Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (4)

3
Софи

Слънцето надзърташе зад хоризонта и хвърляше блестяща пътека от злато върху водата — последният му прощален подарък, преди да се оттегли за нощта. Щеше да ми бъде приятно да поседя малко и да наблюдавам грандиозния му спектакъл, но вече бях закъсняла за вечеря и Люсиен щеше да се ядоса.

Вървях към „Chez Benoit“^[1] толкова бързо, колкото можех с високите си токчета. Никога не съм имала намерение да карам Люсиен да ме чака, но често бях така обсебена и потънала в работата си, обгърната от света на ароматите, спомените и мечтите, че напълно изгубвах представа за време. Днес имах особено добра причина за закъснението си. Усмихнах се при спомена за трепетната възбуда, която ме обзе, когато бях осенена от специално вдъхновение в моята лаборатория. Нещо, което съблазняваше сетивата. Една комбинация от богата на мускус амбра, която да действа като фиксатор, note de tête — горната нотка от сушени череши и виолетки, note de coeur или нотката на сърцето от мимоза и дъбов мъх. Внимателно балансирани количества от съставки, записани в моя journal de fleurs^[2] — тетрадката, в която се съхраняваше формулата на всеки парфюм „Дювал“. Преди да стане мой, беше на татко, който го нарече „дневник на цветята“. Името се оказа подходящо и така си остана. Всеки парфюмерист знае, че трябва стриктно да пази своите формули в тайна.

Наука и магия, изкуство и красота, всичко бе събрано в едно малко стъклено шишенце, което щеше да се превърне в красив стъклен флакон, за да се продаде. Новият ми аромат се нуждаеше от още много работа, но вече бях близо, съвсем близо до нещо специално.

Усмихнах се пак, когато стигнах до вратата на ресторанта.

— Бонжур, мадам! — Портиерът кимна и задържа вратата отворена за мен. — Мосю Марсо ви очаква на вашата маса.

— Merci, Жак. Малко закъснях — свалих палтото от раменете си и той го взе от мен.

— Красива жена като вас, никога не е закъсняла, мадам.

Засмях се на галантния му комплимент и тръгнах между кръглите маси, всяка украсена с горящи свещи и покрита със снежнобяла покривка. Тихата музика на пианото се смесваше със смеха на гостите. Упойващите аромати от кухнята достигаха до обонянието ми на вълни: ростбиф, див лук, соленото ухание на пресни морски дарове. Любимият ресторант на Люсиен в Кан бързо се превърна в нашия любим ресторант. Въпреки че беше скъп, за сина на милионер в областта на недвижимите имоти парите нямаха значение, макар че лесният начин, по който той ги харчеше, понякога ме караше да се чувствам аз — дъщерята на скромния, смирен занаятчия, доста неудобно.

Когато приближих до масата, той се изправи и не пропусна да ми посочи часовника си с пръст.

— Ако не изглеждаше толкова сияйно, щях да ти се разсърдя. — Двамата се целунахме по бузите. Той издърпа стола, преди сервитьорът да успее да го стори. — Какво те задържа толкова дълго?

— Извинявай, съжалявам — казах, докато сядах и оправях полата си на цветя. — Идвам от Грас.

Нямах търпение да му разкажа за откритието, което направих днес следобед.

— Чакам те вече почти час. — Люсиен допи остатъка от мартинито си на една глътка и вдигна пръст към сервитьора. — Готови сме за първото ястие и донеси бутилка „Помери“.

— Très bien^[3]. — Сервитьорът се поклони и забърза през салона. Тук познаваха много добре вкусовете на Люсиен и начина му да поръчва.

— Вече обмислях да се присъединя към друга компания. Семейство Флоран са на масата до прозореца.

Протегнах ръка, хванах неговата и я стиснах.

— Ще ти се реванширам.

— Харесва ми как звучи. — Той ми намигна, а по лицето му мина усмивка.

Сомелиерът се появи, отвори бутилката, наля глътка пенливо вино в една кристална чаша. Аз се облегнах назад, докато Люсиен изпълни целия ритуал по дегустиране, преди да кимне в знак на одобрение. Това означаваше, че реколтата бе приемлива. Той имаше безпогрешен вкус и не би пил нещо по-малко от перфектното. Аз се усмихнах на сомелиера, който наля две чаши и остави бутилката в сребърната кофичка на сервизната масичка.

