Камила Лекберг
Вещицата (5)

Бохуслен, 1671

Елин се наведе и оправи завивките на Брита. После се хвана за гърба. Още не беше свикнала с твърдото легло в помещението за прислугата.

За миг погледна красивото легло, на което спеше Брита, и си позволи да почувства нещо подобно на завист, но после тръсна глава и се протегна към празната кана на нощното шкафче.

Елин с изненада бе установила, че сестра й не споделя нито спалнята, нито леглото със съпруга си. Но не й беше работа да съди. Въпреки че самата тя смяташе, че най-хубавата част от денонощието настъпва, когато се свие в постелята до Пер. Когато лежеше в топлите му, сигурни прегръдки, Елин се чувстваше така, сякаш нищо на този свят не може да нарани нея и Мерта.

Но бе грешала.

— Елин?

Мекият глас на стопанина я стресна. Беше потънала толкова дълбоко в мислите си, че почти изпусна каната на земята.

— Да? — каза тя и се обърна, като преди това отдели един миг, за да се съвземе.

Сините му, дружелюбни очи я гледаха съсредоточено. Елин усети как кръвта нахлува в бузите й и рязко сведе поглед.

Не знаеше как точно следва да се държи със съпруга на сестра си. Пребен винаги се отнасяше така добре с нея и Мерта. Беше свещеник и стопанин, а тя бе просто прислужница в домакинството на сестра си. Вдовица, която живееше от подаяния в къща, която не беше нейна.

— Лил-Ян казва, че Елин може да помага при уроки. Най-добрата ми дойна крава се мъчи.

— Звездичка ли? — попита Елин, без да вдига поглед от пода. — Ратаят спомена нещо за това сутринта.

— Да, Звездичка. Елин заета ли е, или може да дойде и да я погледне?

— Да, мога, разбира се.

Тя остави каната на нощното шкафче и последва тихо Пребен до обора. Звездичка лежеше и мучеше в далечния край. Личеше си, че я боли, а й беше трудно и да се изправи. Елин кимна към ратая Лил-Ян, който стоеше объркано до кравата.

— Отиди в кухнята и донеси малко сол.

Тя клекна и погали внимателно меката муцуна на животното. Очите на Звездичка бяха големи и ококорени от страх.

— Елин може ли да й помогне? — попита Пребен тихо и също погали кафяво-бялата крава.

Ръцете им се докоснаха за секунда и Елин бързо дръпна своята, сякаш я бе ухапала змия. Отново усети бушуването на кръвта си и й се стори, че неговите бузи също се изчервиха малко, но в този момент Лил-Ян се върна запъхтян и стопанинът побърза да се изправи.

— Ето — каза ратаят с леко фъфлене и подаде солницата на Елин.

Тя кимна и я взе, след което изсипа голямо количество сол в дланта си. С показалеца на дясната си ръка разбърка солта обратно на часовниковата стрелка, произнасяйки високо напева, на който я бе научила баба й:

— Нашият Господ Исус, той странства из далечни планини, лекува болести и уроки земни и водни, и тези между небето и земята. Да бъде Божията дума, амин.

— Амин — каза Пребен и Лил-Ян побърза да се присъедини.

Звездичка изсумтя.

— Какво сега? — попита Пребен.

— Сега остава само да чакаме. Баенето на сол най-често дава резултат, но може да отнеме време, а и зависи колко силна е магията. Трябва да се провери утре сутринта, но мисля, че й помогнахме.

— Лил-Ян чу, нали? — каза Пребен. — Първото нещо, което ще направи утре, е да погледне Звездичка.

— Да, господарю — каза Лил-Ян и излезе от обора.

Пребен се обърна към Елин.

— Елин къде се е научила на това?

— От баба ми — каза Елин кратко. Все още я безпокоеше чувството, което изпита, когато ръцете им се докоснаха.

— Срещу какво още може да помага Елин? — попита Пребен и се облегна на една преграда.

Тя леко заора с крак по пода и отговори неохотно.

— Ами срещу повечето болежки, които не са твърде сериозни.

— При хора и при животни? — попита Пребен любопитно.

— Да — отговори Елин.

