Камила Лекберг
Вещицата (13)

Случаят „Стела“

Лейф опита да си събере мислите, преди да влезе в малката конферентна зала. Беше логично. И в същото време не беше. Убеди го най-вече спокойствието на Мари. Гласът й не трепна, когато си призна.

Мари беше дете, никога не би могла да заблуди опитен полицай като него. Как би могло едно дете да излъже за нещо такова? Вярваше й дори само заради абсурдността на подобна мисъл. Тя разказа всичко, от началото до края, спокойно и обективно, докато майка й плачеше и виеше, а баща й крещеше да замълчи и да не казва нищо повече.

Стъпка по стъпка Мари преразказа какво се е случило. Буцата в стомаха на Лейф натежаваше все повече. Слушаше тънкия й момичешки глас, гледаше ръцете й, отпуснати в скута, виждаше как слънцето огрява русата й коса. Беше ужасно трудно да си представи, че някой, който изглежда като ангел, може да извърши такава злина. Но не се съмняваше, че е вярно. Сега оставаше само да нареди последните останали парченца от пъзела. Всъщност парченцето беше само едно.

— Извинете, че се наложи да чакате — каза той и затвори вратата след себе си.

Коге кимна отсечено и сложи тежка ръка върху рамото на дъщеря си.

— Тази работа започва да ни омръзва — каза Хариет и поклати глава.

Лейф се прокашля.

— Току-що говорих с Мари — каза той.

Хелен вдигна бавно глава. Погледът й беше леко премрежен, сякаш тя се намираше някъде другаде.

— Мари призна, че вие сте го извършили.

Коге ахна, а Хариет сложи ръка на устата си. За миг на Лейф му се стори, че вижда изненада и в очите на Хелен. Но впечатлението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило, и впоследствие той не беше сигурен дали изобщо е видял нещо.

Тя помълча няколко секунди, после кимна.

— Да, ние бяхме.

— Хелен!

Хариет протегна ръка, но Коге стоеше неподвижно. Лицето му беше като маска.

— Трябва ли да извикаме адвокат? — попита той.

Лейф се поколеба. Искаше да стигне до дъното на историята, но те имаха права и не можеше да им откаже.

— Ваше право е, ако искате — каза той.

— Не, искам да отговоря на въпросите — каза Хелен и се обърна към баща си.

Между тях като че се разиграваше тиха война и за изненада на Лейф, Хелен излезе победител. Тя се обърна към него.

— Какво искаш да знаеш?

Той я разпита по всички основни точки от показанията на Мари. Понякога Хелен просто кимаше, а той й напомняше, че трябва да отговори с думи заради диктофона. Тя демонстрираше същото спокойствие като Мари и Лейф не знаеше как да подходи. През годините беше разпитвал много хора, извършили престъпления. От крадци на колела през побойници до една жена, която беше удавила новороденото си дете във ваната. Те показваха широк спектър от чувства. Гняв, мъка, паника, ярост, отчаяние. Никога обаче не му се бе случвало да разпитва заподозрян, който се държи напълно неутрално. Какво остава пък за двама. Зачуди се дали това се дължи на факта, че са деца. Може би бяха твърде малки, за да имат отношение към стореното от тях. Хладнокръвието, с което разказваха ужасяващата си история, трябваше да се дължи на нещо различно, а не чисто и просто на зла природа.

— Значи сте отишли да се изкъпете? Мари каза, че е трябвало да измиете кръвта.

Хелен кимна.

— Да, вярно е. Бяхме изцапани с кръв и трябваше да се изкъпем.

— Нямаше ли кръв и по дрехите ви? Как я махнахте?

Тя прехапа устни.

— Успяхме да изтъркаме повечето петна с вода. После дрехите изсъхнаха бързо на слънцето. А мама и татко не са ме оглеждали, когато се прибрах. Отидох бързо в стаята си и се преоблякох преди вечеря, а дрехите хвърлих в пералнята.

Зад нея Хариет плачеше, закрила лицето си с длани. Хелен не я поглеждаше. Коге все още седеше като вкаменен. Изглеждаше, сякаш е остарял с двайсет години.

По небивалото си спокойствие Хелен все повече приличаше на Мари. Вече не изглеждаха като странна двойка. Маниерите им бяха еднакви, говореха по един и същи начин, а погледът на Хелен напомняше на този на Мари. В очите й не се четеше нищо. Единствено спокойна празнота.

За миг Лейф настръхна, гледайки детето пред себе си. Беше се случило нещо, което щеше да отеква години наред, може би до края на живота им. Отговорите, които получи, пораждаха други, още по-големи въпроси. Въпроси, които никога нямаше да му дадат мира. Хелен го гледаше с бездънни, стъклени очи.

