Камила Лекберг
Вещицата (15)

Бохуслен, 1672

Последният сняг се стопи, потоците заромолиха игриво и всичко се раззелени. Стопанството се съживи и те вече цяла седмица чистеха, за да прогонят зимата и да приветстват по-топлата част от годината. Всички възглавници и матраци бяха изпрани и окачени да съхнат, парцалените черги бяха старателно почистени, а подът изтъркан. Прозорците бяха измити, така че слънцето да проникне и в най-малките стаички и да прогони сенките от ъглите. Топлината се настани в гърдите на хората и размрази всичко, което се бе сковало по време на дългата зима. Краката на Мерта сякаш бяха изпълнени с танци, докато тя подскачаше из двора, следвана от Виола. Елин си тананикаше, докато пълзеше по пода и търкаше дървените дъски, и дори Брита изглеждаше по-дружелюбна.

Новините за вещиците, изгорени из Бохуслен, бяха допринесли за доброто настроение на всички жители в околността. Слуховете се носеха от къща на къща и се разказваха вечер около масите, огрени от светлината на свещите. Историите за жени, яхнали метлите, за да празнуват с дявола, биваха украсявани все повече с всеки следващ преразказ. Слугите и слугините, с които Елин и Мерта деляха колибата, се надпреварваха да описват колкото се може по-ярко пиршествата, обърнатите наопаки свещи, летящите крави и кози, както и децата, подмамени от вещиците за удоволствие на сатаната. Мерта винаги слушаше, ококорила очи, а Елин я наблюдаваше с нежна снизходителност. Разказите бяха вълнуващи, не можеше да се отрече, но тя се чудеше каква част от тях наистина е вярна. Историите й напомняха за приказките за гоблини и елфи, които баба й разправяше, когато Елин беше малка. Но не казваше нищо. Хората имаха нужда от приказки, за да издържат на трудностите в живота, а грейналото изражение на Мерта я радваше. Коя бе тя, че да й отнеме това удоволствие? С времето момичето щеше да научи да различава приказките от реалността, но колкото по-дълго останеше в света на вълшебствата, толкова по-добре.

Последните дни Брита се държеше необичайно добре с Мерта. Галеше светлата й коса, предлагаше й лакомства и я молеше да си поиграе с Виола. Елин не можеше да определи защо, но това не й се нравеше. Познаваше сестра си. Брита не правеше нищо от благородни подбуди. Но момичето приемаше с охота всички дружелюбни жестове и показваше радостно на майка си сладките, които бе получила от стопанката. Елин се опитваше да пропъди притеснението, особено днес, когато имаха толкова много за вършене. Лелята на Брита, Ингеборг, щеше да идва на гости, така че трябваше да побързат с пролетното чистене, за да бъде всичко готово, преди да е пристигнала. Елин не беше виждала Мерта цял ден, тъй като беше заета да мие и подрежда. Следобед обаче започна да се оглежда разтревожено за дъщеря си. Обиколи стопанството, викайки името й, погледна в колибата им, както и в обора и останалите постройки, но Мерта я нямаше никаква. Притеснението раздираше стомаха й и тя започна да вика все по-високо. Питаше всеки, когото видеше, но никой не знаеше къде е момичето.

Изведнъж вратата на къщата се отвори.

— Какво става, Елин? — попита Пребен и се втурна навън, с рошава коса и загащена набързо риза.

Елин се затича отчаяно към него, като продължаваше да се оглежда наоколо, надявайки се, че ще зърне русите плитки на дъщеря си.

— Не мога да намеря Мерта, а я търсих навсякъде!

— Спокойно, Елин — каза Пребен и я хвана за раменете.

Тя усети топлината на дланите му през роклята си и се свлече в ръцете му. Остана така няколко секунди, преди да се откъсне от прегръдките му и да избърше очи с ръкава си.

