Камила Лекберг
Вещицата (9)

Случаят „Стела“

Лейф Хермансон си пое дълбоко дъх, преди да влезе в малката стая. Хелен Першон и родителите й, Коге и Хариет, чакаха вътре. Познаваше родителите също като всички останали, които живееха във Фелбака, но не бяха нищо повече от далечни познати. С родителите на Мари Вал беше различно. През годините полицаите в Танумсхеде бяха имали множество поводи да се срещат с тях.

На Лейф не му харесваше да е началник. Не му харесваше да дава заповеди или да бъде човекът, който взема решенията. Но беше твърде добър в работата си и животът го бе издигнал до шефската позиция. Вярно, в полицейското управление в Танумсхеде, но все пак той любезно, но твърдо бе отклонил всички запитвания, които биха означавали преместване на друго място. Беше роден в Танумсхеде и тук смяташе да живее, докато не гушнеше букета.

В дни като днешния му бе особено неприятно да бъде началник. Не искаше той да отговаря за намирането на мъжа, отнел живота на малко момиче. Или пък жената, като стана дума. Подобна отговорност му тежеше твърде много.

Отвори вратата на неугледната стая със сиви стени и погледът му се спря на свитата фигура на Хелен, седнала до семплата маса, преди да кимне на Хариет и Коге, които се бяха разположили от двете й страни.

— Наистина ли е наложително да правим това в участъка? — попита Коге.

Той беше председател на „Ротари“ и един от водещите бизнесмени в околността. Съпругата му Хариет винаги бе много добре поддържана, с нова прическа и нов маникюр, но Лейф не знаеше с какво точно се занимава, освен да се грижи за външния си вид и да участва в сдружението „Дом и училище“. Винаги бе до Коге по време на партита и различни събития, вечно усмихната и с мартини в ръка.

— Сметнахме, че ще е по-лесно, ако вие дойдете при нас — каза Лейф, давайки да се разбере, че въпросът е приключен.

Сами решаваха как да си вършат работата, пък и той имаше чувството, че Коге ще се опита да вземе връх, освен ако Лейф не държи разговора под контрол.

— Трябва да говорите с другото момиче — каза Хариет и подръпна бялата си, изгладена блуза. — Мари. Семейството й е просто ужасно.

— Трябва да говорим и с двете момичета, защото по всичко изглежда, че те са последните, видели Стела жива.

— Но добре знаеш, че Хелен няма нищо общо с това. — Коге беше толкова ядосан, че мустакът му трепереше.

— Не казваме, че имат нещо общо със смъртта на момичето, но те последни са я видели. Трябва да възстановим нишката на събитията, за да можем да открием извършителя.

Лейф погледна към Хелен. Тя седеше мълчаливо и се взираше в ръцете си. Имаше тъмната коса на майка си и беше сладка по някакъв спокоен, небрежен начин. Раменете й бяха напрегнати и тя чоплеше нервно плата на полата си.

— Хелен, може ли да ми разкажеш какво се случи? — каза той меко и за своя изненада изпита вълна от топлота към момичето.

Тя изглеждаше толкова ранима и изплашена, а родителите й като че ли бяха твърде заети със себе си, за да забележат страха й.

Хелен погледна към татко си, който кимна леко.

— Бяхме обещали на Линда и Андерш да гледаме Стела. Живеем близо до тях и понякога си играем с дъщеря им. Щяхме да получим по двайсет крони и да отидем за сладолед със Стела.

— И кога отидохте да я вземете? — попита Лейф.

Момичето не вдигна очи към него.

— Мисля, че беше към един. Аз просто следвах Мари.

— Мари — изсумтя Хариет, но Лейф вдигна ръка към нея.

— Значи, малко след един. — Лейф си водеше бележки. Диктофонът жужеше тихо на заден фон, но записките му помагаха да подрежда мислите си.

— Да, но Мари знае по-добре. — Хелен се размърда нервно.

— Кой беше у тях, когато я взехте? — Лейф вдигна химикалката от бележника и се усмихна на Хелен, но тя продължаваше да къса влакнести топчета от бялата си лятна пола, без да го поглежда.

— Майка й. И Сана. Канеха се да излизат, когато пристигнахме. Получихме парите за сладоледа. Стела беше много весела. Подскачаше около нас.

— Веднага ли тръгнахте? Или останахте в стопанството?

Хелен поклати глава и дългият й тъмен бретон падна пред очите й.