Учуди я, че Брита никога не е споменавала за това на съпруга си. Ратаят Лил-Ян все пак беше чул слуховете за познанията на Елин. Но може би не беше толкова странно. Когато живееха заедно под бащиния покрив, сестра й винаги говореше пренебрежително за бабата на Елин и нейните мъдрости.

— Разкажи ми повече — каза Пребен и тръгна към вратата.

Елин го последва против волята си. Не подобаваше да върви и да си бъбри с господаря на стопанството, а тук хорските езици бързо раздухваха слуховете. Но Пребен решаваше, така че тя го последва с натежали крака. Отвън стоеше Брита, с ръце на кръста и мрачен поглед. Сърцето на Елин потъна в стомаха й. Точно от каквото се боеше. Пребен не рискуваше нищо, но тя можеше да изпадне в немилост. А заедно с нея и Мерта.

Опасенията й, че ще е трудно да живее при малката си сестра и да разчита на милостта й, не се бяха оказали напразни. Брита беше зла и сурова стопанка, а острият й език неведнъж беше опарвал както нея, така и Мерта.

— Елин ми помогна със Звездичка — каза Пребен и посрещна спокойно погледа на жена си. — Сега отива да сложи масата. Предложи да прекараме малко време заедно, ти и аз, тъй като в последно време пътувам толкова много по енорийски дела.

— Значи така е направила? — попита Брита подозрително, но с малко по-мек тон. — В такъв случай предложението й е било добро. — Тя хвана дръзко Пребен под ръка. — Моят съпруг и господар ми липсваше ужасно и смятам, че той пренебрегва малко съпругата си.

— Скъпата ми съпруга е напълно права — отвърна той и тръгна с Брита към къщата. — Но сега ще поправим това. Елин каза, че можем да седнем да се храним след половин час, което ме устройва идеално. Така ще имам време да се оправя, за да не изглеждам като мърльо до красивата си половинка.

— Ух, ти никога не си бил мърльо — каза Брита и го перна по рамото.

Елин вървеше зад тях. За момента я бяха забравили и тя изпусна дълбока въздишка на облекчение. Добре познаваше мрака, който бе видяла в погледа на Брита. Знаеше, че сестра й не пести средства, когато иска да навреди на хората, които според нея са я оскърбили. Но този път Пребен спаси нея и Мерта, за което щеше да му бъде вечно благодарна. Макар че поначало изобщо не биваше да я поставя в такава ситуация.

Забърза към кухнята. Само за половин час трябваше да сложи масата и да накара готвачката да приготви нещо особено специално. Влезе вътре и опъна престилката си. Все още усещаше топлината на ръката му.

* * *

— Какво правиш, татко?

Бил бе така потънал в текста, че гласът на сина му го стресна. Без да иска, бутна чашата до себе си и върху бюрото се разля малко кафе.

Обърна се към Нилс, който стоеше до вратата.

— Работя по един нов проект — каза той и завъртя монитора, за да покаже на Нилс.

— По-приятни хора — прочете синът му на глас заглавието на презентацията.

Под текста имаше картинка на платноходка, която пори морските вълни.

— Какво е това?

— Нали се сещаш за онзи филм, който гледахме? „Приятни хора“ на Филип и Фредрик^[1].

Нилс кимна.

— Онези чернилки, които искаха да играят хокей с топка.

Бил се намръщи.

— Сомалийците, които искаха да играят хокей. Не се казва „чернилки“.

Нилс сви рамене.

Бил погледна сина си, който стоеше в сумрака с увиснал пред очите перчем и пъхнал небрежно ръце в джобовете на шортите си. Появи се в живота им късно. Беше непланиран и в интерес на истината неособено желан. Гун беше на четиридесет и пет, а Бил наближаваше петдесетте. Двамата по-големи братя на Нилс бяха в късните тийнейджърски години. Гун настояваше да задържат детето, казваше, че трябва да има някаква причина то да се появи. Но Бил така и не почувства такава връзка с Нилс, каквато бе имал с двете по-големи момчета. Нямаше сили и желание за трети път да сменя пелени, да седи в пясъчника или да чете учебници по математика.

Бил се обърна обратно към монитора.

— Това е медийна презентация. Идеята ми е да направя нещо, за да помогна по позитивен начин на бежанците в района да влязат в шведското общество.

— На хокей ли ще ги учиш? — попита Нилс, все още с ръце в джобовете.