— Трябва да я намеря, още е малка, тя е единственото, което имам, съкровището ми…

— Ще я намерим, Елин — каза Пребен и тръгна решително към конюшнята.

— Вече я търсих там — каза Елин отчаяно.

— Видях, че Лил-Ян е вътре, а ако има някой, който знае какво се случва наоколо, това е той — отвърна Пребен, отвори вратата на конюшнята и влезе.

Елин вдигна полите си и се затича след него. Долови два мъжки гласа в сумрака и чу името „Брита“. Сърцето й започна да препуска. Принуди се да изчака, докато разговорът между двамата приключи, но щом видя изражението на Пребен, разбра, че тревогата й не е била неоснователна.

— Лил-Ян е видял Брита да отива в гората с Мерта преди известно време.

— В гората? Каква работа имат там? Брита никога не ходи в гората. И защо й е да взима Мерта?

Усети се, че крещи. Пребен я успокои.

— Сега не е моментът за истерии. Трябва да намерим момичето. Преди малко видях Брита в библиотеката, ще отида да говоря с нея.

Пребен изтича вътре в къщата, а Елин остана на двора, без да знае какво да стори. Заляха я спомени от детството. Сестра й й бе отнела всичко, което обичаше, и то с одобрението на баща им. Куклата, която получи от майка си, един ден се озова сред изпражненията във външния клозет, с отрязана коса и изскубани мигли. Кученцето, което й подари ратаят, изчезна, но Елин беше повече от сигурна, че Брита е замесена по някакъв начин. В нея имаше нещо прогнило. Не можеше да понесе някой да има нещо, което тя няма. Винаги е било така.

И ето че сега Брита нямаше деца, а Елин бе майка на най-прекрасното момиче. Момиче, което мъжът на Брита гледаше с любов в очите. Сякаш Мерта бе негова собствена дъщеря. Елин усещаше, че това няма да свърши добре, но какво можеше да направи? Оцеляваше благодарение на милостта на сестра си. Двете с Мерта нямаше къде другаде да отидат. Не и след изречените думи, заради които мнозина я гледаха с омраза и презрение. Брита беше единственото им спасение. Но това може би бе коствало живота на момичето.

Пребен се появи с почерняло лице.

— Ходили са до езерото — каза той.

Елин и за миг не се замисли за сцената, която се бе разиграла вътре в къщата. Интересуваше я единствено това, че малкото й момиченце беше при езерото, а не можеше да плува.

С разтуптяно сърце тя се втурна натам след Пребен, отправяйки молитви към Бога. Ако Господ бе поне малко милостив, щяха да намерят Мерта жива и здрава. Ако ли не, то самата Елин бе готова да умре в тъмните води, заедно с дъщеря си.

* * *

Нилс допря устни до цигарата и дръпна дълбоко. До него Вендела също запали цигара. Басе шумолеше с пликчето със сладки, които бе купил от павилиона.

Седяха на най-високата част на хълма, над Кунгсклюфтан, откъдето се откриваше панорама към града. Долу група туристи правеха снимки на залива.

— Мислиш ли, че баща ти ще успее? — попита Басе. — Да научи арабите да плават?

Той затвори очи и вдигна глава към слънцето. Луничавото му лице скоро щеше да почервенее като рак, ако постоеше така още малко.

— Във всеки случай е достатъчно надъхан — каза Нилс.

С баща му винаги е било така. Ако искаше нещо достатъчно силно, можеше да се труди двайсет и четири часа в денонощието, за да го осъществи. Енергията му беше неизчерпаема. По стените в дома им висяха снимки, на които Бил носеше по-големите братя на Нилс на раменете си, учеше ги да плават, четеше им.

Колкото до Нилс, той трябваше да се радва, ако баща му изобщо го попиташе как се чувства.

Вендела погледна разсеяно телефона си. Прекарваше по-голямата част от времето си, загледана в екрана, и Нилс често й казваше, че има опасност устройството да се срасне с ръката й.

