Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (3)

2
Джеймс

Когато пристигнах, тълпата от фотографи пред „Palais de Festival“^[1] на булевард „Ла Кроазет“ вече беше голяма. Бях закъснял, както обикновено. За щастие, Грейс Кели също закъсняваше. Вече пропуснах една възможност да я снимам, ако жената, която преследвах вчера до парфюмерийния бутик наистина беше Грейс Кели, затова този път не биваше да оплескам нещата. Благодарение на мадмоазел Дювал никога нямаше да знам със сигурност. Всъщност аз не й бях сърдит, а й се възхищавах. Ако наистина беше скрила прочутата холивудска звезда в задната част на малкото си магазинче, щеше да има страхотна история, която да разказва на приятелите си по време на вечеря. Чудех се дали щеше да спомене и мен.

Извадих една от визитките, които пъхнах в джоба на сакото си. Софи Дювал. Парфюмерист. Кан. Грас. Високомерната, малка, красива Софи Дювал. Вбесяващата французойка. Но в същото време не можех да спра да мисля за нея, докато ароматът на парфюма се излъчваше от визитната картичка. Пъхнах я обратно в джоба и започнах да си пробивам път през тълпата, благодарен за приятната топлина на следобедното слънце след сутрешния дъжд.

Докато напредвах с лакти, се оглеждах за Теди Уолш. Той обеща да ми запази място най-отпред. Както винаги бе благосклонен и добър към мен. Може да бях закъснял, но нямаше да пропусна мястото си на първия ред само защото се бях успал. Възможностите, които предлагаше филмовият фестивал в Кан, всички тези холивудски звезди и знаменитости, обещаваха да открия нещо по-специално от всичко, което бях снимал през деня, с което да постигна по-голям успех. Ние, фотографите, сме готови на всичко, за да направим най-добрата снимка. Рушвети. Подкупи. Лъжливи обещания. Измъкване на тайна информация или резервна лента, измолена от някого или дадена на друг. Така ставаше в нашия занаят, а когато в града бе някоя прочута холивудска актриса, залозите се вдигаха още по-високо и моралните прегради падаха почти изцяло.

Вдигнах фотоапарата над главата си и направих няколко пробни снимки на тълпата, докато продължих да си пробивам път напред. Бях привлечен от контраста между черните костюми, с които бяха облечени представителите на пресата, и невероятно синьото като коприна небе. Знаменитостите не ме вълнуваха толкова. Истината бе, че аз се чувствах най-щастлив, когато снимах скалите на Ривиерата, пещерите и убийствено стръмните пътища с опасно остри завои, а не изрусените платинени старлетки. Но пейзажите са за артистите, а аз не бях нищо повече от един наемен работник, просто обикновен фотограф с работно време от девет до пет, купища неплатени сметки и главен редактор, който ми дишаше във врага. Поради тази причина продължих да си пробивам път с лакти, зъби и нокти и да настъпвам обувки.

„Ей, гледай къде вървиш, Хендерсън!“, „Я чупката от пътя бе, дългуч!“, „Дайте шанс на момчето!“. Не обръщах внимание нито на хватките, нито на обидите им. Единственото, което ме интересуваше, което всъщност интересуваше всички тук, беше кадърът, който ще направи шефа щастлив и хонорарите ще завалят. Вече бях получил последно предупреждение, а Сандърс (моят шеф) не беше от хората, които не държат на думата си. „Кан или «чупката»“. Това беше сделката ни.

Продължавах да напредвам в тълпата, заобиколен от стена от врява, докато всички пробваха светкавиците си или зареждаха ленти. Старите приятели се поздравяваха с потупване по рамото или по гърба. Миризмата на тютюн бе полепнала по саката и костюмите, а острият дим от цигарите „Голоаз“ се виеше от устните, докато ръцете им бяха заети с оборудването. Познатият тютюнев мирис и тълпата мъже ме върнаха в бараките на Саутхемптън, където чакахме да прекосим Канала до бреговете на Нормандия^[2]. Но моментално прогоних този спомен, както правех винаги, и продължих да напредвам през тълпата, докато противният сладък мирис на евтин афтършейв и брилянтин накара главата ми да пулсира.

