Камила Лекберг
Вещицата (4)

Случаят „Стела“

Търсиха момичето цяла нощ. Присъединяваха се все повече хора и Харалд ги чуваше как обикалят из гората. Полицията свърши добра работа и нямаше недостиг на доброволци. Семейството беше харесвано и всички познаваха малката госпожица с червеникаворусата коса. Тя беше от онези деца, които не се предаваха, преди да си ги дарил с усмивка, ако те срещнат в магазина.

Харалд страдаше заедно с родителите. Неговите собствени деца вече бяха големи, двама от синовете му участваха в издирването. Беше затворил пекарната, така и така нямаше много работа, летният сезон беше приключил и минаваше доста време между звънванията на звънчето над вратата. Само че сега би затворил дори ако пред пекарната имаше навалица. Свиваше му се сърцето само като си представеше ужаса, който преживяваха родителите на Стела.

Харалд мушкаше наслуки в храстите с един клон, който бе намерил на земята. Задачата им не беше лесна. Гората беше голяма и широка, но колко далеч всъщност можеше да стигне едно малко момиченце само̀? Ако изобщо се намираше в гората. Това беше само една от възможностите, които полицията разглеждаше. Лицето на малката беше навсякъде по новините. Спокойно можеше да са я завлекли в някой автомобил и сега да се намира далеч оттук. Но не можеха да си позволят да разсъждават така, в момента работата им беше да претърсят гората — той и всички останали, чиито стъпки и гласове чуваше през клоните.

За миг се спря и вдиша миризмата на гората. Понастоящем излизаше сред природата твърде рядко. Пекарната и семейството му бяха погълнали последните десетилетия, но когато беше млад, прекарваше много време навън. Обеща си отново да почне да го прави. Животът бе кратък. Последният ден беше едно непрестанно напомняне, че човек никога не знае кога нещата могат да поемат в съвсем различна посока.

Само преди няколко дни родителите на Стела вярваха, че знаят какво може да им предложи животът. Оставяха ежедневието да си тече, без твърде често да се спират, за да се насладят на това, което имат. Също като повечето хора. Едва когато се случеше, човек започваше да оценява всяка секунда, прекарана с тези, които обича.

Харалд отново закрачи, бавно, бавно, метър по метър. Малко по-напред между дърветата се мяркаше езерце. Имаха ясни указания какво да правят, ако открият вода. Трябваше да съобщят на полицаите, които щяха да претърсят водоема с куки или да извикат водолази, ако е много дълбоко. Езерото беше спокойно и гладко, с изключение на няколко еднодневки, които кацаха върху повърхността и разпръсваха мънички вълни. Харалд не виждаше нищо. Единственото, което можеше да се различни с просто око, беше един дънер, повален във водата от вятър или светкавица още преди години. Харалд се приближи и видя, че част от корените още са вкопани в пръстта. Покатери се внимателно върху дънера и направи няколко крачки, но отново не видя нищо. Просто гладка водна повърхност. После отмести бавно поглед към краката си. Тогава забеляза косата. Червеникаворусите кичури, които плуваха като извити водорасли в мътната вода.

* * *

Сана се спря насред супермаркета. През лятото обикновено държеше градинарския магазин отворен възможно най-дълго, но днес мислите не й даваха мира. За пръв път въпроси като „колко често трябва да се полива здравецът“ й звучаха глупаво.

Тръсна глава и се огледа. Днес Вендела си идваше и Сана искаше вкъщи да има от любимите й неща за ядене. Преди можеше и насън да изреди кои са те, но сега се меняха толкова често, колкото и цветът на косата й. Една седмица беше веган, на следващата ядеше само хамбургери, на третата беше на диета и гризеше моркови, докато Сана й опяваше, че трябва да се храни и че рискува да развие анорексия. Нямаше нищо постоянно, нищо не беше като едно време.

