Камила Лекберг
Вещицата (35)

Бохуслен, 1672

Свидетелите идваха и си отиваха. Елин успя да изпадне в нещо като унес и вече не възприемаше фантастичните истории за дяволските й дела. Искаше просто всичко да приключи. Но на третия ден след закуска през тълпата премина шепот и Елин се сепна. На какво се дължеше суматохата?

После я видя. С русите й плитки и светлия поглед.

Животът й. Любовта й. Нейната Мерта. Хванала Брита за ръка, тя влезе в съдебната зала и се огледа объркано. Сърцето на Елин прескочи. Какво правеше дъщеря й тук? Да не искаха да я унижат още повече, като накарат Мерта да седи и да слуша всичко, което се говореше за нея? Видя как Брита отвежда Мерта до свидетелската скамейка и я оставя там сама. Елин не разбираше. Защо не я сложеха да седне при останалите? После осъзна какво става. Искаше й се да изкрещи, но вместо това каза отчаяно:

— Не, не, не причинявайте това на Мерта.

Момичето я погледна неразбиращо, а Елин протегна ръце към нея. Мерта понечи да се изправи и да хукне към майка си, но Хиерне я хвана и я задържа кротко, но твърдо. Елин искаше да го разкъса на парченца, задето докосва дъщеря й, но знаеше, че трябва да се овладее. Не искаше Мерта да види как пазачите я отвеждат.

Ето защо стисна зъби и се усмихна на дъщеря си, но усети как сълзите й потичат. Момичето изглеждаше толкова малко. Толкова беззащитно.

— Това там е майката на Мерта, нали? Елин Йонсдотер?

— Да, майка ми се казва Елин и седи ето там — каза Мерта с тънък, ясен глас.

— Мерта е казала на леля си и вуйчо си за някои неща, които е правила с майка си — каза Хиерне и погледна множеството. — Мерта може ли да разкаже и на нас?

— Да, с мама ходихме до Блокула! — каза Мерта развълнувано.

Хората се развикаха ужасено, а Елин затвори очи.

Мерта продължи:

— Летяхме дотам с кравата ни Роза — каза тя доволно. — До Блокула. Там имаше веселби и празненства. И всичко се правеше на обратно, седяхме с гръб към масата и ядяхме през рамо, а чиниите бяха обърнати наопаки и започвахме с десерта. Беше забавно, не бях виждала хората да правят така преди.

— Забавно и още как — каза Хиерне и се засмя нервно. — Мерта може ли да ни разкаже още за тези празненства? Какви хора е имало там? Какво правихте?

Елин слушаше с нарастваща изненада и ужас как дъщеря й описва живо пътувания до Блокула. Хиерне дори я подлъга да прошепне, че е видяла майка си да блудства с дявола.

Елин не разбираше как бяха успели да накарат Мерта да си измисли такива неща. Погледна към Брита, която седеше широко усмихната, облечена с поредната нова, хубава рокля. Помаха и намигна на Мерта, която грейна и й махна в отговор. Брита, изглежда, наистина бе направила всичко, за да спечели Мерта на своя страна, откакто Елин бе арестувана.

Нямаше как Мерта да разбира какво прави. Усмихваше се на Елин, докато седеше и разказваше весело историите си. За нея това бяха приказки. Поощрявана от Хиерне, тя продължаваше да разказва за вещици, които били срещнали в Блокула, и за деца, с които си играла там.

Дяволът явно бил особено заинтересован от нея. Седяла в скута му и гледала, докато майка й танцувала чисто гола.

— А в съседство имаше място, наречено Виткула. Там имаше ангели, които си играеха с нас, децата. Бяха толкова прекрасни и красиви, че не вярвахме на очите си! — Мерта плесна очаровано с ръце.