— Ще ни пратят на едно място, нали? Ще бъдем заедно?

Лейф не отговори. Просто се изправи и излезе в коридора. Изведнъж усети, че му е трудно да диша.

* * *

Скалата под него беше гладка, но въпреки това Карим не успяваше да застане удобно. Днес слънчевите лъчи бяха особено горещи, но той от време на време настръхваше. Трябваше да научи толкова много странни думи наведнъж, че свят му се завиваше. Левентик, румпел, фордевинд, бакщаг, бейдевинд. Посоките вече не бяха просто ляво и дясно, а ляво и дясно на борд. Още нямаше десет часа, а той се чувстваше изтощен.

— Ако попаднете в левентик, това означава, че вятърът идва откъм носа. The front of the boat, право срещу вятъра. The wind.

Бил жестикулираше бурно и смесваше шведски и английски, същевременно Фарид превеждаше на арабски. За щастие, останалите изглеждаха също толкова объркани, колкото се чувстваше Карим. Бил сочеше лодката, до която беше застанал, и подръпваше платната оттук и оттам, но Карим си мислеше най-вече колко ужасно малко и нестабилно изглежда коритото в сравнение с голямото синьо море. И най-малкият повей на вятъра би го преобърнал и тогава всички щяха да се озоват във водата.

Защо ли се беше захванал с това? Всъщност знаеше отговора. Това беше възможност да влезе в шведското общество, да опознае шведите и нравите им и може би да сложи край на недоверчивите погледи.

— В левентик вятърът не опъва платното и лодката стои неподвижно. — Бил илюстрира думите си, като разтърси платното. — Трябват ви поне трийсет градуса, thirty degrees, спрямо посоката на вятъра, за да наберете скорост. А скоростта е хубаво нещо, защото ще се състезаваме!

Той размаха ръце.

— We must find the fastest way for the boat. Use the wind.^[1]

Карим кимна, без да знае защо. Вратът му започна да пари и той се обърна. На една скала недалеч от тях седяха трима тийнейджъри и ги зяпаха. Едно момиче и две момчета. Нещо в тях обезпокои Карим и той насочи вниманието си обратно към Бил.

— Ъгълът на платното спрямо вятъра се наглася, като човек дърпа и отпуска шкотите. Това са въжетата, закрепени за платното или платната.

Бил дръпна това, което досега Карим бе наричал ремък, и платното се опъна. Имаха толкова много за учене, никога нямаше да се справят за такъв кратък период. Ако изобщо се справеха.

— За да се насочи лодката срещу вятъра, без човек да попадне в левентик, трябва да се лавира. Това е като криволичене.

Фарид въздъхна до него.

— Like zigzag — каза Бил и отново използва ръцете си, за да покаже какво има предвид. — You turn the boat and then turn it again, back and forth.^[2] Тези маневри се наричат повороти.

Бил отново посочи лодката.

— Мислех си днес да дойдете с мен един по един, докато плавам. Само кратък курс, колкото да добиете представа за какво става дума.

Той посочи лодките, които се намираха малко встрани от тях. Когато се събраха сутринта, Бил им обясни, че се наричат динги „Лазер“. Изглеждаха непонятно малки.

Бил се усмихна на Карим.

— Мислех да започнем с теб, Карим, а после да продължим с теб, Ибрахим. Останалите може да разгледате тези шаблони с понятията, за които говорих. Намерих ги в нета на английски, така че ще започнем с тях, а постепенно ще научите и шведските термини. Окей?

Хората наоколо закимаха, но Карим и Ибрахим се спогледаха ужасено. Карим си спомняше пътуването от Истанбул до Самос. Морската болест. Разлюлените вълни. Лодката пред тях, която се обърна. Писъците на хората. Удавниците.

— Ето ти спасителна жилетка — каза Бил весело, без да подозира за бурята, която бушуваше вътре в Карим.

Карим навлече жилетката, която бе толкова различна от онази, за която бе платил прескъпо преди пътуването по море.

Вратът му отново започна да пари. Тримата тийнейджъри продължаваха да ги наблюдават. Момичето се кискаше. На Карим не му хареса погледът на русия младеж. Устоя на импулса да каже нещо на останалите, но те и без това бяха достатъчно напрегнати.

— Ето — каза Бил. — Само да проверим дали сте си сложили спасителните жилетки правилно и можем да тръгваме!

Той дръпна ремъците и кимна одобрително. После забеляза нещо зад Карим и се засмя.

