Анатолий Рибаков
Прах и пепел (39)

4.

Мария Константиновна предаде на Глеб писмо от Москва: Комитетът по въпросите на изкуствата му предлага да избере град, където ще може да работи като художник в Театър на младия зрител. Сред споменатите градове беше Калинин. Там имало нов художествен ръководител, стария го нямало, заради него Глеб навремето бе напуснал театъра. Глеб избра Калинин.

Но не бързаше. Отлагаше заминаването си и беше ясно: заради Лена. С нетърпение очакваше тя да дойде в Двореца, изпращаше я до вкъщи, връщаше се мрачен, угрижен, събличаше се и си лягаше. Беше се влюбил. Престана да се среща със случайни момичета. И Саша престана — омръзна му. И вече не пиеха по много.

Глеб се обаждаше в Калинин, питаше кое как е там, обаждаше се в Ленинград, събираше необходимите документи. Обикаляше местните театри, гледаше декорите.

Веднъж дойде в Двореца развълнуван.

— Арестували са Миша Каневски. Разправят, и други хора. Прочистват Уфа.

— След работа ще отидем при Лена — каза Саша.

— През нощта ще разтревожим всички в бараката. Трябва да идем сега, докато е светло.

— Поработи с групата вместо нас — помоли Саша Стасик, — посвири им, нека потренират.

Хванаха една кола на улицата, стигнаха до заводския квартал.

Пред бараката на една пейка седяха три жени, едната — стара и побеляла — се подпираше на бастун, другите бяха по-млади.

— Женички — пусна в ход усмивката си Глеб, — имаме голяма молба, ако обичате, извикайте тук Елена Ивановна Будягина. Нас ни е страх да влезем.

— Че от какво ви е страх? — попита старата. Имаше живи, неспокойни очи.

— Бараката ви е женска, ще ни пипнат момите, та няма да ни пуснат.

— Нищо чудно. — Старицата се засмя. — Я какви сте хубавци. Къдешни сте?

— От същото село, на една печка сме си сушили валенките.

— Много ти мели устата — поклати глава старицата, — ами как те викат, какво да кажем на Лена?

— Че нали, дошли са твоите селски, донесли са ти армагани.

Лена излезе със същата простичка рокля, с която бе идвала в Двореца на труда, погледна ги учудено, кой знае защо се озърна.

— Идете на детската площадка — посъветва ги старицата, — там има скамейка.

В тревата до пясъчника нещо проблесна, Лена се наведе, вдигна една лопатка, ръждясала, с олющена боя на дървената дръжка.

— Някой я е загубил.

— Арестуван е наш познат пианист, изселен от Ленинград — каза Саша, — прибрали са и други хора. Все изселени. Може да засегне и теб.

Тя слушаше мълчаливо и бършеше лопатката с кърпичка. Най-сетне вдигна очи.

— В нашия завод всичко е спокойно.

— Това е въпрос на време.

— То се знае, но докато не завършат строителството на завода, мисля, че няма да закачат никого, най-малко пък обикновените работници, и сега не достигат.

— Кога ще завършат?

— Към края на месеца.

— И ти смяташ да чакаш да те арестуват?

— Какво мога да направя?

— Да заминеш.

— Къде?

Глеб стана от скамейката.

— Лена, да не губим време. Да заминем за Калинин. Веднага. Там имам къща, работа, имам мои хора. Ще се разпишем, вие ще вземете моята фамилия, синът ви ще живее с нас, ще стане и мой син.

Тя престана да върти лопатката, прибра кърпичката в джоба си, погледна Глеб изпод вежди.

— Мили Глеб, благодаря ви. Знам, че мога да бъда щастлива с вас. Но те пак ще ме намерят, тогава ще пострадате и вие. А аз не искам да пострадате.

— Никой никога няма да ви намери — възрази Глеб, — аз ще ви опазя.

— Когато започна моят процес — каза Саша, — нашият съсед ме посъветва да замина. Аз не го послушах. А трябваше. Сега ти правиш същата грешка.

Тя поклати глава.