— Не виждаш ли платноходката? — попита Бил и посочи монитора. — Ще ги научим да плават! И после ще участваме в обиколката на Данхолмен.

— Данхолмен не е съвсем същото като световното първенство, в което участваха чернилките — каза Нилс. — Мащабът е малко по-различен.

— Не казвай чернилките! — скастри го пак Бил. Нилс сигурно ползваше тази дума само за да го дразни. — Знам, че обиколката на Данхолмен не е толкова важно състезание, но има голямо символично значение за местните и ще бъде широко отразено в медиите. Особено сега, покрай заснемането на филма и така нататък.

Нилс изсумтя насреща му.

— Ако изобщо са бежанци. Тук идват само тези, които могат да си го позволят. Четох го в нета. И така наречените им деца имат бради и мустаци.

— Нилс!

Бил погледна сина си и сякаш видя друг човек. Лицето на момчето се беше зачервило от възбуда. Ако не го познаваше, би си помислил, че Нилс е… расист. Но не, тийнейджърите знаеха твърде малко за света. Което беше още по-голяма причина да задейства проекта. В основата си повечето хора бяха добри и просто имаха нужда от побутване в правилната посока. Образование. Това беше важното. Нилс скоро щеше да разбере колко много греши.

Чу как синът му затваря вратата на кабинета зад гърба си. Утре щеше да представи проекта пред пресата и всичко трябваше да е готово. Това щеше да бъде нещо голямо. Наистина голямо.

* * *

— Ехо? — викна Паула, когато двете с Йохана влязоха през вратата, понесли три куфара, две колички и по едно дете.

Паула остави най-тежкия куфар и се усмихна на Йохана. Оказа се, че почивката в Кипър с бебе и тригодишно дете не беше от най-внимателно обмислените им решения, но все пак оцеляха.

— В кухнята съм!

Паула се отпусна, щом чу гласа на майка си. Ако Рита и Бертил бяха тук, щяха да могат да поемат децата, така че с Йохана да разопаковат багажа на спокойствие. Или пък можеха да го отложат за утре сутринта и вместо това да се излегнат в леглото и да пуснат филм, на който могат да заспят.

Рита им се усмихна, когато влязоха в кухнята. Нямаше нищо необичайно в това майка им да готви в техния апартамент, сякаш кухнята е нейна. Рита и Бертил живееха в апартамента над техния, но откакто се родиха децата, границите между домовете им се размиха дотолкова, че можеха със същия успех да монтират стълба между жилищата.

— Сготвила съм енчиладас. Предположих, че ще сте гладни след пътуването. Всичко добре ли мина? — Рита протегна ръце към Лиса.

— Да. Или не — каза Паула и с благодарност й връчи бебето. — Гръмни ме, ако някога пак тръгна да обяснявам колко хубаво би било да заминем някъде с децата за цяла седмица.

— Да, идеята всъщност беше твоя — измърмори Йохана и опита да събуди Лео, който беше заспал.

— Беше отвратително — каза Паула и си открадна парченце сирене от една енчилада. — Навсякъде имаше малки деца и големи хора, облечени като плюшени играчки, които обикаляха в жегата и скандираха някаква проклета бойна песен.

— Не мисля, че може да се нарече точно бойна песен — засмя се Йохана.

— Добре, може би напомняше повече на индоктринация в секта. Ако я бях чула още веднъж, щях да отида и да удуша голямата космата мечка.

— Разкажи за шоколадовия фонтан — каза Йохана.

Паула изстена.

— Божичко, да, всяка вечер имаше бюфет, съобразен най-вече с малките, така че предлагаха тонове палачинки, кюфтета, пица и спагети. Имаше и шоколадов фонтан. Едно момче на име Линус се отличи повече от всички. Всички знаеха, че се казва така, между другото, защото майка му цяла седмица тичаше след него и викаше: „Не, не това, Лииинус! Не, не така, Лииинус! Не ритай момичето, Лииинус!“. Всичко това, докато таткото се наливаше с бира още от закуска. А последния ден…

Йохана потискаше кикота си. Паула си взе чиния, сложи в нея една енчилада и седна на масата.