— Направих откритие — обявих, защото не можех повече да потискам вълнението си, което се пенеше и искаше да прелее като мехурчетата от повърхността на чашата.

— Добре. Ако това е причината, поради която закъсня, казвай.

— В момента разработвам нов аромат. Мисля, че ще бъде истинско голямо откритие, Люсиен. Може би е това, което винаги съм търсила и очаквала — вдигнах чашата си с шампанско.

— Това е чудесно. Поздравления. — Той чукна своята чаша в моята.

— Благодаря. Минаха толкова години… ако татко беше жив… иска ми се… — Почувствах как в гърлото ми се образува буца и преглътнах трудно. — Ако можех само да му разкажа… Той щеше да ме разбере по-добре от всеки друг.

— Знам, chérie^[4] — отговори Люсиен и вдигна ръката ми към устните си. — Знам.

Умирах от желание да му разкажа повече, да му опиша идеите и плановете си, но той обикновено изслушваше възторжените ми обяснения с половин ухо. Беше истински бизнесмен, понякога дори противно безпристрастен в работата си. Смяташе, че аз прекалено често позволявам на емоциите да надделеят над здравото ми чувство за разум. Но именно тези разлики между нас го бяха привлекли към мен. Същото важеше и за мен. Противоположностите се привличат, както се казва. Напоследък той започна да намеква, че връзката ни става все по-сериозна и че в недалечно бъдеще може би ще бъда доста по-заета, защото ще се наложи да се справям със собствеността му — къщата в Кан, яхтата, апартамента в Париж, както и да бъда домакиня за неговите клиенти милионери. От мен се очакваше да изляза от парфюмерийния бизнес — поне в някаква степен, за да дам път на нашето семейство. Не спорих, но не се и притеснявах. Вярвах, че с времето ще промени начина си на мислене и мнението си. Той знаеше колко много означава „Дювал“ за мен. Често правеше неуместни забележки като тази, но когато му дойде времето, щеше да ме подкрепи. Бях сигурна в това.

— Ще се присъединиш ли към мен за по един диджестив по-късно? — попита, сменяйки темата. — Не мога да смогна с поканите за приеми покрай този филмов фестивал. Грейс Кели е тук с гаджето си, или поне един от предпочитаните от нея партньори. Трудно ми е да следя всичко, свързано с нея.

— Така ли? — Не знам причината, поради която не му казах, че тя посети моя бутик. — Не знаех, че има гадже.

Люсиен се наведе напред и сниши гласа си до шепот:

— Няма. Поне официално. Но не сваля очите си от Жан-Пиер Омон^[5]. Двамата са по всички вестници. Колко удобно, че са тук по едно и също време. Според слуховете той е единствената причина тя да се съгласи да дойде в Кан. Освен това се носят слухове, че вече била сгодена за онзи моден дизайнер Касини^[6]. — Той се облегна назад в стола и се засмя леко. — Браво на нея. Използва красотата си изключително в своя полза.

Люсиен обичаше клюките и скандалите, които се вихреха по време на филмовия фестивал. Той се оживяваше, когато яхтите акостираха в пристанището и много нови, богати и очарователни хора пълнеха баровете и хотелите в Кан и съседните градчета по Лазурния бряг. Според мен се забавляваше твърде много. Удивлявах се на енергията му, на безкрайните часове, които прекарваше сред тълпите, прелитайки от едно яхтено парти на друго. Успяваше да получи всички покани и да присъства на всички важни събития, където се срещаше с всички подходящи хора. Благодарение на тъмната си коса, хубавия нос и скъпите си дрехи винаги и навсякъде правеше впечатление. Докато се шляеше небрежно из претъпканите зали за коктейли, облечен със спортна блуза „Ла Коста“ на ситни райета и копринен шал, увит небрежно около врата, или издокаран в елегантно вечерно сако, което стоеше като излято на фигурата му, всички женски очи алчно го проследяваха. Нямаше нищо чудно, че бе толкова успешен в бизнеса си. Аз не се притеснявах, нито ревнувах, че винаги е в центъра на всяко парти или прием. Просто се оттеглях тихо в някой ъгъл с приятелка, за да си побъбрим спокойно и насаме. Когато Люсиен бе доволен и щастлив, всичко беше лесно. Единственото, което исках, бе да проявява малко повече интерес към нещата, които ме правеха щастлива.

