Метаданни

Данни

Година
–1880 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник
Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1991. Том 9-10

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009–2010)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX

Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог

Руска. Четвърто издание

 

Редактор: София Бранц

Художник: Кирил Гогов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева

Излязла от печат: февруари 1984 г.

Издателство „Народна култура“, София, 1984

 

Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976

История

  1. — Добавяне

IV
В темноте

Куда побежал он? Известно: «Где же она могла быть, как не у Федора Павловича? От Самсонова прямо и побежала к нему, теперь-то уж это ясно. Вся интрига, весь обман теперь очевидны…» Всё это летело, как вихрь, в голове его. На двор к Марье Кондратьевне он не забежал: «Туда не надо, отнюдь не надо… чтобы ни малейшей тревоги… тотчас передадут и предадут… Марья Кондратьевна, очевидно, в заговоре, Смердяков тоже, тоже, все подкуплены!» У него создалось другое намерение: он обежал большим крюком, чрез переулок, дом Федора Павловича, пробежал Дмитровскую улицу, перебежал потом мостик и прямо попал в уединенный переулок на задах, пустой и необитаемый, огороженный с одной стороны плетнем соседского огорода, а с другой — крепким высоким забором, обходившим кругом сада Федора Павловича. Тут он выбрал место и, кажется, то самое, где, по преданию, ему известному, Лизавета Смердящая перелезла когда-то забор. «Если уж та смогла перелезть, — бог знает почему мелькнуло в его голове, — то как же бы я-то не перелез?» И действительно, он подскочил и мигом сноровил схватиться рукой за верх забора, затем энергически приподнялся, разом влез и сел на заборе верхом. Тут вблизи в саду стояла банька, но с забора видны были и освещенные окна дома. «Так и есть, у старика в спальне освещено, она там!» — и он спрыгнул с забора в сад. Хоть он и знал, что Григорий болен, а может быть, и Смердяков в самом деле болен и что услышать его некому, но инстинктивно притаился, замер на месте и стал прислушиваться. Но всюду было мертвое молчание и, как нарочно, полное затишье, ни малейшего ветерка.

«„И только шепчет тишина“, — мелькнул почему-то этот стишок в голове его, — вот только не услышал бы кто, как я перескочил; кажется, нет». Постояв минутку, он тихонько пошел по саду, по траве; обходя деревья и кусты, шел долго, скрадывая каждый шаг, к каждому шагу своему сам прислушиваясь. Минут с пять добирался он до освещенного окна. Он помнил, что там под самыми окнами есть несколько больших, высоких, густых кустов бузины и калины. Выходная дверь из дома в сад в левой стороне фасада была заперта, и он это нарочно и тщательно высмотрел проходя. Наконец достиг и кустов и притаился за ними. Он не дышал. «Переждать теперь надобно, — подумал он, — если они слышали мои шаги и теперь прислушиваются, то чтобы разуверились… как бы только не кашлянуть, не чихнуть…»

Он переждал минуты две, но сердце его билось ужасно, и мгновениями он почти задыхался. «Нет, не пройдет сердцебиение, — подумал он, — не могу дольше ждать». Он стоял за кустом в тени; передняя половина куста была освещена из окна. «Калина, ягоды, какие красные!» — прошептал он, не зная зачем. Тихо, раздельными неслышными шагами подошел он к окну и поднялся на цыпочки. Вся спаленка Федора Павловича предстала пред ним как на ладони. Это была небольшая комнатка, вся разделенная поперек красными ширмочками, «китайскими», как называл их Федор Павлович. «Китайские, — пронеслось в уме Мити, — а за ширмами Грушенька». Он стал разглядывать Федора Павловича. Тот был в своем новом полосатом шелковом халатике, которого никогда еще не видал у него Митя, подпоясанном шелковым же шнурком с кистями. Из-под ворота халата выглядывало чистое щегольское белье, тонкая голландская рубашка с золотыми запонками. На голове у Федора Павловича была та же красная повязка, которую видел на нем Алеша. «Разоделся», — подумал Митя. Федор Павлович стоял близ окна, по-видимому, в задумчивости, вдруг он вздернул голову, чуть-чуть прислушался и, ничего не услыхав, подошел к столу, налил из графина полрюмочки коньячку и выпил. Затем вздохнул всею грудью, опять постоял, рассеянно подошел к зеркалу в простенке, правою рукой приподнял немного красную повязку со лба и стал разглядывать свои синяки и болячки, которые еще не прошли. «Он один, — подумал Митя, — по всем вероятностям один». Федор Павлович отошел от зеркала, вдруг повернулся к окну и глянул в него. Митя мигом отскочил в тень.

