Метаданни

Данни

Година
–1880 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник
Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1991. Том 9-10

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009–2010)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX

Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог

Руска. Четвърто издание

 

Редактор: София Бранц

Художник: Кирил Гогов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева

Излязла от печат: февруари 1984 г.

Издателство „Народна култура“, София, 1984

 

Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976

История

  1. — Добавяне

III
Связался со школьниками

«Слава богу, что он меня про Грушеньку не спросил, — подумал в свою очередь Алеша, выходя от отца и направляясь в дом госпожи Хохлаковой, — а то бы пришлось, пожалуй, про вчерашнюю встречу с Грушенькой рассказать». Алеша больно почувствовал, что за ночь бойцы собрались с новыми силами, а сердце их с наступившим днем опять окаменело: «Отец раздражен и зол, он выдумал что-то и стал на том; а что Дмитрий? Тот тоже за ночь укрепился, тоже, надо быть, раздражен и зол, и тоже что-нибудь, конечно, надумал… О, непременно надо сегодня его успеть разыскать во что бы ни стало…»

Но Алеше не удалось долго думать: с ним вдруг случилось дорогой одно происшествие, на вид хоть и не очень важное, но сильно его поразившее. Как только он прошел площадь и свернул в переулок, чтобы выйти в Михайловскую улицу, параллельную Большой, но отделявшуюся от нее лишь канавкой (весь город наш пронизан канавками), он увидел внизу пред мостиком маленькую кучку школьников, всё малолетних деток, от девяти до двенадцати лет, не больше. Они расходились по домам из класса со своими ранчиками за плечами, другие с кожаными мешочками на ремнях через плечо, одни в курточках, другие в пальтишках, а иные и в высоких сапогах со складками на голенищах, в каких особенно любят щеголять маленькие детки, которых балуют зажиточные отцы. Вся группа оживленно о чем-то толковала, по-видимому совещалась. Алеша никогда не мог безучастно проходить мимо ребяток, в Москве тоже это бывало с ним, и хоть он больше всего любил трехлетних детей или около того, но и школьники лет десяти, одиннадцати ему очень нравились. А потому как ни озабочен он был теперь, но ему вдруг захотелось свернуть к ним и вступить в разговор. Подходя, он вглядывался в их румяные, оживленные личики и вдруг увидал, что у всех мальчиков было в руках по камню, у других так по два. За канавкой же, примерно шагах в тридцати от группы, стоял у забора и еще мальчик, тоже школьник, тоже с мешочком на боку, по росту лет десяти, не больше, или даже меньше того, — бледненький, болезненный и со сверкавшими черными глазками. Он внимательно и пытливо наблюдал группу шести школьников, очевидно его же товарищей, с ним же вышедших сейчас из школы, но с которыми он, видимо, был во вражде. Алеша подошел и, обратясь к одному курчавому, белокурому, румяному мальчику в черной курточке, заметил, оглядев его:

— Когда я носил вот такой, как у вас, мешочек, так у нас носили на левом боку, чтобы правою рукой тотчас достать; а у вас ваш мешок на правом боку, вам неловко доставать.

Алеша безо всякой предумышленной хитрости начал прямо с этого делового замечания, а между тем взрослому и нельзя начинать иначе, если надо войти прямо в доверенность ребенка и особенно целой группы детей. Надо именно начинать серьезно и деловито и так, чтобы было совсем на равной ноге; Алеша понимал это инстинктом.

— Да он левша, — ответил тотчас же другой мальчик, молодцеватый и здоровый, лет одиннадцати. Все остальные пять мальчиков уперлись глазами в Алешу.

— Он и камни левшой бросает, — заметил третий мальчик. В это мгновение в группу как раз влетел камень, задел слегка мальчика-левшу, но пролетел мимо, хотя пущен был ловко и энергически. Пустил же его мальчик за канавкой.

— Лупи его, сажай в него, Смуров! — закричали все. Но Смуров (левша) и без того не заставил ждать себя и тотчас отплатил: он бросил камнем в мальчика за канавкой, но неудачно: камень ударился в землю. Мальчик за канавкой тотчас же пустил еще в группу камень, на этот раз прямо в Алешу, и довольно больно ударил его в плечо. У мальчишки за канавкой весь карман был полон заготовленными камнями. Это видно было за тридцать шагов по отдувшимся карманам его пальтишка.