— Играхме си малко на двора, скачахме на въже със Стела. Харесваше й да държим въжето, а тя да скача. Само че пропускаше и се препъваше, така че накрая се изморихме.

— Какво правихте после?

— Отидохме с нея до Фелбака.

— Сигурно ви е отнело време? — Лейф пресметна бързо наум. Той би могъл да стигне от дома на семейство Странд до центъра за двайсет минути. А с четиригодишно дете разходката би продължила значително по-дълго. Детето ще иска да мирише тревата и да бере цветя, после ще му влезе камъче в обувката, после ще трябва да се изпишка, а краката му ще се изморят и то няма да може да върви повече… Да, с четиригодишно пътят до Фелбака би отнел цяла вечност.

— Взехме количка — каза Хелен. — От онези, които стават много малки…

— Сгъваема количка — каза Хариет.

Лейф я изгледа и тя отново замълча.

— Да, сгъваема, сигурно така се казва. — Хелен хвърли бърз поглед към майка си.

Лейф остави химикалката.

— И за колко време стигнахте? Със Стела в количката?

Хелен сви вежди.

— Отне ни много дълго, пътят до шосето беше чакълест, трудно ни беше да бутаме количката, колелата постоянно се въртяха.

— Но все пак приблизително колко време мислиш, че сте вървели?

— Може би четиридесет и пет минути? Но не сме проверявали. Нямаме часовници.

— Ти имаш часовник — намеси се Хариет, — просто не искаш да го използваш. Но не е изненадващо, че другото момиче няма часовник. Ако имаше, сигурно би бил краден.

— Мамо! Стига! — В очите на Хелен внезапно припламнаха искри.

Лейф се обърна към Хариет.

— Ще съм благодарен, ако се придържаме към същината — каза той и кимна на Хелен. — А после? Колко време бяхте във Фелбака със Стела?

Хелен сви рамене.

— Не знам. Купихме си сладолед, после седяхме известно време на кея, но не оставяхме Стела да ходи до ръба, защото тя не може да плува, а нямахме спасителна жилетка.

— Умно — каза Лейф и отново кимна. Отбеляза си, че трябва да пита Шел и Анита, които държаха будката, дали си спомнят да са виждали Стела и момичетата вчера. — Значи сте яли сладолед и сте ходили на кея. Правихте ли нещо друго?

— Не, след това тръгнахме обратно. Стела се измори и заспа за малко в количката.

— Значи сте били във Фелбака около час? Така ли е според теб?

Хелен кимна.

— По същия път ли минахте на връщане?

— Не, Стела искаше да минем през гората, така че излезе от количката и през останалата част от пътя вървяхме между дърветата.

Лейф си записа.

— Към колко часа мислиш, че сте пристигнали?

— Не съм сигурна, но пътят ни отне горе-долу толкова време, колкото и на отиване.

Лейф погледна бележника си. Ако момичетата са отишли в стопанството към един, играли са си там около двайсет минути, после са вървели до Фелбака още четиридесет, прекарали са там час и после са се върнали за още четиридесет минути, значи часът е бил към четири без двайсет. Само че с колебливите показания на Хелен, той не смееше да разчита на това, така че написа 15:30-16:15 в бележника си и огради числата в кръг. Но този интервал също не му се струваше особено сигурен.

— Какво стана, когато заведохте Стела у дома?

— Видяхме колата на баща й на двора и предположихме, че се е прибрал. Стела се втурна към къщата и ние си тръгнахме.

— И не видяхте баща й? Нито дали Стела е влязла вътре?

— Не — отвърна Хелен и поклати глава.

— После веднага ли се прибрахте?

— Не… — Хелен погледна към родителите си.

— Какво правихте?

— Отидохме до езерото зад къщата на Мари и се къпахме.

— Нали сме ти казвали, че не бива да… — Хариет се спря след поредния поглед от страна на Лейф.

— Колко време прекарахте там? Приблизително?

— Не знам. Но във всеки случай в шест часа си бях вкъщи за вечеря.

— Да, така беше — каза Коге и кимна. — На нас не ни е казвала, че са се къпали. Каза, че през цялото време са гледали малката Стела. — Той се бе вторачил в дъщеря си, която продължаваше да гледа в полата си.

— Разбира се, видяхме, че косата й е мокра, но тя каза, че със Стела са си играли до пръскачката.