«Она, может быть, у него за ширмами, может быть уже спит», — кольнуло его в сердце. Федор Павлович от окна отошел. «Это он в окошко ее высматривал, стало быть, ее нет: чего ему в темноту смотреть?… нетерпение значит пожирает…» Митя тотчас подскочил и опять стал глядеть в окно. Старик уже сидел пред столиком, видимо пригорюнившись. Наконец облокотился и приложил правую ладонь к щеке. Митя жадно вглядывался.

«Один, один! — твердил он опять. — Если б она была тут, у него было бы другое лицо». Странное дело: в его сердце вдруг закипела какая-то бессмысленная и чудная досада на то, что ее тут нет. «Не на то, что ее тут нет, — осмыслил и сам ответил Митя себе тотчас же, — а на то, что никак наверно узнать не могу, тут она или нет». Митя припоминал потом сам, что ум его был в ту минуту ясен необыкновенно и соображал всё до последней подробности, схватывал каждую черточку. Но тоска, тоска неведения и нерешимости нарастала в сердце его с быстротой непомерною. «Здесь она, наконец, или не здесь?» — злобно закипело у него в сердце. И он вдруг решился, протянул руку и потихоньку постучал в раму окна. Он простучал условный знак старика со Смердяковым: два первые раза потише, а потом три раза поскорее: тук-тук-тук — знак, обозначавший, что «Грушенька пришла». Старик вздрогнул, вздернул голову, быстро вскочил и бросился к окну. Митя отскочил в тень. Федор Павлович отпер окно и высунул всю свою голову.

— Грушенька, ты? Ты, что ли? — проговорил он каким-то дрожащим полушепотом. — Где ты, маточка, ангелочек, где ты? — Он был в страшном волнении, он задыхался.

«Один!» — решил Митя.

— Где же ты? — крикнул опять старик и высунул еще больше голову, высунул ее с плечами, озираясь на все стороны, направо и налево, — иди сюда; я гостинчику приготовил, иди, покажу!…

«Это он про пакет с тремя тысячами», — мелькнуло у Мити.

— Да где же?… Али у дверей? Сейчас отворю…

И старик чуть не вылез из окна, заглядывая направо, в сторону, где была дверь в сад, и стараясь разглядеть в темноте. Чрез секунду он непременно побежал бы отпирать двери, не дождавшись ответа Грушеньки. Митя смотрел сбоку и не шевелился. Весь столь противный ему профиль старика, весь отвисший кадык его, нос крючком, улыбающийся в сладостном ожидании, губы его, всё это ярко было освещено косым светом лампы слева из комнаты. Страшная, неистовая злоба закипела вдруг в сердце Мити: «Вот он, его соперник, его мучитель, мучитель его жизни!» Это был прилив той самой внезапной, мстительной и неистовой злобы, про которую, как бы предчувствуя ее, возвестил он Алеше в разговоре с ним в беседке четыре дня назад, когда ответил на вопрос Алеши: «Как можешь ты говорить, что убьешь отца?»

«Я ведь не знаю, не знаю, — сказал он тогда, — может, не убью, а может, убью. Боюсь, что ненавистен он вдруг мне станет своим лицом в ту самую минуту. Ненавижу я его кадык, его нос, его глаза, его бесстыжую насмешку. Личное омерзение чувствую. Вот этого боюсь, вот и не удержусь…»

Личное омерзение нарастало нестерпимо. Митя уже не помнил себя и вдруг выхватил медный пестик из кармана…

 

