Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (63)

47
Джеймс

Монако, септември 1982

Седя във влака TGV^[1] от Париж. Подпирам глава на прозореца и гледам снимката, която държа. Очите ми попиват познатото лице: Грейс Кели в градините на кралския дворец, бъдещето й като принцеса я очаква сред историческите стени, животът й като холивудска филмова звезда вече се отдалечава към далечните планини. Обръщам снимката. На гърба й има надпис: Грейс и Рение. Първа среща, май 1955 г. Монте Карло.

Погледът ми прескача през прозореца навън. Наблюдавам пейзажа, който се променя и преминава от зелените долини и лозя на Лоара в търкалящите се хълмове на Оверн. Когато пред погледа ми се ширват безбрежни маслинови горички и камениста земя, знам, че съм близо до Прованс, и сърцето ми прескача един удар в отговор. Винаги съм искал да посетя Прованс по това време на годината, когато жегата на лятото вече си е отишла, а с нея и туристите; когато селцата и градчетата са се завърнали към спокойното си ежедневие, а крайбрежните заливчета блещукат в кобалтовосиньо. Влечението, което някога чувствах към Лазурния бряг, се събужда отново и ме обзема. Иска ми се само поводът, по който идвам сега, да беше по-хубав.

Докато колелата тракат, затварям очи и се замислям за всичко, от което се бях отказал, за да остана в Лондон. Обърках всичко, опитвайки се да направя най-доброто, за да запълня празнината и да бъда майка и баща на Емили. Всяка година правех торта за рождения й ден, превързвах рани по коленете и галех изгарящото от температура челце. Невинаги ми беше лесно, но никога не се оплаках. Докато през онази безумна нощ прекосявах Франция, аз сключих сделка със съдбата, че ако Емили оживее след катастрофата, никога повече няма да я напусна. И спазих обещанието си. Тя порасна и създаде свое семейство. Дори в момента изпитвам вина и се чувствам ужасно, че съм далеч от нея.

Всъщност точно Емили ме накара да тръгна. „Върви, тате. Принцеса Грейс беше специална за теб. Ти толкова често си ми говорил за нея, не помниш ли?“ Принцеса Грейс наистина бе главната героиня в историите, които й разказвах през годините, но жената, която изпълваше сърцето ми, беше друга.

Поглеждам отново снимката и си мисля за онази шеметна, луда, прекрасна седмица, която прекарах в Монако. Колко магично вълшебно бе всичко, колко вълшебна беше Тя.

Софи Дювал.

Ние мислехме, че имаме всичкото време на света.

Какви глупаци сме били.

Монако се е променило много през годините, откакто за последен път бях тук, но това, което ми прави най-силно впечатление, е промяната в атмосферата. Въодушевените празнични тълпи, веещите се червено-бели знамена, топовните салюти, всичко, което си спомнях от онази седмица на сватбата — сега го няма. Сега е притихнало и траурно. Всички тъгуват, говорят тихо, шепнешком, уважават скръбта си взаимно. И все пак моите сълзи не са само за принцесата. Те са за времето и за жената, които оставих тук тогава.

Вървя по тесните улички със спуснати капаци на прозорците, пресичам един площад във Фонтвил^[2], където ароматът от късно цъфтящи рози, портокалови дървета и мимози, изпълва въздуха. Мисля си как Софи щеше да извлече най-нежния парфюм от техните листенца. Ние сме алхимици, мис Дювал. Магьосници! Спомням си писмата, които й написах през месеците, докато Емили се възстановяваше. Това ми помагаше — да излея чувствата и опасенията, страха и надеждата върху листа хартия. Разбира се, никога не ги изпратих. Какъв беше смисълът? Тя живееше във Франция, аз — в Англия. Обстоятелствата ни събраха под синьото небе и свежия летен бриз на брега на морето в Кан и ни разделиха насила, като сурова зимна буря. Животът продължи, ние също трябваше да го направим.

Преглъщам трудно, когато наближавам портите на двореца. Заедно с лекия септемврийски ветрец във въздуха се носи осезаемо чувство за загуба. Нареждам се на дългата опашка от хора, като кимам за поздрав на тези около мен, дошли да се поклонят на Грейс за последен път.

Камбаните на катедралата бият печално.

Те напомнят колко неочаквано и лесно животът може да бъде прекъснат.

Напомнят ми, че трябва да го сграбчим в шепите си, докато все още можем.