Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (61)

46
Софи

Грас, септември 1982

Баща ми често казваше, че тъжните новини събуждат щастливите спомени. Днешният ден ми донесе много тъжни новини. И сега, докато седя на терасата на старата ми къща и гледам как слънцето залязва, мисля за живота си. По-скоро мисля за хората, които познавах. За щастливите мигове, които имах с тях. И за спомените.

До мен е стената, където обикновено подпирах велосипеда си. Все още мога да почувствам вибрациите на ръцете ми, когато го карах по калдъръмените улички и прашните коловози сред нивите. Все още мога да чуя ясния звук на звънчето, когато махах за „здравей“ на някого или прогонвах ленива котка, пресичаща пътя ми. Едва сега разбирам нещата, свързани с миналото, и ги виждам много по-ясно. Тъй като нямаше много хора, които да нарека свое семейство, аз си създадох мое в лицето на мадам Клое, на мосю Жак и мосю Рено, на скъпата ми Натали и всички, които работиха неуморно тук заедно с мен. Много от тях вече ги няма. Фурната е магазин за обувки. Старото кино, където се взирах, изпълнена със страхопочитание, в лицата на звездите от екрана, сега е ресторант. Единствените звезди, които гледам, са тези на небето. Те се появяват сякаш по магия, една по една, и винаги са там, макар да си остават недостижими… Въздухът е напоен с ухание на жасмин и хладен варовик и аз вдишвам дълбоко, наслаждавайки се на ароматите на нощта, естествените ухания на моя любим Прованс.

Това са миговете, в които копнея да има някой до мен, с когото да споделя тези тихи удоволствия. Това са моментите, когато се чудя каква съпруга и майка щях да бъда, ако животът ми бе поел в друга посока. Чудя се също така, дали бях добра дъщеря. Със сигурност се опитах да бъда. Направих най-доброто, което можах, търсейки една майка, която бе толкова саморазрушителна, че почти щеше да унищожи мен и всичко, което обичах. Само ако бе малко по-различна! Може би, ако имах дъщеря, щях да успея да разбера демоните и борбата на майка ми по-добре? Знам ли? „Ако.“ „Но.“ „Може би.“ Спомени и съжаления. Всички те се носят със звездите.

Вдигам „журнала за цветя“ и вдъхвам аромата на старите му страници. Скъпият ми татко, все още е във всяка една от тях. Отварям последната и се усмихвам, докато чета формулата на „Сърцето на принцесата“. Накрая все пак намерих скъпоценната тетрадка. Скоро след сватбените тържества в Монако. Беше скрита зад една възглавница в къщата ни в Грас или по-точно бе забравена там по погрешка от майка ми. По навик бях запазила бележката, която намерих вътре в нея.

Мадам Дювал,

Ето я и скъпоценната й тетрадка! Беше доста лесно да се сдобия с нея (с помощта на едно по-силно мартини), но Софи ще я търси навсякъде от момента, в който открие, че я няма. Изхвърлете я веднага или я скрийте добре. Ще й бъде трудно, но и двамата знаем, че тя трябва да се раздели с миналото. След това ще можем да се съсредоточим и да изгладим ново бъдеще за недвижимото имущество на Дювал.

Очаквам да ви видя скоро.

Люсиен

В тишината на нощта изглеждаше почти невъзможно подобен гняв и възмущение, обида и негодувание да нарушат спокойствието и тишината на тази стара къща. Жестоките думи и обвинения летяха като камъчета, носени от вълните. Моят приятел и собствената ми майка бяха в заговор срещу мен и мислеха, че ще успеят да ми попречат и да ме спрат да създавам нови парфюми! Мислеха, че аз, в отчаянието си и без записките и бележките на татко, щях да се предам, щях да се откажа от всичко! И те двамата щяха да спечелят. Да ме накарат да продам земята, да се откажа от любимата си работа, от призванието си, да се превърна в послушна съпруга и сянка на властния Люсиен. Да, ама не.

Подцениха ме.

Сега се усмихвам, макар че тогава се чувствах страшно възмутена и много тъжна. Както стъклената запушалка на шишенце парфюм запазва уханията, така и събитията бяха останали назад във времето и аз не мога да върна спомена толкова ясен, колкото беше тогава. Болката от тяхното предателства вече е избледняла, както става с всички стари рани. Въпреки всичко, майка ми понякога ми липсва. Бих искала да е жива, за да види моя успех.

И тогава мислите ми се връщат към Джеймс. Никога не изтрих спомените си за него. Те не избледняха. Името му все още предизвика усмивка на устните ми. Има толкова много неща, които останаха неизказани между нас. Толкова много въпроси продължават да висят във въздуха: „Какво щеше да стане, ако бе успял да дойде пред часовниковата кула? Дали бе получил писмото, което му изпратих скоро след катастрофата на дъщеря му? Тя беше ли се възстановила? Той беше ли щастлив? Мислеше ли понякога за мен? Чудеше ли се като мен? Дали си задаваше същите въпроси?“.

Но сега не е време да търся отговори. Сега е време за спомени.

Отпивам глътка вино и се наслаждавам на богатия му букет. Благодарна съм, че небцето, обонянието и прочутият ми нос останаха изострени и аз все още мога да се наслаждавам на вкуса и уханията, както и на успеха, който те ми носят. Парфюмерия „Дювал“ процъфтява, аз също. Единствената ми тревогата е кой ще обича „Дювал“, когато ме няма? Подходящ въпрос за ден, който донесе такава скръб на мен и на всички в Монако.

Очите ми се пълнят със сълзи, докато галя купчината писма в скута си — моят малък музей на кореспонденцията, събрана през годините. В тях са интимните мисли на една принцеса, които тя е споделяла с много малко от хората, които бяха известни като нейни приятели. Сега думите й ми носят само тъга и скръб.

Скъпа моя Софи…

Тя започваше всяко писмо с тези думи. От самото начало се отнасяше с мен като с равна, като с една от най-добрите й приятелки. Така се отнасяше с всички. Короната и шарфът я направиха принцеса на Монако, но в сърцето тя завинаги остана Грейс Кели — едно почтено и предано ирландско-американско момиче от Филаделфия, което обичаше семейството си и знаеше какво означава да имаш добри приятели, към които да се обърнеш в труден момент. Надявам се, че е знаела какво означава за мен и как промени живота ми. Казвах й го много често в отговорите си, в писмата, където споделяхме надеждите и тревогите си, както и мнението си относно тоалети и парфюми.

Чета някои от старите вестникарски изрезки и се връщам към спомените си за по-щастливите времена. После вдигам сутрешния вестник и прочитам отново заглавието. Все още не мога да възприема написаното. Просто не мога да повярвам, че нашата, че моята скъпа принцеса Грейс е мъртва. Няма я вече.