«Бог, — как сам Митя говорил потом, — сторожил меня тогда»: как раз в то самое время проснулся на одре своем больной Григорий Васильевич. К вечеру того же дня он совершил над собою известное лечение, о котором Смердяков рассказывал Ивану Федоровичу, то есть вытерся весь с помощию супруги водкой с каким-то секретным крепчайшим настоем, а остальное выпил с «некоторою молитвой», прошептанною над ним супругой, и залег спать. Марфа Игнатьевна вкусила тоже и, как непьющая, заснула подле супруга мертвым сном. Но вот совсем неожиданно Григорий вдруг проснулся в ночи, сообразил минутку и хоть тотчас же опять почувствовал жгучую боль в пояснице, но поднялся на постели. Затем опять что-то обдумал, встал и наскоро оделся. Может быть, угрызение совести кольнуло его за то, что он спит, а дом без сторожа «в такое опасное время». Разбитый падучею Смердяков лежал в другой каморке без движения. Марфа Игнатьевна не шевелилась. «Ослабела баба», — подумал, глянув на нее, Григорий Васильевич и кряхтя вышел на крылечко. Конечно, он хотел только глянуть с крылечка, потому что ходить был не в силах, боль в пояснице и в правой ноге была нестерпимая. Но как раз вдруг припомнил, что калитку в сад он с вечера на замок не запер. Это был человек аккуратнейший и точнейший, человек раз установившегося порядка и многолетних привычек. Хромая и корчась от боли, сошел он с крылечка и направился к саду. Так и есть, калитка совсем настежь. Машинально ступил он в сад: может быть, ему что померещилось, может, услыхал какой-нибудь звук, но, глянув налево, увидал отворенное окно у барина, пустое уже окошко, никто уже из него не выглядывал. «Почему отворено, теперь не лето!» — подумал Григорий, и вдруг, как раз в то самое мгновение прямо пред ним в саду замелькало что-то необычайное. Шагах в сорока пред ним как бы пробегал в темноте человек, очень быстро двигалась какая-то тень. «Господи!» — проговорил Григорий и, не помня себя, забыв про свою боль в пояснице, пустился наперерез бегущему. Он взял короче, сад был ему, видимо, знакомее, чем бегущему; тот же направлялся к бане, пробежал за баню, бросился к стене… Григорий следил его, не теряя из виду, и бежал не помня себя. Он добежал до забора как раз в ту минуту, когда беглец уже перелезал забор. Вне себя завопил Григорий, кинулся и вцепился обеими руками в его ногу.

Так и есть, предчувствие не обмануло его; он узнал его, это был он, «изверг-отцеубивец»!

— Отцеубивец! — прокричал старик на всю окрестность, но только это и успел прокричать; он вдруг упал как пораженный громом. Митя соскочил опять в сад и нагнулся над поверженным. В руках Мити был медный пестик, и он машинально отбросил его в траву. Пестик упал в двух шагах от Григория, но не в траву, а на тропинку, на самое видное место. Несколько секунд рассматривал он лежащего пред ним. Голова старика была вся в крови; Митя протянул руку и стал ее ощупывать. Он припомнил потом ясно, что ему ужасно захотелось в ту минуту «вполне убедиться», проломил он череп старику или только «огорошил» его пестиком по темени? Но кровь лилась, лилась ужасно и мигом облила горячею струей дрожащие пальцы Мити. Он помнил, что выхватил из кармана свой белый новый платок, которым запасся, идя к Хохлаковой, и приложил к голове старика, бессмысленно стараясь оттереть кровь со лба и с лица. Но и платок мигом весь намок кровью. «Господи, да для чего это я? — очнулся вдруг Митя, — коли уж проломил, то как теперь узнать… Да и не всё ли теперь равно! — прибавил он вдруг безнадежно, — убил так убил… Попался старик и лежи!» — громко проговорил он и вдруг кинулся на забор, перепрыгнул в переулок и пустился бежать. Намокший кровью платок был скомкан у него в правом кулаке, и он на бегу сунул его в задний карман сюртука. Он бежал сломя голову, и несколько редких прохожих, повстречавшихся ему в темноте, на улицах города, запомнили потом, как встретили они в ту ночь неистово бегущего человека. Летел он опять в дом Морозовой. Давеча Феня, тотчас по уходе его, бросилась к старшему дворнику Назару Ивановичу и «Христом-богом» начала молить его, чтоб он «не впускал уж больше капитана ни сегодня, ни завтра». Назар Иванович, выслушав, согласился, но на грех отлучился наверх к барыне, куда его внезапно позвали, и на ходу, встретив своего племянника, парня лет двадцати, недавно только прибывшего из деревни, приказал ему побыть на дворе, но забыл приказать о капитане. Добежав до ворот, Митя постучался. Парень мигом узнал его: Митя не раз уже давал ему на чай. Тотчас же отворил ему калитку, впустил и, весело улыбаясь, предупредительно поспешил уведомить, что «ведь Аграфены Александровны теперь дома-то и нет-с».

