и ще е най-добре да се срещнат в някой музей, да речем, в Лувъра. Единственият ден, в който той може да се срещне с нея, е утре, по възможност преди обед, точния час да определи Вика. Би могъл да прати писмото по пощата, но Вадим го предупредил, че писмото не съдържа нищо съществено, най-важното е това, което той ще й предаде устно.

След кратко мълчание Вика попита:

— Извинете, как се казвате?

— Пьотр Александрович.

— Кажете, Пьотр Александрович, случило ли се е нещо там? Подробно инструктиран от Шарок, „Сухов“ отговори:

— Виктория Андреевна, поставяте ме в затруднено положение. Извинете ме за московския ми начин на изразяване, но това не е разговор за телефон. Измежду другите неща има и въпроси относно наследството. Между другото, приемете искрените ми съболезнования по повод кончината на баща ви.

За смъртта на професор Марасевич Шарок бе научил от вестниците. „Въпросите относно наследството“ бяха примамка, на която Вика трябваше да клъвне.

Но Вика мълчеше. Шарок направи знак на „Сухов“ и той каза:

— Вие нямате желание да се срещнете с мен, а аз нямам причини да настоявам. Напротив, аз ще имам по-малко грижи. Нека Вадим си намери други пътища. Сбогом.

— Не, не — прекъсна го Вика, — почакайте. Обмислям кога ще е удобно да се срещнем. В Лувър, в дванайсет часа при касите, става ли?

— Може.

— Как ще ви позная?

— Аз съм идвал при Вадим на „Староконюшенний“ и ви помня много добре. Може би и вие ще си спомните кой съм. Ще бъда сам, надявам се, вие също.

В дванайсет часа на другия ден Шарок и „Сухов“ отидоха с кола до Лувъра. Вика се разхождаше пред касите. Шарок я показа на „Сухов“. Няколко минути оглеждаха хората около музея — дали Вика не е довела някого. Впрочем, разглеждаше „Сухов“, Шарок се любуваше на Вика, спомни си богаташкия апартамент на семейство Марасевич на „Староконюшенний“, светилата, които идваха там, тези галеници на съдбата. Вика и в Москва изглеждаше добре, лична жена, дума да няма.

След като се убеди, че няма „опашка“, „Сухов“ отиде при Вика. Поздравиха се, влязоха в музея. Шарок ги последва, качи се по широкото стълбище, влезе в залата. Вика и „Сухов“ седнаха на една пейка, Шарок се разхождаше край стените, правеше се, че разглежда картините.

За смъртта на баща си Вика научи от Нели Владимирова, и Шарл й донесе вестник „Известия“ с некролог. От Вадим нито дума. И Вика не се интересуваше от неговия живот. Наследствени въпроси?! Скъпоценностите на майка й, винаги бяха принадлежали на нея, и сега си бяха у нея. Вадим иска да разделят това, което е останало от баща им? Изключено е. Тоя скъперник и еснаф. И изобщо тя не искаше да вижда никого от Съветите. И все пак се съгласи на среща. Знае ли човек? Ами ако из книжата на баща им се е намерила нещо сериозно? Нали дедите им са били роднини с разни хетмани. Може да имат богати роднини из Европа, дори имущество, на което тя има право. Може баща им да е регистрирал на Запад медицински открития, патенти, за които Съветите не знаят? Или пък Вадим е намислил да дойде тук като кореспондент и да остане, в Съветския съюз стават такива ужаси! Вадим хич не й е потрябвал тук, но ако има патенти или имущество, няма да може да ги получи без него — и той е наследник. Каквото и да е, тя няма да му позволи да й висне на шията. С една дума, трябва да разбере какво става.

Изобщо не си спомняше Пьотр Александрович. Слаб, дори мършав млад човек. Скромно облечен. Усмихнат. Извади от джоба си плик, а от него лист хартия и без да го изпуска от ръцете си, го показа на Вика.