— Тогава ти беше свободен и можеше да заминеш закъдето искаш. А моето заминаване от Уфа ще бъде бягство, ще обявят всесъюзно издирване, ще ме намерят и ще ме съдят вече не само като „член на семейство“. Жалко, Глеб, че не сме се срещнали с вас по-рано, тогава, без да се колебая щях да приема предложението ви. — Тя го погледна ласкаво. — Всъщност, Глеб, вие ми предлагате ръката и сърцето си, нали?

— Да, но освен това ви предлагам свобода.

— С мен и вие ще я загубите. И е страшно да живееш с мисълта, че всеки момент може да арестуват теб и човека, който ти е близък. — Тя сложи ръка на рамото на Глеб. — А вие, Глеб, сте ми близък човек… И ще ви кажа честно, за такива като мен няма голяма разлика между всичко това — тя посочи бараките, мрачните заводски корпуси — и лагера. Дори си мисля, че в лагера ще е по-спокойно.

Тиха лятна вечер още е светло, но в бараките вече светват лампите и е изгряла Венера — първата вечерна звезда, над покривите се вие пушек от заводските комини. Мирен пейзаж, дявол да го вземе!

— Значи в лагера ще си по-спокойна?

Тя внимателно погледна Саша, усети в гласа му ядна интонация.

— Да, така мисля.

— И за кого ще си по-спокойна? Може би за сина ти? Ще ти изпращат целувки от него, а на него от тебе шоколадчета?

— Жестоко ми говориш, Саша.

— Говоря ви така, защото заслужавате. Нима опитът на собствените ви родители на нищо не ви научи? Дали сте да ви глътнат, подложили сте си главите. От издирване те е страх! Какъв съд те е съдил? Никакъв! Каква присъда ти е издадена? Никаква! Незаконно са ти наредили да заминеш в еди-кой си град. И вие всички безропотно сте се подчинили, дошли сте тук да чакате лагер. Нали паспортът ти е чист. След три дена ще се регистрирате с Глеб и ще ти дадат друг, с друга фамилия. И никой няма да те намери. Но те е страх, подплашена си! Свикнали сте да живеете като роби и роби ще си умрете. И го заслужавате!

Тя мълчеше с наведена глава, мълча дълго, после каза на Глеб:

— Глеб, вие сте обърнат към бараката. Колко са жените на пейката?

— Четири.

— А когато дойдохте, три ли бяха?

— Да.

— Четвъртата със зелена жилетка ли е?

— Да.

— Тя е една от онези, дето ни следят. Затова не ви разрешавах да ме изпращате до бараката. И ако сега тръгна с вас и не се върна през нощта, ще се втурнат да ме търсят. Можем ли да заминем веднага? Има ли влак?

— Ленинградският влак е по обяд, в дванайсет часа.

— Виждате ли! Мога да замина само в почивен ден.

— Кога имаш почивен ден? — попита Саша.

— Вдругиден.

— Рисковано е да чакаме — каза Глеб, — не е задължително да пътуваме с влак, можем и с параход, после да се прехвърлим.

— Мили Глеб, те имат свои хора и на гарата, и на пристанището, дори на автогарата. Някои от нашите се опитаха да избягат, хванаха ги. Важното е да те усетят колкото може по-късно, затова трябва да се бяга в почивен ден. — Тя опита да се усмихне. — Каква дума — да се бяга…

— На мен ми харесва — опита да се пошегува Глеб.

Саша стана.

— Вдругиден сутринта те чакаме у нас. Гледай да дойдеш по-рано, може да се появят други варианти.

— Ще дойда точно в девет. Както разбирате, без багаж. — Тя се усмихна, най-сетне това беше нейната предишна стеснителна усмивка. — Ще трябва да ми съберете нов гардероб, Глеб.

 

 

На другия ден Глеб си оформи напускането. Семьон Григориевич се понамръщи, но нямаше как — човекът трябва да замине на новата си служба. Глеб му каза, че ще замине след два-три дена, но купи билети за другия ден, за ленинградския влак, имаше познати в градското бюро, уредиха го.