— Где же она, Прохор? — вдруг остановился Митя.

— Давеча уехала, часа с два тому, с Тимофеем, в Мокрое.

— Зачем? — крикнул Митя.

— Этого знать не могу-с, к офицеру какому-то, кто-то их позвал оттудова и лошадей прислали…

Митя бросил его и как полоумный вбежал к Фене.

IV. В мрака

Накъде побягна той? Ясно: „Къде ще е освен у Фьодор Павлович! От Самсонов направо се е втурнала при него, сега вече е ясно. Цялата интрига, цялата измама сега са очевидни…“ Всичко това се въртеше като вихър в главата му. Той не се отби в двора на Маря Кондратиевна: „Там няма нужда, в никакъв случай… да не се предизвика ни най-малка тревога… веднага ще обадят и ще ме предадат… Маря Кондратиевна явно участвува в заговора, Смердяков и той, и той, всички са подкупени!“ Той реши друго: заобиколи отдалече, по предната пряка, къщата на Фьодор Павлович, мина тичешком Дмитровска, после по мостчето и се озова в една забутана задна уличка, пуста и необитавана, обградена от едната страна с плета на съседската градина, а от другата страна — със здравата висока ограда, която обикаляше цялата градина на Фьодор Павлович. Там си избра място, и то май същото, където, според мълвата, която му беше известна, Лизавета Смрадливата някога се беше прехвърлила през оградата. „Щом онази е могла да прескочи — бог знае защо му мина през ума, — как няма да прескоча аз!“ И наистина подскочи и моментално успя да се хване за ръба на оградата, сетне енергично се вдигна, метна се горе и яхна зида. Наблизо в градината беше банята, но от оградата се виждаха и осветените прозорци на къщата. „Точно така, в спалнята на стареца свети, тя е там!“ И той скочи от оградата в градината. Макар да знаеше, че Григорий е болен, а може би и Смердяков наистина е болен и няма кой да го чуе, той инстинктивно се спотаи, замря на място и се ослуша. Но навред цареше мъртво мълчание и сякаш за проклетия — пълно затишие, ни най-малък ветрец.

„И ето мракът зашептя[1] — неизвестно защо му мина през ум едно стихче. — Само дано не ме е чул някой, като прескочих; май никой не ме чу.“ Като постоя малко, тръгна тихо през градината, по тревата; заобикаляше дърветата и храстите и вървя дълго, като пристъпваше крадешком крачка по крачка и се вслушваше сам във всяка своя стъпка. Цели пет минути се промъква така към осветения прозорец. Помнеше, че там, точно под прозорците, има няколко големи, високи гъсти храсти бъз и калина. Вратата към градината от лявата страна на фасадата беше затворена, това той специално провери, като минаваше покрай нея. Най-сетне стигна и до храстите и се притаи зад тях. Не дишаше. „Сега трябва да изчакам — помисли той, — ако са чули моите стъпки и сега се ослушват, трябва да помислят, че няма нищо… само да не се закашлям, да не кихна…“

Той почака една-две минути, но сърцето му ужасно туптеше и той навремени почти се задъхваше. „Не, няма да ми мине сърцебиенето — помисли той, — не мога да чакам повече.“ Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо. Тихо, с бавни и нечути стъпки се доближи до прозореца и се вдигна на пръсти. Цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван, „китайски“, както го наричаше Фьодор Павлович. „Китайски — мина му през ум, — а зад този параван е Грушенка.“ И почна да разглежда Фьодор Павлович. Той беше със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. На главата Фьодор Павлович беше със същата червена превръзка, с която го видя Альоша. „Докарал се“ — помисли Митя. Фьодор Павлович стоеше близо до прозореца, явно замислен, изведнъж вдигна глава, поослуша се малко, но като не чу нищо, отиде до масата, наля си от шишето половин чашка коняк и го изпи. Сетне въздъхна дълбоко, пак постоя, доближи се разсеяно до стенното огледало, повдигна малко с дясната ръка червената превръзка от челото си и почна да разглежда синините и подутините, които още не бяха минали. „Той е сам — помисли Митя, — по всичко личи, че е сам.“ Фьодор Павлович се дръпна от огледалото, изведнъж се обърна към прозореца и погледна навън. Същия миг Митя отскочи в сянката.

