Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (16)

13
Джеймс

Късметът, както изглежда, беше на моя страна. Госпожица Дювал не само се обади на мосю Роух, за да му обясни кой съм, но също така уреди Натали да ме придружи като преводач.

— Желязото се кове, докато е горещо — каза тя, след като остави слушалката. — Ще ви приеме днес в три часа.

Бях абсолютно поразен от нея. Бях хипнотизиран от музиката на акцента й, който бе като детска въртележка, която се вдига нагоре и слиза шеметно; от дълбочината на очите й; от начина, по който прибираше косата зад ухото си. Толкова бях омагьосан, че забравих да отговоря. Вече си представях как я режисирам да застане, как избирам най-добрия ъгъл и осветление, как подбирам какви лещи и филтри да използвам.

— Джеймс? — чух гласа й.

— Да? О, боже. Извинете. Отплеснах се. В три часа? Страхотно! Très terrifique! Mersi!^[1] Мисля, че ви дължа едно питие. Задължително!

Тя се отпусна и дори се усмихна.

— Вярвам, че ще го направите.

Уговорихме се да се срещна с Натали след час, така че благодарих още веднъж на Софи и тръгнах по булеварда, наслаждавайки се на топлината, която слънцето хвърляше по гърба ми. Когато стана три, се упътих към студиото на мосю Роух.

— Vite! Vite!^[2] — развика се Натали, когато ме видя да се влача лека-полека по калдъръмената уличка. — Merde!^[3] Закъсняхте.

Извиних се, целунах я по бузите, както правят французите, и с радост я оставих да поеме инициативата, след като влязохме в студиото. Натали заговори една апатична и незаинтересована жена, седяща зад малко бюро, която обясни, че мосю Роух ще закъснее малко. Веднага харесах този човек.

Седнахме на изтъркания диван, който бе опасно хлътнал по средата и ни погълна сред възглавниците си от изкуствено кадифе.

— Може ли да ги видя? — попита Натали, посочвайки плика в скута ми, в който носех портфолиото.

— Моите снимки ли?

— Oui!^[4]

Натали прехвърли снимките, възхищавайки се на кадрите, които бях снимал в Кан, на виещите се около върхове и скали пътища и близките планове на цъфналата бугенвилия, които направих в двора на двореца в Монако. Почувствах се странно, като се сетих, че ги бях снимал само преди няколко седмици, и за това как нещата се бяха променили за толкова кратко време. Сега бях тук, в едно фотостудио във Франция, и имах обещанието да пием по чаша с мис Дювал. Бъдещето беше неизвестно и ако следващите минути минеха гладко, може би щях да имам работа и щях да снимам това, което наистина харесвах.

— Много сте добър с пейзажите и цветята. Отнасяте се с тях като към одушевени предмети.

— Благодаря ви. Имате набито око, Натали.

— Преди да започна да изучавам парфюмите, бях студентка по изкуство. Виждам, че вие също така снимате и деца — добави, когато снимката на Емили падна в скута й. — Тя е много сладка.

— Това е дъщеря ми — обясних, като взех снимката и я пъхнах в джоба на якето си. — Казва се Емили.

Натали ме погледна с блясък в светлосивите си очи. Тази жена притежаваше онази рядка красота, която е следствие на зрелостта и опита.

— Тя тук с вас ли е? — попита. — Заедно с майка си?

Потръпнах от потенциалната вероятност това да се случи. Колко по-лесно би било всичко, ако бе възможно.

— За съжаление, не. Дъщеря ми е в Лондон — искаше ми се да не е толкова далеч. Тя сигурно щеше да заобича Франция. — Но също така е и тук — добавих, като посочих гърдите си.

Натали кимна и потупа коляното ми.

— Тя ще ви чака. Децата са много… как казвате вие. — Тя се втренчи в рушащата се мазилка на тавана, сякаш се опитваше да намери точната дума.

— Търпеливи? Разбиращи? Прощаващи? — предложих аз.

Натали клатеше глава при всяко от моите предложения, преди да щракне с пръсти.

— Лоялни. Верни. Това е думата. Децата са много лоялни. Те не се отказват лесно от любовта си към нас.

Надявах се, че е права.

— Харесва ви да снимате мис Кели — продължи Натали, когато стигна до снимките, които бях направил в двореца. Почука по тях с идеално направения си маникюр. — Наистина са уникални. Това не е обичайният й стил на обличане.

