Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meet Me in Monaco, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Татяна Виронова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2024)
Издание:
Автор: Хедър Уеб; Хейзъл Гейнър
Заглавие: Парфюмеристката от Монако
Преводач: Татяна Атанасова Виронова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 06.08.2019
Редактор: Надя Калъчева
Технически редактор: Ангел Петров
Коректор: Надя Калъчева
ISBN: 978-954-771-421-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15941
История
- — Добавяне
6
Джеймс
Лондон
Казват, че този, който е уморен от Лондон, е уморен от живота. Аз обаче с облекчение установих, че още при слизането ми от самолета, бях обзет от магията на неговото старо очарование. Имаше нещо успокояващо в сипещия се от сивото небе ситен дъжд и превзетото неудобство, с което приятели и семейства се прегръщаха и поздравяваха. Въпреки че се наслаждавах на непринудената атмосфера, която цареше в Кан, завръщането в надеждния стар Лондон беше, като да извадиш от скрина любимия си стар вълнен пуловер, топъл и уютен, който обичаш заради удобството, което ти създава, а не заради стила и кройката. Той е първото нещо, към което посягаш, щом свалиш ризата и вратовръзката в края на работния ден. Да, Лондон беше студен. Да, небето беше по-сиво и от африкански слон, но моят дом беше тук. И освен това тук бе единственото място, където можех да видя моята упорита, инатлива, любопитна и забавна малка дъщеря.
С изключение на обстоятелството, че не можех да я видя както всеки нормален татко вижда своето момиченце. Въпреки че носех голяма кутия френски бонбони специално за нея, не можех да се срещна с Емили, преди първо да мина през сложния лабиринт от предварителни уговорки с майка й. А да говоря с Марджъри, беше все едно да водя разговор с говорещ календар. „Не днес, Джеймс. Не може. Вече имаме планове.“ „В неделя? Емили ходи на неделно училище. Отлично знаеш това.“ „Опасявам се, че съботите не са най-подходящи.“
Разговорите ни следваха добре утъпкан сценарий. Докато набирах телефонния номер, знаех, че плановете ми да видя Емили още днес следобед ще бъдат попарени.
— Не може просто да се появиш на прага и да очакваш да зарежем всичко, за да може ти да прекараш известно време с нея — развика се Марджъри. — Изчезваш без предупреждение поради една или друга своя прищявка…
— Наричат се ангажименти, Мардж. Работата ми е да изчезвам, за да ги изпълня. Новините за различни събития не следват, нито се съобразяват с програмата на Емили.
— Което е причината ти да си невъзможен съпруг и ненадежден баща! Емили се нуждае от стабилност и установен ред, а не от поредната пощенска картичка, един бог знае откъде, на която пише „Бих искал и ти да си тук“. Честна дума, ти си невъзможен и ме вбесяваш!
Марджъри Лофтъс, както се казва отново след развода ни, беше дъщеря на адвокат, което означава, че много трудно човек може да спори с нея, без да има чувството, че е подложен на кръстосан разпит на стола на свидетеля. Тя казваше толкова често думите „Ти си невъзможен“, че очаквах да бъдат изписани на надгробната ми плоча, когато му дойдеше времето. А аз някога я обичах, макар и за кратко. Еуфорията, а може би махмурлукът, който бе обхванал всички ни след войната, беше виновен за много странни и необмислени решения и действия. Случайните и повърхностни любовни връзки бяха неизбежни, както и децата, родени от тях. Аз, разбира се, след като научих, че е бременна, постъпих благородно и почтено, и се ожених за нея, макар и двамата да знаехме, че този брак няма да трае дълго. И за двама ни беше истинско облекчение, когато тя ме напусна заради друг мъж. Хорейшио, или Харви… Както и да се казваше.
След относително краткия разговор накрая постигнахме взаимно съгласие да видя Емили в сряда след училище. Така че бонбоните и аз щяхме да почакаме.