Накъдето и да погледнеше, Елин виждаше зяпнали усти и ококорени очи. Свиваше се все повече на мястото си. Как би могла да се оправдае? Собствената й дъщеря свидетелстваше за пътешествия до Блокула и как Елин блудствала с дявола. Нейната Мерта. Красивата й, наивна, невинна Мерта. Загледа се в профила й, докато момичето разправяше приказките си на ентусиазираната публика, и усети как сърцето й се къса от мъка.

Накрая въпросите на Хиерне свършиха и Брита отиде да вземе Мерта. Тя я хвана за ръка, тръгна към изхода, обърна се към Елин с голяма усмивка и й помаха.

— Дано мама се прибере скоро! — каза Мерта. — Липсва ми!

Елин вече не можеше да опитва да бъде силна. Наведе се напред, заровила лице в дланите си, и заплака със сълзите на обречените.

* * *

— Как се чувствате в жилището? — попита Бил.

За негова радост, вече разбираха шведския му достатъчно добре, ако говореше бавно и ясно.

— Добре — отговори Калил.

Бил се зачуди дали казва истината. Двамата изглеждаха изморени, а бунтарският тийнейджърски плам на Аднан сякаш беше изчезнал.

Утре изписваха Карим от болницата. Той щеше да се прибере при децата си, но не и при Амина.

— Обърни към вятъра, turn up in the wind — каза той и кимна към левия борд.

Аднан изпълни командата. Вече се справяха много по-добре. Но радостта я нямаше. Сякаш бяха изчерпани, което, осъзна Бил, беше доста точно казано, предвид обстоятелствата.

Не беше говорил с Нилс. Не знаеше какво да каже на момчето. Бяха толкова отдалечени един от друг. Дори Бог не би могъл да ги сближи. Нилс се прибираше късно вечер, отиваше директно в стаята си и надуваше музиката. Дори не ги поздравяваше, просто измърморваше нещо нечленоразделно.

Бил дръпна внимателно шкотите. Знаеше, че сега трябва да дава инструкции, да използва момента и да опита да ги научи на колкото се може повече преди състезанието. Но виждаше сивите им лица на фона на белите платна и предполагаше, че самият той има същото примирено изражение. Неговият отличителен белег, ентусиазмът, сега го предаваше, а Бил не знаеше кой е без него.

Когато им каза да обърнат, те изпълниха инструкциите. Мълчаливо и без възражения. Без душа. Като екипаж от призраци.

За пръв път откакто се захвана с проекта, Бил почувства съмнение. Как щяха да плават, ако не изпитваха радост от живота? Лодките не се движеха само благодарение на вятъра.

* * *

Още беше рано сутринта, когато почукаха на вратата на Хелен и Джеймс. Патрик се обади на Паула веднага щом се събуди и я помоли да дойде с него. Нямаше представа дали планът, който бяха измислили с Ерика, ще проработи, но ако преценката им за Хелен беше правилна, шансовете бяха доста добри. Вратата се отвори и Хелен ги погледна изненадано. Беше напълно облечена и изглежда, беше станала отдавна.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса, имаш ли възможност да дойдеш с нас?

Патрик затаи дъх. Надяваше се, че Джеймс няма да си е у дома. Това би могло да им създаде проблеми. Нямаха разрешение от прокурора да повикат Хелен за разпит, нямаше как да я принудят да ги последва, разчитаха на добрата й воля.

— Разбира се — каза тя и погледна назад.

Като че ли искаше да направи нещо, но после размисли, взе едно яке от закачалката в антрето и тръгна с тях. Не ги попита какво искат, не показа раздразнение, не възрази по никакъв начин.

Просто сведе глава и седна спокойно в полицейската кола. Патрик опита да я заговори по пътя към управлението, но тя отговаряше само с по една сричка.

Когато пристигнаха в участъка, той занесе две чаши кафе от кухнята в една от двете стаи за разпит. Хелен все още беше смълчана и той се запита какво ли става в главата й. Той самият се прозяваше и се опитваше да разсъждава ясно. Цяла нощ лежа и преговаря всичко наум, всички следи по случая, или по-скоро случаите, както и прозренията, с които Ерика му помогна. Все още не виждаше ясно връзката, но беше сигурен, че Хелен е ключът. Тя знаеше истината, може би не цялата, но голяма част.

