Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (24)

19
Джеймс

Лондон, януари 1956

Бедният Теди не живя дори и тези шест седмици, които му бяха обещани. Накрая смъртта му донесе истинско спасение и милост.

Последната нощ плаках като дете. Казах му, че ми е бил като брат, този, който никога не съм имал. Припомних си всичко, на което ме бе научил: как да фиксирам пушката, когато я смазвам, как да сменям лентата в апарата и как да проявявам негативи, как да преследвам онова, което искам в живота, вместо да седя и да чакам нещата да се случат сами. Умения, които спасяваха много пъти живота ми на бойното поле и извън него. Не помня колко дълго седях при него, преди сестрата да ме помоли да изляза навън. Не можех дори да погледна жена му.

Не напуснах малкия си апартамент цели седмици, освен да отида на погребението му. След това нищо повече нямаше значение. Нито полетата с цветя на Грас, нито работата в Кан, която бях започнал да обичам. Нито дори Софи Дювал, която ме очарова през първите няколко прекрасни седмици във Франция. Дори Емили се превърна в отговорност, която не желаех да поемам, докато се опитвах да се справя със скръбта си. Животът изчезваше като стара боя, която се лющи от стената. Чувствах се изпразнен, чувствах се толкова изгубен, колкото може да бъде човек. И нямах никаква идея как ще се намеря отново.

Тази зима Лондон бе особено студен, сякаш също като мен се чувстваше вцепенен и празен. Хората мърмореха и се оплакваха както винаги. Било прекалено топло през лятото. Било прекалено студено през зимата. Аз нямах причина да се оплаквам. Бях благодарен за снега и дебелите мъгли, които се спускаха откъм Темза и ми даваха идеалното извинение да си стоя вкъщи. Бях доволен да изпадна в летаргия и да обърна гръб на целия свят.

Теди си отиде за много кратко време. Продължавах да очаквам да се появи неочаквано с билети за мач. В редките случаи, когато излизах навън, се оглеждах да го зърна сред лицата на минувачите по улицата. Но той, разбира се, не беше там.

Потънал в мислите си, първия път пренебрегнах звънеца на вратата. Едва след петото позвъняване, което беше настойчиво и продължително дълго, се надигнах от дивана само за да прекъсна оглушителния звън, който проглушаваше ушите ми.

Последният човек, когото очаквах да видя на прага си, беше Сандърс. Не знам кой от двама ни бе изненадан повече: аз, да видя бившия си шеф да стои на прага ми, или той — да ме види по пижама в ранния следобед.

— Изгледаш ужасно — рече и влезе направо, без да дочака да го поканя, внасяйки сняг с обувките си. — До трийсет минути да си готов.

Сандърс винаги се държеше така, все едно продължава разговора с теб дори когато не сте говорили повече от шест месеца.

— Честита Нова година и на теб — промърморих аз.

Взех бутилката мляко пред прага на вратата. Беше замръзнало, след като бе стояло цяла сутрин на студа. Сините червеношийки бяха видели сметката на по-голяма част от каймака — капакът от фолио и хартия бе ситно надупчен от човките им. Затворих вратата и последвах Сандърс в кухнята. Той вече се разпореждаше като у дома си и слагаше чайника на котлона.

— За бога, Джим! Погледни се! — изрева гръмогласно, въпреки че стоях на крачка до него. Кухнята ми беше съвсем мъничка. — Изглеждаш все едно си бил обран.

Премигнах изненадано, когато забелязах колко разхвърляно бе всичко наоколо.

— Ще те затрудни ли, ако те попитам какво търсиш тук? — попитах.

Сандърс издуха носа си в една мърлява носна кърпа и хвърли един брой от сутрешния вестник върху кухненската маса, който се приземи сред колекцията от неизмити чаши за чай и шишета от уиски.

— Това — каза, като посочи първата страница. — Ей това търся тук.

Вдигнах вестника и прочетох водещото заглавие. То твърдеше с големи черни букви, че Грейс Кели се е сгодила за негова светлост принц Рение III от Монако.

— Е? По-добре ти го погледни! Това е твоят принц „Реймънд“! — подигравателно казах аз. — Значи какво? Актрисата ще стане принцеса — хвърлих обратно вестника на масата и отидох да си взема цигара от джоба, преди да си спомня, че ги бях отказал. — Браво на нея.

— По-скоро браво на него.

— Добре, съгласен съм. Тя е твърде красива, нали?

Седнах и разгледах по-отблизо снимките, които придружаваха статията. Те бяха направени във фамилната къща на Кели във Филаделфия.

— Не можаха ли да намерят по-голям диван, че да седнат всички? Баща й всеки момент ще падне от ръба му… — Сандърс си плю на ръцете, без да обърне внимание на забележката ми. — Всъщност какво общо имам аз с това и защо трябва да се обличам? Да не би да има традиция всеки да се облича с официален костюм, когато някоя кралска особа се сгоди?