— Я виж ти, младежите са дошли да окажат подкрепа! — възкликна Бил и махна на тийнейджърите. — Елате тук, банда!

Тримата тийнейджъри слязоха от скалите и тръгнаха към тях. Колкото повече се приближаваха, толкова повече погледът на русокосото момче караше Карим да настръхва.

— Това е синът ми Нилс — каза Бил и сложи ръка на рамото на младежа с мрачния поглед. — А това са приятелите му Вендела и Басе.

Приятелите на сина протегнаха ръце да се здрависат, но Нилс просто се взираше в тях.

— Хайде, поздрави ги — каза Бил и сръчка сина си.

Карим му подаде ръка. След няколко дълги секунди Нилс извади своята от задния си джоб и стисна тази на Карим. Дланта му беше ледена. Погледът му беше още по-студен. Изведнъж морето се стори на Карим като топло и гостоприемно убежище.

* * *

Хелен прехапа бузи, както правеше винаги, когато беше съсредоточена. Завъртя се върху малката табуретка. Ако направеше твърде широка крачка, щеше да падне. Нямаше да се удари, но щеше да обезпокои Джеймс, който четеше вестник.

Подреждаше бурканите и кутиите върху горния рафт на кухненския шкаф, като гледаше етикетите да сочат навън. Погледът на Джеймс изгаряше гърба й. Въздишката му, когато отвори шкафа, беше достатъчна, за да накара стомахът й да се свие. Но ако Хелен наредеше всичко на момента, щеше да избегне наказанието.

Беше се научила да живее с Джеймс. Беше свикнала с манията му за контрол и с настроенията му. Нямаше алтернатива, Хелен го знаеше. Беше така изплашена през първите години, но после се появи Сам. Тогава спря да се бои за себе си, страхуваше се единствено за него. Повечето майки се ужасяваха от момента, когато децата им ще напуснат дома. Хелен обаче с нетърпение броеше секундите до деня, когато Сам най-накрая щеше да бъде свободен. В безопасност.

— Добре ли е така? — попита тя и се обърна към масата.

Закуската отдавна беше отсервирана, съдомиялната бръмчеше тихо, а всички повърхности искряха.

— Става — каза той, без да вдига поглед от вестника.

Беше започнал да използва очила за четене. Хелен остана някак си изненадана от откритието, че той може да има слабости. За него безпогрешността — както неговата собствена, така и на хората около него — беше въпрос на чест. Ето защо Хелен се притесняваше за Сам. В нейните очи той беше съвършен. Но още като бебе разочарова баща си. Беше чувствителен, внимателен и тревожен. Искаше да играе спокойни игри, не се катереше на високо, не тичаше бързо, не му харесваше да се боричка с другите момчета, а предпочиташе да седи в стаята си с часове и да създава въображаеми светове с играчките си. Като по-голям обичаше да разглобява разни неща и после да ги сглобява. Стари радиоапарати, касетофони, дори един телевизор, който откри в гаража — можеше да разглоби и сглоби всичко. Странно, но Джеймс не възрази срещу този му интерес. Може би заради педантичността и чувството си за ред, той остави Сам да се занимава с джаджите си в гаража. Това поне беше нещо, което разбираше.

— Какво друго искаш да се свърши днес? — попита тя, след което слезе от табуретката и я остави на мястото й в късия край на кухненския остров. Подравни я спрямо другата табуретка, оставяйки около десет сантиметра между тях, така че всичко да е симетрично.

— В пералното помещение имаше пране. И панталоните ми бяха нескопосано изгладени, ще трябва да ги повториш.

— Окей — каза тя и сведе глава.

Най-добре беше да изглади и всичките му ризи, както е тръгнала.

— Днес ще пазарувам — каза Хелен. — Искаш ли нещо, освен обичайното?

Джеймс прелисти вестника. Все още четеше „Бохусленинген“, значи му оставаха „Дагенс Нюхетер“ и „Свенска Дагбладет“. Винаги ги четеше в този ред. Първо „Бохусленинген“, после „ДН“ и накрая „Свенска“.

— Не, няма нужда — каза той и все пак вдигна глава. — Къде е Сам?

— Отиде с колело до града. Имаше среща.

— С кого?

Джеймс я гледаше над ръба на очилата си.

Хелен се поколеба.

— Името й е Джеси.

— „Й“? Значи момиче? Кои са родителите й?

Джеймс остави вестника в скута си, а в очите му се появи онзи познат блясък. Хелен си пое дълбоко дъх.

— Той самият не ми е казал нищо, но чух, че са го видели с дъщерята на Мари.