— Знам, че беше глупаво да лъжа — каза Хелен. — Но не ми е позволено да ходя при езерото. На тях никак не им харесва да се виждам с Мари, но това е така заради семейството й, а тя няма вина, че родителите й са такива, нали? — Очите й отново проблеснаха.

— Онова момиче е същата стока като родителите си — каза Коге.

— Тя просто е… малко по-груба от останалите — каза Хелен тихо. — Но може би има причина да се държи така, не сте ли се замисляли? Не е избрала да расте в това семейство.

— Хайде, успокоите се — каза Лейф и вдигна ръце.

Макар и спорът им много добре да разкриваше семейната динамика, сега не беше правилният момент за тези неща.

Той прочете на глас бележките си.

— Това отговаря ли на спомените ти от вчерашния ден?

Хелен кимна.

— Да.

— И Мари ще ни каже същото? — За миг му се стори, че долавя несигурност в очите й, но тя отговори спокойно:

— Да, ще каже същото.

* * *

— Как се чувстваш? — попита Паула, гледайки го изпитателно.

Мартин се чудеше докога всички ще продължават да се тревожат за него.

— Добре съм — каза той и за своя изненада чу, че звучи искрено.

Тъгата по Пия никога нямаше да изчезне, той винаги щеше да се чуди как би се развил животът им, щеше да я вижда като сянка с периферното си зрение при всяко голямо събитие в живота на Тюва. Всъщност при всяко малко събитие също. Когато Пия почина, хората му казваха, че той постепенно ще се върне към живота. Че един ден отново ще се чувства щастлив и ще се смее. Че мъката никога няма да изчезне, но той ще се научи да я приема, да върви ръка за ръка с нея. Тогава, когато се чувстваше, сякаш животът му е потънал в мрак, това му се струваше невъзможно. Първоначално правеше крачка напред и две назад, но накрая започна бавно да осъществява прогрес.

Мартин се замисли за майката, която бе срещнал на детската площадка вчера. Ако трябваше да бъде честен, често се сещаше за нея, откакто се видяха. Осъзна, че е трябвало да вземе номера й. Или поне да я пита как се казва. Но беше лесно да се каже впоследствие. Мартин бе сащисан от факта, че изобщо иска да я види отново. За щастие, живееха в малко градче и се надяваше, че ще се засекат още днес. Или поне такъв беше планът му, преди убийството на Неа да го принуди да прекрати отпуска си и да се върне на работа.

Обзе го чувство за вина. Как можеше да седи и да мисли за жена в такъв момент?

— Изглеждаш щастлив, но малко тревожен — каза Паула, сякаш прочела мислите му.

Преди да успее да се спре, Мартин й разказа за майката от детската площадка, поради което едва не изпусна отбивката и бе принуден да завие рязко наляво.

— Просто чудесно, вече дори не можеш да караш — каза Паула и се хвана за дръжката над прозореца.

— Мислиш, че е нелепо — каза той и така се изчерви, че луничките му изпъкнаха още повече на фона на бялата му като тебешир кожа.

— Мисля, че е прекрасно — каза Паула и го потупа по крака. — И не се чувствай гузен, животът трябва да продължи. Ако се чувстваш добре, ще работиш по-добре. Затова разбери коя е тя и й се обади. Все пак няма да работим денонощно, иначе ще започнем да допускаме грешки.

— Да, сигурно си права — каза Мартин и се замисли как да постъпи.

Знаеше как се казва синът й. И това беше начало. Танумсхеде не беше толкова голям, че Мартин да не може да я открие. Освен ако тя не беше тук на почивка. Ами ако изобщо не живееше в околността?

— Няма ли да спрем някъде? — попита Паула, когато колата профуча покрай първата къща, която подминаха, след като завиха по чакълестия път.

— Аа… какво? Да, извинявай — каза той и лицето му за пореден път се изчерви чак до корените на косата.

— После ще ти помогна да я откриеш — ухили се Паула.

Мартин спря на алеята пред една стара червена къща с бели ъгли и множество дървени орнаменти. Усети, че въздъхва дълбоко от завист. Точно на такова място мечтаеше да живее. С Пия спестяваха за къща и почти бяха успели да съберат достатъчно пари. Всяка вечер преглеждаха сайтовете за имоти и дори бяха ходили на един оглед. И тогава им съобщиха за болестта. Сега парите си стояха в спестовната сметка, неизползвани. Мечтите за къща бяха умрели с Пия. Както и всички останали планове.