Усмихнах се, като си спомних колко разстроен беше Сандърс от роклята й на цветя, която сравни със завесите на баба си.

— Мисля, че Рение я харесва — продължи тя. — Виждате ли? Начинът, по който я гледа, дори когато очите й са в друга посока. Той мъничко е влюбен в нея, така мисля.

— Според мен изпитваше страхопочитание.

— Не, това е любов. Сигурна съм. — Тя ми върна снимките, а върху лицето й играеше доволна усмивка.

— Винаги ли сте така сигурна? Когато някой е влюбен.

— О, да. Много е лесно, ако човек разпознава знаците. — Тя се наведе по-близо към мен. — Вие харесвате Софи, нали?

— Ами… Да… Аз…

— Господин Хендерсън? — Един набит, як мъж застана пред нас, спасявайки ме от необходимостта да отговоря на въпроса.

— Oui. Бонжур — промърморих, като станах и помогнах на Натали да се измъкне от дивана, преди да му подам ръка. — Джеймс Хендерсън. Джим. Радвам се да се запознаем.

Докато двамата се ръкувахме, Натали бърбореше на френски, представяйки ме, доколкото можех да разбера с оскъдните си познания, и същевременно обменяйки шеги за времето и май за сина на някого, не разбрах много добре.

Мосю Роух изглеждаше доволен.

— Вие сте малко…_fou_? Луд? Така ли, мосю? — Той се разкикоти. — Крейзи. Харесва ми!

Той ни покани да го последваме през една светла стая с жълти като пера на канарче стени и колекция от растения в саксии, подредени от едната страна на разнебитено бюро. Часовникът на стената показваше грешно време. Едно съвсем малко кученце дремеше в огромен стол под прозорец със спуснати щори.

— Цигара? — попита мосю Роух, побутвайки към мен пакет цигари.

Взех една с радост, жертвайки дробовете си в името на споделения порок и пренебрегвайки предупредителния поглед, който Натали ми хвърли. Ако бях научил нещо през годините, когато работех за Сандърс, то бе, че халба бира в кръчмата или десетминутна дискусия на тема крикет с по цигара, бяха по-важни или поне толкова важни, колкото, която и да е среща на борда на директорите. Мосю Роух кимна с одобрение, когато запалих и задържах цигарата между палеца и показалеца си по френски маниер.

Интервюто, ако въобще беше такова, мина успешно. То се проведе почти изцяло на език, който не разбирах напълно, но моите снимки предизвикаха серия кимвания в знак на одобрение и très belles^[5]. След като Натали обясни, че изгарям от желание да работя във Франция, докато не изникне нещо по-постоянно в Англия, аз се озовах пред него, стиснах ръката му и се съгласих да започна работа в понеделник. Първите ми задачи щяха да бъдат да снимам стария град на Вилфранш-сюр-Мер^[6] и цветните полета в Грас. По-късно през лятото щях да увековеча фестивала на жасмина пак там. Съгласих се ентусиазирано с всичко, а умът ми вече се въртеше и си представяше възможностите.

— Натали, аз нямам кола — прошепнах, докато мосю Роух излезе от офиса си, за да вземе някакви документи, които да подпиша.

— Значи имате голям късмет, мосю. Аз имам един стар скутер „Веспа“, който ръждясва в гаража — отвърна ми тя с намигане. — Навремето летях с него из Ривиерата. Беше голям кеф.

Веднага си представих Теди, който се смееше някъде там горе на страхотния ми късмет.

След като се върнахме в бутика, благодарих на Натали, а тя взе ръцете ми в своите.

— Така и не ми отговорихте на въпроса…

— Кой въпрос?

Очите й заискриха от смях, а тя сложи ръка върху рамото ми.

— Питах ви дали харесвате Софи. Oui или non?

Виждах през прозореца зад нея Софи, която говореше с някакъв посетител. Тя ръкомахаше, а в очите й имаше страст. Бях забелязал, че когато говори за своите парфюми, се оживява и сияе като слънцето във водата на залива.

— Oui, Натали — прошепнах. — Très oui.^[7]

Смеейки се на моя ужасен френски, тя изчезна в магазинчето, а познатият парфюм на Софи долетя, преди вратата да се затвори.

Останах за миг, вдишвайки аромата, преди да се обърна и да тръгна към залива. На устните ми грееше усмивка, широка колкото Сена, а някакво неопределено чувство за нови възможности и ново начало ме заливаше като облак от най-хубавия парфюм.