Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (45)

35
Софи

През следващите дни буквално летях, прескачайки между тихия спокоен апартамент в Кап д’Ай и шумните барове и ресторанти на Монако, а краката ми почти не докосваха земята. Бях като заразена от сватбената треска с цялата й романтика и обещания за вечна любов. А може би виновен за тези чувства беше Джеймс? Когато бях с него, се чувствах прекрасно — защото имаше някой, който ме чува и вижда. Някой, който ме разбира. Дори когато вървяхме из гъмжащите от хора улици на Монако, имах чувството, че аз съм единственият човек, с когото той иска да бъде. Е, почти. Едно беше сигурно — Джеймс обожаваше своето малко момиченце и аз го харесвах още повече заради това.

Моето новооткрито щастие ме поглъщаше, но въпреки нашите дълги, спиращи дъха целувки и неговите топли златистокафяви очи, които прогонваха всички други мисли от ума ми, имаше още няколко много реални и трудни неща, които трябваше да свърша. Бях облекчена, че най-накрая казах на Натали, че смятам да продам бутика в Кан. Мисълта да се разделя с него в известен смисъл ми донесе малко спокойствие. След като затворя тази глава, щях да имам повече време за работа в лабораторията в Грас, където обичах да бъда повече откъдето и да е другаде, а парфюмите можеше да продаваме и в малкото магазинче на фабриката. Единственият минус бе, че се налагаше да живея с майка ми, но и на това щях да намеря решение. Надявах се, че ще мога да наема малък апартамент в Грас, когато (и ако имах) финансова възможност.

Седях на балкона в Кап д’Ай и се наслаждавах на гледката на далечните планини, издигащи се над брега, благодарна за дългоочакваната промяна на времето. Петна от златно, бяло и оранжево показваха колко много хора са си построили домове тук, върху стръмните скалисти склонове. Направо се чудех как тези сгради не се търкулват надолу и не падат в морето. Аз също имах чувството, че падам от голяма височина, губейки толкова много и в същото време печелейки толкова много.

Ръмженето на скутер прекъсна мислите ми. Изправих се и се надвесих над железните перила, за да видя, че водачът спира на паркинга долу. Сърцето ми направи салто, когато Джеймс се появи от сенките и ми махна с ръка.

— Мислех да направим няколко кръгчета. Какво ще кажеш? — извика той.

Разсмях се, помолих го да ми даде една минута, грабнах шала и очилата си и затичах надолу по стълбите. Поздравих го с целувка по бузите, страхувайки се да не бъда видяна от някого, но неговите устни намериха моите и се предадох. Погледнах го. Той ми се усмихна с характерната си усмивка, която вече познавах. По лицето му бе набола леко брада, но така беше още по-хубав. Искаше ми се да покрия всеки сантиметър от лицето му с целувки. Да му кажа колко много значи за мен.

— Добре ли си? — попита той, като ме прегърна през рамо.

Въздъхнах тежко.

— Вече съм. Къде отиваме?

— Има ли значение? Просто ще следваме пътя.

Разсмях се и скочих на скутера зад него.

Излязохме от града с бръмчене и се отправихме към едно малко бистро в Сейнт Антоан. Поглезихме се с вкусен и обилен обяд, състоящ се от кремсупа от зеленчуци и задушено говеждо, за да прогоним хладния вятър, който се спотайваше в пролетния въздух. След като свършихме, тръгнахме ръка за ръка покрай красивия див плаж, край скалите и разбиващите се вълни, щастливи и изненадани от чувствата, които така естествено бяха разцъфтели между нас.

— Не знам как го правиш, Софи, но за пръв път в живота си искам да се установя на едно място. Да пусна корени в земята.

— Като плевел ли? — подразних го аз, предизвиквайки смеха му.

Часовете минаваха, но ние не можехме да се откъснем един от друг.

— Искаш ли да се разходим? — попита той, търкайки ръцете ми между неговите. — Може да погледаме залеза.

— Ти си бил голям романтик, мосю — въздъхнах, чувствайки приятна умора. — Но идеята ми харесва.

Изкачихме се със скутера по усуканите пътища, докато розовата светлина на залеза огряваше хълмовете. Паркирахме и се приближихме до един скален перваз, надвиснал над морето. Оттук наблюдавахме как светлината се променя от блестящо златисто към нежно лилаво.

