Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (21)

17
Софи

Въпреки ужасната кавга с майка ми, когато на другата сутрин се събудих, останах в леглото с усмивка и потънала в мечти. Мечти, в които главната роля играеше Джеймс.

Тази целувка.

Как можех да мисля за нещо друго? Споменът за силуета му в светлината на луната и за лицето му, надвесено над моето, ускори пулса ми. Миг след това ме заля вълна от вина. Боже! Бях се целувала с друг мъж.

Дръпнах завивката до носа си и затворих очи срещу златистата слънчева светлина, която безмилостно се изливаше през прозореца. Как можах да си позволя да прекарам цял ден и цяла вечер с Джеймс? Ние наистина говорихме за работа. Ако научеше, Люсиен щеше да ми се ядоса много, а после щеше да настрои целия град срещу Джеймс.

Трябваше да прогоня мосю Хендерсън от ума си.

Станах от леглото, облякох леки ленени панталони и риза, сложих сламената си шапка и взех кошница от хамбара. Майка ми ни се виждаше, ни се чуваше. Без съмнение още спеше, потънала в махмурлука от изпитото бренди, а аз нямах никакво желание да я будя. Трябваше да се разходя в свежата утрин, навън сред моите полета и простори, преди да дойдат работниците. Така щях да проясня главата си и да върна здравия си разум, преди да се заема с работата си.

Измъкнах се тихо от къщата и тръгнах през стръмната поляна, избирайки пътя си покрай ниския каменен перваз към полетата с чаени рози. Долових уханието им още преди да ги видя. То беше нежно и отчетливо — като уханието на дъжд и сладост, смесено със силния им цветен аромат. Това бе любимото ми време в полетата сред цветята. В края на юли и началото на август, когато розите вече бяха достигнали най-пълния си цъфтеж преди няколко седмици и сега листенцата им можеха да окапят. Цветовете сякаш се опитваха да задържат своя най-дълбок и упойващ аромат, преди да настъпи краят. Един последен дар, едно последно издихание, преди цикълът на живота да завърши, за да започне отначало.

Докато слънцето изливаше топлината си над полето и тилът ми започна да гори, се замислих отново за миналата нощ. Разговорът с Джеймс беше толкова забавен, а угощението ни — домати с босилек, сирене и вино, питка с маслини и селски хляб, въпреки простотата си, бе много вкусно. Спрях насред един ред, който бе останал почти без цветове, и благодарение на този спомен в главата ми проблесна идея. Но разбира се! Маята в сиренето, маята във виното и в хляба! Ето какво липсваше на моя „Дом“. Топлото сладко ухание на мая! През вените ми потече възбуда и аз хукнах обратно към къщи, за да запиша откритието в тетрадката, докато кошницата ми подскачаше на всяка крачка.

След като закусих, тръгнах към лабораторията. Имах пред себе си цял ден, преди да се върна в Кан. Изпълни ме щастие, докато не си спомних обвиненията и заплахите на майка ми. Дали щеше да посмее да каже на Люсиен за вечерята и целувката? Колкото и да го обожаваше, едва ли щеше да се осмели да застраши връзката ми с него. Освен това не й влизаше в работата. Аз бях тази, която трябваше да му каже. Но не бях сигурна, че това е необходимо. Джеймс сигурно имаше много приятелки, какъвто беше чаровен и талантлив. Той скоро щеше да загуби интереса си към малката парфюмеристка, която работеше неуморно дълги часове и обичаше тишината и спокойствието на своите полета с чаени рози. Да не споменаваме, че си имаше приятел, когото обичаше. Защото аз обичах Люсиен, нали?