— Это он в вас, в вас, он нарочно в вас метил. Ведь вы Карамазов, Карамазов? — закричали хохоча мальчики. — Ну, все разом в него, пали!

И шесть камней разом вылетели из группы. Один угодил мальчику в голову, и тот упал, но мигом вскочил и с остервенением начал отвечать в группу камнями. С обеих сторон началась непрерывная перестрелка, у многих в группе тоже оказались в кармане заготовленные камни.

— Что вы это! Не стыдно ли, господа! Шестеро на одного, да вы убьете его! — закричал Алеша.

Он выскочил и стал навстречу летящим камням, чтобы загородить собою мальчика за канавкой. Трое или четверо на минутку унялись.

— Он сам первый начал! — закричал мальчик в красной рубашке раздраженным детским голоском, — он подлец, он давеча в классе Красоткина перочинным ножиком пырнул, кровь потекла. Красоткин только фискалить не хотел, а этого надо избить…

— Да за что? Вы, верно, сами его дразните?

— А вот он опять вам камень в спину прислал. Он вас знает, — закричали дети. — Это он в вас теперь кидает, а не в нас. Ну все, опять в него, не промахивайся, Смуров!

И опять началась перестрелка, на этот раз очень злая. Мальчику за канавкой ударило камнем в грудь; он вскрикнул, заплакал и побежал вверх в гору, на Михайловскую улицу. В группе загалдели: «Ага, струсил, бежал, мочалка!»

— Вы еще не знаете, Карамазов, какой он подлый, его убить мало, — повторил мальчик в курточке, с горящими глазенками, старше всех по-видимому.

— А какой он? — спросил Алеша. — Фискал, что ли?

Мальчики переглянулись как будто с усмешкой.

— Вы туда же идете, в Михайловскую? — продолжал тот же мальчик. — Так вот догоните-ка его… Вон видите, он остановился опять, ждет и на вас глядит.

— На вас глядит, на вас глядит! — подхватили мальчики.

— Так вот и спросите его, любит ли он банную мочалку, растрепанную. Слышите, так и спросите.

Раздался общий хохот. Алеша смотрел на них, а они на него.

— Не ходите, он вас зашибет, — закричал предупредительно Смуров.

— Господа, я его спрашивать о мочалке не буду, потому что вы, верно, его этим как-нибудь дразните, но я узнаю от него, за что вы его так ненавидите…

— Узнайте-ка, узнайте-ка, — засмеялись мальчики.

Алеша перешел мостик и пошел в горку мимо забора прямо к опальному мальчику.

— Смотрите, — кричали ему вслед предупредительно, — он вас не побоится, он вдруг пырнет, исподтишка… как Красоткина.

Мальчик ждал его, не двигаясь с места. Подойдя совсем, Алеша увидел пред собою ребенка не более девяти лет от роду, из слабых и малорослых, с бледненьким худеньким продолговатым личиком, с большими темными и злобно смотревшими на него глазами. Одет он был в довольно ветхий старенький пальтишко, из которого уродливо вырос. Голые руки торчали из рукавов. На правом коленке панталон была большая заплатка, а на правом сапоге, на носке, где большой палец, большая дырка, видно, что сильно замазанная чернилами. В оба отдувшиеся кармашка его пальто были набраны камни. Алеша остановился пред ним в двух шагах, вопросительно смотря на него. Мальчик, догадавшись тотчас по глазам Алеши, что тот его бить не хочет, тоже спустил куражу и сам даже заговорил.

— Я один, а их шесть… Я их всех перебью один, — сказал он вдруг, сверкнув глазами.

— Вас один камень, должно быть, очень больно ударил, — заметил Алеша.

— А я Смурову в голову попал! — вскрикнул мальчик.

— Они мне там сказали, что вы меня знаете и за что-то в меня камнем бросили? — спросил Алеша.

Мальчик мрачно посмотрел на него.

— Я вас не знаю. Разве вы меня знаете? — допрашивал Алеша.

— Не приставайте! — вдруг раздражительно вскрикнул мальчик, сам, однако ж, не двигаясь с места, как бы всё чего-то выжидая и опять злобно засверкав глазенками.

— Хорошо, я пойду, — сказал Алеша, — только я вас не знаю и не дразню. Они мне сказали, как вас дразнят, но я вас не хочу дразнить, прощайте!