Джеймс вдиша и издиша овладяно няколко пъти, преди да каже:

— Мислиш ли, че това е особено подходящо?

— Ако искаш да му кажа да не се среща с нея, ще го направя. Или ако предпочиташ, ти говори с него.

Хелен можеше единствено да гледа в краката си. Стомахът й пак се сви на топка. Изведнъж изскочиха толкова много неща, които трябваше да си останат в далечното минало.

Джеймс отново разтвори вестника.

— Не. Няма да се месим. Засега.

Сърцето й препускаше, а тя не можеше да направи нищо. Не беше сигурна дали Джеймс е взел правилното решение. Но не зависеше от нея. Още от онзи ден преди трийсет години нищо не зависеше от нея.

* * *

— Докъде стигна с жалбите? Мислиш ли, че има нещо, което да си струва да се провери?

Патрик кимна към Аника, която поклати глава.

— Не, с изключение на човека, който е снимал на плажа, не успях да намеря нищо, което да има каквато и да е връзка с насилие над деца или нещо подобно. Но още не съм прегледала цялата купчина.

— За какъв период става дума?

Йоста си взе филия хляб и започна да я маже с масло. Аника бе съобразила да донесе храна, понеже се досети, че тази сутрин всички ще бързат да се появят в управлението и ще пропуснат закуската у дома.

— Разглеждам жалбите от май месец насам, както говорихме. Искате ли да се върна още по-назад?

Тя погледна Патрик, който поклати глава.

— Не, засега ще почнем оттам. Но ако не намериш нищо, свързано с деца, ще трябва да разширим кръга и да прегледаме жалбите за изнасилвания и сексуални посегателства.

— Но разполагаме ли изобщо с нещо, което да сочи, че убийството е имало сексуален мотив? — попита Паула и отхапа от сандвича си със сирене и шунка.

Ернст седеше до нея с умолителен поглед, но тя не му обърна внимание. Той започваше да затлъстява от всички сладки, които му даваше Мелберг.

— Педерсен още не е готов със съдебномедицинското изследване, така че не знаем. Но Неа е открита гола, а при убийства на деца най-често имаме или сексуални подбуди… или… — Той се поколеба.

Йоста му помогна, като допълни:

— Или виновният е някой близък.

— Да, какво мислиш по този въпрос? — попита Паула и избута Ернст, който опитваше да облегне муцуна на коленете й.

— Казах го и преди, много ми е трудно да си представя, че родителите на Неа биха могли да имат нещо общо. Но не мога да се закълна. Ако си бил полицай достатъчно дълго, научаваш, че нищо не е изключено.

— Да кажем, че не считаме тази хипотеза за основната, по която трябва да работим — каза Патрик.

— Така е, струва ми се, че не можем да пренебрегнем връзката с убийството на Стела — каза Мартин. — Въпросът е как да подходим. Оттогава е минало много време.

Той се изправи, взе каната с кафе и напълни чашите на масата.

— Вчера сте се срещнали с Хелен — каза Патрик. — Днес аз ще отида при нея, а вие можете да говорите с Мари, става ли? Искам да знам какви алибита имат.

— Но за кой времеви период? — вметна Паула. — Дори не знаем дали Неа е изчезнала сутринта, както си мислят родителите. Не са я виждали, откакто си е легнала, възможно е да е била отвлечена през нощта.

— Как обаче би могло да се случи? — попита Мартин и седна. — Има ли следи от взлом?

— Мога да попитам родителите й дали някой е могъл да влезе през нощта, без да забележат — предложи Йоста. — Лятото е горещо, много хора спят с отворени прозорци.

— Добре, Йоста, заеми се с това — каза Патрик. — Паула, имаш право, трябва да проверим алибитата им още от неделя вечерта.

— Окей, значи ще отидем при Мари и ще видим какво ще ни каже.

— Говорете и с дъщеря й — каза Патрик. — Ако си спомням правилно, тя се казва Джеси и е тийнейджърка. А пък аз се надявам да се видя не само с Хелен, ами и със сина й Сам, както и със съпруга й, онзи войник на ООН, който изглежда така, сякаш яде бодлива тел за закуска.

Патрик се изправи, за да прибере млякото в хладилника, преди да се е развалило в жегата. В кухнята нямаше климатик, само един стар вентилатор, и в малката жълта стая беше почти нечовешки горещо, въпреки че прозорецът бе отворен широко.

— Някой виждал ли е Мелберг, между другото? — попита той.

— Вратата на кабинета му е затворена и никой не отговори, когато почуках. Предполагам, че още спи дълбоко — каза Йоста с крива усмивка.