Паула почука на вратата и след малко викна:

— Ехо?

Хвърли поглед към Мартин, пробва дръжката и влезе в антрето. В големия град това вероятно би било немислимо, но тук заключването на външните врати беше по-скоро необичайно. Често се случваше хората директно да влизат в домовете на приятелите си, без да чукат. Дамата, която се зададе към тях, също не изглеждаше ни най-малко уплашена да чуе чужди гласове в антрето си.

— Ама здравейте, полицията ли ми е на гости? — каза тя и им се усмихна.

Беше толкова дребна, крехка и сбръчкана, че Мартин се изплаши да не би течението от отворената входна врата да я събори на земята.

— Влизайте, тъкмо гледам третия рунд на мача между Густафсон и Даниел Кормиер.

Мартин погледна Паула въпросително. Нямаше представа за какво говори възрастната жена. Интересът му към спорта бе изключително ограничен. Възможно бе да изгледа някой мач, ако Швеция стигнеше поне до полуфинал на световно или европейско първенство, но нищо повече. Знаеше, че Паула се вълнува дори по-малко от него, ако това изобщо беше възможно.

— Каквото и да искате, ще трябва да почакате. Можете да се настаните на дивана — каза бабата и посочи един диван с лъскава тапицерия на рози.

Тя самата с мъка седна в един голям фотьойл със стъпенка и странични облегалки за главата, разположен право срещу гигантски телевизор. За своя изненада, Мартин установи, че „мачът“, за който бе говорила жената, представлява двама мъже, които бясно се налагат в някаква клетка.

— Густафсон го хвана в ключ в предния рунд и Кормиер за малко да се предаде, но точно тогава удари гонгът. Сега в третия рунд Густафсон като че ли се поизмори, а Кормиер се бие с нови сили. Но още не съм се отчаяла, Густафсон има страшен fighting spirit^[1] и ако успее да го свали долу, вярвам, че ще спечели. Кормиер е по-силен на крака, но не е толкова техничен на пода.

Мартин просто зяпаше бабата.

— Това е ММА^[2], нали? — попита Паула.

Бабата я погледна, все едно Паула беше бавноразвиваща се.

— Естествено, че е ММА. На теб на какво ти прилича? Хокей?

Тя се засмя и Мартин забеляза, че на масата до фотьойла има чаша чисто уиски. Да, помисли си той, когато навлезеше в третата възраст, той също щеше да си угажда както иска и когато поиска, без да мисли кое е полезно и кое не.

— Това е мач за титла — каза бабата, вторачила поглед в телевизора. — Победителят ще стане световен шампион. — Очевидно започваше да осъзнава, че е пуснала в дома си двама напълно невежи новаци. — Това е най-очакваният мач за годината. Така че наистина трябва да ме извините, че все още не съм ви удостоила с пълното си внимание. Не възнамерявам да изпусна нещо.

Тя взе чашата уиски и отпи стабилна глътка. На екрана рус гигант събори тъмнокож мъж с необикновено широки рамене и се хвърли отгоре му. На Мартин това му изглеждаше като побой, който в истинския живот би довел до няколко години затвор. А ушите им? Какво правеха тези момчета с ушите си? Бяха големи и месести и приличаха на зле оформени буци глина. В главата му изникна една фраза и той внезапно разбра какво се има предвид под „карфиолени уши“. Такива като на бойците. Значи така изглеждаха.

— Остават три минути — каза бабата и отново отпи от уискито си.

Мартин и Паула се спогледаха и той видя, че колежката му се мъчи да не се разсмее. Ситуацията беше, меко казано, неочаквана.

Внезапно възрастната дама скочи от фотьойла и изрева:

— Дааа!

— Спечели ли? — попита Мартин. — Онзи Густафсон?

Русият гигант се втурна като луд по ринга, качи се на върха на металната ограда и закрещя. Очевидно бе победил.

— Кормиер се предаде. Направиха му задно задушаване и не издържа. — Тя довърши останалото в чашата уиски.

— За него ли пишат вестниците? Онзи… The Mole^[3]? — попита Паула, която изглеждаше доволна, че се е сетила за кого става въпрос.

— The Mole — изсумтя бабата. — The Mauler^[4], момиче. Густафсон е един от най-добрите в света. Би трябвало да знаете тези неща. Това си е част от общата култура.

След това тя се запъти към кухнята и попита:

— Мисля да сложа малко кафе, искате ли?

