Анатолий Рибаков
Прах и пепел (60)

26.

По радиото гърмеше бодра музика, на всеки половин час предаваха съобщения за стремителното придвижване на германските войски, за завзетите градове, свалените самолети, стотиците хиляди пленници: „Съветските войски бягат така, че едва успяваме да ги стигнем.“ Емигрантските вестници ликуваха: „Настана нашето време.“ Мережковски и Зинаида Гипиус благославяха германците за „кръстоносен поход“.

Германия ще победи Русия също тъй мълниеносно, както победи другите европейски страни. Но какво ще стане с него, с Шарок? Ще успее ли Берия да унищожи документите на своето ведомство? Ако не успее, значи германците ще намерят в тила си, в Париж, господин Привалов — съветския шпионин. Дори документите да бъдат унищожени, когато хванат служители на НКВД, те, за да си спасят кожата, ще го издадат. В двата случая бесилката му е сигурна.

Какво да прави? Да се предаде на германците? За какво им е? Кой е той? Шпионин, зарязан от Съветите на Запад. Ще се оправдава: „Работех не срещу Германия, а срещу белогвардейската емиграция.“ Кой ще го слуша?

Да отиде при англичаните? С какъв багаж? Кого ще им предаде? Третяков ли? Не са им притрябвали нито Третяков, нито Шарок. Ще дадат на СССР несполучилия предател, подарък от верните съюзници по антихитлеристка коалиция.

Трябваше да избяга тогава, през трийсет и девета, нямаше да отиде с празни ръце, а с богата плячка: резидент, агенти, явки, Ейтингтон с мексиканския му екип. Хем му беше наблизо, тяхното разузнаване се намираше на съседната улица.

Шарок се поуспокои от спирането на германците край Москва — щом не можаха да я завземат от раз, значи НКВД ще успее да изнесе или унищожи документите, легендата на господин Привалов няма да се разкрие толкова бързо. Дори германците да победят, няма да е толкова бързо, както предричаха някои емигранти. „Фикция за отпор“ — твърдеше писателят Борис Зайцев. Излезе, че не е било фикция.

През целия си живот бе изпитвал боязън пред съветската власт, беше убеден в нейната несъкрушимост. И сега злорадо наблюдаваше нейното поражение. Но ако режимът падне, и той ще трябва да отговаря за неговите престъпления, обвързан е с тях завинаги. Тъй че по-добре да се удържи, пък после ще видим.

А за момента трябва да избере правилна линия на поведение. В такова време един млад руски емигрант не може да бъде изолиран от съотечествениците си. В този смисъл и Шпигелглас, и Ейтингтон бяха предвидливи — той трябва да има кръг от добри познати. И го има — не твърде богати хора, по-скоро бедни, но истински руснаци, съседи, посетители на кафенето, където Шарок се отбиваше вечер и чийто съдържател беше руснак. Всяка неделя Шарок се виждаше с тях в храма „Покров Богородичен“ на rue de Lourmel, там служеше популярният сред енориашите отец Димитрий Клепенин, а майка Мария Пиленко бе открила при черквата столова за бедни и безработни…

Сред емигрантите имаше противници на Хитлер, те си мълчаха, имаше също изчакващи, както и ликуващи — при всяка победа на германците те се прегръщаха и целуваха. Към тях се присъедини и Шарок. Не за прегръдки и целувки, а за да си подсигури бъдещето: ако победят германците, той още преди победата им е доказал лоялността си, ако победят руснаците, той съветският разузнавач, е изпълнил дълга си — внедрил се е във вражеския лагер.

Германските власти ликвидираха всички емигрантски организации и създадоха една нова, единна, вярна на Германия, под името „Управление по въпросите на руската емиграция във Франция“. То бе настанено в голямо здание на улица „Галанер“, там регистрираха емигрантите, издаваха вестник „Парижки вестител“. Управлението ръководеше някой си Юрий Жеребков, човек с кръшна походка, преди войната беше професионален танцьор. Шарок го беше гледал на сцената. Като се разхождаше по естрадата, Жеребков нападаше „съветските агенти“, които се мъчели да разпалят сред емигрантите псевдопатриотични чувства.

