Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (7)

5
Софи

След като изядох една вдигаща пара купа с moules frites^[1] и изпих чаша розе, тръгнах бавно към магазина, за да се насладя, колкото може по-дълго на топлото слънце, което целуваше лицето ми, и на свежия бриз, който духаше откъм морето. Денят беше идеален за обяд навън и ме освежи, както се надявах. Майка ми звъня цяла сутрин, но аз не й отговорих. Въпреки всичко обаче, ме обзе познатото чувство за вина, което се случваше винаги когато я оставях да се оправя сама. Тя се нуждаеше от някого, който да я забавлява, да избере какво да облече, да почисти след нея, да й прави компания, и аз бях единствената, която можеше да го направи. Но днес не исках дори да я погледна.

— Върнах се! — извиках, когато влязох в магазина. — Трябваше да дойдеш с мен, Натали. Денят е прекрасен! Обядвах на терасата на „Максим“.

Тя ми хвърли предупредителен поглед и посочи с глава към вратата на офиса.

— Госпожа Дювал е тук, иска да те види.

Сърцето ми заби учестено, а доброто ми настроение помръкна. Осъзнах, че пренебрегването на телефонните й обаждания не бе свършило работа.

Мама се бе отпуснала на стола ми, косата й беше рошава, може би от вятъра или просто не беше се сресала. Подозирах, че е второто. Беше си сложила червило с цвят на дъвка, което не подхождаше на цвета на кожата й. Дрехите й бяха комбинирани неподходящо и очевидно се нуждаеха от ютия. Тя беше пълна моя противоположност: гръмогласна, повлекана и винаги недоволна от живота. Всъщност винаги е била такава, но след смъртта на татко недостатъците й се увеличиха. Аз я обичах по свой начин, все пак ми беше майка, но не я харесвах и не можех да разбера как татко, който бе толкова благородна душа, се бе влюбил в нея преди години. Общуването с нея бе винаги мъчително и стомахът ми се сви на топка.

— Защо не отговаряш на обажданията ми? — попита ме троснато тя, докато ме целуваше по двете бузи. — Казах ти, че е спешно.

Долових лек дъх на слънце и жасмин по кожата й и се пренесох на хълмовете в Грас, с бялата си памучна рокля и шапка, щастлива да вървя сред любимите ми полета с цветя. Поне имаше добрия усет да използва нашите парфюми, когато излиза сред хората. Сега обаче изборът й на ухание бе интересен. Зачудих се на кого искаше да подражава. Въпреки силната ми проницателност по отношение на хората, истинската същност на майка ми продължаваше да ми убягва. Пиейки алкохол, тя сякаш се маскираше.

— Е? — скръсти ръце на гърдите си тя.

Въздъхнах. С мама нещата винаги бяха спешни и неотложни. Направих грешка — трябваше да й отговоря по телефона, така щях да се отърва по-лесно от нея. А сега остатъкът от деня ми бе напълно загубен.

— Какво има?

— Майкъл Ливър се обади пак. Готов е да удвои офертата.

Очите ми се разшириха от изненада. Петдесетте хектара земя, които притежавахме в Грас, привличаха интереса на няколко търговци на недвижими имоти през последните години, но аз бях непреклонна и неизменно ги отпращах. Все пак тази нова оферта означаваше, че никога повече нямаше да имам дългове, стига да успеех да удържа мама далеч от казината в Монте Карло. Но къде щяха да цъфтят нашите жасмини, карамфили, детелини и туберози? Само като си представих редовете с прекрасна лавандула потъпкани, сплескани и разорани от плуг, дишането ми спираше. Парите не ме интересуваха. Не и когато това означаваше да унищожа всичко, което обичах и за което бях работила през целия си живот досега. Всичко, което татко и дядо бяха създали и разработили с неуморни усилия преди мен.

— Не — отговорих твърдо и без колебание. — Няма значение каква е офертата, отговорът ми е не.

Очите на майка ми се присвиха и превърнаха в цепки.

— Уморих се да те гледам как се съсипваш от работа, за да свържем двата края. Едва покриваме разходите си.

Стиснах зъби, за да преглътна думите, които бяха на езика ми. Първо: тя можеше да престане да харчи парите ни за среднощните си гуляи и запои, и второ — можеше да се хване на работа. За разнообразие. Например можеше да поеме ръководството на фабриката. Така щяхме да намалим част от разходите. Или пък да се включи в преговорите за сключване на договор с някоя компания за перилни препарати. Така щях да съкратя растящия списък от идеи за разширяване на търговията ни. Това щеше да ме улесни, тъй като в предстоящите месеци щях да бъда заета с новия аромат, който разработих, и с предстоящия туристически сезон. Но скъпата ми майка работеше най-добре излегнала се на шезлонга с чаша в ръката и лаеща заповеди и нареждания на домашната прислужница, която всъщност не можехме да си позволим именно по финансови причини.