Вече никой нямаше сили да се дразни от Мелберг. Стига да си спеше кротко в кабинета, останалите можеха да си вършат работата на спокойствие.

— Чувал ли си се с Турбьорн или Педерсен? — попита Паула.

— Да, вчера се обадих и на двамата — отговори Патрик. — Както обикновено, Турбьорн не пожела да говори, преди екипът му да е готов с всичко. Но ми прати техническия доклад от случая „Стела“. А след известни увещания Педерсен разкри, че Неа е имала рана на тила. Не знам какво може да означава това, но поне е нещо.

— Възможно ли е Хелен и Мари да са невинни? — попита Паула и се обърна към Йоста. — Или някоя от тях отново е извършила убийство?

— Не знам — каза Йоста. — Преди бях напълно убеден във вината им. Но след като чух, че Лейф се е съмнявал, започвам и аз да се чудя. А и отново да имат мотив да убият малко момиче трийсет години по-късно… Никак не ми звучи вероятно.

— Може да е имитатор — каза Мартин и развя ризата си, за да се охлади малко. Рижавата му коса беше полепнала по главата му.

— Да, в момента не може да изключим никой вариант — каза Йоста и сведе поглед към масата.

— Как върви издирването на протоколите от старите разпити, както и на всички останали материали от разследването? — попита Патрик.

— Работя по въпроса — каза Аника. — Но знаеш как стоят нещата с архивите тук. Има преместени документи. Има изчезнали документи. Има унищожени документи. Но не съм се отказала, ако е останала дори една-единствена бележчица от случая, ще я намеря. — Тя се усмихна накриво.

— Между другото, попита ли жена си? Тя е по-добра от нас в изравянето на стари материали.

— Благодаря, известно ми е — каза Патрик и се засмя. — Получих достъп до всичко, с което разполага към момента, но става дума главно за копия от вестникарски статии, не е могла да се добере до документите от разследването.

— Ще продължа да търся — каза Аника. — Ако намеря нещо, веднага ще се обадя.

— Отлично. Е, имаме работа за днес — каза Патрик и усети как отново му се свива сърцето. Искаше да остане безпристрастен, но беше трудно. На границата с невъзможно.

Откъм вратата прогърмя глас.

— Аха, седите си тук и си пиете кафе най-спокойно! — викна Мелберг, зяпнал сънено насреща им. — За щастие, поне някой тук работи. Хайде, Ернст! Време е стопанинът да им покаже как се прави.

Ернст се понесе щастливо след господаря си, а останалите чуха как Мелберг затрополи по коридора, след което тресна вратата на кабинета си. Вероятно за да продължи сутрешната дрямка в стола си. Никой не си направи труда да коментира. Очакваше ги работа.

* * *

Джеси се наслаждаваше на спокойствието, което я обземаше, докато слуша равномерното дишане на Сам. Не беше свикнала да се чувства уверена в себе си и някой да я забелязва. Завъртя се в леглото, като се надяваше, че няма да обезпокои Сам. Но той просто я прегърна още по-силно. Изглежда, нищо, което правеше Джеси, не можеше да го смути.

Тя бръкна под черната му тениска и внимателно погали корема му. Странно беше да бъде толкова близо до друг човек. До момче. Да го пипне, да го докосне, без той да я отхвърли с подигравателен коментар.

Джеси се размърда и вдигна леко глава. Загледа се в него. В изразените скули, в нежните устни. В дългите, черни мигли.

— Бил ли си с момиче? — попита тя тихо.

Той примигна, но отново затвори очи.

— Не — каза накрая. — Ти била ли си с момче?

Тя поклати глава и отърка брадичка в гърдите му. Не искаше да мисли за унизителното време в пансиона в Лондон тази пролет. За един кратък, прекрасен миг Джеси повярва, че Паскал я желае. Той беше син на френски дипломат и бе толкова красив, че дъхът й спираше, като го погледне. Паскал започна да й пише. Пращаше й пленителни, сладки съобщения. После я покани на училищните танци, а Джеси едва успяваше да заспи нощем, защото не спираше да си мисли как ще зяпнат всички, когато двамата се появят ръка за ръка. Продължиха да си пишат, а той все повече я примамваше да излезе от черупката си. Флиртуваха, шегуваха се, приближаваха границата на забраненото.

Една вечер я помоли да му прати снимка на гърдите си. Каза, че иска да заспи с образа им в съзнанието си, че Джеси има най-красивия бюст на света и че той копнее да го погали. Така че тя вдигна блузата си и снима гърдите си, без сутиен, напълно разголени.

