Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (38)

31
Софи

Монако

В деня, в който Грейс пристигна в Монако, зората изгря студена, но времето не помрачи настроението ми. Нямах търпение да се присъединя към хилядите посрещачи, които скоро щяха да приветстват своята принцеса. Нейният принц също щеше да я очаква, като в приказките. Да прекосиш земното кълбо, за да бъдеш с човека, когото обичаш, бе непосилно романтично, и аз бях благодарна да бъда част от този толкова специален момент.

Погледнах часовника и сложих някои неща в ръчната си чанта. Тъй като „Constitution“ щеше да се появи в десет часа, нямах много време. Имах среща с Люсиен в марината^[1] на Кап д’Ай в осем и половина, откъдето щяхме да отплаваме с яхтата му и да изминем краткото разстояние до Монако, за да си осигурим предварително добро място за наблюдение. Ужасявах се от следващите няколко часа, през които трябваше да се преструвам, че двамата сме щастлива двойка, което нямаше нищо общо с истината, и да общувам с ужасните му приятели, богати бизнес клиенти и високопоставени познати на Люсиен. Но всичко това си заслужаваше в името на предстоящите събития. Цялата треперех при мисълта, че отново ще видя Грейс и че утре вечер щях да присъствам на приема сред кралски особи от Европа и Монако и звезди от Холивуд. Но много повече очаквах срещата си с Джеймс. Представях си как ще го видя отново. Всичко друго бе разсейващо допълнение, нещо като ордьовър преди основното ястие.

Преди да напусна апартамента, излязох на балкона, който гледаше към пристанището и отвъд него, към безкрайното Средиземно море. Чудех се какво ли става в момента на борда на „Constitution“. Дали Грейс тръпнеше от нетърпение да види как ще я посрещнат хората в Монако? Дали беше нервна, защото щеше да се омъжи за човека, когото обича, пред очите на целия свят? Бракът не бе нещо, за което винаги съм мечтала, макар че точно това се очакваше както от мен, така и от всички млади жени. От нас се очакваше да си намерим мъж, който да ни подкрепя и издържа. Аз обаче не мислех така. Татко ме бе научил да мисля и да правя всичко сама, а животът ме научи да оцелявам, като разчитам главно на собствените си сили и ум.

Облегнах се на парапета. Обикновено зашеметяващият изглед бе обвит в лека априлска мъгла, а над водата се носеше свеж бриз, който раздухваше къдриците ми и ги запращаше върху лицето. Потръпнах от хлад и се върнах обратно вътре. Затворих вратата, извадих бялото си вълнено палто и изминах пеш краткото разстояние до пристанището, доволна, че портиерът на сградата щеше да донесе по-голяма част от багажа ми.

Веднага забелязах „Ла Матилда“ и чух музиката, която идваше от нея. Люсиен беше кръстил яхтата на майка си — от една страна, мил жест към нея, а от друга — чисто заяждане, напук на баща му, който бе нарекъл своята „Адел“ — името на любовницата му. Не можех да разбера начина, по който живееше семейство Марсо. Всъщност не бе нещо необичайно човек да има любовница, когато е толкова богат, колкото бе Марсо. Матилда най-вероятно също си имаше любовник. Тя, както изглежда, въобще не се интересуваше, че съпругът й харчи толкова пари за друга жена. И браво на нея. Помислих за скъпата ми Натали и колко щастлив беше татко с нея. Понякога връзките излизаха извън рамките на нормалните очаквания. Сърцето е пламенно, страстно, хаотично и има много и различни нужди. Имаше много и различни видове любов, в края на краищата.

— Земя на хоризонта! — извика Люсиен, когато ме забеляза и скочи от яхтата на дока. Вятърът впечатляващо развяваше дългата му черна коса. — Качвай се на борда и пълен напред! Заливът започва да се пълни с яхти.