— Ще ми повярваш ли — продължи тя, — че последния ден момчето се засили, блъсна се право във фонтана и го преобърна. Имаше шоколад навсякъде! А малкият се хвърли отгоре и целият се омаза, докато майка му търчеше наоколо, изпаднала в абсолютна истерия. — Паула отхапа голяма хапка и въздъхна. За пръв път от цяла седмица вкусваше храна с адекватни подправки.

— Деде Бертил? — каза Лео, който започваше да се разбужда в прегръдките на Йохана.

— Да, къде е Бертил? — попита Паула. — Да не би вече да е заспал пред телевизора?

— Не… — отговори Рита. — Работи.

— Толкова късно?

Мелберг рядко оставаше в участъка вечерно време.

— Да, имаше спешно обаждане. Но ти още си в майчинство — каза Рита и погледна колебливо към Йохана.

Не беше лесно да накарат Паула да си вземе отпуск и знаеше, че Йохана постоянно се тревожи да не би Паула да се върне на работа твърде рано. Идеята беше преди това семейството да изкара лятото заедно.

— За какво става дума? — каза Паула и остави приборите.

— Търсят изчезнал човек.

— Кого?

— Едно дете — каза Рита, избягвайки погледа й. — Момиче на четири години.

Познаваше дъщеря си твърде добре.

— Откога я няма?

— В най-лошия случай от вчера вечерта, но родителите са разбрали чак днес следобед, така че издирването започна преди два часа.

Паула погледа умолително към Йохана. Тя погледна на свой ред към Лео и кимна.

— Отивай, разбира се. Имат нужда от всяка възможна помощ.

— Обичам те, тръгвам веднага.

Тя се изправи и целуна партньорката си по бузата.

— Къде е станало? — попита тя, докато обличаше едно тънко лятно яке в антрето.

— В една ферма. Бертил я нарече „стопанството на Берг“.

— Стопанството на Берг? — Паула се спря. Добре знаеше за кой имот става дума. Познаваше историята му. И беше твърде цинично настроена, за да вярва в съвпадения.

* * *

Карим почука здраво на вратата. Знаеше, че Аднан е там, и не възнамеряваше да си отиде, преди той да е отворил. Години наред бяха живели в свят, където едно почукване може да означава смърт за тях самите или за член на семейството им, така че мнозина от тях не реагираха с охота, когато някой ги търси. Карим отново почука на вратата. Накрая тя се отвори.

Големите очи на Аднан почти накараха Карим да съжали, че е тропал толкова силно.

— Току-що говорих с Ролф и той ми каза, че цяла Фелбака е излязла да търси изчезнало момиче. Трябва да помогнем.

— Момиче? Дете?

— Да, Ролф каза, че е на четири години. Мислят, че се е изгубила в гората.

— Разбира се, че ще помогнем — каза Аднан, обърна се и в същото време се протегна към якето си. — Калил! Ела!

Карим направи няколко крачки назад.

— Помогнете да съобщим и на останалите. Кажете им, че се събираме при павилиона. Ролф обеща да ни откара.

— Дадено. Най-добре да побързаме, едно малко момиче не трябва да прекарва нощта само в гората.

Карим продължи да чука по вратите на хората. Чуваше от разстояние, че Калил и Аднан правят същото. След известно време събраха близо петнайсет доброволци. Щеше да се наложи Ролф да направи два или три тура, за да закара всички, но вероятно нямаше да има проблем. Той беше добър. Искаше да помогне.

За миг Карим се почувства несигурен. Ролф беше мил. И ги познаваше. Но как щяха да реагират другите шведи, когато се появяха? Банда неинтегрирани чалми от бежанския център. Знаеше, че така ги наричат. Чалми. Или мангали. Но едно изчезнало момиченце бе всеобща отговорност. Нямаше значение дали е шведско, или сирийско дете, някъде една майка плачеше отчаяно.

Когато Ролф докара колата, Карим, Аднан и Калил стояха и чакаха заедно с Рашид и Фарид. Карим се обърна към Рашид, който отвърна на погледа му. Неговите деца бяха в Сирия и той вече не знаеше дали са живи, но тази вечер щеше да помогне да открият едно шведско момиче.