Сандърс сложи лъжичка чаени листенца от кутията в напукания чайник.

— Точно така, самообслужвай се, моля — добавих, но сарказмът ми остана неразбран от него.

— Не искам да си го призная, Джим, но заради този проклет годеж, искам да се върнеш на работа. Всъщност се нуждая не само от твоите снимки, но и от теб самия, по-специално. Ти какво мислиш?

Разсмях се.

— Да не би да говориш за снимките, които според теб приличат на заложническа криза?

Той дори не се престори на смутен, камо ли да се извини.

— Да. Точно тях. След като този годеж е факт, снимките на Кели и Рение в двореца ще се окажат много полезни. Истинско съкровище. — Той сложи чашите за чай на масата. — Ние публикувахме едната, която запазих, но искам и останалите. Моля те, само не ми казвай, че си ги изхвърлил в Темза.

Въздъхнах дълбоко, преструвайки се за миг. Исках да го измъчвам по-дълго.

— Не, все още ги пазя. Това означава ли, че отново съм назначен на работа?

Сандърс наля чай в две чаши, изливайки на масата поне още една.

— Слушай сега. Ще бъда откровен с теб. Знам, че се бореше, откакто Уолш… — дори не можеше да произнесе думата. — Тъй де, знам, че двамата бяхте големи приятели и че това е ужасно тъжна ситуация, но се нуждая от човек като теб за тази история между Кели и Рение, защото светът направо е полудял по тях. След като ти вече си ги срещал и нямаш какво друго да правиш, бих искал да проследиш развитието от тук нататък. Все още няма обявена дата за сватбата, но има слухове, че ще бъде напролет в Монако. Струва ми се, че ще успееш да издържиш малко повече на слънце. Можеш да започнеш още днес следобед. Бюрото ти вече е разчистено и те чака.

Едва не се задавих с чая си.

— Днес следобед?

— Ами да! Защо да губим време? Холивудската преса е изпаднала в транс — продължи Сандърс. — Казват, че това е най-голямата новина, откакто Мерлин напусна Джо^[1]. Дори сценаристите на MGM не могат да измислят подобно нещо. Трябваш ми! Нуждая се от теб.

За пръв път от много месеци почувствах прилив на ентусиазъм. Бях изгубил всичко след смъртта на Теди: апетита си, любовта си към фотографията. Дори престанах да мисля за Софи, докато Емили един ден не откри снимката, която направих в бутика и не поиска да знае коя е красивата дама на нея. Реакцията ми, когато я видях, ме изненада. Разказах на дъщеря си за лабораторията и фабриката в Грас, спомняйки си много повече, отколкото очаквах. Емили беше като хипнотизирана. Да научи, че човек може да работи с цветя и да прави парфюми от тях, да живее някъде, където слънцето грее през по-голяма част от годината, за нейния млад мозък беше истинско откритие. Вече можех да видя в очите й страстта към пътешествията. В края на краищата тя не беше чак толкова различна от мен, макар че предпочиташе химията пред това да прави снимки.

Накрая й говорих за Софи толкова много, че тя настоя да й изпратим картичка за Коледа. Надрасках кратка бележка, за да предложа „маслиновата клонка“ на примирието след неочакваното ми заминаване от Франция, моето равнодушие и оставеното без отговор симпатично писмо, което тя ми изпрати скоро след това. Въпреки че се опитвах да я забравя, тя бе един спомен, който не можех да изтрия лесно. Един негатив, който не бе напълно промит. Въпреки че влечението и страстта, които бях изпитал към нея под влиянието на топлината на Ривиерата и бутилката розе, бяха потиснати от британската зима и пълзящия отвсякъде студ на скръбта, чувствата ми бяха непроменени.

— Е — попита Сандърс, връщайки ме обратно на земята, като си наля още чай. — Какво ще кажеш?

Вдигнах подозрително вежди.

— Каква е уловката?

— Няма уловка. За бога, Джим! Ти си по-добър… от това. — Той махна широко с ръка, описвайки кръг, който включваше купчината неизмити чинии в мивката, празните мръсни чаши на масата и целият ми занемарен външен вид в знак на тревога. — Ти беше един от моите най-добри фотографи. И най-вбесяващият, разбира се.

За миг никой от двама ни не проговори. Единственият звук идваше от преминаващите навън коли и жалното мяукане на Уинстън пред вратата.

— Всъщност не си прав. Аз съм един от твоите най-добри фоторепортери — изправих се и му стиснах ръката. — Дай ми един час, за да се издокарам и целият съм твой.

Животът ми започваше да прилича на кръговата линия на метрото: краят беше също така и начало. Заради Теди, ако не заради мен, трябваше да се кача на влака, да прескоча канавката, разделяща го с перона, и да видя къде ще ме заведе.