Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (5)

4
Джеймс

Холивудските звезди може да са неуловими, но залезът в Кан не можеше да ми избяга. Това бе най-любимото ми време от деня. Всичко биваше обгърнато в нежно розовозлатисто лъчение, докато светлините на града започваха да блещукат. Светлината бе неописуема и не можеше да остане незабелязана, а аз бях доволен, че имах още една неизползвана лента, върху която да запечатам тази красота. Търсех интересни сенки и контрасти, необикновени силуети и ъгли, фокусирах се върху начина, по който водата блестеше като коприна. Именно в такива моменти бях най-щастлив — когато успявах да уловя настроението на мига. Пейзажите ми даваха всичкото време, от което имах нужда, за да направя идеалната композиция. Хората, от своя страна, бяха непредвидими и променящи се. Уолш продължаваше да ми казва, че имам силен инстинкт за лица и бих могъл да правя повече портрети, но аз, кой знае защо, не исках да му повярвам. Природата беше моето безопасно място. Нея я разбирах най-добре. А хората — с тях обикновено грешах.

Докато вървях по „Ла Кроазет“, имах чувството, че целият град е излязъл навън. Всичко живо си отдъхваше с облекчение в свежия вечерен бриз, палмите шумоляха с листата си като танцьорки на „хула“^[1], които тресат своите полички от листа.

Когато минах покрай бутика на „Дювал“, извадих една визитна картичка от джоба си. Малкото картонено правоъгълниче все още излъчваше парфюма на Софи. Приближих го до носа си и вдъхнах дълбоко. Чувствен, но женствен. Абсолютно френски. Със сигурност не беше съвпадение, че я видях отново. Не можех да спра да мисля за погледа й, за очите й, когато я щракнах на излизане от магазина й. Объркана. Наранена. Уязвима. Някои хора знаят как да се държат пред камерата, така че тя да подчертае най-добрите им качества. Не бях експерт по портретна фотография, но долових, че госпожица Дювал има лице, което камерата обича, и нямах търпение да се прибера в Лондон, за да проявя и да видя снимката, която направих. Оставаше ми още един ден в Кан. Един ден, за да снимам поне една холивудска икона или да загубя работата си и шанса да купя дом за Емили и мен, ако това се случеше. Дъщеря ми заслужаваше най-доброто и аз бях твърдо решен да намеря начин да й го осигуря. В края на краищата тя нямаше никаква вина.

Когато се върнах в хотела, набрах номера на стаята на Уолш. Не го видях на вечеря, а това бе необичайно за Теди Уолш. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди той да вдигне.

— Ало — звучеше полузаспало и сякаш леко заваляше думата.

Тъй като започна да кашля мъчително и силно, отдръпнах слушалката от ухото си.

— Уолш? Джим се обажда. Да не си пиян?

— Болен съм. Качи се при мен. Трябва да говоря с теб.

Моят приятел обичаше да казва, че съм най-големият късметлия, когото някога е познавал. Когато играехме покер на Коледа, винаги получавах най-добрата ръка. Непрекъснато намирах пари на улицата. Хвърлях шестица на зар винаги когато се нуждаех. Обаче, колкото повече остарявах, толкова повече късметът сякаш ми убягваше, но това щеше да се промени.

— Утре съм поканен на частна пресконференция — обясни ми той, когато му налях чаша вода и дръпнах завесите. — Като услуга за приятел от приятел, който работи за „Пари Мач“. Оказа се, че редакторът на списанието — Пиер Талант, е уредил среща между Грейс Кели и принц Рение от кралския двор на Монако. Изглежда, че Галант, жена му — Оливия де Хавиланд^[2], за която сигурно си чувал, и главният редактор на „Пари Мач“, докато вечеряли във вагон-ресторанта на влака „Париж-Ница“, измислили тази идея, а хората на Кели от MGM са се съгласили. Вече мога да видя заглавията на първа страница на вестниците: „Принцът и кралицата на Холивуд“.

Приседнах в края на леглото на Уолш.

— Кой принц? Никога не съм чувал за него.

— Както изглежда и мис Кели не е чувала. Тя очевидно не е много ентусиазирана от идеята. Според нея програмата й и без това е била прекалено натоварена. Подозирам, че предпочита да остане в Кан с този господин Омон, който я придружава навсякъде, но всичко било уредено. На срещата са поканени малка група фоторепортери, за да снимат. Реклама на добрите връзки между Франция и САЩ и други подобни глупости.