— Тази вечер съм уморена, chéri^[7] — казах, докато оставях вилицата си. — Ти отиди без мен.

Той ме ослепи с една от заразителните си усмивки и галантно целуна ръката ми.

— Добре, но утре вечер, pas d’excuses^[8].

Сервитьорът се появи отново с блюдо пресни стриди. Люсиен изстиска резен лимон върху тях и ние се хранихме в мълчание, докато не пристигна супника с кремсупа от аспержи.

— За какво мислиш? — попита той, разкъсвайки парче багета. Очевидно забеляза, че съм разсеяна. — Изглеждаш така, сякаш си измислила план за световно господство.

Разсмях се. Мислех за случайната среща с мис Кели, а сетне и за появата на онзи досаден фотограф — Джеймс Хендерсън. Прогоних мисълта за него и се върнах към новото си откритие в лабораторията.

— Мисля, че този нов аромат би могъл да постави началото на нещо специално. Може би ще успея да пусна нова линия, както винаги съм мечтала. Ще трябва да говоря със счетоводителя, но…

Люсиен стисна ръката ми.

— Mon amour^[9], знаеш, че не можеш да си го позволиш. Вече си похарчила парите, които ти дадох миналата година. Знам колко много обичаш работата си, но подобно голямо начинание ще изяде напълно ресурсите ти. Мисли за времето, когато ще трябва да си създадеш име сред големите парфюмерийни къщи. Ще се наложи да се състезаваш с най-известните имена в Париж. Сега твоите парфюми се продават добре тук, в магазинчето ти в Кан и в Грас. — Той топна къшей багета в супата. — Освен това трябва да обсъдим проблема с майка ти.

Да, майка ми. Въздъхнах. Тя нямаше да подкрепи идеята ми, в никакъв случай. Всъщност тя не даваше и пукната пара за „Дювал“. Интересуваха я само брендито и „добрата“ ръка на „двайсет и едно“. Този неин навик контролираше живота ни откакто се помня. Татко спореше с нея и я молеше, а понякога викаше така, че стъклата на прозореца звънтяха. Тя се променяше за известно време и той й прощаваше, но това не траеше дълго. И всичко започваше отначало. Все пак по някакъв начин баща ми успя да запази семейството и бизнеса си без дългове. Сега аз се опитвах да правя същото, но все още не бях създала аромата, който щеше да изстреля „Дювал“ на следващото ниво. Люсиен беше прав. Ние нямаше да успеем да се конкурираме с големите парфюмерийни къщи с установена репутация, дори и да имахме капитал. Все пак не можех да пренебрегна усещането, че бях на прав път. Всичко, от което се нуждаех, беше нова линия за парфюм със звезден аромат. Тогава щях да дам на мама нейния дял и да спася останалите финанси. И щях да мога да продължа да правя това, което обичах най-много, без значение дали тя щеше да се удави в евтино вино.

— Това може да стане, Люсиен. То е единственото, което искам. Ще говоря с мама. Аз…

— Да не говорим за пари тази вечер, chérie — прекъсна ме той. — Не искам да те виждам разстроена. Финансово напрежение, майка ти, „какво ако“. — Той наля по още една чаша шампанско, като махна пренебрежително с ръка на сомелиера. — Това само ще провали вечерта ни — погледна „Ролекса“ си. — Колкото и малко да е останало от нея.

Доброто ми настроение се изпари, както и мечтите, под тежестта на неумолимата действителност.

— Да, прав си. Да забравим.

Той забеляза разочарованието ми и отново целуна ръката ми.

— Пак ще говорим за това, обещавам ти. Искам да чуя всичко, но след като имаш време да помислиш за новия аромат и да опишеш идеите си. Вероятно ще разработиш план. Как ти звучи това?

Кимнах, приемайки аргументите му, но вътрешно не бях съгласна. Оставих ножа и вилицата в чинията си. Повече не бях гладна.