Дали Никлас имаше същите проблеми като нея? Редуваха се да гледат Вендела през седмица и това работеше добре от години. Но сега дъщеря им като че ли разбираше каква власт притежава. Ако не одобряваше храната, казваше, че при Никлас й харесва повече, а освен това той й разрешаваше вечерно време да се мотае с Нилс. Понякога Сана се чувстваше абсолютно изтощена и се чудеше как е могла да смята, че бебешкият период е изтощителен. Тийнейджърските години се бяха оказали сто пъти по-лоши.

Дъщеря й често й се струваше като чужд човек. Преди Вендела винаги й се караше, когато й се стореше, че Сана е пушила скришом в задния двор. Сана бе изслушала безброй лекции за здравословните рискове от пушенето. Напоследък обаче дрехите на дъщеря й миришеха на цигарен дим.

Сана огледа рафтовете. Накрая взе решение. Щеше да заложи на сигурно. Такос. Ако вземеше обикновена кайма и кайма от соя, щеше да се подсигури, в случай че Вендела беше във вегански период.

Самата Сана така и не бе преминала през тийнейджърската фаза. Порасна твърде бързо. Смъртта на Стела и всички ужаси, които се случиха след това, я изстреляха право към зрелия живот. Нямаше кога да мрънка за тийнейджърски проблеми. Нямаше родители, пред които да върти очи.

Запозна се с Никлас в гимназията по земеустройство. Заживяха заедно, когато Сана започна работа. След известно време забременя с Вендела, по-скоро инцидентно, ако трябваше да бъде честна. Вината, че между тях не се получи, не беше негова, а нейна. Никлас беше добър мъж, но тя така и не можа да го допусне до себе си. Отрано се беше научила, че боли твърде много да обичаш някого, независимо дали става въпрос за съпруг, или дъщеря.

Сана взе домати, краставица и лук и се отправи към касата.

— Сигурно си чула — каза Будил, докато маркираше продуктите, които Сана вадеше от количката.

— Не, какво да съм чула? — попита Сана, вдигна бутилката кола и я остави легнала върху лентата.

— За момичето!

— Кое момиче? — Сана слушаше с половин ухо. Вече съжаляваше, че е купила кола за Вендела.

— Онова, което изчезнало. От старото ви стопанство. — Будил не можеше да скрие вълнението в гласа си.

Сана замръзна по средата на движението, хванала в ръка пакета с настъргано сирене.

— Нашето стопанство? — попита тя, а ушите й започнаха леко да пищят.

— Да — каза Будил и продължи да маркира стоките, без да забележи, че Сана е спряла да ги слага върху лентата. — От стария ви имот е изчезнало четиригодишно момиче. Мъжът ми участва в живата верига в гората, събрали са страшно много хора.

Сана остави бавно пакета със сирене пред себе си. После тръгна към вратата. Продуктите останаха на касата. Чантата й също. Чу как Будил вика след нея.

* * *

Ана се облегна назад в стола и погледна Дан, който режеше една дъска. Беше решил, че точно сега, в най-голямата жега, е идеалният момент да се захване с проекта „нова веранда“. От три години говореха за това, но явно вече не търпеше отлагане. Ана предполагаше, че са се задействали родителските му инстинкти и Дан изпитва нужда да приведе дома им в идеално състояние, преди да се е родило бебето. Тя, от своя страна, бе започнала да подрежда всички гардероби вкъщи. Децата вече криеха любимите си дрехи, защото се страхуваха да не заминат към пункта за благотворителност.

Ана се усмихна на Дан, който се мъчеше в жегата. Осъзна, че за пръв път от много време всъщност се наслаждава на живота. Малката й фирма за интериорен дизайн може и да не беше готова да излезе на борсата, но много от капризните летовници, които имаха вили във Фелбака, редовно се обръщаха към нея. Ана дори бе започнала да отказва на някои клиенти, защото не смогваше. А и детето в корема й растеше бързо. Бяха решили да не питат за пола, така че засега работното име беше „бебето“. Другите им деца бяха особено ангажирани с въпроса за името, но с предложения като „Баз Светлинна година“, „Ракар Алекс“^[1] и „Дарт Вейдър“ не им помагаха особено. Една вечер Дан, леко кисело, беше цитирал Фреде от „Сулсидан“^[2]: „И двамата направихме по един списък с имена и избрахме първото име от списъка на Микан^[3]“. И то само защото Ана бе отхвърлила предложението му ако е момче, да го кръстят Брус на Брус Спрингстийн. Той самият не беше по-сговорчив. Твърдеше, че Филип звучи все едно бебето ще се роди с моряшко палто. Ето докъде я бяха докарали. До раждането оставаше само месец, а нямаха нито едно смислено предложение нито на момчешкия, нито на момичешкия фронт.