Най-накрая стигнах до Уолш.

— Здрасти — казах и се залепих до него, а зад мен се понесе ропот от недоволство и оплаквания. Високият ми ръст винаги ми печелеше врагове.

— Господи, Джим! Изглеждаш ужасно зле! Какво ти се е случило?

Свих рамене, сграбчих апарата му и се огледах в задната част на светкавицата. Лицето ми беше покрито с еднодневна набола брада, а под очите имах тъмни сенки. Яката на ризата ми бе видимо замърсена. Коженото ми яке бе виждало и по-добри дни. Теди беше прав. Изглеждах ужасно.

— Стъжни ми се животът, Теди — пошегувах се и върнах камерата на рамото му. — Може ли да отбележа, че и ти не изглеждаш особено добре.

— Проклетата кашлица! Не ми даде да мигна цяла нощ!

— Трябва да отидеш на лекар да те прегледа. Или да спреш да пушиш.

— Къде беше всъщност? — измърмори Уолш, без да обръща внимание на думите ми, а цигарата продължи да виси, залепена за долната му устна, докато нагласяше скоростта за снимане. — Тя ще се появи всеки момент.

— Трябваше да позвъня на Емили. Днес има рожден ден. Искаше да ми разкаже за новия си комплект по химия. Не можех да й затворя телефона.

Той само ме потупа приятелски по рамото и с това разговорът приключи.

Ние сменихме лещите и проверихме настройките за осветление и обхват, апертура и фокус — обикновени рутинни дейности, които всеки фотограф върши, без да мисли. Дотолкова, доколкото ми бе възможно, тъй като бях гроги след количеството евтино vin rouge^[3], което изпих миналата нощ. Аз дори не обичам червено вино, но когато бутилката свърши, светът ми изглеждаше много по-хубав. Можеше да си спестя главоболието, разбира се, но в момента нямах време да мисля за това, защото един лъскав, металносив американски седан спря пред мястото, където се бяхме събрали.

Зад мен някой извика: „Това е тя, момчета! Тя е тук!“.

Вратите на колата се отвориха. И лудницата започна. Светкавиците избухнаха като дъжд от куршуми. Щрак! Щрак! Щрак! Виковете около мен не спираха: Мис Кели! Мис Кели! Грейс! Насам! Погледнете насам! Махнете с ръка! Какво мислите за Франция? Ние щракахме като добре дресирани зверове, викахме като полудели и се настъпвахме безмилостно, и всичко това заради примамливата възможност тя да се обърне в нашата посока и ние да успеем да направим нашата снимка. Но само „може би“.

С изключение на Мерилин Моро, Грейс Кели беше онази холивудска звезда, която всеки искаше да хване в кадър. Всички ние си представяхме какво бъдеще ни чака, ако видим своята снимка на първа корица на „Таймс“ или „Уошингтън Поуст“. Всеки от нас мислено пишеше своята реч за раздаването на наградите „Пулицър“. Трябваше ни само една перфектна снимка от стотиците, които правехме. Един образ, запечатан на лентата, и нашата репутация, нашите кариери и бъдеще, моментално щяха да се променят. Всичко бе толкова елементарно, толкова смешно просто, че ни караше да продължаваме да се появяваме и блъскаме на подобни събития, отново и отново, дори когато червендалестите ми главни редактори изхвърляха поредните ни усилия в коша за боклук и ни заплашваха, че това е последният ни шанс или отиваме при армията от безработни на улицата. Макар че отдавна не се опиянявах от вълнението да преследвам „най-добрата“ снимка както някога, не можех да се откажа просто ей така. Като хищник, тръгнал след плячката си, бях в пълна бойна готовност: с широко отворени очи, наострени уши, ръце като железни скоби — не трепващи, за да вдигнат апарата, да фокусират образа и да натиснат спусъка.

Аз обаче не го направих. Просто замръзнах.