На следващия ден снимката вече беше разпространена из цялото училище. Всички знаеха какво е планирал Паскал, какъв капан й е поставил. Беше писал съобщенията заедно с приятелите си. На Джеси й се прииска да умре. Да изчезне от повърхността на земята.

— Не — каза тя. — Никога не съм била с момче.

— Постъпили сме мъдро и сме чакали правилния човек — каза Сам нежно и обърна лице към нейното.

Сините му очи я наблюдаваха и тя знаеше, че може да му се довери. Те бяха като ветерани, които са участвали в една и съща война, и нямаха нужда от думи, за да предадат на другия какво са преживели. Постъпките на майките им бяха белязали живота и на двама им.

— Знаеш ли, че почти не знам какво е станало тогава? Преди трийсет години.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сам и повдигна глава. — Съвсем нищо ли?

— Знам това, което може да се намери в Гугъл. Но има много неща, които не ги пише в интернет. А не съм питала мама… с нея не може да се говори за това.

Сам погали косата й.

— Може би мога да ти помогна. Искаш ли?

Джеси кимна. Облегна глава на гърдите му и остави приспиващото спокойствие да я изпълни.

— Още една година и ще се приключи — каза Сам.

С училището. Джеси знаеше за какво говори, без да го е казал. Толкова си приличаха.

— Какво ще правиш тогава?

Той сви рамене.

— Не знам. Не искам да зациклям като хамстер във въртележка. Да тичам без прекъсване и да не постигам нищо.

— Искам да пътувам по света — каза Джеси и уви здраво ръце около него. — Да взема колкото багаж се побира в една раница и да тръгна накъдето ми се прииска.

— Не можеш да го направиш, преди да си станала на осемнайсет. Остава ни ужасно много време до пълнолетието. Не знам дали ще издържа толкова дълго.

— Какво имаш предвид? — каза Джеси.

Сам извърна глава.

— Нищо — каза той. — Нищо нямам предвид.

Джеси искаше да каже още нещо, но вместо това продължи да го гали по корема, сякаш така можеше да изглади буцата вътре. Знаеше, че е там, защото това бе същата буца, която тя самата вечно носеше в себе си.

Усети нещо под пръстите си и вдигна тениската на Сам.

— Какво е това? — попита тя и погали кръглия белег.

— Белег от изгаряне. Седми клас. Басе и няколко други момчета от класа ме държаха, а Нилс ме изгори с цигара.

Джеси затвори очи. Нейният Сам. Искаше да излекува всичките му рани.

— А това?

Тя бе плъзнала ръка към гърба му и го побутна леко, така че той да се обърне настрани. По гърба му имаше дълги, неравномерни линии.

— Пак ли Нилс?

— Не. Баща ми. Коланът. Когато учителят по физическо ме попита, излъгах, че съм се одрал на бодлив храст. Не мисля, че ми повярва, но не проучи въпроса. Никой не смее да се ебава с Джеймс. След този случай обаче, баща ми поне загря, че не трябва да прави нищо, което оставя следи. А преди три години изцяло се отказа от този вид наказания, не знам защо.

— Имаш ли и други белези? — попита Джеси, проследявайки очаровано линиите по гърба му.

Нейните собствени белези бяха отвътре. Но това не означаваше, че я болят по-малко от оставените от колана, раздиращ кожата.

Сам седна на леглото. Нави крачолите на панталоните си до над коленете. И по тях имаше белези. Джеси протегна ръка и ги погали. Кожата под върховете на пръстите й беше неравна.

— От… от какво са?

— Трябваше да седя коленичил на пода. Върху кристална захар. Не звучи особено неприятно, но повярвай ми, боли. И оставя белези.

Джеси се наведе и целуна коленете му.

— Други?

Той се обърна с гръб към нея и смъкна леко панталоните си.

— Виждаш ли?

Виждаше. Още един кръгъл белег, но този не приличаше на изгорено.

— Химикалка. Прекрасният стар номер — слагаш остра химикалка на стола точно когато някой се кани да седне. Влезе няколко сантиметра под кожата ми. И се счупи. Съучениците ми се разсмяха толкова бурно, че си помислих, че ще се напикая.

— Мамка му — каза Джеси.

Не искаше да знае повече. Не искаше да вижда още. Усещаше своите собствени невидими белези твърде силно и нямаше сили да гледа видимите белези на Сам. Наведе се напред. Целуна прободеното място. Избута го внимателно по гръб и свали бавно панталоните му, без да смее да го погледне. Чу как дишането му се промени, стана по-тежко. Целуна го нежно по ханша, по бедрата, погали главата му. Потръпна за миг, мислейки си за снимката, която Паскал разпространи, както и за унизителните седмици след това. После отвори уста и прогони спомените. Сега не беше там. Беше тук. Със сродната си душа. С момчето, което щеше да заличи всичките й белези.