Станах и отместих падналата върху челото ми коса.

— И понеже ти си болен от чума и не можеш да отидеш, ще трябва аз да отида на твое място в двореца?

— Точно така.

На лицето ми цъфна огромна усмивка, наведох се и залепих една целувка върху челото му.

— Да знаеш колко те обичам, Теди Уолш! Ти си моят ангел хранител! Сега вече Сандърс няма да има никакво извинение да ме уволни!

— И да не се издъниш, Джим! Цялата тази среща е малко озадачаваща и не всичко е много ясно, но знаеш колко популярна е Кели в момента. От това може да излезе голяма новина.

Обещах му, че за нищо на света няма да се проваля.

— Честна скаутска! Ще направя тази снимка с цената на всичко!

Той завъртя очи и ми направи знак с ръка да се измитам, тъй като нов пристъп на кашлица го задави и не му позволи да диша.

— Сигурен ли си, че си добре? — попитах, сериозно разтревожен. Не бях го виждал толкова апатичен. — Нали няма да умираш? Може би трябва да предупредя камериерката.

Теди направи опит да се усмихне.

— Нямам такива намерения. А сега изчезвай оттук! Караш ме да се чувствам зле.

* * *

На другата сутрин тръгнах към двореца в Монако заедно с връзката на Уолш от „Пари Мач“ — един миниатюрно дребен човечец с дебели пръсти и беден английски. Пътувахме в пълно мълчание, докато малкото му „Пежо 203“ се бореше с острите завои на виещия се като змия път. При смяна на скоростите автомобилът се задъхваше, спирачките скриптяха, а той се опитваше да не изостава от мощния американски седан на Студио MGM, в който се возеше мис Кели. Придружаваха я Пиер Галант и съпругата му Оливия де Хавиланд.

— В тази част на страната холивудските звезди гърмят по-често от тапите от шампанско — промърморих повече на себе си, отколкото на спътника. Той не отговори. Всъщност бях доволен, че очите му не се откъсваха от пътя. Свалих прозореца и дръпнах седалката назад, за да мога да поизпъна краката си поне толкова, колкото позволяваше пространството.

Обърнах очи към прелитащия зад прозореца живописен пейзаж и се опитах да не мисля за пропастта от дясната ни страна. Морето долу, под стръмния склон, беше гладко и яркосиньо. Мирисът на сол и цъфнали портокалови дървета се смесваше с тютюневия дим на френските цигари. Обзе ме безметежно чувство за ваканция и ме накара да се усмихна. Вероятно всичко щеше да бъде наред благодарение на Уолш и на една дузина „лоши“ стриди, с които сигурно се бе натровил, благодарение на Грейс Кели и на един принц.

* * *

Когато пристигнахме в двореца, един лакей в ливрея ни обясни, че негова светлост малко ще закъснее и предложи да придружи малката ни група из двореца, докато го чакаме.

Мис Кели не изглеждаше особено впечатлена и постоянно гледаше часовника си, но все пак успя да се усмихва учтиво, когато бе представена на нашата група фотографи и репортери. Тя стисна ръцете ни, един по един.

— Джеймс Хендерсън. Английска преса — казах, когато стигна до мен. — За приятелите Джим.

При тези думи тя се усмихна топло.

— Здравейте, Джеймс — и премина бързо към следващия в редицата, който се потеше обилно. Той избърса ръката си в ризата, преди да я протегне към нея. Аз се зарадвах, заради нея, разбира се, и си помислих „добре, че носи ръкавици с дължина до китката“.

— Съобщиха ми, че принцът няма да дойде скоро, господа — рече бодро тя, след като бе представена на всички. — Предполагам, че един принц има правото да се появи, когато си иска. А ние бихме могли да оползотворим времето и да направим снимки вътре.

Като истинска ненадмината професионалистка, тя пое контрол над положението с простота и чар. Очаквах да е по-надменна и резервирана, закоравяла в мелницата на Холивуд. Но у мис Кели нямаше никаква надменност. Тя беше абсолютно естествена, чаровна и мила. Почти игриво закачлива, сякаш леко смутена и объркана, че се е озовала в истински кралски дворец, като всички нас. Мекият й американски акцент, видът и излъчването на мило съседско момиче, бяха на светлинни години разстояние от ослепителната звезда, която бяхме свикнали да виждаме, обвита в кожи и диаманти. Ярката й рокля на цветя ми напомняше за тапетите във всекидневната на мама, но без съмнение беше последният вик на модата в Париж.