* * *

Сега, когато малките бяха по леглата, в къщата цареше благословена тишина. Понякога Ерика се чувстваше гузно, че се наслаждава толкова много на свободата вечерно време. Когато Мая беше малка, Ерика се регистрира в интернет форума „Семеен живот“, за да потърси хора със сходно мислене и да сподели чувствата си. Мислеше си, че едва ли е единствената, която изпитва вътрешен конфликт между майчинството и нуждата да бъде себе си. Но бурята от гневни коментари, която я сполетя, щом заговори откровено по въпроса, я накара никога повече да не се върне там. Остана безкрайно озадачена от обидите и словесните атаки, до които прибягнаха другите майки, за да й обяснят какъв ужасен човек е, щом не обичала всяка минута от кърменето, нощните бдения, смяната на пелени и пронизителните писъци. Казаха й, че не е бивало да ражда деца и че била егоистичен и егоцентричен човек, щом имала нужда от време за себе си. Все още я обземаше гняв при мисълта за тези жени, които я осъдиха само защото не се чувстваше по абсолютно същия начин като тях. Защо да не могат всички да правят това, което е най-добро за тях, мислеше си тя, докато седеше на дивана с чаша червено вино и опитваше да се отпусне пред телевизора.

Скоро мислите й се насочиха към друга жена. Ева, майката на Неа. Можеше само да си представя каква тревога изпитва в момента. Ерика бе пратила съобщение на Патрик, за да го пита дали не може да помогне по някакъв начин. Би могла да помоли Кристина да дойде да гледа децата. Но той повтори, че вече са се събрали толкова хора, че няма нужда от повече доброволци, така че Ерика щяла да бъде по-полезна у дома при децата.

Не познаваше семейство Берг и никога не беше ходила в дома им. На няколко пъти си беше мислила да отиде там и да ги помоли да направи няколко снимки, за да може да опише мястото възможно най-точно в книгата си, но така и не го бе направила. Имаше достъп до стари снимки, така че знаеше как е изглеждало стопанството по времето на предишните собственици, но винаги беше по-добре да попиеш лично атмосферата, да видиш детайлите, да добиеш представа за живота в съответното място.

Беше поразпитала за семейство Берг и бе узнала, че са се преместили тук от Удевала, за да потърсят спокойствие на село. Добро място, където да расте дъщеря им. Ерика искрено се надяваше, че мечтата им ще се сбъдне; че скоро ще получи съобщение или обаждане от Патрик, който ще й каже, че са открили момиченцето в гората. Изплашено, изгубено, но живо. Но цялото й същество й казваше друго.

Завъртя чашата в ръката си. Наслаждаваше се на силното амароне, въпреки задушната вечерна жега. Лятно време повечето хора пиеха изстудено розе или бяло вино с кубчета лед. Но тя не обичаше нито бяло вино, нито розе, а пиеше само пенливи или силни червени вина, независимо от сезона. В същото време не усещаше никаква разлика между скъпо шампанско и евтина кава, така че разходите й за гориво бяха малки, както се шегуваше Патрик.

Рязко я обзеха угризения на съвестта, задето седи и си мисли за вино, докато в гората имаше изгубено, в най-добрия случай, четиригодишно момиченце. Но мозъкът й често работеше така. Беше твърде тежко да мисли за бедите, които могат да сполетят едно дете, така че подсъзнателно насочваше мислите си към по-банални и безсмислени теми. Но в момента майката на Неа не можеше да си позволи този лукс. Тя и мъжът й изживяваха истински кошмар.

Ерика се понадигна, остави чашата и вместо нея взе тефтера си, който стоеше на масата. През годините си бе създала навик винаги да има лист и химикалка под ръка. Често нахвърляше мислите и идеите, които й хрумваха, или съставяше списъци с нещата, които трябва да направи, за да може да продължи напред с работата по книгите си. И тъкмо това смяташе да стори сега. Всичките й инстинкти й казваха, че изчезването на Неа трябва да е свързано със смъртта на Стела. През последните седмици бе мързелувала, лятото и слънцето бяха надделели и тя не се бе захванала с книгата толкова усилено, колкото възнамеряваше. Но сега щеше да запретне ръкави. Ако се бе случило най-лошото, може би щеше да помогне с познанията си за стария случай. Може би щеше да открие връзката, в чието съществуване бе убедена.

Ерика погледна телефона си. Все още нямаше новини от Патрик. Тя хвана химикалката и започна трескаво да пише.