— Да, благодаря — казаха Мартин и Паула в един глас.

Глътката кафе си беше обичай, когато ходеха по домовете на хората. Ако някой полицай трябваше да проведе повечко разговори през деня, после често му беше трудно да заспи вечерта.

Те се изправиха и последваха дамата в кухнята. Мартин осъзна, че още не са се представили.

— Извинявай, аз се казвам Мартин Мулин, а това е Паула Моралес от полицейското управление в Танумсхеде.

— Дагмар Хагелин — каза дамата весело и сложи каната на котлона. — Седнете тук в кухнята, по-приятно е. Ходя във всекидневната само когато гледам телевизия. Иначе прекарвам повечето си време тук. — Тя посочи към захабена дървена маса, след което събра набързо разпръснатите отгоре списания с кръстословици и остави купчината на перваза. — Гимнастика за мозъчната кутия. Септември ще навърша деветдесет и две, трябва да си упражнявам кратуната, иначе ще хвана деменция по-бързо, отколкото мога да кажа… ух, забравих как беше. — Тя се засмя весело на собствената си шега.

— Откъде идва този интерес към бойните спортове? — попита Паула.

— Правнукът ми се занимава с ММА на елитно ниво. Е, още не се състезава в UFC^[5], но това е само въпрос на време, има уменията и нужната воля.

— Аха, да, но това все пак е малко… необичайно — каза Паула, опитвайки да се изрази по-деликатно.

Първоначално Дагмар не отговори. Вместо това взе една плетена кърпа, за да не се изгори, след което донесе кафеварката от котлона и я остави върху коркова подложка на масата. После извади три малки, сладки чашки от крехък порцелан, с тънка позлатена нишка в горния край и изрисувани с рози. Чак когато седна и започна да налива кафето, възрастната дама проговори отново:

— С Оскар винаги сме били близки, така че започнах да посещавам мачовете му. Спортът те грабва, веднага се почувствах увлечена. На младини самата аз бях успешен лекоатлет, така че емоциите и вълнението са ми познати. — Тя посочи черно-бяла снимка на стената, на която млада и атлетична жена прескачаше летва за висок скок.

— Това ти ли си? — попита Мартин впечатлено и се опита да свърже образа на високата, стройна и мускулеста жена с дребната, свита и посивяла баба, застанала пред него.

Дагмар, изглежда, разбра какво си мисли той и се усмихна широко.

— И на мен ми е трудно да повярвам, че това съм аз. Но странното е, че отвътре се чувствам по същия начин. Понякога, когато се видя в огледалото, се стряскам и се питам: „Коя е тази бабичка?“.

— Колко време си се занимавала със спорт? — попита Паула.

— Не толкова дълго в сравнение с днешните стандарти, но твърде дълго като за онези години. Когато срещнах мъжа си, оставих спорта, а после трябваше да се грижа и за децата и дома. Но не искам да натоварвам дъщеря си само защото времената са били такива. Тя е добро дете. Иска да отида да живея при нея, когато започна да се затруднявам с домакинството. Тя също започва да остарява, тази зима става на шейсет и три, така че бихме се разбирали, ако живеем под един покрив.

Мартин отпи от кафето в малката, крехка чаша.

— Това е Копи Лувак — каза Дагмар, щом видя доволното му изражение. — Най-големият ми внук го внася в Швеция. Прави се от зърна, изядени от азиатски циветки. След като животинките изакат зърната, хората ги събират, измиват ги и ги пекат. Не е евтино, по принцип една чаша струва около шестстотин крони, но, както казах, Юлиус е вносител, така че го получава на по-добра цена и от време на време ми дава по малко. Знае, че го обичам, няма по-добро кафе от това.

Мартин погледна ужасено кафето, но после сви рамене и отпи още една глътка. Голяма работа откъде идва, след като е толкова вкусно. Поколеба се за миг, но реши, че е време да приключват с общите приказки.

— Не знам дали си чула за станалото — каза той и се наведе напред. — Но едно малко момиче е било намерено убито горе в гората.

— Да, чух, дъщеря ми мина и ми разказа — отвърна Дагмар, а лицето й потъмня. — Сладкото русокосо хлапе, което все търчеше наоколо като хала. Всеки ден си правя дълга разходка и минавам покрай къщата на семейство Берг. Често я виждах в градината.

— Кога я видя за последно? — попита Мартин и отново отпи от чашата си.