— Вижте колко красива е била — каза тя и вдигна телефона към момчетата, които замижаха, за да могат да видят осветения от слънцето дисплей.

— Адски е хубава — каза Басе, поглъщайки изображението с поглед.

Снимката беше от началото на деветдесетте. Мари Вал до Брус Уилис. Нилс беше гледал филма няколко пъти. Мари беше наистина секси в онази роля.

— Как може да има толкова грозна дъщеря? — каза той и поклати глава. — Бащата на Джеси сигурно е бил отвратителен.

— Поне има страшно големи цици — каза Басе. — По-големи от на майка й. Чудя се как ли ще е сексът с нея. Грозните момичета компенсират, като се раздават в леглото.

Той посочи с цигарата си към Вендела.

— Можеш ли да гугълнеш и Джеси? Да видим какво пише за нея.

Вендела кимна. Докато тя се занимаваше с телефона, Нилс се излегна назад с лице към небето.

— По дяволите! — възкликна Вендела и разтърси ръката му. — Трябва да видите това!

Тя обърна дисплея към тях.

— Шегуваш ли се? — каза Нилс и усети през тялото му да преминава тръпка. — И това го има в нета?

— Да, излезе веднага! — отговори Вендела.

— Толкова. Са. Готини. — Басе не го свърташе.

— Какво да правим? Да я пуснем ли в Снапчат? — Вендела се обърна към Нилс.

Той постоя мълчаливо, позволявайки си няколко секунди размисъл. После по лицето му се разля широка усмивка.

— Няма да правим нищо. Не още.

Басе и Вендела изглеждаха разочаровани, но той бързо им разясни плана си. Басе се засмя високо. Беше гениално. Просто, но гениално.

* * *

Децата обсипаха Карим с въпроси, когато той седна до масата в кухнята. Нямаше сили да им отговори, затова просто измърмори нещо. Мозъкът му бе поел твърде много информация за твърде кратко време. Не се бе чувствал толкова умствено изтощен, откакто учеше в университета. В действителност не беше толкова трудно, беше изучавал по-сложни неща от плаването, но информацията достигаше до него посредством език, който още не бе овладял, а и самото море беше така чуждо. И плашещо.

Спомените от пътуването през Средиземно море го бяха връхлетели с изненадваща сила. Досега не осъзнаваше колко изплашен всъщност е бил в онази лодка. Тогава не бе имал време за подобни мисли. С Амина бяха твърде съсредоточени върху това да опазят децата си. Но тази сутрин, когато се качи в лодката с Бил, Карим си припомни всяка вълна, всеки писък на хората във водата, както и погледите на тези, които внезапно преставаха да крещят и потъваха бавно под повърхността, за да не изплуват никога повече. Беше потиснал всички тези образи, втълпяваше си, че от значение е единствено това, че семейството му е в безопасност. Че имат нова страна. Нов дом.

— Искаш ли да поговорим за днес? — попита Амина и го погали по косата.

Той поклати глава. Не че не можеше да се изповяда пред нея. Тя нямаше да го съди, нямаше да се усъмни в него. Но толкова дълго време тя бе силната — през последните месеци в Сирия, както и по време на дългото пътуване до Швеция.

Сега беше негов ред.

— Просто съм изморен — каза той и отново разбърка чинията с баба гануш, приготвен от жена му.

Беше не по-малко вкусен от маминия, макар че Карим, разбира се, никога не би посмял да го каже на майка си. Темпераментът й беше почти толкова буен, колкото този на Амина.

Тя докосна ръката му и погали белезите по кожата. Той й се усмихна изморено.

Майка му почина, докато Карим беше в затвора. А след като излезе навън, бяха принудени да избягат. Не посмяха да кажат на никого. Понастоящем Сирия беше страна, пълна с доносници. Човек никога не знаеше кой ще опита да спаси кожата си, като предаде някого другиго. Съседи, приятели, роднини — не можеше да се разчита на никого.