Но щяха да измислят нещо, помисли си Ана, когато Дан се запъти към нея. Мъжът й се наведе и я целуна по устата. Имаше солен вкус от потта.

— Прекарваш си добре, както виждам — каза той и я погали по корема.

— Да, всички деца са при приятели — каза тя и отпи от леденото кафе.

Знаеше, че според някои по време на бременността не трябва да се пие твърде много кафе, но все трябваше да се наслаждава на нещо, след като алкохолът и непастьоризираните сирена бяха забранени.

— Ох, днес на обяд щях да умра, докато гледах как сестра ми си седи и пие голяма чаша студено пенливо вино — изстена тя, а Дан я прегърна през рамо.

Беше седнал до нея и сега се облегна назад със затворени очи, наслаждавайки се на късното следобедно слънце.

— Скоро, скъпа — каза той и погали ръката й.

— След раждането ще се къпя във вино — каза тя с въздишка и също затвори очи. После си спомни, че заради хормоните по време на бременността имаше опасност да получи пигментни петна, затова изруга и си сложи широкополата шапка, която лежеше на масата. — По дяволите, човек дори не може да се пече — измърмори тя.

— А? — попита Дан лениво и Ана осъзна, че той е на път да задреме под слънчевите лъчи.

— Нищо, скъпи — каза тя, но внезапно почувства неустоимо желание да го изрита по пищяла просто защото той беше мъж и му се разминаваха всички болежки и лишения, свързани с бременността.

Беше адски несправедливо. А онези жени, които седяха и въздишаха замечтано колко красиво било да си бременна и какъв дар било, че на тях се пада да износват децата — искаше й се да ошамари и тях. Здраво.

— Хората са идиоти — измърмори тя.

— А? — повтори Дан, този път потънал още по-дълбоко в дрямката.

— Нищо — каза тя и дръпна кисело козирката над очите си.

За какво си беше мислила, преди Дан да я прекъсне? Да, точно така. Колко красив бе животът. И така си беше. Въпреки болежките и всичко останало. Ана бе обичана и обградена от семейството си.

Свали шапката си и обърна лице към небето. Нека й излязат пигментни петна. Животът беше твърде кратък, за да не се наслаждава на слънцето.

* * *

На Сам му се искаше да остане тук завинаги. Обичаше всичко това още от малък. Горещината на скалите. Бълбукането на водата. Крясъците на чайките. Тук можеше да избяга от всичко. Само да затвореше очи и всичко изчезваше.

Джеси лежеше до него. Усещаше топлината й. Тя бе истинско чудо. И беше чудо, че се появи в живота му точно сега. Дъщерята на Мари Вал. Иронията на съдбата.

— Обичаш ли родителите си?

Сам отвори едното си око и се взря в нея. Джеси лежеше по корем, подпряла брадичка на ръцете си, и гледаше към него.

— Защо питаш?

Въпросът беше личен. Познаваха се от толкова скоро.

— Никога не съм срещала баща си — каза тя и извърна поглед.

— Защо?

Джеси сви рамене.

— Всъщност не знам. Мама не искаше. Дори не съм сигурна, че знае кой е баща ми.

Сам се протегна колебливо и сложи длан върху предмишницата на Джеси. Тя не трепна, така че той не дръпна ръката си. В очите й се появи нов блясък.

— Ами ти, в добри отношения ли си с вашите? — попита Джеси.

Сигурността и спокойствието, които изпитваше допреди миг, се изпариха. Но разбираше защо Джеси му задава този въпрос и в известен смисъл й дължеше отговор.