Подадох му ръка. След секунда един лакей ми поднесе чаша шампанско и аз се озовах сред приятелите на Люсиен, които познавах бегло. Всички бяха облечени в кашмир и коприна, по лицата им имаше усмивки, от магнетофона се чуваше джаз. Когато излязохме от залива и заплавахме покрай бреговата ивица, си намерих едно спокойно местенце на палубата и насочих вниманието си към пейзажа. Скоро Монако и княжеският дворец, кацнал на скалистия хълм на Монако-Вил, се появиха пред нас. Фамилията Грималди управляваше от известната розова постройка от тринайсети век. Части от нея все още изглеждаха като древни средновековни укрепления, докато други представяха различни архитектурни стилове, характерни за времето, през което са били прибавени към основния строеж.

Тук наистина имаше много история. А сега дъщерята на един бивш зидар щеше да нарече този дворец свой дом.

Засенчих с ръка очите си от слънцето и загледах водата, където стотици яхти и лодки вече се събираха около порт Херкулес. В небето над нас кръжаха самолети и хеликоптери, докато тълпите от посрещачи се виждаха като малки точици край пристанището. „Добре дошли“ от морето, небето и земята. Въздухът трептеше от енергия, тъй като хиляди хора чакаха, накацали по естествения амфитеатър, образуван от скалистите хълмове, които прегръщаха пристаните на Монако.

Докато наблюдавах спектакъла, си мислех за две неща: как щях да съобщя на Люсиен, че между нас всичко е свършено и ако нещата с Джеймс тръгнеха добре, какво, за бога, щях да правя, когато дойдеше време той да си тръгне отново?

Гледах втренчено синьото море, търсейки отговори в дълбините му, но мислите ми бяха прекъснати от появата на величествената кралска яхта на принц Рение — „Deo Juvante II“^[2], която грациозно се плъзгаше по вълните. От събралата се флотилия морски съдове избухна взрив от аплодисменти, последван от вълнуващо изпълнение на химна на Монако. След петнайсетина минути видяхме появата и на „SS Constitution“ на хоризонта. Огромният трансатлантически лайнер щеше да хвърли котва в залива, за да достави скъпоценния си товар на яхтата на принца.

Те най-сетне бяха тук. Грейс и Джеймс бяха тук! Усмихнах се, а сърцето ми пърхаше забързано в гърдите.

Когато събралите се духови оркестри засвириха една след друга американски мелодии, избухнаха нови аплодисменти. Техните жизнерадостни мелодии бяха подходящ акомпанимент за събитието. „SS Constitution“ най-накрая спря, екипажът пусна котвата и яхтата се плъзна внимателно, докато гостите за сватбата се появиха на палубата и започнаха да махат с ръце.

Тълпата притихна и затаи дъх. Една врата се отвори и Грейс Кели излезе на палубата. Самото олицетворение на елегантността в морскосиньо палто и бяла шапка с широка периферия. Един самолет пусна червени и бели карамфили, които бяха подети от вятъра като конфети. Грейс се усмихна и махна с ръка.

Тълпата изрева в знак на одобрение. Аз вдигнах дланите си като фуния пред устните и извиках „Добре дошла, Грейс!“. Това бе нехарактерно за мен поведение и се разсмях сама на неочаквано обзелия ме възторг и лекота на духа. Любовта, както изглежда, наистина може да победи всичко, и може би беше само въпрос на време всеки да намери подходящия човек, с когото да изживее мечтите си. Махах весело с ръце, докато ме заболяха, макар да знаех, че тя едва ли би могла да ме види.

Притиснала малко черно кученце към гърдите си, Грейс премина по подвижното мостче, което бе спуснато към яхтата на принца. След като стъпи на борда, принц Рение пое ръката на бъдещата си невеста и се обърна, за да поздрави своя народ. Тълпите отново избухнаха в радостни възгласи и аз не можах да устоя и се присъединих към тях. Няколко минути по-късно кралската яхта се отправи към пристана и аз я изгубих от погледа си. Скоро те щяха да слязат на сушата и празненствата щяха да започнат.

Скоро и Джеймс щеше да ме чака.

Изпих чашата си с шампанско до дъно, като жена, която умира от жажда, и потърсих Люсиен. Трябваше да сляза от тази проклета лодка.

— Кога ще отидем на док? — попитах го.

Той посегна да си вземе една хапка от таблата на преминаващия сервитьор.

— О, някъде след обяд, за да мине голямата блъсканица. Но партито ще продължи целия ден. Ще имаме още много гости, които ще идват и си тръгват. Защо питаш?