Не искаше да мисли за пътуването. Беше разбрал, че според много шведи те са напуснали родината си в търсене на луксозен живот. Тази наивност го смайваше. Как можеха да си мислят, че човек би напуснал всичко, което познава и обича, само защото си мисли, че на запад би могъл да се къпе в злато. Вярно, беше попадал и на такива, които биха стъпкали жени и деца, за да спасят собствената си кожа, и които не копнееха да видят отново старите си къщи. Но на Карим му се искаше шведите да можеха да видят всички останали. Тези, които бяха принудени да напуснат домовете си, за да спасят семействата си. Тези, които искаха да дадат каквото могат на страната, която ги бе приела.

Амина продължаваше да гали белезите по ръката му и той вдигна поглед от чинията. Осъзна, че не е опитал и хапка, докато умът му се ровеше в спомените, които си мислеше, че е потиснал.

— Сигурен ли си, че не ти се говори? — Тя му се усмихна.

— Беше трудно — отговори той.

Самия ритна Хасан. Амина просто ги изгледа, което беше достатъчно.

— Толкова много нови неща — продължи Карим. — Толкова много странни думи. Дори не съм сигурен дали той всъщност не е луд…

— Бил?

— Да. Не знам, може би е побъркан и иска да направи нещо невъзможно.

— Всичко е възможно, нали все това повтаряш на децата?

Амина седна в скута му. Беше необичайно да демонстрират нежност пред децата и те погледнаха ококорено родителите си. Но Амина усети, че в момента той се нуждае от близостта й.

— Използваш думите на съпруга си срещу него, така ли? — каза той и отметна кичурите от лицето й.

Косата й, дълга, гъста и черна, беше едно от много неща, които Карим обичаше в жена си.

— Съпругът ми говори умни неща — каза тя и го целуна по бузата. — Понякога.

Карим се засмя на глас за пръв път от много време и усети как мускулите му се отпускат. Децата не разбраха шегата, но също започнаха да се смеят. Защото баща им го правеше.

— Имаш право. Всичко е възможно — каза той и я шляпна по дупето. — Но сега се отмести, за да мога да се наям. Почти толкова вкусно е, колкото го правеше майка ми.

Амина отвърна, като просто го перна по рамото, а Карим си взе една сарма.

* * *

— Ще й се обадиш ли? — попита Паула и се усмихна на Мартин, който тъкмо сменяше предавката преди един завой. — Чувала съм, че тигриците са на мода. А и доколкото знам, това няма да ти е първият път с по-възрастна жена…

Не беше тайна, че Мартин беше вършал сред дамите в околността, както и че се харесваше на жени, значително по-възрастни от него. Паула не го познаваше по времето, преди той да заживее с любовта на живота си Пия, така че за нея историите от ергенските му дни бяха просто градски легенди, но това не означаваше, че не може да го дразни на тази тема. А Мари бе флиртувала без никакви задръжки, оставяйки вратата пред Мартин широко отворена.

— О, стига — каза той и се изчерви.

— Ето тук — каза Паула и посочи луксозната къща до морето.

Мартин като че си отдъхна, че на Паула не й остава време за още шеги.

— Ще спра ей там — информира я той напълно ненужно, тъй като вече завиваше по големия бетонен пристан.

Над тях се извисяваше комплексът „Бадис“. Паула се радваше, че старата постройка във функционалистичен стил беше реновирана преди няколко години. Беше виждала на снимки как е изглеждал комплексът по-рано и щеше да е грехота, ако сградата бе продължила да пустее. Още се носеха истории за празненствата и нощните клубове, които се бяха помещавали там, и Паула предполагаше, че немалък брой от жителите на Фелбака дължат съществуването си на „Бадис“.

— Не е сигурно, че си е у дома — каза Мартин и заключи колата. — Но да почукаме и да видим.

Той тръгна към красивата къща, наета от Мари, а Паула го последва.