Сам седна и се загледа в морето, преди да отговори.

— Баща ми, той… е войник. Случва се да отсъства с месеци. И понякога да донася войната у дома.

Джеси се наведе към него и облегна глава на рамото му.

— Той…?

— Не искам да говоря за това… не още.

— А майка ти?

Сам затвори очи и остави слънчевите лъчи да го стоплят.

— Тя е окей — каза накрая.

За секунда се замисли за това, за което не биваше да мисли, и стисна клепачите си още по-здраво. Извади от джоба си пакета цигари, който носеше със себе си. Взе две, запали ги и даде едната на Джеси.

Обзе го спокойствие, шумът в главата му затихна, димът потисна спомените. Наведе се напред и целуна Джеси. Първоначално тя се вдърви. От страх. От неопитност. После Сам усети как устните й омекнаха и тя го допусна до себе си.

— О, колко са сладки!

Сам се сепна.

— Вижте влюбените гълъбчета.

Нилс слизаше небрежно по скалите, следван от Басе и Вендела. Както винаги. Тримата като че ли не можеха да съществуват един без друг.

— Какво имаме тук?

Нилс седна съвсем близо до тях и се втренчи в Джеси, която придърпа горнището на банския си.

— Приятелка ли си имаш, Сам?

— Казвам се Джеси — каза тя и протегна ръка, но Нилс я игнорира.

— Джеси? — обади се Вендела зад него. — Ти си дъщерята на Мари Вал.

— Аха, дъщерята на старата дружка на майка ти. Холивудската звезда — допълни Нилс.

Вече гледаше Джеси очаровано, а тя продължаваше да дърпа горнището на банския си. Сам искаше да я защити от погледите им, да я прегърне и да й каже да не им обръща внимание. Вместо това се пресегна към тениската й.

— Да, не е толкова странно, че тези двамата са се открили — каза Басе и сръчка Нилс с лакът.

Имаше висок, женски фалцет, но никой не смееше да го закача заради него, защото щеше да си навлече гнева на Нилс. В действителност се казваше Босе, но още в средните класове накара всички да му викат Басе, защото звучеше по-готино.

— Вярно, не е толкова странно — каза Нилс и отмести погледа си от Джеси към Сам.

Изправи се, а в очите му проблесна онова пламъче, което винаги караше стомахът ти да се свие. Сякаш кроеше някоя гадория. Но този път се обърна към Вендела и Басе и каза:

— Гладен съм като вълк. Да тръгваме.

Вендела се усмихна на Джеси.

— Скоро ще се видим.

Сам се загледа учудено след тях. Какво ставаше тук?

Джеси се наведе към него.

— Кои бяха тези? — попита тя. — Бяха странни. Приятни, но странни.

Сам поклати глава.

— Не са приятни. Ни най-малко.

Извади мобилния телефон от джоба си. Отвори галерията и се разтърси из клипчетата. Знаеше защо го бе запазил — за да му напомня какво някои хора могат да причиняват на другите. На него. Но не беше възнамерявал да го показва на Джеси. Бяха го виждали предостатъчно хора.

— Качиха го в Снапчат миналото лято — каза той и подаде телефона на Джеси. — Успях да го сваля, преди да изчезне.

Сам погледна настрани, когато Джеси пусна клипчето. Нямаше нужда да го гледа. Достатъчно беше да чуе гласовете и всичко отново се разиграваше пред очите му.

— Ама че си кекав! — каза Нилс гръмогласно от екрана. — Като някакво девойче. Плуването ще ти се отрази добре.

Нилс беше тръгнал към лодката на Сам, която беше вързана недалеч от мястото, където се намираше в момента.

— Можеш да доплуваш до Фелбака. Ще натрупаш малко мускули.

Вендела се смееше и снимаше всичко. Басе тичаше до Нилс.

Нилс хвърли въжето в лодката, сложи крак на носа и натисна. Малката дървена лодка се отдели бавно от острова, но след няколко метра я подхванаха теченията и тя започна да се отдалечава все по-бързо.