— Монах в гарнитуровых штанах! — крикнул мальчик, всё тем же злобным и вызывающим взглядом следя за Алешей, да кстати и став в позу, рассчитывая, что Алеша непременно бросится на него теперь, но Алеша повернулся, поглядел на него и пошел прочь. Но не успел он сделать и трех шагов, как в спину его больно ударился пущенный мальчиком самый большой булыжник, который только был у него в кармане.

— Так вы сзади? Они правду, стало быть, говорят про вас, что вы нападаете исподтишка? — обернулся опять Алеша, но на этот раз мальчишка с остервенением опять пустил в Алешу камнем и уже прямо в лицо, но Алеша успел заслониться вовремя, и камень ударил его в локоть.

— Как вам не стыдно! Что я вам сделал? — вскричал он.

Мальчик молча и задорно ждал лишь одного, что вот теперь Алеша уж несомненно на него бросится; видя же, что тот даже и теперь не бросается, совершенно озлился, как зверенок: он сорвался с места и кинулся сам на Алешу, и не успел тот шевельнуться, как злой мальчишка, нагнув голову и схватив обеими руками его левую руку, больно укусил ему средний ее палец. Он впился в него зубами и секунд десять не выпускал его. Алеша закричал от боли, дергая изо всей силы палец. Мальчик выпустил его наконец и отскочил на прежнюю дистанцию. Палец был больно прокушен, у самого ногтя, глубоко, до кости; полилась кровь. Алеша вынул платок и крепко обернул в него раненую руку. Обертывал он почти целую минуту. Мальчишка всё это время стоял и ждал. Наконец Алеша поднял на него свой тихий взор.

— Ну хорошо, — сказал он, — видите, как вы меня больно укусили, ну и довольно ведь, так ли? Теперь скажите, что я вам сделал?

Мальчик посмотрел с удивлением.

— Я хоть вас совсем не знаю и в первый раз вижу, — всё так же спокойно продолжал Алеша, — но не может быть, чтоб я вам ничего не сделал, — не стали бы вы меня так мучить даром. Так что же я сделал и чем я виноват пред вами, скажите?

Вместо ответа мальчик вдруг громко заплакал, в голос, и вдруг побежал от Алеши. Алеша пошел тихо вслед за ним на Михайловскую улицу, и долго еще видел он, как бежал вдали мальчик, не умаляя шагу, не оглядываясь и, верно, всё так же в голос плача. Он положил непременно, как только найдется время разыскать его и разъяснить эту чрезвычайно поразившую его загадку. Теперь же ему было некогда.

III. Свързал се с учениците

„Слава Богу, че не ме попита за Грушенка — помисли на свой ред Альоша, като излизаше от баща си и се отправяше към къщата на госпожа Хохлакова, — иначе май трябваше да му разкажа за вчерашната среща с нея.“ Альоша почувствува болка, че през нощта борците са се изпълнили с нови сили, а сърцата им с настъпването на деня пък се бяха вкаменили: „Татко е гневен и озлобен, намислил е нещо и държи на него, а как ли е Дмитрий? И той през тая нощ трябва да се е съвзел, и той сигурно е гневен и озлобен и също е намислил нещо, разбира се… О, днес непременно трябва да го намеря, каквото ще да става…“

Но Альоша не можа дълго време да мисли: неочаквано по пътя му се случи един инцидент, който наистина външно не беше много значителен, но много го изненада. Щом мина през площада и свърна в малката уличка, за да излезе на Михайловска, успоредна на Голямата, но отделена от нея само с една канавка (целият ни град беше прорязан от канавки), той видя долу пред мостчето една групичка ученици, все малолетни деца, от девет до дванадесет години, не повече. Те се връщаха от училище с чантичките си на гръб, някои с кожени торбички с ремък през рамото, едни облечени е куртки, други — с палтенца, а трети с високи ботуши с нагънати кончови, с каквито особено обичат да се перчат някои малки деца, разглезени от богатите си бащи.