— Аз съм на прага на нещо, което ще ти вземе дъха, мамо. Успях да създам комбинация…

— Ти си същата като баща си! — прекъсна ме грубо тя и махна пренебрежително с ръка. — Пълна с идеи и обещания, от които не печелим нищо, а струват много. На нас ни трябват пари! Пари!

Заля ме вълна от възмущение, което обагри бузите ми с червенина. Баща ми беше изпълнен с надежда и копнеж, той вярваше в нашето бъдеще. По това наистина приличах на него. Ние бяхме мечтатели, татко и аз. Но също така работехме много и всеотдайно, с жар и страст. Нещо, което майка ми не можеше да разбере, дори и да се опиташе.

„А ти си изпълнена със злоба и проклетия“, исках да кажа. Но вместо това стиснах зъби и се опитах да потисна гнева си. Тя винаги успяваше да събуди най-лошото в мен.

Камбанката на вратата звънна. Натали подаде главата си през вратата на офиса.

Погледът на мама прескочи към нея, към роклята й на ярки цветя, елегантната прическа и сребристата коса, стелеща се по раменете й. Когато отново погледна към мен, устните й бяха изкривени и стиснати, сякаш бе хапнала нещо кисело. Никога не бе харесвала Натали, но тази ненавист се задълбочаваше с годините.

Натали й се усмихна по своя очарователен маниер, сякаш не забеляза нищо и тактично затвори вратата, за да ни остави сами.

— Трябва ми още малко време, мамо — казах, опитвайки се да скрия молбата в гласа си. — Ще ти докажа, че това, което съм започнала, ще бъде успешно и ще проработи. И тогава няма да е необходимо да продаваме земята. Съвсем близо съм.

Тя завъртя драматично очи.

— Губиш си времето. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че пазарът се срива. Все повече и повече парфюми се произвеждат по синтетичен начин. Съвсем скоро нашите ниви ще станат ненужни и цветята ще бъдат оставени да изгният, но тогава никой няма да даде и пукната пара за тях, нито за земята.

Мразех тази тема за разговор! Мразех потенциалната заплаха занаятчийството да изчезне, а с него уменията и цялата красота, която то даваше на света. Всеки път, когато асистентите ми повдигнеха тази тема във фабриката, аз бързо ги прекъсвах. Това щеше да убие радостта, която получавах от работата си, и да разруши една малка частица от душата ми. Не можех да си представя свят, в който щяха да господстват само химикалите, пластмасата и готовата храна. Всичко щеше да бъде фалшиво. Нима никой повече не се интересуваше от истинската същност на природата, от красотата и живия живот?

Не исках дори да си представя как щеше да се чувства татко в този нов свят, в който живеехме! Понякога дори се радвах, че не беше жив, за да го види!

Потърках слепоочията си.

— Мамо…

Тя вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Давам ти срок до края на тази година, за да разработиш новия си парфюм и до пролетта да го пуснеш в продажба. Вече говорих с Люсиен и той е съгласен с мен. Ако до следващото лято не видим солидно увеличение на приходите, ще се срещнем с нашия адвокат и мосю Ливър.

Усмихнах се.

— До следващото лято аз лично ще съобщя на Майкъл Ливър къде да завре всичките си английски мангизи.

А как щях да се справя с Люсиен, беше друг въпрос.

Когато майка ми си отиде, въздъхнах с облекчение. Имах достатъчно време да завърша още няколко неща, преди да затворим, и си бях обещала, че няма да прекарам цялата вечер в магазина. Месеци наред смесвах аромати и си водех бележки до полунощ, докато слепоочията ми започваха да пулсират, а розмаринът започваше да ми мирише на чакъл. Носът ми се нуждаеше от почивка. Аз се нуждаех от почивка.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите ми.

Избърсах ръцете си с кърпа, посегнах към слушалката и я притиснах между ухото и рамото си.

— Добър ден, бутик „Дювал“.

— Добър ден, може ли да говоря с госпожица Софи Дювал? — до ушите ми достигна мек американски акцент.

Сърцето ми прескочи. Познавах този глас.

— Да, разбира се, аз съм Софи Дювал. С какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожице Дювал, обажда се Грейс Кели. Срещнахме се преди ден, когато потърсих убежище във вашия бутик. Надявам се, че си спомняте.

Как бих могла да забравя срещата си с една от най-известните жени на света!

— Да, мис Кели. Разбира се. Радвам се да ви чуя отново.

— Държа визитната ви картичка в ръка и това е най-хубавият аромат, който някога съм помирисвала — тя се засмя тихо. — Но не е странно, защото вие сте парфюмерист. — Леко се поизкашля, сякаш беше нервна също като мен.

Опитах да си спомня кога съм й дала моя визитка. Не можах.

— Извинете ме — продължи тя. — Не знам защо съм нервна. Понякога се чувствам като глупава американка в този град. Вие, французойките, сте толкова естествени, очарователни и бляскави.