— Вземайте пример от милионите руски войници, които въпреки волята си се сражават в редиците на Червената армия! — възклицаваше Жеребков. — Те не оказват съпротива на германското настъпление и при първа възможност не само преминават при неприятеля, но изразяват и желание с оръжие в ръка да се борят срещу съветския режим, да освободят Родината от сталинското и болшевишкото иго.

Шарок ходеше и на други събрания, организирани за емигранти, там свикнаха с него, завъди и познати. Избръсна си мустаците и брадата, та да не би при случайна среща Третяков да го познае, а от среща с Вика не се страхуваше: Вика беше в Лондон с мъжа си, един от най-близките сътрудници на генерал Де Гол. А скоро престана да се плаши и от Третяков: германците го арестуваха като съветски агент, значи се бяха възползвали от данните на френската полиция, която е подслушвала изповедта на Плевицкая. Правилно постъпи, като прекъсна връзката си с Третяков.

Строен, синеок, русокос, с приличен костюм, сдържан, спретнат, Шарок правеше добро впечатление. Но не бързаше с избора си. Сила набираше НТС — Национално-трудовият съюз, младите прибавяха в скоби към това име (НП) — ново поколение. От Югославия се прехвърлиха в Германия, активно сътрудничеха на германците: в лагерите за военнопленници вербуваха „доброволни помощници“ за германските спомагателни, охранителни, полицейски части, после вербуваха за армията на Власов и за националните формирования на СС. Пред нещастните военнопленници, които Сталин обяви за изменници, се поставяше дилемата: неизбежна смърт в лагер или живот на служба при германците, много от тях избираха живота. Пред Шарок не бе поставена такава дилема. НТС подбираше и хора за работа в Източното министерство, но служба на окупираната територия на СССР в някоя районна администрация в глухата провинция не блазнеше Шарок. И той обмисляше, изчакваше, не можеше да реши. Веднъж се улови в мисълта, че е отвикнал да решава сам, твърде отдавна вместо него решаваха други хора. И този път те взеха решението.

Веднъж през февруари четирийсет и втора година на улицата с Шарок се изравни някакъв човек. Бастун, палто, шапка, но по това, как особено забави крачка, Шарок почувства опасност, отдръпна се, вдигна очи и изстина — бе срещнал погледа на „Алексей“, същия, който бе идвал в Париж, за да ликвидира сина на Троцки, Лев Седов, бившият боксьор, който навремето бе смаял Шарок със своя блестящ френски. Шарок знаеше какви специални поръчения изпълнява „Алексей“. От групата на Яков Серебрянски беше. Но как се бе озовал тук?! И самият Яков Исакович Серебрянски, и всичките „момчета на Яша“ отдавна бяха разстреляни. „Алексей“ подаде ръка, каза на френски:

— Жерар Дюрал, или просто „мосю Жерар“.

Отбиха се в едно кафене, седнаха в ъгъла, поръчаха кафе. Кафенето беше пусто, съдържателят разтребваше барплота.

— Защо се смути, нима не очакваше никого? — попита „Алексей“ отново на френски, а и целия разговор двамата проведоха на френски.

Усещането за опасност не напускаше Шарок. Може да измъкне пистолета, да го застреля, после и съдържателя, и да изчезне. Не си свали палтото и шапката — седи подготвен, избра си място срещу прозореца и плътно затворената врата (все пак, беше февруари), отстрани съдържателят се вижда добре — ще свърши всичко за секунди.

Без да откъсва поглед от ръцете на „Алексей“, Шарок отвърна:

— Чух, че Яков Исакович и цялата му група били в затвора.

„Алексей“ пийна малко кафе, остави чашката на масата, погледна към вратата. Шарок не откъсваше от него напрегнат поглед и изведнъж забеляза, че чертите на лицето му изобщо не са размити: добре очертани твърди скули, носът му, като на много боксьори, е малко сплескан, погледът му не е мижав, а остър, пронизващ. Странно, Шарок по-рано не бе забелязвал всичко това.