— Джеси е тийнейджърка, а има на разположение такава къща — каза тя. — Боже, ако бях на нейно място, нямаше да припаря навън.

Паула засенчи очи с ръка. Слънцето се отразяваше в морето пред тях и я заслепяваше.

Мартин почука на вратата. Вярно, можеха да звъннат, за да се уверят, че Джеси си е у дома, но и двамата предпочитаха да се срещат с хората, когато те не са подготвени за посещението им. Така не им даваха време да обмислят отговорите си и истината по-лесно излизаше наяве.

— Изглежда няма никого — каза Паула, тъпчейки на едно място.

Тя не се славеше с търпението си, за разлика от Йохана, която беше самото спокойствие. Това, от своя страна, понякога можеше да докара Паула до лудост.

— Чакай — каза Мартин и почука още веднъж.

След цяла вечност чуха някой да слиза по стълбище вътре в къщата. Стъпките се приближиха до входната врата и накрая някой отключи ключалката.

— Здрасти — каза момиче на около петнайсет години.

Носеше къси панталони и черна тениска с хард рок мотиви. Косата й беше рошава и тя като че бе навлякла дрехите съвсем набързо.

— Идваме от полицейското управление в Танумсхеде и бихме искали да ти зададем няколко въпроса — каза Мартин и кимна на момичето, което ги гледаше колебливо иззад открехнатата врата.

— Майка ми…

— Преди малко говорихме с нея — прекъсна я Паула. — Тя знае, че сме тук, за да говорим с теб.

Момичето все още ги гледаше скептично, но след няколко секунди отстъпи и отвори вратата.

— Влезте — каза то и ги поведе навътре в къщата.

Паула усети как пулсът й се ускори, щом видя стаята, в която се озоваха. Гледката беше фантастична. Големи стъклени врати водеха към кей, от който се виждаше целият залив. Божичко. Как само живееха някои хора.

— Какво искате?

Джеси се настани до голяма кухненска маса от масивно дърво, без да ги покани да седнат. Паула се зачуди дали липсата на учтивост се дължи на лошо възпитание, или чисто и просто на тийнейджърска опърничавост. След срещата с майката беше склонна да приеме първото предположение. Мари не изглеждаше особено топло и майчински настроена.

— Разследваме убийството на едно малко момиче. И… ами, имахме основания да говорим с майка ти във връзка с…

Паула видя, че Мартин се мъчи да намери правилните думи. Не знаеха какво знае Джеси за миналото на майка си.

Тя обаче сама отговори на този въпрос:

— Да, чух за това, едно момиче е било намерено на същото място като момичето, за което казват, че е убито от мама и Хелен.

Погледът й блуждаеше и Паула й се усмихна.

— Трябва да разберем къде се е намирала майка ти между неделя вечерта и понеделник следобед — каза тя.

— Аз откъде да знам? — отвърна Джеси и сви рамене. — Неделя вечерта беше на някакво парти с филмовия екип, но нямам представа кога се е прибрала. Не е като да спим в една спалня.

Джеси сви крака до тялото си и опъна тениската върху коленете си. Паула не виждаше много прилики между майка и дъщеря. Може би Джеси се бе метнала на баща си, който и да беше той. Беше потърсила Мари в Гугъл, за да разбере колкото се може повече за миналото й, и на много места се споменаваше, че никой не е наясно кой е бащата на Джеси. Зачуди се дали момичето знае. Или пък самата Мари.

— Къщата не е особено голяма, дори да не делите една стая, би трябвало да си чула кога се прибира — каза Мартин.

Прав беше, помисли си Паула. Преустроената рибарска къща наистина беше луксозна, но не и просторна.

— Спя с музика. Слагам си слушалки — каза Джеси, сякаш това беше нещо съвсем естествено.

Паула, която държеше в спалнята да е студено, тъмно и съвършено тихо, се зачуди как е възможно човек да спи, докато музиката бучи право в ушите му.