Искреността й ме накара да я харесвам още повече.

— Обаждам се, защото сестра ми Лизан наскоро се омъжи и бих искала да й занеса специален подарък — продължи тя. — Мисля, че един от вашите прекрасни парфюми би бил перфектен за тази цел. Ще ми предложите ли някой?

Усмихнах се, а сърцето ми се изпълни с гордост.

— Сигурна съм, че ще намеря нещо подходящо, но трябва да знам малко повече за нея.

Грейс направи пауза за миг, сякаш мислеше.

— Добре. Лизан е спортна натура. Обичлива, но със силен характер. И малко дива. Тя е най-малката, но винаги има свое лично мнение.

— Бихте ли ми казали кои са любимите й неща? Например кой празник харесва най-много, коя е любимата й дреха, най-хубавият й спомен? Спомените, мечтите и желанията обикновено се свързват с аромати. Тъй като не мога да я видя, трябва да разбера поне малко за нея. Каква е като характер, какви предпочитания има, за да направя най-добрия избор.

— Разбирам. Нека да помисля. Лизан се справя добре с някои неща. Тя е хубава и самоуверена. Забавна. Обича старите си вълнени пуловери и дебелите чорапи, обича и да се скрие под одеялото с книга. Никога не се преструва, много е директна. Ние всички бихме искали да сме като нея — добави тихо. — Тя е любимката на татко. Всъщност на всички.

Зачудих се дали не долових лека нотка на завист в гласа й.

— Знам точно какво ви трябва — казах след миг мълчание. — Кога да ви очаквам?

— Надявах се да… Хм, добре, имате ли нещо против да го доставите в хотел „Карлтън“ в петък? Ще бъда тук още няколко дни, до закриването на фестивала, преди да отпътувам за Париж. Но едва ли ще имам време да дойда в бутика ви. Програмата ми е много тежка, абсолютно претоварена с фестивала и с пресата.

Почувствах се ужасно глупаво. Защо ли си бях помислила, че ще дойде лично в магазина ми, за да вземе покупката? Разбира се, че няма да го направи. Та тя беше Грейс Кели?

— Ще ви го доставя лично.

— О, наистина ли? — Звучеше искрено поласкана и благодарна. — Би било чудесно. Защо да не се срещнем в лобито на хотела около седем? Удобно ли ще ви бъде?

— Перфектно — въздъхнах от вълнение, което не можех да овладея. Имах среща с Грейс Кели! Щях да видя Грейс Кели още веднъж! И още по-хубавото бе, че тя искаше да купи един от моите парфюми!

— Страхотно! Ще ви очаквам.

— Грейс, извинете ме. Само още нещо?

— Да?

— Кой ви даде визитната ми картичка? Бих искала да го включа в списъка на моите търговски агенти. — Бях сигурна, че не й дадох визитката си.

Тя се засмя.

— Няма да повярвате. Спомняте ли си онзи ужасен фоторепортер, който ме преследваше до вашия магазин? Името му е Джеймс Хендерсън. Той беше на фотосесията с мен в двореца на принца на Монако. Моментално го познах, въпреки че се правеше на тъп и се преструваше, че никога не сме се срещали. Оказа се много приятен човек. Изпразни джобовете си, за да даде огънче на друг от присъстващите и аз долових парфюма по картичката, която изпадна от джоба му, и voilà^[2], както казвате вие.

Стиснах по-силно слушалката на телефона. Онзи фотограф й беше дал моята визитка? Че как се бе озовал в двореца на принца в Монако?

Попитах колебливо:

— Значи в крайна сметка той се оказа полезен?

— Предполагам, че да. И за двете ни — разсмя се тя.

— Благодаря ви, Грейс. Ще бъда в хотела в петък с най-перфектния парфюм за сестра ви.

Затворих телефона, тръпнеща от радост и възбуда. Почти изтичах към витрината с мостри на парфюми и огледах редиците флакончета. Според описанието на Грейс, Лизан Кели беше самоуверена мъжкарана, мила и приятелски настроена, но най-вероятно не осъзнаваше, че в същото време иска да бъде нежна и женствена, а понякога дори и екзотична. Прекарах ръка по няколко шишенца. „Нежна нощ“. Това беше парфюмът. Извадих го, опаковах го в изискана черна кутийка, вързах я със сребриста панделка и го сложих в чантата си.

По-късно, когато напуснах и заключих магазина, се зачудих защо Джеймс Хендерсън беше проявил такава любезност към мен, че да даде визитката ми, след като се държах толкова грубо с него? Да си парфюмерист, означава, да вярваш във вълшебствата, Софи. Ние трябва да се научим да вярваме на инстинктите си, да приемаме, че невинаги има логично обяснение за всичко и да оставим нещата да бъдат такива, каквито са. Усмихнах се при спомена за татковите думи, завих раменете си с шала заради хладния вечерен въздух и тръгнах към къщи, докато хоризонтът гореше от багрите на великолепния залез.