* * *

— По дяволите, колко е горещо — възкликна Мартин, запъхтян като куче, докато вървяха към полицейския автомобил. — Не се ли потиш?

Паула се засмя и поклати глава.

— Аз съм от Чили. Това тук е нищо.

— Но ти почти не си живяла там — засмя се Мартин, бършейки потта от челото си. — Ти си не по-малко тукашна, отколкото аз.

— Никой не може да се мери с теб, Мартин. Не познавам по-голям швед от теб.

— Казваш го като нещо лошо — усмихна се Мартин, отвори вратата на колата и влезе, но веднага след това излезе. — Колко сме глупави, тя сигурно е в студиото.

— Да, разбира се — каза Паула и поклати глава. — То е на един хвърлей оттук.

— Сигурно ще е интересно да го видим отвътре — каза Мартин и тръгна към индустриалната зона, където се снимаше филмът за Ингрид Бергман.

— Не мисля, че е толкова впечатляващо, колкото си представяш.

Мартин се обърна и намигна закачливо на Паула, на която й беше трудно да поддържа неговото темпо.

— Ще видим. Във всеки случай ще е вълнуващо да се срещнем с Мари Вал. Доста е красива за възрастта си.

Паула въздъхна.

— Като заговорихме за жени — каза тя, — как върви с онова момиче?

Мартин усети как се изчервява.

— Просто си поприказвахме за няколко минути на детската площадка. Дори не знам как се казва.

— Но ми звучиш, сякаш сте си допаднали.

Мартин простена. Познаваше Паула и знаеше, че тя няма да смени темата току-така. Колкото повече се притесняваше той, толкова по-забавно й беше.

— Ами…

Мартин търсеше трескаво някакъв остроумен коментар, но без успех.

— Стига — каза накрая и поклати глава. — Време е за работа.

— Окей — отвърна Паула и се усмихна.

Филмовото студио се помещаваше в индустриална постройка с невзрачен вид. Около нея имаше ограда, но Мартин пробва портата, която не беше заключена, така че преминаха без проблем. Една от вратите на сградата беше отворена, вероятно за проветрение, и те влязоха предпазливо вътре. Постройката приличаше на хангар, имаше висок покрив и едно-единствено огромно помещение. Мартин и Паула се озоваха пред комплект дивани и нещо като гардероб с купища дрехи. Вляво няколко врати като че ли водеха към тоалетни и импровизирани гримьорни. Вдясно имаше издигнати стени с прозорци, за да се създаде илюзията за истинска стая, а кулисите бяха обградени от множество прожектори.

Към тях се приближи руса жена. Косата й беше вързана на хлабав възел, придържан с четка, а около кръста си носеше голям дърводелски колан, пълен с най-различно гримьорско оборудване.

— Здрасти, кого търсите?

— От полицията сме и бихме искали да говорим с Мари — каза Паула.

— Сега снимат сцена, но ще й кажа веднага щом приключат. Ако не е спешно?

— Не, можем да почакаме малко, няма страшно.

— Добре тогава, настанете се и се почерпете.

Те седнаха, като преди това се снабдиха с кафе и нещо за хапване от масата до дивана.

— Да, права си, не е особено бляскаво — каза Мартин и се огледа.

— Нали ти казах — отвърна Паула и налапа шепа ядки.

Загледаха се с любопитство към кулисите, откъдето долитаха гласове, рецитиращи реплики. След известно време се чу мъжки глас, който викна силно „Край“ и няколко минути по-късно жената с гримьорските принадлежности се появи, следвана от звездата, Мари Вал. Помещението изведнъж придоби значително по-впечатляващ вид. Тя беше облечена с бяла риза и къси тесни шорти, а в косата си имаше бяла панделка. Мартин не можа да не забележи, че има невъзможно изящни крака за възрастта си, но си наложи да опита да се съсредоточи върху работата си. Красивите жени винаги лесно го разсейваха. Преди да срещне Пия, това многократно му бе създавало проблеми и в Танумсхеде все още имаше места, които той избягваше, за да не се натъкне на някое от замесените лица. Някои хора бяха по-злопаметни от други.

— Колко е приятно сутринта ми да започне с красив мъж в униформа — каза Мари с дрезгав глас, от който космите по ръцете му настръхнаха.

Разбра как Мари си е създала славата на една от най-големите прелъстителки в Холивуд. Не би имал нищо против да бъде прелъстен от нея.