Вечерта вкъщи, докато си събираше багажа, Глеб каза на Саша:

— Когато я усетят, тя ще е вече в Калинин, докато се задействат, ще е вече Елена Ивановна Дубинина. Добре звучи, нали?

— Добре звучи.

— Всесъюзно издирване ли? Правят го чрез милицията, регистрирането, чрез отделите „Личен състав“. Няма да се тикат в гражданското. Още повече, че ще унищожат стария й паспорт и ще го дадат на мен, имам познати момичета, а аз ще го изгоря. Ще вземем сина й, а току-виж сме си родили и наш. Как мислиш?

— Колко му е.

Глеб най-сетне затвори куфара, сложи върху него баяна, приседна до масата.

— Е, по една прощална?

— Имай предвид, с Лена ще трябва да понамалиш тая работа.

— Не се тревожи. Всичко ще е в рамките на разумното. Че то аз, приятел, вече наближавам трийсетте. Какво казваше твоят Пушкин за женитбата?

— „На двадесет е бил конте, изгодно женен в трийсетте…“^[1]

— Ей за това дай да ударим по една!

Пийнаха. Глеб запуши бутилката, прибра я в бюфета.

— Край! Оставям я на теб.

Отново седна до масата.

— Не искам, приятел, да говоря излишни думи…

— Твоята мълчаливост ми е известна — разсмя се Саша.

— Именно. Но ще ти кажа едно. Когато я видях в пощата, веднага разбрах — това е моята съдба. И не защото е красавица, знае езици, работата тук е съвсем друга, приятел…

Той помълча, после продължи:

— Защото тя е от твоята порода — изтънчена. Но у нея тази черта ме изпълва с нежност, благоговение, извинявай за помпозните думи. Ти си мъж и в този свят трябва да бъдеш булдог с мъртва хватка. А тя е жена, не може да бъде булдог. Ето твоята Уляна…

— Нека е твоя.

— Няма значение чия е. Уляна е булдог. А Лена е жена, искам да я защитавам, да я пазя от този грубиянски свят. Когато чух, че мъкне траверси, исках да отида и да ги изтрепя всичките тия директори и технически ръководители — вие мъкнете траверси, животни такива, в такова състояние бях. Едно не мога да си простя: защо преди две седмици, щом получих писмото от Москва, не я отведох веднага. Не посмях, приятел. Такава жена! Как да започна? Какво да й кажа? Как да й предложа? Когато научих за Каневски, веднага реших — трябва да я спася, на всяка цена. Обича ли ме, не ме ли обича, няма значение, важното е да я отведа оттук… А сега, чу ли? „Вие сте ми близък човек.“ А?! „С вас бих могла да бъда щастлива.“ А, приятел?! Казвала ли ти е някоя жена такива думи? На мен не, никога!

— Лена е изключителна жена — каза Саша, — познавам я от много години. Радвам се за теб и за нея. А сега хайде да си лягаме. Свикнали сме да къртим до обед, а утре ще ставаме рано…

 

 

В девет часа бяха готови, но Лена закъсняваше. Глеб гледаше през прозореца, дали не идва, нервно кръстосваше стаята.

— Нещо я е забавило — успокояваше го Саша, — сега ще дойде.

Стана десет, после единайсет… Влакът тръгваше след един час…

— Може би е отишла право на гарата? — предположи Глеб.

— Тя не би направила такава глупост, по-вероятно е да не са им дали почивен ден.

В дванайсет часа тръгнаха към Лена.

На пейката, подпряна на бастуна си, седеше същата старица, с която бяха разговаряли предишния път. Щом видя Саша и Глеб, тихо каза:

— Вървете си, вървете си, момчета, няма я Лена.

— Кога я прибраха?

— Вчера, вървете, вървете.

Те не помръдваха.

Старицата повика Глеб с пръст.

— Синко, а от каква нация е тя?

— Рускиня е.

— Ами вярата й? Православна или нещо друго?

— Православна.

— Господ да й е на помощ — прошепна старицата.