Когато Грейс Кели слезе от автомобила, всичко, което можех да направя, беше да я гледам като хипнотизиран. Имаше нещо специално в начина, по който вървеше — сякаш се плъзгаше по лед, в начина, по който усмивката се появи на лицето, в начина, по който вдигна глава, за да може слънцето да огрее скулите й под перфектния ъгъл. Тя бе олицетворение на женствеността, беше невероятно фотогенична и аз бях запленен. Исках да я наблюдавам, да й се възхищавам. Да я фокусирам правилно, да я осветя, да се приближа до нея. И докато се колебаех, всички останали направиха своите снимки. Докато се осъзная и натисна спусъка, тя се обърна, за да влезе във Фестивалния дворец, и всичко приключи.

Уолш процеди през зъби:

— Тази жена е голяма работа, нали? Различна е от другите, има класа. Успя ли да я снимаш? Направи ли добра снимка?

Преметнах апарата през рамо, пригладих небрежно косата си и запалих цигара.

— Не успях.

Уолш изненадано се разсмя през зъби.

— Но как? Та тя беше точно пред теб!

Всмукнах дълбоко от цигарата и изпуснах дима към небето.

— Фотоапаратът ми изигра лоша шега.

Уолш завъртя очи и поклати глава. Напоследък стотици пъти ме бе чувал да се извинявам с апарата си. Извих главата си назад, за да отпусна напрежението в мускулите на врата и раменете, и присвих очи към слънцето.

— Мисля, че се привързвам към това небе. Пред него Англия ми изглежда сива и нещастна.

— Тя си е сива и нещастна — приятелят ми ме погледна — Всичко наред ли е, Джим? И ти ми изглеждаш нещастен, ако трябва да съм честен. Имам предвид повече от обикновено.

Въздъхнах.

— Заради Емили. Чувствам се ужасно, че пропуснах рождения й ден. За пореден път. Отново. Да станеш на десет години е важен момент в живота.

— Аз не бих се тревожил толкова много. Момичетата имат повече нужда от майките си. Всички мислят само за красиви рокли и чаени партита. Бих казал, че е най-добре да ги оставим да си празнуват сами.

Усмихнах се, макар че не бях съгласен с него. Емили не бе като другите момиченца на десет години. Тя предпочиташе да чете за пътешественици и учени, вместо да пие чай от китайска порцеланова чашка и да си играе на принцеси. Но все пак се нуждаеше от баща. А аз се бях постарал много упорито да докажа, че съм напълно неподходящ за подобна роля.

— Добре де, има и още нещо. Незначителният въпрос, свързан с работата ми — добавих, променяйки темата. — Сандърс ще получи инфаркт, когато се появя с няколко размазани и не на фокус снимки на гърба и тила на Кели — хвърлих цигарата си на земята и пъхнах ръце в джобовете си. — Не искаш ли да ударим по едно бързо?

Уолш се поколеба, разкъсван между приятелството ни и всеотдайността си към работата.

— Съжалявам, друже. Не мога. Трябва да обработя тези снимки. Ще те намеря по-късно за вечеря. И по-внимателно с виното. Превръщаш се в истински французин — той сложи ръка на рамото ми. — Не се укорявай толкова много за Емили. Децата прощават много по-лесно от възрастните. Ще се сдобрите, ще видиш.

Бях му благодарен за успокоителните думи. Теди Уолш ми беше като брат — винаги насреща, за да даде добър съвет, винаги гледаше на нещата откъм добрата им страна.

По време на войната двамата видяхме неща, които никой не бива да вижда, а най-малкото младежи, които за пръв път са напуснали домовете си, за да станат войници. Теди винаги бе абсолютният оптимист, винаги бе изпълнен с надежда. Той живееше всеки ден, пришпорван от чисто любопитство, и успяваше да се фокусира върху мига, качество, заради което му завиждах. Когато бях край него, сякаш виждах нещата по-ясно и по-отчетливо. Дори Марджъри — тоест бившата госпожа Хендерсън, призна, че Теди ми влияе добре, а тя е много пестелива на добрите оценки и не ги дава на кого да е.