— Да, кога беше? — каза Дагмар и се замисли. — Не вчера, а онзи ден, струва ми се. Значи, в неделя.

— По кое време на деня? — попита Паула.

— Винаги се разхождам сутрин. Преди да е станало твърде горещо. Тя си играеше на двора. Махнах й, когато минах покрай нея, както винаги, и тя също ми махна.

— Значи, неделя сутрин — каза Мартин. — Но не по-късно?

Дагмар поклати глава.

— Не, вчера не я видях.

— А забелязала ли си нещо друго, което да ти направи впечатление? Нещо необичайно? И най-малката подробност може да е от значение, така че дори нещо да ти изглежда незначително, разкажи ни го, пък ние ще преценим. — Мартин се чувстваше неловко, така както бе стиснал деликатната и романтична чаша. Допи кафето и внимателно я остави обратно върху чинийката.

— Не, всъщност не се сещам за нищо, което би могло да представлява интерес. От прозореца в кухнята виждам околностите доста добре, но не помня нещо да ми се е набило на очи.

— Ако впоследствие се сетиш за нещо, не се колебай да ни се обадиш — каза Паула и се изправи, след като погледна въпросително към Мартин, който кимна.

Тя остави визитка на масата и върна стола си на мястото му.

— Благодаря за кафето — каза Мартин. — Беше вкусно… Истинско преживяване.

— Точно както трябва да е в живота — каза Дагмар и се усмихна.

Мартин погледна към снимката на красивата млада жена със спортен екип и видя същия блясък като в очите на деветдесет и две годишната Дагмар. Беше му познат. Пия също го имаше. Блясъкът на радостта от живота.

Обърна се и затвори внимателно изящната стара външна врата.

* * *

Мелберг се изтегна, както си седеше в края на конферентната маса. Беше се събрала впечатляваща тълпа от журналисти. Не само от местните вестници, ами и от националните.

— Същият извършител ли е? — попита Шел от „Бохусленинген“.

Патрик не изпускаше Мелберг от поглед. Искаше му се да поеме щафетата, но така би прекрачил границата. Пресконференциите бяха шансът на Мелберг да застане под светлината на прожекторите и той определено не смяташе да се лиши от него току-така. За сметка на това с готовност оставяше търчането и всяка напрягаща работа на Патрик и останалите.

— Не можем да изключим евентуалната връзка със случая „Стела“, но не сме се съсредоточили единствено върху това — каза Мелберг.

— Но няма как да е съвпадение, нали? — настояваше Шел.

В тъмната му брада вече се забелязваха сиви косъмчета.

— Както казах, ще разследваме тази вероятност, разбира се, но когато нещо изглежда очевидно, често има риск човек да пренебрегне останалите възможности.

Браво на Мелберг, помисли си Патрик смаяно. Може би началникът все пак беше понаучил нещо през годините.

— Но е ясно, че е, меко казано, странно съвпадение онази филмова звезда да се върне тук точно преди случилото се — допълни Мелберг, а журналистите се захванаха трескаво да си водят записки.

Патрик трябваше да сключи ръце, за да не се плесне по челото. Вече си представяше заглавията във вечерните вестници.

— Да, ще разпитате ли Мари и Хелен? — попита един драскач от жълтата преса и се наведе въодушевено напред.

Беше от по-младите, те винаги бяха най-войнствени. Жадуваха за постоянно назначение и бяха готови да направят почти всичко, за да си създадат име.

— Ще говорим с тях — потвърди Мелберг.

Отдалече си личеше колко се наслаждава на вниманието. Обърна охотно лице към фотоапаратите, които щракаха насреща му, и за всеки случай провери с ръка дали косата му стои добре.

— Значи, те са главните ви заподозрени? — каза млада жена репортер от другия голям вечерен вестник.

— Не, значи… Не, не бих се изразил по този начин… — Мелберг се почеса по главата и като че ли осъзна, че разговорът е поел в грешна посока. Погледна към Патрик, който се прокашля.

— На този етап от разследването нямаме никакви заподозрени — каза Патрик. — Както каза Бертил Мелберг, не сме се съсредоточили върху конкретна следа. Изчакваме техническия доклад и провеждаме разговори с широк кръг от хора, които смятаме, че могат да ни предоставят информация за периода около изчезването на Неа.

— Значи считаш за съвпадение, че момиче от същото стопанство е открито мъртво на същото място като Стела, през същата седмица, когато една от осъдените по случая се връща в града за пръв път от трийсет години?