Нилс се обърна към камерата и се ухили широко.

— Хайде, приятно плуване.

После клипчето свърши.

— Мамка му — каза Джеси. — Мамка му.

Погледна Сам с лъщящи очи.

Той сви рамене.

— Преживявал съм и по-лоши неща.

Джеси измига няколко сълзи. Сам подозираше, че на нея също са й се случвали по-лоши неща. Сложи ръка на рамото й и усети как тя трепери. Но също така почувства връзката помежду им. Това, което ги обединяваше.

Някой ден щеше да й покаже бележника си. Да сподели с нея мислите си. Големия си план. Някой ден щеше да им даде да се разберат, на всички.

Джеси обви ръце около шията му. Излъчваше прекрасна миризма на слънце, пот и марихуана.

* * *

Ставаше късно, но навън още имаше светлина, като спомен от слънцето, което цял ден бе светило от ясносиньото небе. Ева гледаше към двора, където сенките ставаха все по-дълги. Студени длани сграбчиха сърцето й, когато прозрението започна да се оформя в ума й. Спомняше си как Неа винаги бързаше да се прибере много преди да се е стъмнило.

Сега отвън постоянно минаваха хора. Гласовете се смесваха с лая на кучетата, които обикаляха в гората и търсеха. Ледените пръсти отново стиснаха сърцето й.

Възрастният полицай, Йоста, влезе през входната врата.

— Дойдох само за чаша кафе, после пак отивам в гората.

Ева се изправи, за да му налее. През последните часове бе сварила безкрайно количество.

— Още нищо ли? — попита тя, макар да знаеше отговора.

Ако той бе научил нещо, щеше да й каже направо. Не да я моли за кафе. Но имаше нещо успокоително в това да зададе въпроса.

— Не, но в издирването се включиха много хора. Като че ли цяла Фелбака е дошла да помогне.

Ева кимна и опита да овладее гласа си.

— Да, хората са фантастични — каза тя и отново потъна в стола си. — Петер също търси, не можах да го задържа вътре.

— Знам — каза Йоста и седна срещу нея. — Засякох го с една от групите.

— Какво… — Гласът й секна. — Според теб какво се е случило?

Не смееше да погледне Йоста. Различни варианти, кой от кой по-лош, постоянно се въртяха в мислите й и се бореха за вниманието й, но щом опиташе да улови някой от тях и да го проумее, изпитваше такава болка, че оставаше без въздух.

— Няма смисъл да предполагаме каквото и да било — каза Йоста нежно и се протегна напред. Сложи набръчканата си ръка върху нейната и спокойствието му постепенно я стопли.

— Няма я от толкова време.

Йоста стисна ръката й.

— Лято е и навън е топло, няма да измръзне. Чисто и просто гората е голяма и ще ни трябват часове, за да я претърсим. Ще я намерим, тя ще е стресната и изплашена, но няма да й има нищо сериозно, окей?

— Само че… с другото момиче не е станало така.

Йоста дръпна ръката си и отпи бавно от кафето.

— Оттогава са минали трийсет години, Ева. Друг живот, друго време. Чисто съвпадение е, че живеете на същото място, както е чисто съвпадение, че дъщеря ви е на същата възраст. Четиригодишните се губят. Любопитни са, а доколкото разбирам, дъщеря ви е смела и своенравна млада госпожица, така че може би не е чудно, че в крайна сметка не е устояла на изкушението да се отправи на експедиция в гората. Не се е получило така, както си го е представяла, но всичко ще се нареди. Имаме много доброволци.

Той се изправи.

— Благодаря за кафето, сега ще се връщам обратно. Ще продължим издирването през цялата нощ, но би било добре, ако опиташ да поспиш малко.

Ева поклати глава. Как би могла да спи, докато Неа е някъде навън?

— Да, така си и мислех — каза Йоста. — Но все пак трябваше да ти го кажа.

Ева видя как вратата се затваря след него. Отново остана сама. Сама с мислите си и със студените пръсти, хванали сърцето й.