— Може ли да записвам? — попита той и посочи диктофона на масата.

Тя кимна.

— Вчера разговаряхме с мъжа ти Джеймс — започна той, но думите му не предизвикаха реакция, затова продължи: — Имаме доказателства, които го свързват с убийството на Лейф Хермансон. Предполагам, че това име ти е известно?

Хелен отново кимна.

— Да, той отговаряше за разследването на убийството на Стела.

— Точно така — каза Патрик. — Смятаме, че мъжът ти е убил Лейф.

Отново зачака реакция, но такава не дойде. Забеляза обаче, че Хелен не изглеждаше изненадана от твърдението.

— Знаеш ли нещо по този въпрос? — Патрик се взря напрегнато в нея, но тя поклати глава.

— Не, нищо.

— Също така имаме причина да вярваме, че мъжът ти има оръжия, за които няма лиценз. Запозната ли си с това?

Тя отново поклати глава, но не каза нищо.

— Извинявай, трябва ми устен отговор, за да го има на записа — каза той.

Хелен се поколеба, но после каза:

— Не, не знам за такова нещо.

— Имаш ли някаква представа какъв мотив би имал мъжът ти да убие полицая, разследвал убийството, за което ти и Мари сте признати за виновни?

— Не — каза Хелен, но гласът й секна. Тя се прокашля и повтори: — Не, нямам представа.

— Не знаеш защо го е направил? — повтори Патрик.

— Не, не знам дали е убил Лейф, така че нямам и предположения за мотив — каза тя и за пръв път го погледна в очите.

— Ами ако ти кажа, че имаме доказателства?

— Тогава ми ги покажете — каза Хелен, обзета от внезапно спокойствие.

Патрик изчака минутка, после каза:

— Да поговорим за убийството на Линеа Берг.

Хелен се загледа втренчено в него.

— Тогава мъжът ми беше в командировка.

— Знаем това — каза Патрик спокойно. — Но ти си си била у дома. Какво прави сутринта?

— Вече ви казах. Каквото правя винаги. Всяка сутрин. Тичах.

Нещо в погледа й потрепна.

— Само че онази сутрин не си тичала, Хелен. Убила си малко момиче. Не знаем защо, но бихме искали да ни разкажеш.

Хелен мълчеше и се взираше в плота на масата. Беше отпуснала ръце в скута си и не помръдваше.

За миг Патрик изпита съчувствие, но после си спомни какво е направила и продължи със стоманен глас:

— Хелен. Вчерашният обиск е нищо в сравнение с това, което ще направим, за да открием как си убила невинното момиче. Ще обърнем всичко, ще разгледаме под микроскоп всеки детайл от живота ти, от вашия живот.

— Нямате доказателства — каза Хелен дрезгаво.

Той обаче видя, че ръцете й треперят, че е разколебана.

— Хелен — каза Патрик меко. — Открихме отпечатъците ти върху опаковка от вафла в обора на семейство Берг, както и върху тялото на момичето. Всичко свърши. Ако не си признаеш, ще изровим всяка малка тайна, която ти и семейството ти криете. Това ли искаш? — Той наклони глава настрани.

Хелен се взираше в ръцете си. Накрая вдигна бавно глава.

— Аз я убих — каза тя. — Убих и Стела.

* * *

Ерика огледа всичко, което беше окачила на стената. Всички снимки, статии, извлечения от стари технически и съдебномедицински доклади, преписки от разговорите си с Хариет, Виола, Хелен, Мари, Сам и Сана. Погледна снимката на Стела, която беше сложила до тази на Неа. Най-накрая случаите отиваха към окончателен завършек. Семействата бяха получили отговор, макар че за Сана той идваше твърде късно. Но сега поне щеше да знае какво е станало с малката й сестра. Когато Патрик се обади и й каза, че Хелен си е признала и за двете убийства, първата мисъл на Ерика бе именно за нея. Сана, която беше останала сама.

