Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (53)

40
Джеймс

— Мосю? Още едно?

Втренчих се със стъклените си очи в бармана, докато се заклатих на стола и проклинах мълчаливо него и всички французи с техния прелъстителен акцент и сексапил.

Плеснах портфейла си върху барплота.

— Да. Дай от същото — изфъфлих, разклащайки празната си чаша. — Нали така казват във филмите? — Имах чувството, че съм в точно такъв филм, а моите действия и решения са режисирани от някой друг.

— Ти си фотограф, нали? — попита барманът, като кимна към фотоапарата ми. — На лов за принцесата, а?

Кимнах. Всъщност вече не знаех какво или кого търсех.

Той изтри мраморната повърхност на барплота със свежа кърпа и прецизно движение, докато един пианист свиреше нещо досадно весело. Всичко в „Отел дьо Пари“ беше свежо и прецизно. Дори през мъглата на питиетата, бях достатъчно трезвен да осъзная, че щеше да е по-добре да намеря някой занемарен и съмнителен бар, където да удавя мъката си. Но в Монте Карло такива бърлоги нямаше и най-елегантният хотел в града бе първото място, в което влязох, след като напуснах сградата на операта. Последните няколко часа бяха пълна мъгла.

Кели и Рение пристигнаха малко след шоуто, което онзи мъж изнесе пред Софи, но слязоха много бързо от колата, без да погледнат дори за миг към фотографите, за което бяха удостоени с разочаровани коментари, свиркане и гняв. Стоях като вцепенен заедно с колегите от пресата, всички мокри и подгизнали до кости, благодарение на потопа, който се изливаше от небето. Въпреки това всички останахме, надявайки се да направим добра снимка на новата принцеса, когато събитието свърши. Не можех да измисля къде да отида. Да стоя навън под дъжда май беше най-подходящото място, защото единственото същество, с което исках да бъда, беше вътре с друг мъж. Поне имаше благоприличието да изглежда виновна, когато ме погледна през рамото си.

Премръзнал и сърдит, излях част от неудовлетвореността и възмущението си пред Хъджинс, казвайки му точно какво мисля за техни светлости и жалката им сватба.

Той само се разсмя с типичния си холивудски маниер.

— Какво те яде, Хендерсън? Непрекъснато се оплакваш от нещо. Сигурно в Монте Карло ти е прекалено влажно? Или пък бирата не е достатъчно студена? Не можеш да намериш пинта^[1] горещ ейл може би?

— Ей онова там ме яде! — извиках гневно, сочейки към събралата се тълпа. Някой ми беше казал, че тази седмица пресата превъзхождала армията на Монако в съотношение 8:1. И сигурно беше вярно. — Нищо чудно, че причиняваме само неприятности. Държите ни затворени като овце или добитък за родео, или каквото там правите във вашите селски ферми. Май ги наричате „ранчо“? Точно в момента в Монако на площ по-малка от една квадратна миля има хиляди представители на пресата и всички се опитваме да снимаме хора, които дори не можем да видим. Е, как ще стане това? Всичко е пълен фарс! Ако те отделят само една минута, да спрат и да се усмихнат, когато влизат или излизат, ще имаме поне нещо, което да покажем, като плод на целодневния си труд. За какво инак сме тук?

Хъджинс ме потупа покровителствено по рамото.

— Ти си просто наемник, Джим. Не заслужаваш усмивката на един принц и неговата принцеса.

Не ме ядосваше само ситуацията с пресата. Аз бях наранен и объркан. Хъджинс просто имаше нещастието да се окаже на пътя ми и си го изкарах на него.

Накрая, когато Кели и Рение излязоха, всички викахме и свирихме като освирепели. Тя пазеше главата си от дъжда. Рение стоеше с гръб към нас, докато хората му държаха отворени чадъри над главите им. Настроението бе толкова ужасно, колкото и времето.

— Върви си у дома, Грейс! — извика гневно някой до мен.

Бях повлечен напред, когато настроението се нагорещи и тълпата се раздвижи, докато започна размяна на удари, а полицаите отнеха насила няколко фотоапарата, хвърлиха ги на земята и ги счупиха. Не бих обвинил момчето, което се обърна към нападателя си и го ухапа по ръката.

— Животни! Псета! — извика полицаят, докато то бе извлечено до полицейската кола и хвърлено в нея.

Наблюдавах безучастно всичко това. Апаратът ми висеше на рамото, дъждът се сипеше като завеса от периферията на шапката ми. Бях подгизнал до кости. И бях нещастен. Сватбата на века изглежда бе на път да се превърне в най-големия провал за всички времена.

Не изчаках Софи да се появи, макар че исках да я видя смутена, засрамена и гърчеща се, когато се изправя пред нея. Всъщност какъв беше смисълът? Тя беше с него, с Люсиен. Бях чувал това име. Това сигурно бе същият Люсиен, когото майка й спомена многократно, докато ме биеше с чантата си. Той очевидно бе тайната, която тя криеше от мен през цялото време.

— Лоша нощ, а? — попита барманът, докато лъскаше една чаша. Вдигна я към светлината и провери дали има останали следи от пръсти по нея.

— Oui — въздъхнах. — Най-лошата. Très terrible. Merde. Bleh bleh bleh^[2].

Загледах се в дъното на чашата и разклатих кубчетата лед, като играч в казиното, който ще опита последния си шанс на масата за рулетката. Къде беше моят късмет? Очевидно не при Софи. Без значение колко пъти превъртах сцената в ума си, не можех да я прогоня от мисълта си. Ние се любихме, докато гледахме как слънцето изгрява над Монако. Стояхме прегърнати на върха на дългия виещ се път към древното планинско село Ла Тюрби^[3]. Ароматът на парфюма й все още бе по възглавницата ми. А сега тя бе сгодена за друг мъж. Мосю Марсо, така го нарекоха журналистите. Очевидно беше известен тук. А аз? Кой бях аз? Някакъв неизвестен англичанин. Как въобще можех да се съревновавам с него?