— Тогава ми хакнаха десетарка — каза най-сетне „Алексей“, — другите ги разстреляха. С Яков Исакович кой знае защо протакаха, беше в килия на смъртници, чакаше и това го спаси. Като започна войната, „шефът“ попитал „нашия“: „Ами къде е Серебрянски?“ — „Лежи в затвора, чака си разстрела.“ Шефът рекъл: „Какви ги плещиш?“ Хайде „наште“, бързо в килията, измъкват Яков и го пращат в санаториум, че Ежовите блюдолизци му били премазали черния дроб и бъбреците.

Той пак отпи от кафето, задържа чашката в ръката си, слава Богу!

— Яков Исакович поискал да върнат групата, а от нея бях останал само аз. Такъв екип унищожиха, Ежов погуби разузнаването, тоя алкохолик и педераст!

Свободно си говори за „шефа“ — другаря Сталин, за „нашите“ — Берия и Судоплатов… Защо ли така? Дали по този начин не приспива бдителността му?!

„Алексей“ изведнъж се усмихна:

— Все ми поглеждаш ръцете, да не помисли, че съм дошъл да те ликвидирам?

— Че защо пък мене? — насила се разсмя Шарок.

— Ами мене защо? — примижа „Алексей“.

— Е, няма за какво, разбира се — побърза да се съгласи Шарок.

— Обаче тъкмо тебе, между другото, има защо.

— Алексей, за какво говориш? — Шарок дори се надигна на стола.

— Казах ти името си — Жерар.

— Извинявай, Жерар, не разбирам за какво говориш.

— Ти ме предаде, нали?

— Аз? Тебе?

— Да, ти, мене. По делото на Седов.

Обяснителната записка, която бе написал в Москва, мигновено изплува в паметта на Шарок.

— Написах всичко, както си беше, само факти, никакви оценки.

— Никакви оценки ли? „Дойде, проведе акцията, в резултат на която обезцени източник на изключително важна информация“ — това не е ли оценка?!

Дявол да го вземе! Неслучайно тогава се колебаеше дали да напише тази фраза. Сякаш беше предчувствал.

„Алексей“ си допи кафето, остави чашката на масата.

— Да не си припомняме, хайде. Предавам ти разпореждане от центъра. Твоята задача е да спечелиш доверието на емигрантите, които ще могат да те препоръчат на германците. Всичко останало ще бъде организирано. Целта е да получиш работа като преводач в Централното управление на лагерите в Ораниенбург, край лагера Заксенхаузен. — Той се позасмя. — Там наблизо е курортът Заксенхаузен, та и лагера са нарекли така. В лагерите има стотици хиляди наши военнопленници, трябва да имаме информация за тях. — Той премина на немски. — Как си с езика?

— Мисля, че нормално. А ти значи знаеш и немски?

— Аз знам френски, немски, английски, испански. Навремето при нас вземаха само хора, които владеят езици.

Подчертава, че е от онези, истинските чекисти, които Ежов е унищожил, а Шарок е от новите. Шарок преглътна хапа, дори не показа, че е схванал намека, с този човек е опасно да си разваляш отношенията. И разбира се, лъже, не му е нужна информация за „стотиците хиляди военнопленници“. Той се занимава не със стотици хиляди, а с отделни хора, неговата работа е да отвлича и унищожава. Но това не засяга Шарок, на него възлагат да събира сведения, добре, ще ги събира.

— Докато съм тук, връзката ти е с мен — заключи „Алексей“, — представител съм на швейцарска търговска фирма в Париж. Мен няма да ме има, ще пратя хора да те намерят. Центърът придава първостепенно значение на твоята задача, разбира сложността й, но възлага на теб големи надежди и ще оцени работата ти по достойнство.

„С куршум в тила“ — неволно си помисли Шарок.