Зачуди се дали родителите на Неа са получили съобщението. Дали щяха да се почувстват по-лошо, като разберат, че дъщеря им е убита от съсед, от познат човек, с когото са общували? Или би било още по-ужасно, ако убиецът беше случаен непознат? Вероятно нямаше значение. Момичето им вече го нямаше. Зачуди се също дали щяха да останат да живеят тук. Тя самата не мислеше, че би могла да продължи напред, ако живее на същото място. То вечно щеше да й напомня за засмяното момиче, което никога повече няма да тича наоколо.

Пусна компютъра си и отвори уърд. Месеците, през които беше опознавала замесените в престъпленията, събирала факти и запълвала празнини, най-накрая бяха довели до момента, в който можеше да започне да пише книгата. Знаеше точно как да започне. С две малки момичета. Две момичета, на които им бяха отредени само няколко години на този свят. Искаше да ги пресъздаде достоверно и споменът за тях да остане в съзнанието на читателите дълго след като затворят книгата. С дълбока въздишка тя допря пръсти до клавиатурата.

Стела и Линеа си приличат в толкова много отношения. Живели са живот, изпълнен с фантазия и приключения, в свят, състоящ се от малко стопанство до една гора. Стела обичала гората. Там си играела със своя приятел Зеления чичко. Вероятно така и няма да разберем дали е бил реален, или въображаем. Не всички въпроси получиха своите отговори, така че можем само да предполагаме. Любимото място на Линеа пък бил оборът. Ходела там, в сумрака и спокойствието, колкото се може по-често. Нейният най-добър приятел не бил измислен, а съвсем истински — семейната котка. За Стела и Линеа нямало граници. Въображението им можело да ги отведе навсякъде. Били щастливи. Били в безопасност. Докато не се натъкнали на човек, който им желаел злото. Това е историята на Стела и Линеа. Това е историята на две малки момичета, които твърде рано научили, че светът невинаги е добър.

Ерика вдигна ръце от клавишите. През следващите месеци щеше многократно да редактира думите и изреченията, но знаеше, че трябва да започне оттук, че иска да въведе читателите в историята по този начин. Книгите й никога не бяха черно-бели. Понякога я бяха критикували, че проявява твърде много разбиране към извършителите на такива брутални и ужасни деяния. Но тя вярваше, че никой човек не се ражда зъл, а преживелиците ни ни превръщат в това, което сме. Някои стават жертви. Други престъпници. Още не знаеше какво ще каже Хелен за случилото се и какви бяха мотивите й да отнеме живота на две момичета. В много отношения й беше невъзможно да си представи как тихата жена, която предния ден седя в кухнята й, бе убила две деца. В същото време обаче много неща си идваха на мястото. Сега разбираше, че онази нервност, която излъчваше Хелен, всъщност е била вина. Разбра и защо я обзе паника, когато бе започнала да я разпитва за Джеймс и убийството на Стела. Беше се изплашила, че той може да бъде обвинен за нейното престъпление.

Смъртта на един засягаше мнозина. Последиците се разпространяваха като кръгове във водата, но разбира се, хората в епицентъра винаги страдаха най-много. А мъката имаше способността да се предава през поколенията. Ерика се запита какво ли ще стане със сина на Хелен. Сам й се стори толкова раним, когато се срещнаха. На пръв поглед изглеждаше суров и корав, с гарвановочерната си коса, черните дрехи, черния лак и гримираните очи. Но под всичко това тя долови чувствителността му и всъщност й се стори, че се е докоснала до него. Той като че копнееше да срещне някого, пред когото да си излее душата. Сега щеше да остане сам с баща си. Още едно дете, чийто живот беше съсипан. И в главата на Ерика се въртеше все същият въпрос: Защо?