— В нощта между неделя и понеделник също ли? — попита Мартин, отказвайки да се предаде.

Джеси въздъхна.

— Винаги го правя.

— Значи нямаш представа кога и дали майка ти се е прибрала? Тя тук ли беше, когато се събуди?

— Не, обикновено тръгва рано за студиото — каза Джеси и дръпна тениската си още по-надолу.

Дрехата никога повече нямаше да си възвърне първоначалните размери. Паула опита да прочете какво пише на нея, но буквите бяха оформени като странни светкавици, така че бе невъзможно. Сигурно, така или иначе, не беше чувала за групата. Като тийнейджърка имаше кратък период, в който харесваше „Скорпиънс“, но като цяло, не разбираше от рок музика.

— Наистина ли мислите, че мама е отишла до онази къща и е убила някакво хлапе? Вие сериозно ли?

Джеси чоплеше кожичките на пръстите си. Паула цялата изтръпна, като забеляза колко дълбоко е изгризала ноктите си. На някои места дори беше разранила кожата си.

— Знаете ли какво им е било на семействата им? Ами на нас? Колко гадости сме понесли, защото майките ни са били осъдени за нещо, което не са извършили! А сега идвате да разпитвате за някакво друго убийство, което няма нищо общо с майките ни!

Паула гледаше Джеси мълчаливо. Въздържа се да отбележи, че Мари е изградила цялата си кариера, говорейки за травмата, която е преживяла като дете.

Мартин се обърна към момичето.

— Вашите майки? — каза той. — За сина на Хелен ли говориш? Познавате ли се?

— Да, познаваме се — каза Джеси и отметна коса. — Това е приятелят ми.

Отгоре се чу шум, който ги стресна.

— Той тук ли е? — попита Паула и погледна към стръмната стълба, водеща към горния етаж.

— Да — каза Джеси, а по шията й избиха червени петна.

— Можеш ли да го помолиш да слезе? — попита Мартин приятелски. — Трябваше колегите да говорят с Хелен и семейството й, но ако той така и така е тук…

— Окей — каза Джеси и се провикна към горния етаж. — Сам? Полицията е тук. Искат да говорят с теб!

— От колко време сте заедно? — попита Паула, а момичето изпъна ръце нагоре.

Паула предположи, че досега в живота й не е имало много момчета.

— Ами, тъкмо тръгнахме — каза Джеси и се размърда, но Паула забеляза, че тя няма нищо против да говори за това.

Спомняше си щастието, което самата тя изпита първия път, когато се събра с някого. Колко хубаво беше да бъде част от двойка. Само че в нейния случай не беше Сам, а Джоузефин. И определено не смееха да показват отношенията си открито. Тя излезе на светло чак на двайсет и пет, а впоследствие се чудеше защо й е отнело толкова много време. Небето не се срути, земята не се продъни, не я покоси светкавица. Животът й не беше съсипан. По-скоро обратното. За първи път се почувства свободна.

— Здрасти.

По стълбите лежерно слизаше върлинест тийнейджър. Носеше къси панталони и беше гол до кръста.

— Тя облече тениската ми — каза той и посочи Джеси.

Паула го огледа с любопитство. Повечето тукашни познаваха баща му, в околността не се срещаха много войници на ООН. Не си беше представяла, че синът на Джеймс Йенсен изглежда така. С коса, боядисана в гарвановочерно, очна линия и предизвикателен поглед. Паула инстинктивно почувства, че зад външността му се крие нещо повече. В работата си многократно се беше натъквала на младежи със същия поглед и той рядко свидетелстваше за особено щастлив живот и хубави преживявания.

— Имаш ли нещо против да поговорим малко? — попита Паула. — Искаш ли да се обадиш на родителите си, за да поискаш разрешение?

С Мартин си размениха погледи. Всъщност беше абсолютно против правилата да разпитват непълнолетен в отсъствието на родителите му. Но тя реши да възприеме това като обикновен разговор, не като разпит. Просто щяха да му зададат няколко въпроса и беше глупаво да не се възползват от случая, след като Сам и без това беше тук.