Часовете се изнизаха, докато опитвах различни формули за „Дом“. Добавянето на мириса на мая очевидно действаше, но все още не можех да постигна правилното съотношение и количество. Липсваше още нещо. Нещо, което не можех да открия. Извадих тетрадката и прелистих страниците, където бях започнала да записвам идеите за новия аромат. Загледах се в компонентите, които вече бях открила и за които бях намерила точното количество на всеки елемент във формулата. Поклатих глава. Знаех, че ароматът се нуждае от един елемент, една щипка от него, за да бъде балансиран, но не бях сигурна какъв трябва да е той. Прелистих първата част на записките и се зарових в познатия почерк на татко, с който той щателно бе записал всичко, за да направи формулите по-ясни. Очите ми се замъглиха, докато проследявах с пръст страницата и в главата ми нахлу споменът за първия път, когато ми показа как да накарам да ме осени вдъхновението.

— Трябва да оставиш на идеята да дойде сама — каза ми той, държейки ме за ръка, докато ме водеше през открития пазар, който се провеждаше всяка седмица.

— Тя сама ли ще изплува в главата ми? — попитах невинно, докато зяпах сергиите на селяните от околността, отрупани с ярки многоцветни плодове и зеленчуци, и се чудех кога ще стигнем чичкото, който продаваше сладкиши.

— Не веднага, не. Първо ще трябва да излезеш навън, далеч от бюрото и къщата, и да отвориш сетивата си. Обоняние, слух, допир. Да ги преживееш всички. Ти трябва да си учен, Софи, трябва да събираш данни. Трябва да попиваш всичко, мозъкът ти трябва да го погълне, а също и душата. — Той взе една ягода и я поднесе към носа ми. — Когато се отвориш към гледките и миризмите наоколо, тогава ще стане магията. Ето сега, като миришеш тази ягода, ти си създаваш спомен. И всеки път, когато помиришеш ягода, ще си спомняш за този миг и как си се почувствала. Точно това е магията, която ще прибавиш и смесиш в парфюмите си, ma chérie^[1].

Той ме целуна по главата и ние напълнихме кошницата си с праз и гъби, пресни билки и тумбест буркан с маслини. Върнахме се вкъщи по-рано, отколкото бяхме планирали. Татко забеляза зеленото „Пежо“ на алеята. Беше колата на съседа. Когато влязохме, намерихме мама в прегръдките на Антоан Невил. И двамата бяха пияни до козирката като моряци.

Родителите ми се караха цяла нощ, докато аз се скрих в стаята си и запуших ушите си, за да не чувам ужасните неща, които майка ми казваше на татко: че никога не била искала да има деца, че никога не го била обичала, че се чувствала като в клетка в проклетата му фабрика, в тъпите му полета и ниви, че мечтите му един ден да стане известен като Фрагонар били празни глупости. Тя му се подиграваше. Обиждаше го жестоко. Унижаваше го. На другата сутрин, когато изтрезня, се извини и на двама ни със сълзливи излияния. Целуна ме по главата и ми каза, че ме обича много. А същата вечер пак се напи и всичко се повтори отначало.

Татко беше прав. От този ден на пазара наистина ми останаха спомени. Оттогава не съм слагала ягода в устата си.

Въздъхнах. Споменът избледня и аз се хванах да направя нов тест, когато вратата на офиса ми неочаквано рязко се отвори.

Стреснах се и едва не подскочих от изненада.

— Люсиен! Уплаши ме до смърт! Едва не изтървах епруветката.

— Здравей и на теб, mon amoure^[2]. — Люсиен залепи една целувка на челото ми. — Майка ти ми се обади и каза, че имаш нужда от помощ, но си била толкова объркана, че не си знаела как да ме помолиш. Така че вече съм тук, за да те спася.

Значи това беше играта, която майка ми смяташе да играе? Да ми изпрати гаджето, което тя обожаваше, за да уплаши и прогони страшния англичанин. Размърдах се на стола, докато търсех някаква версия за обяснение.

— Да, имам нужда от помощ в склада за пакетиране. Миналата седмица трябваше да освободя няколко работници.