Последвах другите репортери и фотографи през великолепните зали и салони. Уолш ми бе заръчал да не привличам много внимание към себе си. „Най-добре се прави на притеснен или объркан — каза ми той. — Ще успееш.“

Направих каквото можах, но наистина не ми беше лесно сред разкоша на тези показно пищни зали и в присъствието на тази ослепителна жена.

Ако беше дошла тук с неохота, тя с нищо не го показа, дори и за миг. Позираше, когато и където я помолеха, усмивката, която бе нейна „запазена марка“, осветяваше всяка стая и зала, които посещавахме, и това улесни работата ни. Ние я снимахме, докато гледаше мраморните бюстове, доспехите и портретите на членовете и предците на фамилията Грималди. При всяко спиране тя излъчваше непринуден чар. Бях впечатлен и не по-малко развеселен от способността й да изглежда очарована от толкова много бездушни, неодушевени предмети. Може би беше идеалната жена, която щеше да разбие високомерието на принца в края на краищата. Дочух от колегите, че той в най-добрия случай трудно завързвал разговор, а в най-лошия бил заинтересован, колкото мраморна статуя.

След няколко снимки, на които мис Кели позира в библиотеката, успях да направя една добра, докато тя вървеше по балкона, а сноп слънчева светлина се промъкваше между колоните с орнаменти. Тя спря за миг, сложи ръцете си върху каменните перила и се загледа към двора долу. Изглеждаше напълно като у дома си, все едно бе живяла в двореца през целия си живот. Трябваше да й го призная — наистина беше голяма актриса.

Накрая ни съобщиха, че принцът е пристигнал, и ни заведоха в огромен салон за приеми, където той стоеше неловко до една камина. Не ми направи особено впечатление. Не изглеждаше царствено като истински принц, а и не беше суперкрасавец. Изглеждаше съвсем обикновен в тъмния си костюм. Зачудих се дали мис Кели не мисли същото.

Апаратите ни щракаха тихо и някак си ненатрапчиво, докато двамата бяха представени официално един на друг. Мис Кели свали дългата бяла ръкавица от дясната си ръка и направи лек поклон. Принцът беше ужасно скован, докато се наклони леко в кръста, подавайки ръка за ръкостискане. Горкият човек изглеждаше ужасен и видимо уплашен да направи и една стъпка към нея. Той дори не свали тъмните си очила, което според мен беше странно за фотосесия и твърде грубо по отношение на мис Кели. Но тя дори не мигна и за целия свят изглеждаше, все едно се среща с принцове в дворци всеки ден.

— На негово място бих се приближил по-близо до нея — промърмори някой до мен, което ме накара да се разсмея и после да се изкашлям. Извиних се, когато всички погледи се насочиха към мен, защото прекъснах мига. След което наведох глава и се направих на много зает с настройката на обектива.

Когато един от фотографите предположи, че светлината навън може би е по-добра, Пиер Галант — който очевидно се бе самоназначил за шеф на протокола, ни помоли да излезем в градината, където двамата отново позираха сковано до един жив плет. Тя започна учтив разговор с принца, което очевидно му помогна да се отпусне. Грейс се държеше доста по-свободно пред камерите, като предлагаше къде да застанат, за да уловят камерите най-добрата светлина и ъгли. Ние ги следвахме на известно разстояние, докато принц Рение отведе мис Кели на досадна обиколка в зоологическата градина към двореца.

— Горкото момиче. Изглежда отегчено до смърт — отбелязах.

— Тя дори не искаше да идва тук — прошепна ми човекът до мен, докато ги следвахме на дискретно разстояние. — Няколко пъти се опита да откаже срещата. Мисля, че предпочита да бъде някъде другаде или с някого другиго. — Той ми намигна заговорнически.

Аз имах същото усещане, докато мислите ми се върнаха към Емили. Представих си как ме дърпа за ръкава и настоява да получи отговор на въпроса си:

— Той истински принц ли е, тате? Не трябва ли да носи корона?

Накрая всички се събрахме в подножието на извитото мраморно стълбище и се приготвихме за последната снимка, преди мис Кели и принцът да слязат заедно по стълбите. Сега и двамата изглеждаха доста по-спокойни и водеха оживен разговор.

