Анатолий Рибаков
Прах и пепел (64)

30.

А в Сталинград се водеха тежки боеве. Германците хвърляха върху града хиляди фугасни и запалителни бомби. Сградите, като огромни подрязани дървета, се килваха настрани. Обхванат от пламъци, обвит в пушек, засипан от пепел, градът лежеше в развалини, съветските войници се сражаваха там за всеки камък.

Пламтящ нефт, изтичащ от разбитите цистерни, се стелеше по Волга. Но разрушените от германците преправи веднага се възстановяваха, по тях превозваха боеприпаси за хората, които се биеха в окопите. От източния бряг на Волга артилерията подкрепяше своите войници, като караше германците да се окопават в земята.

На 29 август Жуков долетя в Камишин, оттам с кола продължи напред, после сви на запад. Частите на Сталинградския фронт бяха разположени в късото, шейсеткилометрово междуречие на Волга и Дон, срещу тях имаше германски пехотни дивизии, които защитаваха комуникациите си със Сталинград.

Опалена от августовското слънце приволжка степ, открита за артилерийския огън на противника, суходоли и дерета. Жуков се отби в щабовете на дислоцираните тук армии при генералите Малиновски и Казаков, двамата бяха на едно мнение: невъзможно е да се атакува върху такава местност. И Жуков виждаше: оттук не може да се пробие за Сталинград. Продължи на запад, към Клетская и Серафимович, тук войските се удържаха на десния бряг на Дон, срещу тях имаше не германци, а румънци.

В село Орловски го посрещна командващият Двайсет и първа армия генерал Данилов, добър специалист, мислещ, докладва му обстановката. Дивизиите на Двайсет и първа армия стабилно държали десния бряг на Дон. Румънците се опитвали да атакуват, но действали вяло и сега се държали пасивно. Разбира се, ако немците постигнат успех в Сталинград, ще предприемат генерално настъпление на север, румънските части ще бъдат подкрепени от германските, които са добре въоръжени и опитни. Отбраната трябва да се укрепва. Не би било зле армията да се попълни и с личен състав и въоръжение. Като всички, и Данилов беше настроен за отбрана. И Жуков не възразяваше. Но си мислеше за друго: именно на Двайсет и първа армия ще се наложи да бъде една от главните участнички в плана, който вече съзряваше в главата му и който той засега не споделяше с никого.

На другия ден Жуков и Данилов отидоха във войските. Същата открита местност, насечена от суходоли и дерета, но високо разположена. Сравнително добър обзор, обстрел, наблюдение на противника, добри условия за маневриране, храсталак, има къде да се скриеш. Дълбочината на плацдарма край Серафимович е достатъчна за съсредоточаване на нужното количество войски, а в района на Клетская дълбоката извивка на Дон към юг създава изгодни условия за нанасяне на удар в тила на румънската армия. Вярно, пътищата са отвратителни. Но през ноември ще стегне студ, почвата тук е твърда, техниката ще мине.

Привечер се върнаха в селото. На вечеря Данилов докладва за командирите на дивизии, полкове, бригади, някои имена бяха познати на Жуков, други не, но той вярваше на оценките на Данилов. Помоли Данилов и да повиши в чин двама командири на дивизии — полковниците Ефимов и Костин.

— Ефимов — каза Жуков — е стар кадър, време му е да стане генерал. А Костин съм го забелязал още в Далечния изток, перспективно момче, хем е и Герой на Съветския съюз. Но пък е млад, трийсетинагодишен, има и по-възрастни.

— Той заслужава този чин, и аз искам да укрепя положението му.

— Има ли необходимост от това?

— Нали и вие казахте, млад е!

Жуков познаваше Максим Костин не само от Далечния изток. Родителите на Максим бяха от същото село Стрелково в Калужка губерния, където бе роден Жуков. И когато Жуков учеше в Москва за кожухар и баща му идваше при него от село, отсядаше у семейство Костини на Арбат. Костин работеше там като огняр, жена му, майката на Максим — като портиерка. И самият Жуков, още момче, ходеше понякога у тях, а през двайсетте ги посети вече като командир от Червената армия: да се види с майка си, тя пак бе отседнала у Костини. В Далечния изток видя в списъка на командирския състав името Максим Иванович Костин, помисли си дали не е от това семейство, повика го, поприказваха, излезе, че е от него. Припомниха си родните места, речицата Протва, където се бяха къпали, и Огублянка, където ловяха риба. Костин му направи добро впечатление. И воюваше добре. И щом Данилов смята, че положението му трябва да се укрепи, значи има някакви причини.

— Вие си вършете работата — каза Жуков, — а при мен извикайте Костин.

— Докато го намерим, докато пристигне, ще мине време.

— Нищо, аз ще поработя още два-три часа.