„Тя може би е там, зад паравана, може би вече спи“ — прободе го сърцето. Фьодор Павлович се дръпна от прозореца. „Заради нея гледа към прозореца, значи, няма я: иначе какво ще гледа в тъмното?… Значи, изгаря от нетърпение…“ Митя веднага се доближи и пак се вгледа през прозореца. Старецът вече беше седнал пред масичката явно без настроение. Най-накрая се облегна и си подпря бузата с дясната длан. Митя жадно го гледаше.

„Сам е, сам! — повтаряше той. — Ако тя беше тук, друго щеше да му е лицето.“ Странно нещо, в сърцето му изведнъж кипна някакъв безсмислен и странен яд, че тя не е там. „Не задето я няма тук — веднага го осъзна и си отговори сам Митя, — а защото не мога да разбера със сигурност дали е тука, или не е.“ Митя ся припомняше по-късно сам, че умът му в тази минута беше необикновено ясен и преценяваше всичко до последната подробност, забелязваше всяка дреболия. Но мъка, мъка от неизвестността и нерешителността растеше в сърцето му с неимоверна бързина. „Тук ли е, в края на краищата, или я няма?“ — злобно кипна сърцето му. И той изведнъж се престраши, протегна ръка и тихичко почука на рамката на прозореца. Почука по условния начин на стареца и Смердяков: два пъти тихо, а после три пъти по-бързо: чук-чук-чук — знака, който означаваше, че „Грушенка е дошла“. Старецът трепна, вдигна глава, скочи и се втурна към прозореца. Митя отскочи в сянката. Фьодор Павлович отвори прозореца и подаде глава навън.

— Грушенка? Ти ли си, а? — изрече той с някакъв треперлив полушепот. — Къде си, миличка, ангелчето ми, къде си? — Той беше в страшно вълнение, той се задъхваше.

„Сам е!“ — реши Митя.

— Но къде си? — извика пак старецът и подаде още повече глава навън, подаде се до раменете, озъртайки се на всички страни, надясно и наляво. — Ела тук; приготвил съм ти подаръче, ела да ти го покажа!…

„Говори за пакета с трите хиляди“ — мина през ума на Митя.

— Но къде си?… Да не си на вратата? Ей сега ще ти отворя…

И старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината, за да я види в мрака. След секунда непременно щеше да изтича, да отвари вратата, без да дочака отговора на Грушенка. Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя: „Ето го, неговия съперник, неговия мъчител, мъчителя на живота му!“ Това беше прилив на същата онази внезапна, отмъстителна и бясна злоба, за която, сякаш предчувствувайки я, беше заявил на Альоша в разговора си с него в беседката преди четири дни, когато отговори на въпроса му: „Как можеш да говориш, че ще убиеш баща ни?“

„Не знам, не знам — каза той тогава, — може да не го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че той ще ми стане изведнъж омразен с лицето си в този миг. Ненавиждам провисналата му гуша, носа му, очите му, безсрамната му усмивка. Изпитвам лично омерзение. От това именно ме е страх и, току-виж, не съм се сдържал…“

Личното му омерзение нарастваше непоносимо. Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си.

………………………………………………………………………………………………………………

„Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава“: точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич. Тази вечер беше провел известното лечение върху себе си, за което Смердяков разказа на Иван Фьодорович, тоест беше се разтрил целият с помощта на съпругата си с водка, съдържаща някаква тайна силна билка, а останалото беше изпил с „една молитва“, която съпругата му изрече над него, и легна да спи. Марфа Игнатиевна също пийна малко и понеже обикновено не пиеше, заспа до мъжа си мъртвешки сън. Но ето съвсем неочаквана. Григорий внезапно се събуди посред нощ, помисли една минутка и макар че веднага почувствува пак остра болка в кръста, се изправи в леглото. Сетне пак обмисли нещо, стана и се облече набързо. Може би го беше жегнало угризение на съвестта, че той спи, а къщата е без пазач „в такова опасно време“. Смазаният от припадъците си Смердяков лежеше неподвижно в другата стаичка. Марфа Игнатиевна не помръдваше: „Омаломощи се бабичката“ — помисли Григорий Василиевич, като я погледна, и с пъшкане излезе навън. Разбира се, искаше само да погледне от стълбите, защото нямаше сили да ходи, болката в кръста и десния крак беше непоносима. Но тъкмо в този момент внезапно си спомни, че вечерта не беше заключил вратичката на градината. Той беше човек извънредно акуратен и точен, човек на установения веднъж за винаги ред и с дългогодишни навици. Куцайки и гърчейки се от болки, слезе по стъпалата и тръгна към градината. Точно така: вратата зееше цяла. Машинално влезе в градината: може би нещо му се привидя, може да беше чул някакъв звук, но като погледна наляво, видя отворения прозорец на господаря си, празния вече прозорец, защото сега никой не надничаше от него. „Защо ли е отворен, не е лято!“ — помисли си Григорий и изведнъж тъкмо в този миг право пред него в градината се мярна нещо необикновено. На около четиридесет крачки пред него сякаш пробягваше в мрака човек, много бързо се движеше някаква сянка. „Господи!“ — рече Григорий и вече без да мисли, забравил болката в кръста, се спусна да пресече пътя на бягащия. Той взе напряко, градината явно му беше по-добре позната, отколкото на бягащия; онзи тичаше към банята, отмина я и се втурна към зида… Григорий го следеше, без да го изпуска от очи, и тичаше като обезумял. Стигна до оградата точно в мига, когато беглецът вече се беше покатерил. Григорий изкрещя, хвърли се и се вкопчи с две ръце в крака на беглеца.