Той, разбира се, беше прав. Емили щеше да ми прости. Дори да бях в Лондон, пак щеше да е много сложно да я изведа за един следобед. Марджъри щеше да се погрижи за това. И все пак познатото чувство за вина се бе загнездило в съзнанието ми и не ми даваше мира. Този мой живот, който преминаваше в преследване на новини и истории за звезди по целия свят… дали беше симптом, или причина? Бях ли наистина лош баща, или просто се страхувах да бъда по-добър? Преди няколко дни се събудих в малкото си жилище в Клафъм и се запитах дали има нещо за закуска в хладилника, тъй като чувах как дъждът бие по прозорците. А тази сутрин се събудих в хотел на първа линия на брега на Средиземно море в Кан. Слънцето хвърляше отблясъци върху водата, докато закусвах с омлет и кроасани на терасата. Животът като фоторепортер ме запращаше на удивителни места по целия свят, но същевременно ме откъсваше от това, което обичах и харесвах най-много. Спасяваше ме от натрапчивите, кошмарни сенки на войната. Отдалечаваше ме от грандиозната каша, която забърках с брака си. Защото беше по-лесно да фокусирам обектива върху нещо или някого, вместо върху себе си. В същото време обаче работата ме отдалечаваше и от единственото нещо, което наистина ценях и обичах. От моята дъщеря.

Тъй като тълпата фоторепортери се разпръсна, тръгнах по булевард „Ла Кроазет“ и спрях в едно магазинче за цигари, за да купя пощенска картичка. После обядвах на открито в хотел „Бариер льо Мажестик“ и написах картичката, докато пиех кафе. Емили се радваше на моите ежеседмични обаждания по телефона, но очакваше най-много и с истинско нетърпение пощенските картички. Тя ги прибираше в една кутия под леглото, завързана с лимоненожълта панделка. Любимият й цвят.

Седях доста време, наблюдавах хората, слушах неразбираемите за мен разговори на френски и се чудех защо и как всички тук изглеждаха по-щастливи, по-безгрижни и по-влюбени от съгражданите ми в Лондон. Хората се докосваха, целуваха и прегръщаха, без да се интересуват дали някой ги гледа. Може би причината беше времето или морето, или евтиното вино? Може би причината беше онова неопределено френско je ne sais quoi^[4]?

Всъщност каквато и да бе, то правеше моята мрачна британска същност още по-очевидна. Чудех се дали човек би могъл да се промени, ако живее на място като това. Можеше ли животът на Ривиерата да ме промени?

Докато се чудех дали бих могъл да стана по-добър, като възприема поне малко от френския начин на живот, и същевременно се опитвах да не мисля колко страшно ще се разгневи Сандърс, когато му кажа, че съм пропуснал да снимам Грейс Кели, видях познато лице да прекосява улицата. Софи Дювал. Стоеше под малката арка пред модните дизайнерски бутици в партера на хотела и се опитваше да обуздае полата си, която вятърът непрекъснато вдигаше над коленете й. Смъкнах козирката на шапката си и я наблюдавах за миг, развеселен от раздразнението й. А може би беше повече объркана, отколкото раздразнена, не мога да кажа. Така или иначе, реших да сляза при нея и да й се извиня за прекалено грубото си държане вчера в бутика й. Вероятно бих могъл да купя едно шишенце парфюм „Дювал“ за Емили, като закъснял подарък за рождения й ден.

Оставих бакшиш за келнера на масата, взех фотоапарата си, но, докато се изправях, без да искам ритнах стола и той падна. Шумът привлече вниманието на госпожица Дювал, която погледна към ресторанта и веднага ме забеляза. Аз трудно мога да остана незабелязан. Тя ми обърна гръб и бързо се отдалечи. Последвах я, проправяйки си път през пълното с хора и маси кафене толкова бързо, колкото позволяваха дългите ми крайници, но трябваше да заобиколя една двойка, която спря неочаквано пред мен и започна да се целува. Междувременно госпожица Дювал се гмурна в някаква тясна странична уличка и изчезна.

Нямах намерение да се предам толкова лесно. Единственото, което можех да загубя, беше достойнството ми. А то какво друго има един горе-долу приличен фотограф? Впуснах се в нещо подобно на джогинг, следвайки упойващия аромат на парфюма й по сънливите пусти улички. Но не успях да я настигна.