* * *

Йоста отиде при семейство Берг, за да им съобщи. Не искаше да го прави по телефона, струваше му се студено и безлично. Родителите на Неа имаха нужда да го чуят лично.

— Хелен? — каза Ева недоверчиво и стисна ръката на Петер. — Защо?

— Още не знаем — отвърна Йоста.

Родителите на Петер мълчаха. Слънчевият им загар беше избледнял и изглеждаха по-стари, отколкото първия път, когато Йоста ги видя.

— Не разбирам… — Петер поклати глава. — Хелен? Почти не общувахме с тях. От време на време си разменяхме по някоя дума с нея, това е всичко.

Той погледна Йоста така, сякаш очакваше да изкопчи от него отговори, но Йоста нямаше такива. Самият той си задаваше същите въпроси.

— Призна си също така, че е убила Стела. Сега я разпитваме и ще претърсим къщата им за допълнителни доказателства, но вече разполагаме с доста улики и признанието на Хелен е просто пиронът в ковчега.

— Как е умряла? Какво й е направила Хелен? — Думите на Ева едва се чуха и тя като че ли не говореше на конкретен човек.

— Засега не знаем много, но ще ви държим информирани.

— Ами Джеймс? — попита Петер объркано. — Чухме, че сте извикали Джеймс на разпит. Помислихме си…

— Разговаряхме с него по друг повод — каза Йоста.

Не можеше да каже нищо повече на семейството на Неа. Не можеха да свържат Джеймс с убийството на Лейф, преди да са получили резултатите от анализа. Но Йоста знаеше, че слуховете са плъзнали из цяла Фелбака, всъщност из цялата област. Нито обискът, нито посещението на Джеймс в участъка бяха останали незабелязани.

— Бедното момче — каза Ева бавно. — Синът на Хелен и Джеймс. Винаги е изглеждал толкова изгубен. А сега и това…

— Не се тревожи за него — каза Петер тихо. — Той е жив. Неа не е.

В кухнята настана мълчание. Чуваше се единствено тиктакането на часовника. Накрая Йоста се прокашля.

— Исках да го чуете директно от мен. Хората ще приказват какво ли не, не ги слушайте. Обещавам да ви държа в течение.

Никой не отговори, така че той събра сили за следващата тема.

— Трябва също да ви съобщя, че лекарите са готови с… аутопсията. Ще може да вземете тялото и да се подготвите да я… — Той не завърши изречението.

Петер го погледна и каза:

— Да я погребем.

Йоста кимна.

— Да. Да погребете Неа.

След това нямаше какво повече да се каже.

Когато потегли, погледна в задното огледало. За миг му се стори, че мярка две малки момичета, които му махат. Йоста примигна и те изчезнаха.

* * *

— Шибани хиени! — изръмжа Джеймс и хвърли телефона.

Обикаляше напред-назад из кухнята, а Сам го наблюдаваше лениво. Част от него се радваше да го види изкаран от равновесие. Джеймс, който винаги държеше всичко под контрол и си мислеше, че светът е негова собственост.

— Наистина ли мислят, че ще си седя и ще им давам скапани интервюта, а? — каза той. — „Искаме коментара ти…“ Да вървят на майната си.

Сам се облегна на хладилника.

— Само да не се разприказва — каза Джеймс и спря. Сякаш осъзна, че Сам слуша, и поклати глава. — След всичко, което съм направил за вас, след всичко, което съм жертвал, не получавам и грам проклета благодарност — каза той и продължи да кръстосва из кухнята. — Трийсет години ред и дисциплина, а сега това. Шибан хаос.

Сам чуваше думите, регистрираше всичко, но сякаш се намираше извън тялото си. Вече нищо не можеше да го разстрои. Всичко щеше да бъде поправено. Нямаше да има повече тайни. Сам щеше да прочисти всички.

Сякаш се намираше в мехур. Заедно с Джеси. Бяха откъснати от външния свят. Не го изплаши дори обискът, макар че в първия момент помисли, че са дошли заради него, че са научили за плановете му. Не го трогваше и това, че майка му е в полицейското управление. Нищо не можеше да му повлияе.