— Има някои неща, за които трябва да се погрижа в Монако. Имам среща с още един репортер.

— Още репортери? Бих искал да не го правиш, Софи. Нали се разбрахме? Те нямат добри намерения и едва ли ще защитят интересите ти. Би трябвало вече да го знаеш.

Помислих си за статията, която прочетох в „Пари Мач“. Той вероятно беше прав, но аз отказвах да го приема, особено когато имах други планове.

— Този ще бъде последният. Никой повече няма да се интересува или да пише за мен, или за когото и да е друг, след като Грейс Кели най-после е тук.

Той въздъхна и омекна.

— Е, предполагам, че не мога да те задържа насила, като заложница — разсмя се, но в смеха му се долавяше някаква умора. — Преди да тръгнеш, поздрави Майкъл Ливър. Той пита за теб. Ей го там, на бара.

Лицето на Майкъл Ливър бе червено от количеството изпито шампанско. Той говореше с онази ужасна жена — Барбара Андрюс, с която видях Люсиен в „Карлтън“. Той бе поканил и нея, разбира се. Поколебах се. Нямаше за какво да говоря с тези хора, ние нямахме нищо общо. Но за нещастие, Майкъл Ливър ме забеляза. Махна ми с ръка и лепна на лицето си една от онези изкуствени усмивки, като тръгна към мен.

— Мис Дювал, какво удоволствие е да ви видя отново — кожата ми настръхна, когато лепна влажна целувка върху бузите ми. — И то на този специален ден! Какво грандиозно шоу само, нали!

— Така е — отвърнах през стиснати устни. — Дори не мога да си представя какви емоции изпитва Грейс. Нов дом. Нов съпруг. Нова глава в живота й.

Докато говорех, си помислих колко прекрасно звучеше всичко.

— Нещо старо, нещо ново — добави Ливър. — Не можем винаги да се държим за старото, нали? Понякога трябва да го оставим да си отиде и да продължим напред. — Той се наведе, докато устните му приближиха и докоснаха ухото ми. — Чух, че сте решила да продавате имотите си в Кан. Винаги съм знаел, че сте умно момиче, Софи. Моята оферта за земята ви в Грас е щедра. Знам, че ще вземете правилното решение.

Той вдигна чашата си за наздравица. Пренебрегнах го, като оставих моята върху масата.

— Ако ме извините, ще трябва да тръгвам. Наслаждавайте се на празненството — обърнах се и бях сигурна, че от ушите ми излиза пушек от раздразнение. Не можех да понеса още една минута в надутото и празноглаво обкръжение на приятелите на Люсиен.

— Софи! — Той ме хвана за рамото и ме обърна, като същевременно ме повлече встрани, по-далеч от гостите си. — Какво става с теб? Беше ужасно груба с Майкъл без причина.

— Всъщност той защо въобще е тук, Люсиен? Точно днес? — попитах го аз. — Знаеш, че не се радвам особено на компанията му.

— Той ти направи невероятно щедра оферта. И се държи професионално и открито с теб.

— А също така е алчен и неумолим като акула и не разбира от дума.

Люсиен въздъхна, видимо ядосан.

— Всичко това е заради баща ти, нали? Ти все още вдигаш пара заради загубения му стар бележник. За бога, Софи! Време е да оставиш миналото на мира. Да тръгнеш напред и да градиш своя живот — дори не се опита да скрие раздразнението в гласа си, но го сниши, тъй като покрай нас мина един от познатите му в бизнеса. Целуна ме по главата, както баща целува детето си. — Хайде, върви. Погрижи се за тези последни нещастни интервюта и внимавай какво ще кажеш. Ще се видим утре на приема. И моля те, бъди в по-добро настроение.

Вбесена от снизхождението, което долових в тона му, аз си пробих път през тълпата към палубата, изгаряща от нетърпение да се махна оттук и да си поема глътка свеж въздух. Но знаех, че не мога да се измъкна така лесно от неизбежната реалност, която ме очакваше, след като сватбата свърши: апартаментът, бутикът, Натали. Когато доближихме пристанището и спряхме на док, хвърлих последен поглед към Люсиен и стъпих на мостчето.