Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (48)

37
Джеймс

След дни на кипяща вражда между принца и пресата, Хъджинс и неговите „копои“ направиха последен опит за възстановяване на добри отношения. Беше обявено, че петдесет фотографи ще бъдат допуснати на репетицията на гражданската церемония, а от почти двете хиляди журналисти, които бяха в Монако, само две дузини щяха да присъстват на католическия ритуал в „Свети Николай“.

Не бях особено изненадан, когато получих съобщение в хотела, с което ме информираха, че съм един от привилегированите.

Джеймс Хендерсън, „Лондон Дейли“

Приложено ви изпращаме пропуск за репетицията на сватбата днес. Бъдете там точно в 10.30 сутринта. Прилагаме и пропуск за основното събитие. Може да благодарите на мис Кели. Тя разпозна името ви в списъка и настоя да бъдете включен.

Хъджинс

Приготвих се внимателно за фотосесията на репетицията. Оглеждах се в огледалото, докато връзвах вратовръзката си. Още няколко дни и всичко това щеше да бъде минало. Бях раздвоен, от една страна, копнеех да се върна у дома и да види Емили, но от друга — исках да остана тук със Софи. Животът стана прекалено сложен. Докато проверявах фотоапарата си за последен път, се чудех как щях да успея да се справя с него.

Вървях към катедралата, минавайки край луксозни яхти, закотвени на пристан в пристанището и лъскави спортни коли, паркирани пред още по-лъскави хотели. Вървях по тесните улички на Монако-Вил, покрай редиците от сгради и къщи със златисти фасади, заобиколени от палми и екзотични цветя, а розите и орловите нокти парфюмираха въздуха със сладкия си аромат. Градът беше прекрасен, особено под лъчите на слънцето, но на сърцето ми лежаха безкрайните полета с цветя на Грас и средновековните градчета по хълмовете на Прованс.

Величествената катедрала „Свети Николай“ се извисяваше на едно от възвишенията и гледаше към Порт де Фонтвил^[1] с белите си колони и стълбище. Огледах се за интересни ъгли, привлечен от архитектурата на сградата и от начина, по който светлината се процеждаше през листата на палмите, които растяха в основата на стълбите.

Когато влязох през огромните й врати, светлината и топлината на утрото останаха навън, шумът стихна, а тишината придаваше допълнителна тържественост на събитието. Дори малките племенници на мис Кели реагираха на промяната в атмосферата. Безкрайното им бърборене и врява стихнаха, докато ги инструктираха за ролите, които всеки от тях щеше да играе в деня на сватбата.

— Прилича повече на погребение, отколкото на сватба — обърнах се при звука на гласа вляво. Анджелина стоеше до мен с молив и бележник в ръка.

— Горката жена изглежда изтощена — прошепна тя. — Не е чудно, че през цялото време носи слънчеви очила. Обзалагам се, че има торбички с размерите на магазин на Мейси^[2].

Мис Кели, облечена с бежов костюм и една от онези, подобни на тюрбан шапки и къси бели ръкавици бе поела ръководството на репетицията, като нареждаше на всеки какво да прави с умението и увереността на жена, която е прекарала много години на снимачната площадка. Принцът се спотайваше някъде отзад и си говореше с прислугата.

— Всъщност, откакто сме пристигнали тук, за пръв път я виждам спокойна — продължи Анджелина.

— Защото е на своя територия, нали? — съгласих се аз. — Това са нещата, които познава — репетиции, режисура, повторение на сцената отново и отново.

Анджелина забеляза изтощението в гласа ми и ме потупа окуражаващо по рамото.

— Само още два дни, Джим. Стигнахме почти до края, след което всички ще се върнем в реалността.

Аз направих купчина снимки, доволен, че успях да се сдобия с няколко прилични кадъра на мис Кели. Най-накрая. Сандърс щеше да бъде доволен.

— О, между другото — рече Анджелина и дойде по-близо до мен. — Благодаря за помощта да ми уредиш среща с мис Дювал. Тя е възхитителна. Толкова е умна и все пак скромна, въпреки таланта си. Le nez. Професия „Нос“. Смешно определение и титла, като си помислиш, нали? И, oh la la! Тя е истинска красавица! Надявам се, че си постигнал… как да кажа… някакъв напредък? — Тя ми намигна заговорнически.

Аз само премигах смутено.

Когато репетицията свърши, от групата на фотографите долетя вик:

— Свалете тези страхотни очила, мис Кели! Една последна усмивка като свободна жена!

Тя погледна към Рение за одобрението му, после и към Хъджинс, който кимна, свали очилата си и се обърна към нас с прочутата си усмивка. Този път бях готов и не пропуснах снимката.

— Благодаря за търпението ви, джентълмени — рече Грейс. — Знам, че ви беше малко трудно. А сега, моля да ме извините, трябва да се приготвя за големия ден, който предстои.

Придружени от възгласи „Успех, Грейс!“, сватбарите се пръснаха по очакващите ги коли, а ние излязохме след тях през огромните врати на катедралата.

— Ще присъстваш ли утре на гражданската церемония? — попита ме Анджелина, докато слизахме заедно надолу по стълбите.

— Не, но имам покана за главното събитие и ще се блъскам за място пред операта за галавечерта утре. А ти?

— Е, да не си посмял да се оплачеш, че не си късметлия! Аз се надявам да намеря начин да се вредя за градинското парти след гражданския брак утре. Дано жителите на Монако да ми дадат нещо, за което да пиша. Стилът им направо е ужасен — на последното стъпало тя стисна ръката ми. — Е, ще тичам. Пожелавам ти успех във всичко. И помни! Трябва ти само една страхотна снимка! Имаш право само на един изстрел!

Знаех какво има предвид, но чух и още нещо в думите й. Анджелина беше права. Вече осъзнах, че чувствата ми към Софи са сериозни, и нямах търпение да разбера накъде ще тръгнат нещата след тази страхотно романтична седмица, изпълнена с приеми и кралски сватби. Но първо трябваше да стигна до дъното на онова, което криеше от мен. Софи бе истински дар за мен, но аз усещах, че има още много пластове, които да трябва да обеля, преди да открия това, което търсех.