* * *
Утрото на понеделника дойде със синьо небе и птича песен. Лондон сякаш се подиграваше на глупавата ми привързаност към успокоителните сивота и влага. Чувствах се необичайно весел, докато вървях към станция „Клафъм Камон“, началната точка на пътуването ми към Флийт стрийт[1]. Шефът Сандърс винаги отиваше много рано, затова предположих, че вече ме очаква, за да издаде присъдата си за снимките, които му изпратих по куриер веднага след завръщането си от Франция. Той не бе от хората, които спестяват критиката или смекчават думите, а и снимките ми не бяха точно тези, които очакваше. Имайки предвид тези обстоятелствата, нямах никакво основание да съм весел. Но тази сутрин Лондон беше впечатляващ и бляскав като танцьорка във водевил, цялата в пайети, пера и заобиколена от възторжени фенове.
Стоях от дясната страна на ескалатора, доволен, че мога спокойно мислено да се върна обратно в Кан, докато от лявата ми страна забързано ме подминаваха обезумелите чиновници от Ситито[2], устремени решително да стигнат в офисите си минута или две по-рано. Неочаквано ме осени мисълта, че не успях да опозная достатъчно добре Лазурния бряг и по-специално госпожица Дювал. Почувствах се измамен, както когато филмът спре по средата, защото лентата се е скъсала и виси в кабинката на оператора. А аз исках да зная как ще свърши.
Пробих си път сред тълпата, за да хвана влака, който пътува в северна посока към „Тотъмхам Курт Роуд“, избягвайки контакт с очите на красива брюнетка, която слезе на станция „Ватерло“, придружена от мъжа, който накуцваше (очевидно ветеран). Изпуших две цигари „Пел Мел“, докато четях вестниците над раменете на хората около мен (предимството на високия ръст), преди да направя смяна на влака по централната линия на изток до „Чансъри Лейн“. Моите пътувания бяха едно от малкото предвидими неща в живота ми. Обичах промените, харесваше ми да наруша рутината. Беше много хубаво да прекъсна пътуването, да сменя тактиката, да променя посоката, вместо да се консултирам с картата и да завися от билета за определена линия. Обичах да разгадавам непонятни пътни знаци, както често ми се налагаше, когато бях в командировка в чужбина. След като метрото ме изплю като заслепен молец, бях понесен от истинско цунами от костюми и бомбета към офиса на вестника на Флийт стрийт. Познатата миризма на тютюн и лак за мебели ме накара да се усмихна, въпреки че стомахът ми се бе свил на топка.
Винаги когато се връщах от командировка, офисът ми изглеждаше по-малък. Животът на секретарките и персонала сякаш се бе свил, докато моят се бе разширил в мъглата от тютюнев дим на цигарите „Голоаз“, малки кученца и възбуждащи парфюми. Как можеха тези хора да седят тук ден след ден? Как издържаха? Къде бе приключенският им дух? За някои хора сандвичът с яйце вместо с обичайния пастет вероятно бе голямата промяна, но не и за мен. Ако седях прекалено дълго на едно място, ставах неспокоен, и тъй като на съседното бюро седеше Теди, неговите възгледи за живота не можеше да не ми повлияят. Докато аз правех всичко възможно да забравя за войната, той предпочиташе да говори за нея. „Фактът, че се върнахме у дома цели и невредими, е урок, че животът трябва да се живее без задръжки, а не, опазил ни господ! Да живуркаме или тайно да го ненавиждаме“ — казваше мъдро той. Теди имаше талант да казва точните неща, така че да докосне съвестта ми.
— Добро утро, Джим.
— Добро утро, Уолш. — Закачих сакото си на облегалката на стола и седнах, за да проверя календара със срещите си. Беше празен. — Какво е настроението там? — попитах, като се обърнах и се наведох над бюрото, за да видя как Джордж Сандърс Булдогът крачи нервно из офиса си.
— Лошо — прошепна Уолш, докато в същия момент Сандърс отвори вратата.
— Хендерсън! — извика той и гласът проехтя над редиците от бюра.
Докато ставах, погледнах още веднъж Уолш, който все още изглеждаше болен. Развалените стриди му се бяха отразили много зле. Той видимо бе отслабнал, имаше тъмни кръгове около очите, а косата му бе изглеждаше леко мазна.
— Ти сигурен ли си, че трябва да си тук? — попитах. — Изглеждаш много зле и това е най-мекото определение.
— Хендерсън, веднага тук! — изрева отново Сандърс, а лицето му бе пурпурночервено.
Уолш сви рамене и ми пожела късмет.