Точно така, предчувствието не беше го излъгало, той го позна, това беше той, „извергът-отцеубивец“!

— Отцеубивец! — кресна старецът, колкото му глас държи, но само това успя да извика: изведнъж падна, като ударен от гръм. Митя скочи пак в градината и се наведе над падналия. В ръцете си държеше медното чукало, та машинално го хвърли в тревата. Чукалото падна на две крачки от Григорий, но не в тревата, а на пътеката, на най-видно място. Няколко секунди той разглежда лежащия пред него. Главата на стареца беше цялата в кръв; Митя протегна ръка и почна да я опипва. А по-късно си спомняше ясно, че в тази минута ужасно искал „да се убеди напълно“ дали е пробил черепа на стареца, или само го е „цапардосал“ с чукалото по темето. Но кръвта течеше, течеше ужасно и мигновено с гореща струя обля треперещите пръсти на Митя. Той помнеше, че извади от джоба си бялата нова кърпа, която беше взел, като тръгваше за Хохлакова, и я притисна до главата на стареца, като безсмислено се мъчеше да избърше кръвта от челото и лицето му. Но и кърпата веднага цялата се напои с кръв. „Господи, защо го правя! — опомни се изведнъж Митя. — Ако съм му пробил черепа, как ще разбера сега… Пък и не е ли все едно вече — прибави той изведнъж безнадеждно. — Ако съм го убил, убил съм го… Налетях на стареца — да си лежи сега!“ — високо изговори той и внезапно се метна на зида, скочи на улицата и хукна да бяга. Окървавената кърпа беше смачкана в дясната му ръка и докато бягаше, я пъхна в задния джоб. Тичаше стремглаво и неколцина редки минувачи, които го срещнаха в тъмнината из улиците на града, бяха запомнили, че са срещнали тази нощ бясно тичащ човек. Той тичаше пак към къщата на Морозова. Одеве Феня, веднага след като той си излезе, беше изтичала при старшия портиер Назар Иванович и го беше помолила „в Името Господне да не пуща вече капитана нито днес, нито утре“. Назар Иванович я изслуша, съгласи се, но за беля отскочи до горе, при господарката, където го бяха повикали внезапно, и като отиваше натам, срещна племенника си, двадесетгодишен момък, наскоро дошъл от село, и му поръча да го замести на двора, обаче забрави да му каже за капитана. Като дотича до вратата, Митя потропа. Момъкът веднага го позна: Митя неведнъж му беше давал пари да се почерпи. Веднага му отвори, пусна го и весело усмихнат, побърза да го уведоми, че „то нали Аграфена Александровна сега не е в къщи“.

— Но къде е, Прохор? — спря се изведнъж Митя.

— Замина одеве, горе-долу преди два часа, с Тимофей за Мокрое.

— Защо? — извика Митя.

— Това не мога да зная, при някакъв офицер, някой я повика и изпрати коне оттам…

Митя го остави и като луд нахълта при Феня.

Бележки

[1] „И ето мракът зашептя“… — Леко променен цитат от „Руслан и Людмила“ на Пушкин: „В миг сякаш… мракът зашептя“ — прев. Любен Любенов. — Бел. С.Б.