Максим тръгна веднага щом получи нареждането да се яви в щаба на армията. Жуков е тук, значи са извикани и други командири на дивизии — съвещание, инструктаж, ще ги понатиснат за едно-друго. Интересно е да види Жуков, беше го виждал само веднъж, преди войната, в Далечния изток, тогава се разбра, че са земляци. Едва ли Жуков си го спомня, а Максим се гордееше с него: първият пълководец на страната, името му гърми по целия свят, а пък е от нашето село, свой човек, калугчанин.

Миналата година в Москва майка му разказваше за семейство Жукови.

— Баща му, подхвърлено дете, една баба го взела от приюта. Щом навършил осем годинки, го дала да се учи при един обущар в Угодски завод^[1], после работил като обущар в Москва, а след Москва се върна на село, овдовя и когато беше вече на петдесет, се ожени втори път, и тя беше вдовица, от съседното село, Черната кал. Казваше се Устиня Артемиевна, не беше млада, на 35. С една дума, двама вдовци, и двамата повторили. И им се роди син Георгий, имаха и друг, умря още малък. Живееха бедно, в нашето село нямаше богати, земята е малко и слабичка, не ражда, то и кой ли се занимаваше със земеделие? Жените и старците, а мъжете ходеха да печелят из Москва, из Питер. Устиня Артемиевна е изключителна жена, вдигаше чували със зърно по пет пуда^[2], не всеки мъж го можеше това. Караше товари от Малоярославец, и то си беше мъжка работа, жена с характер, Георгий на нея се е метнал и в лице, и във всичко.

Това му разказа майка му. А тази година му съобщи, че видяла Устиня Артемиевна, Жуков я прибрал в Москва, преди германците да завземат селото.

Максим си спомняше всичко това по пътя за щаба на армията, но когато пристигна, излезе, че нямало никакво съвещание, Жуков викал само него.

— Отдавна не съм те виждал, сядай, разказвай. Как сте вкъщи?

— Вкъщи всичко е наред. Майка ми е жива, братята са на фронта, жена ми учителства, синът расте.

— На колко е?

— Вече на пет.

— Как се казва?

— Иван.

Жуков го гледаше с удоволствие: млад, широкоплещест, с открито лице, войниците обичат такива командири, личи си, че е свое, селско момче.

— Разказвай, какво се е случило в дивизията ти?

— В моята дивизия ли? Нищо. Всичко е наред.

— Стига, стига, казвай истината. За какво си докладвал на генерала?

Максим помълча, после каза:

— За нищо не съм му докладвал, другарю армейски генерал. Може да му са се оплаквали от мен — че не съм се сработил със заместника по политическата част. По всеки повод имаме конфликти. Последният беше заради един командир на рота, ударил шамар на червеноармеец и аз го отстраних от длъжност. А замполитът казва: „Защо без мое знание, командирът на ротата е комунист, политически стабилен, морално устойчив.“ И тъй нататък, приказки от тоя род. И то се знае, пратил е рапорт до политотдела на армията.

— А може заслужено да е ударил шамара? Може да са го изнервили?

— Та може ли да се удря боец от Червената армия? Да го съди, да го разжалва, ако е виновен. Но да го бие, да го обижда, да унижава човешкото му достойнство — няма право.

— Мене като войник знаеш ли как ме пердашеше вахмистърът, с нагайка, тогава служех в кавалерията.

— Онова е било царската армия, другарю армейски…

— И когато чиракувах при кожухаря, какви шамари ми удряше…

Максим се стараеше да говори колкото може по-меко:

— Не мога да позволя побои в моята дивизия. Румънските войници ги бият, затова воюват така, а ние сме Червена армия и всеки войник трябва да уважава себе си, и командирът е длъжен да го уважава.

— Каква лекция ми изнесе! — позасмя се Жуков. — А аз съм в Червената армия от деня на създаването й, и в партията съм от деветнайсета. А ти от коя година си в партията?

— В партията от трийсет и четвърта, в комсомола от двайсет и пета.

От двайсет и пета в комсомола… Това напомни нещо на Жуков… Да, онзи шофьор в Старожилово…

— Заядливо племе сте! Лани ми попадна един като тебе, на твоята възраст беше сигурно. Редови шофьор. И той си знаеше неговото. Канех се да го разстрелвам, ама после вместо разстрел му дадох чин. Хем беше инженер.

Редови шофьор, инженер, негов връстник…

Максим стана.

— Другарю армейски генерал, разрешете да запитам?

— Питай, защо не.

— Не си ли спомняте как се казваше?

— Как се казваше ли… Не помня…

— Да не е Панкратов?

— Точно така, Панкратов… Какво се развълнува, да не се познавате?

— Приятел ми е от детинство, израснали сме в един блок, в училище седяхме на един чин… Но — съдба…

Жуков го прекъсна:

— Сега съдбата на всички е една и съща, трябва да се воюва. Ясно?

— Ясно, другарю генерал!

Разбра се: не иска да говори за такива съдби.

Жуков се наведе над картата и без да вдига глава, каза:

— Твоя замполит ще го сменят. Само че ще се разбираш ли с новия? Сам се оправяй.