— Почакай. — Джеймс скочи на крака, претършува в малката кошница закрепена отпред на скутера и се върна със стеснителна усмивка върху лицето. — Имам нещо за теб. Като го видях, веднага си помислих за теб и… — тук се прокашля малко смутено. — Надявам се да ти хареса.

Той сложи в ръката ми красив бележник с подвързия от сива кожа. Меката му корица бе украсена с красиво гравирани цветя и под тях буквите SD. Прекарах пръсти по кожата и почувствах релефа. Отворих бележника, прелистих няколко от луксозните страници, ухаещи на виолетки. Вътре имаше посвещение:

За бъдещето на „Дювал“. И за нашето бъдеще.

Джеймс

— За да записваш рецептите на своите парфюми — обясни той. — Знам, че няма да замести тетрадката на баща ти, но се надявам, че…

Затворих устата му със страстна целува, а сърцето ми се извиси в полет към небесата. Почувствах как се усмихва и се отдръпнах, за да си поема въздух, докато към гърлото ми се надигна буца. Преглътнах сълзите си на благодарност и щастие.

— Прекрасен е. Всичко е прекрасно — махнах с ръка към великолепния пейзаж.

Той впи очите си в моите.

— Вярвам, че можеш да спасиш парфюмерията си и дори да я развиеш с времето. Знам, че можеш. Мисля, че това е добро начало.

— Така е. И аз мисля, че е добро начало.

Седяхме известно време мълчаливо, главата ми лежеше върху рамото му.

— Представи си, че не беше тръгнал да гониш Грейс Кели в онзи ден — прошепнах. — Или че аз не бях я скрила от теб, нахалния фотограф — усмихнах се, но тонът ми стана сериозен. — Никога нямаше да се срещнем — погледнах го в очите и потънах в златистите им дълбини. — Никога нямаше да те познавам.

— Да не би да казваш, че в края на краищата е добре, че съм ужасно настоятелен досадник?

Разсмях се и го потупах игриво по ръката. Той хвана моята, обгърна врата ми и приближи нежно лицето ми към своето, докато носовете ни се докоснаха. Обгърна ме богатият аромат, излъчван от него.

— Ела с мен, Софи. В хотела — прошепна дрезгаво.

Знаех, че нещата ще отидат далеч и че все още имах връзка с Люсиен — макар че в сърцето си вече бях се разделила с него. Но не можех да мисля за нищо друго, освен да бъда с Джеймс.

След около час се върнахме в неговия хотел в Монако. Седнах на шезлонга, докато той наля питиета за двама ни, но аз не отпих нито капка. Когато погледите ни се срещнаха, почувствах как ме облива гореща вълна. Той ме привлече нежно към себе си. Прегърнахме се и се отдадохме на целувката, докато въздухът в дробовете ни свърши. Ръцете му галеха косата ми, сетне се плъзнаха надолу по раменете и гърба ми. Аз се притисках към него, пръстите ми преминаха по контура на някакъв белег под плата на ризата.

— Белег — прошепна дрезгаво той. — От войната — свали ризата си през глава и ми показа набръчканата кожа върху гръдния кош и ребрата.

Залепих устните си към белега, следвайки го нежно с тях. После ги плъзнах по рамото и шията му, като преминах с леки целувки, подтиквана от ускореното му дишане. Стигнах до устата му и той отново се впи в моята.

Когато най-накрая посегна към ципа на роклята ми, неочаквано спря.

— Може ли? — попита.

Кимнах, изпълнена от желание.

— Моля те.

Той се усмихна и се отдръпна бавно.

Когато роклята и бельото се свлякоха от тялото ми на пода, Джеймс спря.

— Толкова си красива, Софи. Някой казвал ли ти е това? — Пръстите му се плъзнаха по корема и извивките му.

Потръпнах от докосването. И единствената дума, единствената мисъл в ума ми, се изплъзнаха от устните ми като въздишка.

Той ме вдигна на ръце и ме занесе до леглото. Когато ме положи върху него, ме покри с целувки, които оставиха следи от огън по пътя си. Джеймс притисна тялото си към моето и зарови лицето си във врата ми.

— Софи — прошепна. — Това е абсолютна лудост, но аз съм влюбен в теб.

Нещо в мен се освободи, а аз скътах думите му в сърцето си като скъпоценно бижу в кадифена кутийка. Но все още не можех да кажа същото. Не и докато не говорех с Люсиен, че се разделяме и не оправех отношенията си него.

Отвърнах с целувки, а когато двамата се сляхме в тъмнината, думите станаха излишни.