Отидох, колкото може по-безгрижно в офиса на шефа.
— Добро утро, шефе!
— Какво става с теб, по дяволите? — излая той, когато седнах на стола срещу него. Бюрото от тиково дърво бе доста тясно, така че той очевидно се чувстваше неудобно. И беше на подходящо разстояние човек да му нанесе едно кроше в челюстта.
— В какъв смисъл?
— В смисъл Кан! — Проблемът със Сандърс се състоеше в това, че човек никога не бе сигурен дали въпросът, който му задава, трябва да получи отговор, или е по-добре да си замълчи и да го остави той да говори.
Аз бях отгатнал правилно. Този въпрос беше от втория тип.
— Първо пропускаш да щракнеш Кели при появата й на фестивала! Пропускаш снимката, която носи пари — продължи той, — след което ми носиш тези? — И бутна към мен снимките на Грейс и принц Рение. А аз бях толкова горд с тях! Бях доволен, че успях да уловя някои от по-искрените и непринудени моменти сред изобилието от заучени пози: например как мис Кели оправя косата си или как принцът намества вратовръзката си. — Чия беше тази изключително глупава идея?
— На филмовия редактор на „Пари Мач“ — отговорих. — Един французин на име Пиер Галант — ужасният френски акцент, с който произнесох името, беше неуспешен опит за хумор от моя страна.
Сандърс ме изгледа кръвнишки. Очевидно не бе в настроение за шеги.
— Съпругата му е Оливия де Хавиланд, актри…
— Знам коя е.
— Разбира се, че знаете. Както изглежда Галант и Де Хавиланд уредили срещата между Кели и принца, след като са я посрещнали при пристигането й с влака „Париж-Ница“. Списанието искало да представи филмовия фестивал под друг ъгъл, с което да привлече вниманието на публиката както във Франция, така и в чужбина. И по-специално в Америка. Да се възползват от благоприятните условия и да спечелят, докато могат. Такива работи.
Сандърс избърса устните си с ръка, след като пресуши чашата с кафе.
— И кой, по дяволите, е този принц Реймънд? Не съм чувал Франция да има принц. Нали е република?
— Рение — поправих го с произношението, което чух в Монако. Ре-нийе. — Той е принц на Монако. Монако е княжество. Като Ватиканът — вдигнах една от снимките. — Беше силно притеснен и малко непохватен. Според французина, с когото пътувах до двореца, никога не бил виждал жива американка. Мисля, че нямаше никаква представа какво да си говори с нея.
Помислих си за американските медицински сестри, които срещнах през войната. Ако бях имал достатъчно акъл в главата, трябваше да помоля някоя от тях да се омъжи за мен и сега щях да се прибирам вкъщи, където щеше да ме чака топла вечеря и още по-горещи целувки, вместо притоплени остатъци от храна и неискрена топлина в кревата.
Сандърс въобще не ме слушаше. Той прехвърляше снимките, които бяха пръснати по бюрото му.
— Кели защо носи рокля, ушита от завесите на баба си? Изглежда като плашило. Косата й не е подредена във фризура, а рошава. Дори аз мога да го видя, макар че съм мъж.
Запалих цигара, като предложих една и на Сандърс, нещо като маслинова клонка в знак на помирение.
Той отказа. Вече знаех, че разговорът не върви към добър край.
— Срещата с принца трябваше да се вмести в много тежък график — обясних. — Същата сутрин имаше проблем с тока в нейния хотел. Тя не успяла да направи косата си, нито да изглади роклята, която смятала да облече. Нещо такова.
Сандърс махна с ръка, отегчен от проблемите на мис Кели с тоалета.
— Изглежда знаеш прекалено много за нея.
— Защото съм добър слушател.
Той се разсмя подигравателно и се изправи. Краката на стола му изскърцаха по пода, което ме накара да стисна зъби.
— На теб ти се плаща да си добър фотограф, а не добър слушател, Джим. — Сандърс прекара ръка през косата си. — Е, какво ще кажеш за Кели? Беше ли впечатлена от този принц?
— Ако трябва да съм честен, мисля, че можеше да бъде малко по-мила към него, шефе. Имах смътното усещане, че предпочита да се върне в Кан, при онзи френски актьор, с когото е доста близка — Омон.