— Не считам, че най-простите взаимовръзки винаги са най-очевидните — отговори той на уточняващия въпрос. — Така че би било крайно опасно за нас да се спрем на един-единствен вариант, точно както отбеляза Мелберг.

Шел от „Бохусленинген“ вдигна ръка, за да отбележи, че има въпрос.

— Как е умряло момичето?

Мелберг се облегна напред.

— Както спомена Патрик Хедстрьом, още не сме получили техническия доклад, нито е направено съдебномедицинско изследване. Преди това да е станало, нямаме възможност или причина да се изкажем по този въпрос.

— Съществува ли риск да бъдат убити още деца? — продължи Шел. — Трябва ли родителите в околността да държат децата си у дома? Както се досещате, вече се носят слухове и страхът пуска корени.

Мелберг не отговори веднага. Патрик поклати леко глава, надявайки се, че началникът му ще долови сигнала. Нямаше смисъл да плашат местното население.

— Понастоящем няма причина за подобни тревоги — отвърна Мелберг накрая. — Впрегнали сме всичките си ресурси в разследването на този конкретен случай, за да разкрием възможно най-скоро обстоятелствата около убийството на Линеа Берг.

— По същия начин като Стела ли е била убита? — Шел не се отказваше.

Останалите журналисти преместиха поглед от него към Мелберг. Патрик стискаше палци Бертил да удържи фронта.

— Както казах, ще научим повече, когато получим съдебномедицинското становище.

— Но не казвате, че не е така. — Този път упорстваше младият журналист от вечерния вестник.

Патрик отново видя малкото момиче пред очите си, самотно и изложено на показ върху студената маса за аутопсия, и не можа да не настръхне.

— Вече казахме, че не знаем нищо, защото не сме получили съдебномедицинския доклад!

Младият журналист се смълча обидено. Шел отново вдигна ръка и погледна право към Патрик.

— Чух, че съпругата ти пише книга за случая „Стела“. Това вярно ли е?

Патрик предполагаше, че може да се стигне до този въпрос, но въпреки това не се беше подготвил особено добре. Погледна надолу към свитите си юмруци, преди да отговори.

— По някаква причина съпругата ми не иска да обсъжда проектите си дори с интелектуалния капитал у дома — каза той накрая и тук-там се чу смях сред присъстващите. — Така че чух за това само между другото, не знам докъде е стигнала с книгата. Както казах, напълно съм изключен от творческия процес, освен в самия край, когато тя ме моли да прочета готовия ръкопис.

Патрик послъга, но не напълно. Знаеше горе-долу докъде е стигнала Ерика, но това знание се основаваше на случайни коментари. Тя наистина не желаеше да разговаря за книгите си, докато работи по тях, и намесваше Патрик само ако й се налагаше да го пита за някои факти около полицейската работа. Но въпросите й често бяха извадени от контекст, така че рядко му даваха информация за самата книга.

— Възможно ли е това да е послужило като задействащ фактор? За новото убийство?

Младата журналистка от другия вестник го гледаше с надежда и Патрик усети как му причернява пред очите. Какво, по дяволите, се опитваше да каже тя? Че жена му е предизвикала убийството на малкото момиче?

Тъкмо се канеше да отвори уста, за да нахока журналистката, както никога преди не са я хокали, когато чу спокойния, но строг глас на Мелберг:

— Смятам, че този въпрос е нерелевантен и е проява на лош вкус. Не, нищо не сочи, че може да има каквато и да било връзка между книжния проект на Ерика Фалк и убийството на Линеа Берг. И ако не се държите както подобава през оставащите… — Мелберг погледна часовника — … десет минути от пресконференцията, няма да се поколебая да я прекратя преждевременно. Окей?

Патрик си размени стъписан поглед с Аника. И за негово най-голямо учудване, до края на пресконференцията журналистите спазваха благоприличие.

След като Аника изведе всички навън, въпреки леките им протести и опитите да зададат някои последни въпроси, Патрик и Мелберг останаха сами в конферентната зала.

— Благодаря — каза Патрик простичко.

— Хич да не си мислят, че могат да се занимават с Ерика — измърмори Мелберг и се обърна с гръб. Повика Ернст, който бе лежал скрит под масата с напитки за журналистите, и двамата излязоха навън.

Патрик се засмя сам на себе си. Да го вземат дяволите. Старчето все пак притежавало някакво чувство за лоялност.