Вече бяха започнали приготовленията. Джеси разбра, когато прочете тефтера. Разбра какво иска той и защо това трябва да се направи.

Сам погледна Джеймс, който стоеше до прозореца и трепереше.

— Знам, че ме презираш — каза спокойно.

Джеймс се обърна и го зяпна ококорено.

— За какво говориш? — попита той.

— Ти си дребно човече — каза Сам бавно и видя как Джеймс стисва юмруци.

Дебелата вена от дясната страна на врата му пулсираше и Сам се наслади на реакцията, която бе предизвикал. Погледна Джеймс право в очите. За пръв път не се огъна под погледа му.

През целия си живот Сам се беше страхувал и тревожил. Мъчеше се да остане безразличен, но въпреки това позволяваше да бъде нараняван. Гневът беше най-големият му враг, но сега се превърна в приятел. Сам го прие и гневът му даде сила. Човек се сдобиваше с истинска мощ едва когато нямаше нищо за губене. Това бе нещо, което Джеймс така и не проумя.

Сам видя, че той се поколеба. Само за миг. Бърз поглед встрани. После дойде омразата. Джеймс направи крачка към него и вдигна ръка. На вратата се почука и Джеймс се стресна. Хвърли последен, продължителен поглед към Сам и отиде да отвори. Чу се мъжки глас.

— Здравей, Джеймс. Имаме разрешение отново да претърсим къщата.

Сам облегна глава на хладилника, постоя така няколко секунди, след което излезе през вратата на верандата. Джеси го чакаше.

* * *

Цялото градче кипеше. Новината се разпространи със светкавична скорост, както става в малките населени места. Неясно как, изведнъж всички просто знаят.

Сана беше долу при павилиона, когато чу. Не си беше приготвила обяд, затова отиде да си вземе наденица с картофено пюре. Докато чакаше на опашката, хората се разприказваха. За Стела. За Хелен. За Линеа. Не разбра за какво става дума, затова попита човека зад себе си, когото разпозна като местен. Той я осведоми, че са задържали Хелен за убийството на Линеа, след като си е признала, че е убила нея и Стела.

Сана се смълча. Осъзна, че всички, които знаят коя е, се взират в нея и очакват реакцията й. Но нямаше какво да им даде. Новината само потвърждаваше това, което вече знаеше. Бяха те. Или поне едната от тях, което беше странно. Винаги бе смятала Мари и Хелен за съучастнички. Но сега поне разполагаше с конкретно лице. С виновен.

Частицата съмнение, която я глождеше през последните трийсет години, изчезна. Вече знаеше истината. Това бе чувство като никое друго.

Сана се отдели от опашката. Вече не беше гладна. Приближи се до морето, тръгна по кея до туристическото бюро и седна в края с кръстосани крака. В косата й подухваше бриз. Затвори очи и се наслади на прохладния въздух. Чуваше гласовете на хората, крясъците на чайките, дрънченето на порцелан от „Брюган“ и шума от отделните коли, които минаваха наблизо. А пред очите й беше Стела. Виждаше я как тича към гората със закачлив поглед, докато Сана я гони. Видя как Стела вдига ръка, за да помаха, а усмивката й разкрива малкото, леко криво предно зъбче. Видя мама и татко, тогава, преди всичко станало, преди мъката и въпросите да направят така, че да забравят за нея.

Видя Хелен. Тринайсетгодишната Хелен, на която тайно се бе възхищавала. И възрастната Хелен със срамежливия поглед и свитата стойка. Сана знаеше, че скоро ще се запита защо, но този момент нямаше да дойде преди приятният бриз да изчезне и облекчението, което й бе донесло знанието, да напусне тялото й.

Трийсет години. Трийсет дълги години. Сана обърна лице към вятъра. Най-накрая сълзите дойдоха.