— Но ти, разбира се, нямаш нейна снимка с него?
Поклатих глава. Сандърс се наведе напред, като сложи ръцете си на бюрото. Миризмата на застояла пот от ризата му, която очевидно плачеше за пране, накара очите ми да се насълзят.
— За бога, Джим! От теб исках червения килим и диаманти, клюки и холивудски знаменитости, а не този принц, за когото никой не е чувал. Двамата изглеждат като двойка заложници, изведени да се поразходят из парка. — Той побутна към мен разпръснатите по бюрото му снимки. — Съжалявам, Джим, ти не си лош човек, нито лош фотограф, но честно казано, не знам какво става с теб напоследък. Каквото и да е, то не ми помага да продавам проклетия вестник — въздъхна тежко и потъна в стола. Знаех какво следваше. — Ще ти платя до края на седмицата.
Всмукнах дълбоко от цигарата си.
— Значи това беше?
— Да, това беше — кимна той.
Телефонът му иззвъня. Сандърс направи жест с ръка, все едно гонеше някоя нахална муха, докато вдигна слушалката.
Да, това беше. Аз бях дотук. Този път дори Грейс Кели и нейният принц не успяха да ме спасят.
Върнах се обратно на бюрото и седнах.
— Е? — Уолш се наведе напред. Моливът стърчеше зад ухото му, а талантът и амбициите му струяха от добре подредените му гени.
Направих кисела физиономия и прерязах с жест гърлото си.
— Сериозно? — Той погледна към офиса на шефа. — Какво ти каза той?
— Че моите снимки на Кели и принца приличали на заложническа криза.
Бях сигурен, че ще избухне в смях, но той бе достатъчно дипломатичен да го запази за по-късно в кръчмата.
— Съжалявам — каза кратко.
— Аз също — десет години работа отидоха на вятъра. Просто ей така.
— Може би е време за промяна. Да се захванеш със своите артистични пейзажи, които винаги си предпочитал. Той може би ти направи услуга. Нали знаеш — всяко зло за добро.
Оцених опита да ме ободри, но за всички години, през които познавах Сандърс, единствените услуги, които бе правил, бяха единствено и само за себе си.
Офисът бе необичайно тих, докато прибирах и опаковах вещите от бюрото си — една моя снимка с Уолш във военни униформи, една снимка на Емили като бебе, оръфан екземпляр на Моби Дик, който четях от близо две години и не бях стигнал дори до половината и старата светкавица от първия ми професионален фотоапарат. Прекалено малко неща, които да ми напомнят за времето ми като фоторепортер във вестника.
Напуснах без съжаление. Никакви чувства или сантименталност. Напуснах също така и без портфейла си, което направи нещата още по-неловки, защото трябваше да се върна след минута и да се сбогувам още веднъж с всички. „Нали ви казах au revoir[3], а не сбогом“ — казах, повтаряйки думите, които бях произнесъл преди няколко минути. Секретарките ми се усмихнаха тайно, докато минавах покрай редиците от бюра. Преди да затворя вратата зад себе си, те вече тракаха по клавишите на машините си и се чуваше истинска канонада.
По традиция, както се очакваше от мен, трябваше да се запътя право към Темза с две тухли в джобовете, но аз хванах пътя към къщи с изненадващо чувство на облекчение и лекота. Докато ровех в джобовете си за стотинки, за да си купя вечерния вестник, напипах визитната картичка на Софи. На нея бе отпечатано „Дювал“ със завъртян шрифт в черно. Тъкмо щях да я изхвърля в близкото кошче за боклук, когато някакъв остатъчен полъх от аромата и спомена за погледа в очите й ме накараха да спра. Пъхнах обратно картичката в джоба си. Аз не бях изморен от Лондон, нито от живота. Просто бях уморен от самота.
Тази вечер залезът бе толкова красив, като чашата розе, която изоставих почти пълна на масата в ресторанта в Кан, за да хукна да гоня мис Кели. Гонитбата, която ме отведе в едно малко парфюмерийно магазинче, при една интересна жена, която ме очарова и заплени повече от прочутата холивудска звезда. И тогава си спомних. Все още имах върху лента снимката на мис Дювал. И тя чакаше да бъде проявена.