Цялата група оживено разговаряше за нещо, изглежда, че се съвещаваха. Альоша никога не можеше да мине безчувствено покрай деца, и в Москва ставаше така, и макар да обичаше най-вече тригодишните или около тази възраст, но и учениците на десет-единадесет години много му харесваха. И затова, колкото и да беше угрижен сега, изведнъж му се дощя да свърне към тях и да си поприказват. Както наближаваше, се вглеждаше в румените им оживени личица и изведнъж видя, че всички момченца държат камък в ръка, а някои дори по два. А отвъд канавката, на около тридесет крачки от групата, стоеше до стобора едно момче, също ученик, също с торбичка през рамо, на ръст около десетгодишно, не повече или дори по-малко — бледичко, е болнав вид и искрящи черни очички. То внимателно и изпитателно наблюдаваше групата от шестима ученици, очевидно негови другарчета, които бяха излезли сега с него от училището, но с които явно беше във вражда. Альоша се приближи и като се обърна към едно къдраво русо, румено момченце с черна куртка, изгледа го и му рече:

— Когато аз носех торбичка като вас, носехме ги от лявата страна, за да ни е лесно да бъркаме с дясната ръка вътре; а вашата торбичка ви е отдясно и ви е трудно да бъркате вътре.

Альоша без всякаква предумишлена хитрост започна направо с тази делова забележка, пък и един възрастен човек не може да започне другояче, ако трябва да спечели бързо доверието на детето и особено на цяла група деца. Трябва да се почне именно сериозно и делово и така, че да бъдеш съвсем на равна нога. Альоша разбираше това инстинктивно.

— Та той е левак — отговори веднага друго момченце, едро и здраво, на около единадесет години. Другите пет момчета впериха очи в Альоша.

— Той и камъни хвърля с лявата ръка — обади се трето момче. Тъкмо в този миг насред групата долетя един камък, леко закачи — момчето-левак, но удари встрани, макар че беше хвърлен ловко и енергично. Хвърлило го беше онова момче отвъд канавката.

— Удряй сега, право в него мери, Смуров! — почнаха да викат всички. Но Смуров (левакът), и без това веднага си върна, хвърли камък по момчето отвъд канавката, но не улучи, камъкът удари в земята. Момчето отвъд канавката веднага запрати нов камък в групата, този път право в Альоша, и доста силно го удари в рамото. На момчето отвъд канавката джобовете му бяха пълни с приготвени камъни. Това личеше от тридесет крачки по издутите джобове на палтенцето му.

— Той вас, вас мери, нарочно вас мери. Вие нали сте Карамазов, Карамазов, а? — почнаха да викат децата и да се смеят. — Хайде всички заедно по него, бий!

И шест камъка наведнъж полетяха от групата. Един улучи момчето в главата и то падна, но веднага скочи и настървено започна да отговаря с камъни срещу групата. От двете страни започна непрекъсната престрелка, мнозина от групата също имаха приготвени камъни в джобовете си.

— Какво правите! Не ви ли е срам, господа! Шестима против един, та вие ще го убиете! — извика Альоша.

Той изскочи и застана срещу политналите камъни, за да заслони момчето зад канавката. Трима-четирима за миг се укротиха.

— Той почна пръв! — викна едно момче с червена рубашка с ядосан детски глас. — Той е подлец, той одеве в клас ръгна Красоткин с ножче, кръв му потече. Красоткин само не искаше да доносничи, а този трябва да го набием…

— Но защо? Сигурно вие самите го закачате?

— Ето, той пак запрати камък в гърба ви. Той ви познава — закрещяха децата. — Той сега хвърля по вас, а не по нас. Хайде всички пак по него, добре се мери, Смуров!

И пак започна престрелка, този път много свирепа. Един камък удари момчето зад канавката в гърдите, то изпищя, заплака и се втурна да бяга нагоре към Михайловска. В групата се вдигна глъчка: „А, изплаши се, бяга сюнгерът!“

— Вие, Карамазов, още не знаете какъв подлец е той, малко е да го убие човек — повтори с пламнали оченца момчето с куртка, което, изглежда, беше най-голямо от всички.

— Че какъв е той? — попита Альоша. — Доносник ли е?

Децата се спогледаха малко подигравателно.

— Вие натам ли отивате, към Михайловска? — продължи същото момче. — Тогава настигнете го… Ето вижте, пак се спря, чака и ви гледа.

— Вас гледа, вас гледа! — подхванаха момчетата.

— Попитайте го тогава: обича ли бански сюнгер, раздърпан. Чувате ли, така го попитайте.

Всички се изсмяха. Альоша гледаше тях, а те него.

— Не отивайте, ще ви удари — развика се предупредително Смуров.

— Господа, няма да го попитам за банския сюнгер, защото вие сигурно е това го закачате нещо, но ще разбера от него защо така го мразите…

— Разберете де, разберете — засмяха се момчетата.

Альоша мина мостчето и тръгна нагоре край стобора право към изпадналото в немилост момче.