— Разследваме убийството на Неа, която ти е била съседка. По причини, които вероятно не е нужно да разясняваме, трябва да установим къде са били майките ви по времето, когато е изчезнала Неа.

— Говорихте ли с мама? — попита той и седна до Джеси.

Тя му се усмихна и видът й рязко се промени. Сега сияеше от щастие.

— Срещнахме се с нея, да — каза Мартин, изправи се и отиде до мивката. — Може ли да си налея чаша вода?

— Разбира се — каза Джеси и сви рамене, без да свали поглед от Сам.

— И тя какво ви каза? — попита Сам, човъркайки една дупка от чеп в масата.

— Предпочитаме да чуем какво ще ни кажеш ти — отвърна Паула и му се усмихна меко.

Нещо в него я трогваше. Сам беше на границата между дете и възрастен и тя почти можеше да види конфликта между тези две страни. Зачуди се дали той самият изобщо знае коя от тях предпочита. Вероятно беше трудно да растеш с баща като Джеймс. Никога не бе изпитвала особени симпатии към здравеняци и мачовци, може би защото и те рядко изпитваха симпатии към такива като нея. А да имаш баща, който е персонификация на мъжкия идеал, надали беше леко.

— Какво искате да знаете? — попита той и сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Знаеш ли какво е правила майка ти между неделя вечерта и понеделник следобед?

— Не можете ли да сте малко по-конкретни? Не следя внимателно нито часовника, нито мама. — Сам продължаваше да човърка дупката.

Мартин се върна с чаша вода в ръка.

— Разкажи ни какво си спомняш — каза той. — Започни с неделя вечерта.

Мартин преполови чашата на един дъх и Паула усети как самата тя ожаднява. В единия край на стаята имаше вентилатор, но той не помагаше. Въздухът в стаята трептеше от тягостната лятна жега, въпреки че вратите бяха широко отворени. Нямаше бриз, който да ги разхлади. Морето беше огледално спокойно.

— Вечеряхме рано — каза Сам и погледна към тавана, все едно се опитваше да си представи неделната вечер. — Кюфтета с картофено пюре. Домашно, татко мрази пюре на прах. После той излезе по работа, а аз се качих в стаята си. Нямам представа какво е правила мама. Обикновено прекарвам вечерите сам със себе си. А сутринта спах до… не знам… късно. Но предполагам, че мама е излязла да тича. Прави го всяка сутрин.

Паула стана и също отиде да си сипе вода. Езикът й бе започнал да лепне за небцето. Междувременно се обърна към Сам и попита:

— Но не си я видял?

Той тръсна глава.

— Не. Спях.

— А към колко часа я видя, след като се събуди?

Мартин пресуши чашата си и избърса уста с опакото на ръката си.

— Не знам. Може би по обяд? Лятна ваканция е. Кой ти гледа?

— После излязохме с лодката ти — каза Джеси. — Мисля, че беше към два следобед. В понеделник.

Тя все още не откъсваше поглед от Сам.

— Точно така, вярно — каза той и кимна. — Излязохме с лодката ми. Или… лодката на мама и татко. Семейната. Но най-вече аз я ползвам. Мама не може да я управлява, а татко все го няма.

— Сега от колко време си е у дома? — попита Паула.

— Няколко седмици. Скоро пак заминава. Малко след началото на учебната година, струва ми се.

— Къде? — попита Мартин.

Сам сви рамене.

— Не знам.

— Спомняте ли си нещо друго от понеделника?

И двамата поклатиха глави.

Паула погледна Мартин, който кимна. Изправиха се.

— Благодаря за водата. И за разговора. Възможно е по-нататък да имаме още въпроси.

— Добре — каза Сам и отново сви рамене.

Младежите не ги изпратиха до вратата.