Паула го погледна кисело и за свой ужас Мартин осъзна, че седи с отворена уста. Прокашля се, а Паула се изправи, за да поздрави Мари и да представи себе си и Мартин.

— Паула Моралес и Мартин Мулин от полицейско управление Танумсхеде. Разследваме убийството на малко момиче, намерено мъртво във Фелбака. Бихме искали да ти зададем няколко въпроса.

— Разбира се — каза Мари и седна срещу Мартин.

Поздравиха се, а тя задържа ръката му няколко секунди по-дълго от нормалното. Мартин отново нямаше нищо против, но с периферното си зрение видя как Паула се блещи към него.

— Предполагам, че искате да говорите с мен заради случилото се преди трийсет години.

Мартин отново се прокашля и кимна.

— Приликите между събитията са толкова големи, че се налага да говорим с теб. И с Хелен.

— Разбирам — каза тя, като не изглеждаше особено притеснена. — Но добре знаете, че с Хелен вече трийсет години отстояваме невинността си. Почти цял живот носим вината за нещо, което не сме извършили.

Тя се облегна назад, запали цигара и кръстоса крака. Мартин я гледаше хипнотизирано.

— Може и да не влязохме в затвора, но в хорските очи това нямаше значение — продължи тя. — Всички ни смятаха за виновни, снимките ни бяха изтипосани във всички вестници, аз бях отделена от семейството си. Животът ни се промени завинаги.

Тя издиша бавно цигарения дим, гледайки Паула право в очите.

— Кажи ми, това не е ли затвор?

Паула не отговори.

— Най-напред трябва да те попитаме за алибито ти в периода от осем вечерта в неделя до понеделник следобед — каза Мартин.

Мари си дръпна от цигарата, преди да отговори.

— В неделя вечерта бях навън с целия снимачен екип, имахме импровизиран kickoff^[3]. Бяхме в „Стура Хотелет“.

— И кога се прибра? — попита Мартин и извади бележник и химикалка.

— Ами… Стана така, че прекарах нощта в хотела.

— Има ли някой, който може да го потвърди? — попита Паула.

— Йорген? Дарлинг? Ела тук…

Мари повика висок, тъмнокос мъж, който говореше шумно и размахваше ръце до кулисите. Когато Мари го повика, той веднага млъкна и се запъти към тях.

— Това е Йорген Холмлунд. Режисьорът на филма.

Той кимна и ги поздрави, след което погледна въпросително Мари, която явно се наслаждаваше на ситуацията.

— Дарлинг. Можеш ли да разкажеш на полицаите къде се намирах в нощта между неделя и понеделник?

Йорген прехапа устни. Мари отново вдиша и издиша цигарен дим.

— Не се притеснявай, дарлинг, не мисля, че имат намерение да говорят със съпругата ти.

Той изсумтя, но после каза:

— Неделя вечерта имахме kickoff в „Стура Хотелет“ и се случи така, че Мари остана в стаята ми.

— А кога се прибра сутринта? — попита Паула.

— Така и не се прибрах, с Йорген отидохме заедно до студиото. Бяхме там към осем и половина, а в девет влязох в гримьорната.

— Има ли още нещо? — попита Йорген и щом получи отрицателен отговор, се отдалечи.

Неудобството, което изпитваше режисьорът, като че ли доставяше удоволствие на Мари.

— Бедният Йорген — каза тя и посочи с цигарата към гърба му. — Влага твърде много време в опити да скрие малките си забежки от съпругата си. Той е от мъжете, притежаващи злощастната комбинация от съвест и ненаситно либидо.

Мари се наведе напред и изгаси цигарата си в едно кенче кола на масата.

— Нещо друго? Предполагам, че около алибито ми няма кой знае какви въпросителни?

— Бихме искали да говорим и с дъщеря ти. Може ли? Тя е непълнолетна, така че ни трябва разрешението ти.

Мартин се закашля леко заради облака дим, който се понесе над масата.

— Няма проблеми — каза Мари и сви рамене, след което отново се облегна на дивана. — Разбирам сериозността на положението, но ако нямате повече въпроси, трябва да се върна на снимачната площадка. Йорген ще получи екзема от стрес, ако нарушим графика за снимките.

Тя се изправи и протегна ръка. Взе бележника и химикалката на Мартин, написа нещо и му ги върна с лека усмивка, след което с бърза крачка се отправи към снимачната площадка.

Паула завъртя очи и каза:

— Нека позная. Телефонният й номер.

Мартин погледна в бележника и кимна. Не можеше да скрие идиотската си усмивка.