— Внимавайте — викаха подире, му предупредително децата, — той няма да се уплаши от вас, току-виж скришом ви ръгнал… както Красоткин.

Момчето го чакаше, без да помръдне от мястото си. Като го доближи съвсем, Альоша видя пред себе си дете на не повече от десет години, слабо и нисичко, с бледо, слабичко продълговато личице, с големи тъмни и злобно гледащи към него очи. Беше облечено с доста овехтяло старо палтенце, което му беше омаляло някак уродливо. Голите му ръце стърчаха от ръкавите. На дясното коляно на панталона му имаше голяма кръпка, а на дясната му обувка, на върха, където е големият пръст, една дупка, която явно беше добре замазана с мастило. Двата надути джоба на палтото му бяха пълни с камъни. Альоша се спря на две крачки от него и го загледа въпросително. Момчето позна веднага по очите на Альоша, че той не иска да го бие, и затова намали перченето и дори първо заговори:

— Аз съм сам, а те са шестима… Ще ги избия всички сам — каза то и очите му изведнъж пламнаха.

— Един камък като че ли доста зле ви удари — каза Альоша.

— А аз улучих Смуров в главата! — извика момчето.

— Те там ми казаха, че вие ме познавате и за нещо сте хвърлили камък по мене? — попита Альоша.

Момчето го погледна мрачно.

— Аз вас не ви знам. Вие познавате ли ме? — продължаваше да пита Альоша.

— Стига сте ме разпитвали! — изведнъж извика сърдито момчето, ала без да помръдне от мястото си, сякаш още изчакваше нещо, а очите му пак злобно припламнаха.

— Добре, тръгвам си — каза Альоша, — само че не ви познавам и не ви закачам. Те ми казаха как ви закачат, но аз не искам да ви закачам, сбогом!

— Калугер с гарнитурови гащи![1] — извика момчето подире му със същия злобен и предизвикателен поглед, като същевременно взе и съответна поза, понеже смяташе, че Альоша без друго ще се нахвърли сега върху него, но Альоша се обърна, погледна го и си продължи пътя. Ала не успя да направи и три крачки, когато момчето го замери силно в гърба с най-големия камък, който имаше в джобовете си.

— А, значи, изотзад? Онези тогава право казват за вас, че нападате тайно? — обърна се пак Альоша, но този път момчето настървено запрати по него още един камък и вече право в лицето му, но Альоша успя навреме да се запази с ръка и камъкът го удари в лакътя.

— Как не ви е срам! Какво съм ви направил? — извика той.

Момчето мълчеше и предизвикателно очакваше само едно: сега Альоша вече непременно да се нахвърли върху него; като видя, че дори и сега не се нахвърля, съвсем се озлоби, като зверче: втурна се и то самото се нахвърли върху Альоша и докато Альоша успее да се дръпне, злобното момче сграбчи с две ръце лявата му ръка, наведе глава и силно го ухапа по средния пръст. То впи в пръста му зъби и десетина секунди не го пусна. Альоша изкрещя от болка и си задърпа пръста с всичка сила. Момчето го пусна най-сетне и отскочи на предишната дистанция. Пръстът му беше зле ухапан, точно до нокътя, дълбоко до костта; бликна кръв. Альоша извади кърпа и здраво превърза с нея ранената си ръка. Той я превързва почти цяла минута. През цялото това време момчето стоеше и чакаше. Най-накрая Альоша вдигна към него кроткия си поглед.

— Е, добре — каза той, — виждате колко лошо ме ухапахте, стига толкова, нали така? Сега кажете ми, какво съм ви направил?

Момчето го погледна учудено.

— Макар изобщо да не ви познавам и за първи път да ви виждам — продължи Альоша все така спокойно, — но не може да не съм ви направил нищо — не бихте ме тормозили така без нищо. Кажете тогава какво съм ви направил и с какво съм виновен пред вас?

Вместо да отговори, момчето изведнъж се разплака с глас и побягна от Альоша. Альоша тръгна кротко подир него към Михайловска и дълго още виждаше как бягаше напред детето, без да забавя крачка, без да се обръща и сигурно все така плачейки с глас. Той реши, щом му остане време, непременно да го издири и да изясни тази загадка, която го порази извънредно много. Сега обаче нямаше време.

Бележки

[1] Калугер с гарнитурови гащи! — Гарнитурови — изопачено (от фр. гродетур) — от лек копринен плат. — Бел. С.Б.