— Познат ли ви е този документ, Виктория Андреевна?

Тя се вгледа и изстина. Беше документът, с който навремето се бе ангажирала като сътрудник на Лубянка. Проклето минало, проклета страна! Пьотр Александрович сгъна документа, прибра го в джоба си, повтори въпроса:

— Та какво, Виктория Андреевна, спомняте ли си?

Че какво ще й сторят? Тук не е Москва! Ще извика полицая и ще му посочи този съветски шпионин! Има нахалството да я шантажира с някаква фалшива хартийка. Тази хартийка ще изобличи първо него самия.

— Не — отвърна Вика, — не познавам този документ. Защо не отидем в полицията, там да се разберем?

— Не ни е нужна полиция, Виктория Андреевна — усмихна се Пьотр Александрович, — ще дотърчат кореспонденти, ще публикуват документа във вестниците, ще ви бъде трудно да опровергаете графологичната експертиза, ще ви бъде трудно да обясните връзките си с госпожа Плевицкая и посещенията си в Озуар-ла-Фериер. Всичко това ще бъде много интересно на публиката. Госпожа Плевицкая е изобличена и връзката с вас, сътрудничката на НКВД, ще добави нови обвинения по неин адрес, а ще изобличи и вас. Преди да тръгнете за полицията, трябва добре да си помислите.

Думите на този мерзавец, изречени с нежна усмивка, не са празна закана: ще съсипят и нейния живот, и живота на Шарл. В чужбина те вършат делата си също тъй безнаказано, както и в Москва на Лубянка! Посред бял ден отвлякоха генерал Милер, а по-преди генерал Кутепов, убиха невъзвращенеца Игнатий Райс. Като си помислиш само: Скоблин, генералът, Плевицкая, прочутата певица — и те са работили за тях!

— Нямам намерение да ви обременявам — добави Пьотр Александрович. — Може би ще ви помолим да ни направите някои дребни услуги, които по никакъв начин не нарушават законите на Франция. Не сме ви безпокоили досега, нямаше нужда. Появи се необходимост във връзка с делото на Плевицкая. Ходили сте й на гости, искаме да знаем за какво сте си говорили.

— За нищо особено! Надежда Василиевна ми разказа за живота си, понякога пееше, спомняше си за Русия, тя е дълбоко религиозен човек, показваше ми тяхната черква. Поразена съм, потресена съм от това, което се случи!

— Прекрасно! Това и напишете. Ще го донесете следващия четвъртък по същото време, пак на това място. Но ви предупреждавам, Виктория Андреевна, да не ви хрумне да вършите глупости. Още при първата ви нелоялна стъпка във вестниците веднага ще се появят ваши снимки, вашият подпис под този документ, датите на срещите ви с Плевицкая. Надявам се, че ще бъдете благоразумна.

След тази среща Шарок нареди на „Сухов“:

— Работете кротичко, каквото донесе, стига. Ще я държите по-хлабаво. Срещи само на обществени места: музеи, галерии, изложби.

Скоро пристигна Ейтингтон. Одобри операцията с Вика, но ги посъветва да действат внимателно. Семейството е богато, тя не се нуждае от пари, няма идейни подбуди. Значи, само страхът, а в случая този мотив е несигурен. Сега Вика не го интересуваше, преориентира Шарок към испанците, изпращаше ги в Москва, там организираше мощна диверсионна група, беше подхванал работата нашироко, не жалеше парите.

Ейтингтон и в Париж се държеше уверено като в Москва. Дори не криеше любовницата си, Шарок му завидя: чувства се господар на положението, докато той не смее, живее като монах. Не смее да се занимава с проститутки — ще пипне някоя гадост, ще пръсне всичките си пари по лекари или пък ще си спечели някоя неприятност със сутеньори и тогава — сбогом на кариерата. Да можеше да си намери някоя постоянна женска, най-добре Вика, но за Вика Ейтингтон излезе прав.