Докато мис Кели се приготвяше да отпътува, а ние събирахме оборудването си, един от репортерите я попита дали се е наслаждавала на срещата.

Тя се поколеба само за миг и отговори с ослепителна усмивка:

— Той е очарователен мъж.

Дипломация от най-висша класа.

В този момент забелязах Галант да потупва джобовете си, докато държи незапалена цигара в ръката си.

— Заповядайте — казах, като изпразних съдържанието на джобовете си върху една каменна пейка с орнаменти. Подадох му кутийка кибрит, както бях виждал да се прави по филмите.

— Мерси — отвърна той и запали цигарата си, преди да ми върне кибрита.

Докато събирах вещите си от пейката, зад рамото ми неочаквано се появи мис Кели.

— Извинете ме. Странно, но мисля, че ви познавам? Имам чувството, че сме се срещали някъде.

Надявах се, че няма да ме разпознае.

— Едва ли — отговорих с най-чаровната си усмивка.

— Може би ви бъркам с някого другиго. Простете.

— Няма нужда да се извинявате. Няма да повярвате колко често ме бъркат с Кари Гранд.

Тя се разсмя.

— Може ли да попитам какъв е този аромат? Много е хубав.

Осъзнах, че говори за уханието на парфюм, идващ от визитната картичка, която бях извадил от джоба си, когато търсех кибрита.

— О, сигурно е от това — подадох й картичката. — Малък парфюмериен бутик в Кан. Близо до пристанището.

Тя приближи визитката до носа си, затвори очи и вдъхна дълбоко. Усмихна се.

— О, да, знам го — отвори очи. — Опитвах да си спомня къде беше. Може ли да взема визитката.

— Разбира се, моля. Имам друга.

— Благодаря ви. Бяхте много любезен, господин…

— Хендерсън. Джеймс. Приятелите ме наричат…

— Джим. Добре. Благодаря, Джим.

Наблюдавах я как влиза в автомобила, заобиколена от своите хора. Когато лъскавата кола тръгна, се вдигна облак прах от гумите. Тя свърши своята работа тук и сега екстравагантните партита и френските плейбои очакваха завръщането й в Кан. Мис Кели ме изненада наистина приятно. Да, беше истинска холивудска звезда, но беше нещо много повече от това. Беше мила, добра и грациозна. Имаше прекрасно чувство за хумор. Вероятно искаше да благодари на Софи, че й бе предложила скривалище, докато аз я преследвах. Каквато и да бе причината, госпожица Дювал очевидно бе направила впечатление на мис Кели. Точно както направи впечатление и на мен.

Докато дребничкият французин ме връщаше в Кан с пежото си, си мислех как бях пристигнал като последна притурка на филмовия фестивал и от мен не се искаше нищо друго, освен да направя добра снимка на Грейс Кели, която да използваме, за да задоволим интереса на британската публика към нея. След като прекарах цял следобед в компанията на Грейс и принц Рение, щях да си тръгна от Кан с купчина снимки, каквито имаха още само една шепа фотографи. Сандърс със сигурност щеше да престане да ме преследва и заплашва с уволнение.

Стимулиран от късмета, който ме споходи в последните единайсет часа, реших да отида за последен път до парфюмерийния бутик, изпълнен от желанието да оставя госпожица Дювал с по-добро впечатление за мен. Ако успеех да й кажа, че току-що бях дал визитката й на Грейс Кели, може би щеше да ми се усмихне.

Върнах се в хотела, освежих се, избрах риза, която бе по-чиста от останалите, сложих любимата ми шапка „Хомбург“ и тръгнах към бутика. Не бях сигурен какво ще кажа, когато стигна. Нямах навик да се извинявам, не ми беше присъщо, но предполагах, че й дължа извинение, защото преди да я снимам, би трябвало да поискам разрешението й. Тя определено си мислеше, че съм папарак. При това от английските папараци, които са най-гадни. И въпреки това, по някаква необяснима причина, исках да я видя отново, преди да се върна в Лондон.

Спрях пред витрината на една хлебарница, за да се огледам. Оправих вратовръзката, проверих дъха си, като издишах в шепата си, и се отправих към бутика, за да открия, че на вратата виси табелка Fermè. Затворено.

Погледнах часовника си. Работният ден беше свършил.

Доста разочарован, пъхнах ръце в джобовете и се отправих обратно към хотела. Очевидно, когато ставаше въпрос за госпожица Дювал, късметът не бе на моя страна.