— Само това ли? — Той сви рамене. — Майка ти ме накара да си помисля, че къщата гори и ако не дойда веднага, ще изгори цялата.

— Нима? Нали знаеш колко драматична може да бъде тя? — Гласът ми прозвуча неубедително. Фокусирах се върху епруветката пред мен.

Люсиен очевидно не долови интонацията в гласа ми.

— От колко време работиш вече? Имам билети за балета в Монте Карло. Мислех си първо да вечеряме, а може да направим и някои покупки. Бих искал да си купя нови слънчеви очила.

Пазаруване и забавления в града бяха последното, което исках да правя. Бях потънала дълбоко в мислите си, бях се изгубила в света на творчеството. Прекъсването в този критичен момент щеше да ме извади от релси за дни. Люсиен никога нямаше да разбере това, особено след като бе дошъл чак дотук, за да ми помогне да изляза от състояние, което, според майка ми „било толкова затрудняващо, че не съм можела да го помоля сама“.

Прикрих раздразнението си с усмивка.

— Защо не започнеш с пакетирането, а аз ще се присъединя към теб след няколко минути. Първо трябва да почистя тук, след това ще поговорим за плановете ни за вечерта.

Без да ме слуша, той ме грабна в прегръдките си.

— Знаеш ли, че ми липсваше през последните няколко седмици? Започвам да си мисля, че обичаш малката си лаборатория повече, отколкото обичаш мен.

Като започнах да го убеждавам в обратното, осъзнах, че той може би сам бе стигнал до неприятната истина или поне до част от нея. Въпреки че въобще не ставаше въпрос да избирам между работата си и чувствата ми към него. Това би било пълен абсурд. Сравнението между тях бе неправилно и нечестно. Притиснах устните си към неговите, за да избегна необходимостта да отговоря.

Той простена тихо, докато ме притискаше към себе си. Бях изумена от откритието колко различен бе парфюмът му от този на Джеймс. Неговият беше с топъл земен аромат. Този на Люсиен миришеше остро, хищно, сякаш искаше да вземе, да открадне нещо от мен. Парфюмът на Джеймс беше благороден, привличащ и изкусяващ — по-скоро ме приканваше да обичам, а не искаше да ме превземе и покори.

Отдръпнах се. Почувствах се виновна. Защо сравнявах приятеля си с мъж, когото срещнах само преди няколко месеца и с когото, преди всичко, не биваше да се целуваме?

— Мили боже, направо си като прегладнял!

Той ме погледна през натежалите си клепачи.

— Да, прегладнял съм. За теб.

Трябваше да положа усилие, за да не завъртя иронично очи.

— Колко пъти си се измъквал с тези думи?

Люсиен се разсмя.

— Много повече, отколкото си мислиш.

Избутах го игриво.

— Предпочитам да не знам.

— Хайде, да вървим. Настоявам да оставиш играчките си и тази нощ да се повеселиш.

Играчки? Той наричаше любимата ми работа играчка? Реших да преглътна обидата и да не му обръщам внимание. Нямаше смисъл да се опитвам да му обясня, че създаването на ухания в моята лаборатория не беше забавление. Тя бе вдъхновение и удовлетворение… И много упорита и тежка работа. Но той едва ли щеше да разбере. Също така нямаше смисъл да оспорвам избора му на забавления за вечерта. Просто прекъснах работата си и тръгнах с него не защото исках да бъда, а защото разумът ми казваше, че така е по-правилно. Дори когато седнах в колата му, мислите ми бяха съвсем другаде. Независимо дали исках, или не да призная истината пред себе си, тя витаеше във въздуха около нас.

Както парфюмът се изпарява от кожата. Първи си отиват връхните нотки, а дълбоките, основните нюанси остават последни. Докато се въртяхме надолу по виещия се към Монако път, всичко, за което си мислех, бе ароматът на жасмин, който остана във въздуха, когато Джеймс притисна устните си към моите.