Както се бяха уговорили, след седмица „Сухов“, придружен от Шарок, отиде в Лувъра. Влязоха в залата. Вика чакаше на скамейката. Но „Сухов“ не приближи до нея, разглеждаха с Шарок картините, минаха и в следващата зала, без да изпускат от поглед Вика. „Сухов“ си бе променил външността със залепени мустаци и брада. Нямаше много хора, Шарок и „Сухов“ забелязаха двама типа, които цял час не мръднаха от залата, не беше трудно да се досетят какви бяха. После типовете си тръгнаха, след тях си тръгна и Вика.

Ейтингтон предположи, че Вика е признала всичко на мъжа си, той се е свързал със Сюрте, с контраразузнаването, предложил е чрез Вика да хванат съветските агенти, а като благодарност да й простят московските й лудории.

— Засега не я закачайте — каза Ейтингтон, — нямаме нужда от нея. Когато потрябва, ще помислите.

Понеже сега се срещаше често с Ейтингтон, Морнар, с хора от Испания, които изпращаше в Москва, Шарок доби представа за основните участници в предстоящата операция. В Москва я ръководеше Судоплатов, тук — Ейтингтон. Оная женичка — Еустасия Мария Каридад дел Рио — беше не само любовница, но и помощничка на Ейтингтон. Дъщеря на богат кубинец, тя била омъжена за живеещия в Барселона испански аристократ Меркадер, имала от него пет деца, но била доста екзалтирана, напуснала мъжа си, живяла с децата си в Париж, после се върнала в Барселона, станала член на комунистическата партия и била завербувана от Ейтингтон. Децата били под нейно влияние, именно единият от тях, Рамон Меркадер, сега се казваше Жак Морнар. Завербуван като майка си от Ейтингтон, той заминал за Москва, та тъкмо там, в разузнаваческата школа, го бе видял Шарок. В Москва Рамон прекарал година и нещо, в Париж пристигна вече под името Жак Морнар, събра се със Силвия Агелоф, запозна се със семейство Росмер и всичко това с една цел — да проникне при Троцки в Кайоакан.

Пристигна официално съобщение: Ежов бил освободен от длъжността народен комисар по вътрешните работи. И тъй, дотук беше. Може да се смята, че Ежов е вече покойник. Няма значение кога ще го арестуват и разстрелят — след седмица, след месец или след два. На неговото място е назначен Берия. Как ли ще почне да мете новата метла? Разбира се, на Шарок му се искаше да обсъди всичко това с Ейтингтон, но не посмя, защо да издава тревогата си. Веднъж в разговор Ейтингтон спомена, че Кобулов, най-близкият човек на Берия, покровителствал Абакумов. Значи, и Шарок има подкрепа из върховете. Ще поживеем, ще видим. Сътресения ще има, но техният отдел едва ли ще пострада, за „стопанина“ най-важната задача е Мексико, няма да закачат хората, които работят по нея. Ще ги закачат, ако не изпълнят задачата. Макар и бавно, всичко върви добре. Силвия се върна в Америка, Меркадер засега остана в Париж, като се позова на търговските си работи. В действителност Ейтингтон бе решил да смени паспорта му с по-сигурен. Такъв се оказа паспортът на канадския гражданин от югославски произход Тони Бабич (Tony Babich), загинал в Испания. „Т“-то бе преправено на „F“, „о“-то на „а“, между „F“ и „а“ сложиха „r“, последната буква „y“ промениха на „k“. Получи се „Frank“. Същото направиха и с фамилията, вместо „Babich“ тя стана „Jackson“ — канадският гражданин Франк Джаксън, роден в Югославия на 13 юли 1905 година, натурализиран в Канада през 1929 година. Паспортът бе подправен в Москва от изключително опитни майстори. Всичко бе готово през август. Рамон Меркадер, или Франк Джаксън, или Жак Морнар, най-сетне можеше да замине за Америка, където го очакваше Силвия.