— Какво знаете за мосю Марсо? — попитах, разклащайки празната чаша под носа на бармана. — Един симпатичен мръсник. С перфектен тен. Изглежда така, сякаш само на закуска харчи един милиард.

Луи, както прочетох на баджа, се усмихна криво.

— Аха. Значи мосю Марсо е вашият проблем. — Той се наведе напред над бара и снижи гласа си: — Има много врагове, но също така има много пари и влиятелни приятели в двореца — при тези думи вдигна ръце с онзи галски с жест, който казваше „Е, какво да се прави?“, който пустите му французите правеха много артистично. — Какъв ти е проблемът? Лоша бизнес сделка? Излъга ли те? Колко ти открадна?

— Открадна ми момичето.

Моето момиче. За пръв път помислих за Софи като за моя. Но не в смисъл че исках да я притежавам, нито да бъде моя собственост, както мис Кели стана собственост на Монакската корона, а в смисъл на моя приятелка, моя любима, моя… всичко.

Раменете ми увиснаха, докато гневът ми утихна. Нима през цялото време ме бе баламосвала? Но защо? Може би всичко бе игра. Може би мис Кели не бе единствената талантлива актриса в града? „О, Джеймс! Докосни ме отново, Джеймс! Ти ме караш да се смея, Джеймс.“ А аз стоях там, скачайки като кучето на Павлов^[4], докато мосю Марсо ми се е подигравал, без дори да знае, че съществувам. Това представление с публичния годеж беше точно тази сензация, за която мечтаеха редакторите на вестници. Любов. Драма. Софи и Люсиен им ги осигуриха.

Луи сложи чашата с уиски пред мен.

— Salut^[5], мосю. Тя най-вероятно не заслужава да страдате за нея. Повечето жени не заслужават.

Глътнах уискито на един дъх, наслаждавайки се на топлината му, докато се плъзгаше през гърлото и хранопровода ми. В главата ми беше пълна мъгла и това бе единственото, което можех да чувствам. Оставих страшно много пари в бара, пъхнах едната си ръка в ръкава на якето и се заклатих навън, блъскайки се в някакво дърво, което се изпречи на пътя ми. Извиних му се обилно, като повърнах върху неговия гръцки цокъл.

Дъждът най-накрая бе спрял, но из улиците на Монако вършееше студен вятър. Аз се клатех и хълцах по пътя към пристанището. Сградите и уличните лампи бяха украсени с цветовете на княжеството — червено и бяло. Градът бе готов за големия ден утре, макар че цветовете вече се бяха размазали от силния дъжд. Всеки уличен стълб бе украсен с позлатена корона и банери, върху които бяха избродирани две преплетени букви — R и G. Навсякъде, откъдето минах, имаше шумни празненства и партита. Градът празнуваше и се веселеше. Звуците на джаз и пиано се лееха през отворените прозорци на винени барове и хотелски ресторанти. Въздухът ехтеше от смях и песни. Чуваше се звън на фин порцелан и кристал. Всичко ми звучеше безсмислено. Имах чувството, че целият град ми се подиграва.

Намерих една самотна пейка близо до водата и седнах за малко, благодарен да остана сам. Пристанището изглеждаше особено красиво, премигващите светлинни прибавяха допълнителна доза магия. Дворецът на върха на скалата бе истинска приказна гледка, осветен от прожекторите. Може да бях папарак, но все още успявах да видя красотата там, където другите не я забелязваха. Отчасти по навик, отчасти от инат, вдигнах апарата и открих някаква утеха в силуетите на сградите и мъгливите светлини, които излизаха от фокус, докато се опитвах да стабилизирам ръката си. Сетне се обърнах към водата, фокусирах обектива върху един самотен рибар, който хвърляше мрежата си в тъмнината и търпеливо чакаше късмета си да улови нещо. В неговото уморено, обветрено лице, видях себе си. Самотен, без посока, хвърлящ мрежата и очакващ какво ще намери в нея, когато я извади на повърхността.

— Дяволите те взели, Софи! — промърморих, а след това извиках с цяло гърло към звездите. — Влюбен съм безнадеждно в теб!

Седях дълго, загубен, тъжен, потънал в агония, и страдах заради това, което би могло да се случи и което никога нямаше да се случи. Заради жената, която никога нямаше да бъде моя. Не ме интересуваше сватбата утре. Не ме интересуваше нищо, което става или което щеше да стане. Единственото нещо, единственият човек, за когото ме бе грижа сега, беше Емили.

Какъв идиот трябва да съм бил, че да мечтая да имам дом тук, на това перфектно за снимки на филми място, място за милионери и принцеси, място, към което не принадлежах. Аз принадлежах на ужасния, окаян, сив, стар Лондон с неговите пияници, непредсказуемо време и една котка, която се отнасяше към мен с презрение и неуважение, които заслужавах. И най-много — принадлежах на Емили. Трябваше да съм там, където бе и тя. По дяволите, какво значение имаше чия снимка ще бъде на първа страница? Прекарах прекалено много време, гледайки през обектива живота на другите. Време бе да започна да гледам собствения си живот.

Вече можех да чуя писъците от радост и задоволство на Емили, когато ще се хвърли в прегръдките ми. Можех да почувствам тежестта й, когато ще обвие крачетата си около кръста ми.

Приказката свърши. Време беше да се прибирам у дома.