Камила Лекберг
Вещицата (33)

Бохуслен, 1672

Изредиха се куп свидетели. Офицерът разказа как Елин го изпратила с проклятия и как конят му го хвърлил от гърба си. Съседи от Фелбака и хора от Танумсхеде свидетелстваха как е използвала дяволски магии, за да цери и лекува. После дойде ред на Брита. Красива и бледа, тя прекоси залата и седна най-отпред. Изглеждаше тъжна, но Елин знаеше, че се наслаждава на делото си. След всички тези години най-накрая получаваше това, което искаше.

Брита сведе поглед и тъмните й мигли паднаха като ветрила над очите й. Закръгленият й корем си личеше леко изпод полата, но бременността все още не се бе отразила на лицето й, което си оставаше малко и фино изваяно.

— Брита може ли да ни разкаже за себе си? — каза Хиерне и й се усмихна.

Елин забеляза, че той е все така очарован от нея.

Това обаче нямаше как да й помогне, знаеше го. Всъщност беше без значение какво ще каже Брита, тя просто никога не би се лишила от този миг.

— Аз съм сестрата на Елин. Полусестра — добави тя. — Имаме един баща, но различни майки.

— И Елин е живяла при Брита след смъртта на мъжа си? Брита и съпругът й, свещеникът Пребен Вилумсен, щедро са предоставили дома си на Елин и дъщеря й Мерта?

Брита се усмихна срамежливо.

— Да, и двамата бяхме съгласни, че трябва да помогнем на Елин и малката сладка Мерта, след като Пер се удави. Нали сме семейство, така е редно.

Очите на Хиерне светеха, когато я погледна.

— Наистина щедро предложение от любящи хора. И не сте знаели…

— Не, не знаехме… — Брита тръсна бурно глава и изхлипа.

Хиерне извади носна кърпа от джоба на жилетката си и й я подаде.

— Брита кога започна да забелязва? — попита той.

— Мина известно време, тя ми е сестра и не исках да повярвам, че… — Тя отново подсмръкна. После изпъна гръб и вдигна глава. — Започна да ми дава отвари всяка сутрин, за да ми помогне да забременея. И й бях благодарна, знаех, че и други жени са се обръщали към нея. Всяка сутрин пиех гнусния бъркоч. Елин шепнеше нещо на чашата, преди да ми я даде. Но месеците минаваха и нищо не се случваше. Многократно питах Елин дали наистина има някаква полза и тя упорито твърдеше, че всичко ще е наред и ще е най-добре да продължа да пия отварата.

— Но накрая Брита е заподозряла нещо нередно? — Хиерне се наведе към нея и тя кимна.

— Да, усетих, че на Елин й помагат по-тъмни сили, а не Бог. Ние… имахме животно, което изчезна. Котка. Казваше се Виола. Намерих я зад къщата, точно до спалнята ми. Беше провесена на едно дърво, вързана за опашката. Тогава се досетих. Започнах тайно да изливам отварата, зад гърба на Елин. И веднага щом спрях да я пия, заченах. — Тя погали корема си. — Така разбрах, че Елин изобщо не е искала да ми помогне. Напротив. Не е искала да имам дете.

— Защо не би желала това?

— Елин винаги ми е завиждала. Майка й е умряла, когато Елин била малка, а татко се оженил повторно. Обичаше моята майка повече и аз му бях любимка. Нямаше какво да направя, но Елин си го изкарваше на мен. Винаги искаше нещата, които исках и аз. Естествено, стана още по-зле, когато се омъжих за свещеник, докато тя трябваше да се задоволи с беден рибар. Предполагам, че е искала да ми отнеме удоволствието да имам дете. Мисля също, че се опитваше да се докопа до мъжа ми. — Тя огледа присъстващите и продължи: — Можете да си представите какъв триумф би било това за дявола. Вещицата му да си легне с църковен човек. За щастие, Пребен има силен характер и тя не можа да го съблазни с номерата си.

Тя го погледна с усмивка и Пребен вдигна за кратко глава към нея, преди отново да се вторачи в пода. Елин го наблюдаваше напрегнато. Как можеше просто да си седи там? Да слуша лъжите? Доколкото разбираше, той нямаше да свидетелства.

Щяха да му спестят това неудобство. И по-добре, Елин не знаеше как би издържала, ако той седнеше на свидетелската скамейка и сам започнеше да реди лъжи, вместо да остави Брита да го прави от негово име.

— Да чуем за петното на дявола — каза Хиерне.

Публиката затаи дъх и се заслуша. Знаеха какво се говори. Че дяволът белязвал телата на жените си със знак, подобен на петно. Елин Йонсдотер имаше ли такъв? И ако да, къде? Зачакаха напрегнато отговора на Брита.

Тя кимна.

— Да, има такова петно, точно под едната гърда. С огнен цвят, прилича на картата на Дания.

Елин ахна. Белегът беше почти незабележим, когато бяха малки. А и тя нямаше как да знае, че има формата на Дания. Само един човек можеше да направи това сравнение.

Пребен.

Беше предоставил на Брита доказателство, което да използва срещу Елин. Опита да го накара да я погледне в очите, но страхливецът просто седеше и зяпаше в краката си. Елин искаше да се изправи и да разкаже всичко, но знаеше, че е безсмислено. Никой нямаше да повярва на думите й. В техните очи беше вещица.

Единственото, което можеше да направи, бе да не влоши нещата за Мерта. Момичето нямаше други роднини освен Брита и Пребен, нямаше друго семейство. Елин можеше само да се надява, че те ще я оставят да расте при тях. Затова си мълчеше. Заради Мерта.

Брита продължи да разправя за дяволското петно върху тялото й, а после наговори и хиляда други лъжи, които една по една подпечатаха съдбата й. През това време Елин просто копнееше процесът да свърши. Смъртта я очакваше, знаеше го. Но все още се надяваше, че дъщеря й може да живее добре. Мерта беше всичко. Нищо друго нямаше значение.

* * *

— Нещата се задвижват — каза Патрик и почувства познатия гъдел в стомаха, който се появяваше, когато възлите в някое разследване започнеха бавно да се разплитат.

Това бе една от причините професията му да е толкова вълнуваща. В един момент положението можеше да изглежда безизходно, а в следващия се задействаше прословутият ефект на кетчупа^[1] и всичко си идваше на мястото.

— Обади се Педерсен. Няма да повярвате, но са открили изчезналия куршум в ковчега. Поради недоглеждане при аутопсията е останал в главата на Лейф.

— И затова никой не можа да го открие? — каза Йоста.

— Станалото, станало — каза Патрик. — Във всеки случай куршумът се намери. А и получих предварителен доклад от Турбьорн. Куршумът е с плътна метална обвивка, четиридесет и пети калибър. Няма смисъл да обяснявам какво означава това, вероятно сте по-добре запознати от мен. Важното в случая е, че пистолетът е бил колт.

— Това означава ли, че сега можем да потвърдим, че самоубийството на Лейф всъщност е убийство? — попита Мартин.

Патрик се замисли. В едно разследване беше от изключителна важност да не се вадят прибързани заключения, колкото и вероятни да изглеждаха. Накрая обаче каза:

— Лейф е бил левичар, но е прострелян в дясното слепоочие и е държал пистолета с дясната ръка. Това е било личното му оръжие, валтер ППК, трийсет и втори калибър. Четиридесет и пет калибровият куршум няма как да е изстрелян с този пистолет. Затова смея да твърдя, че по всяка вероятност става дума за убийство, не за самоубийство. Имаме и заподозрян. Лейф е отбелязал инициалите „JJ“ в календара си, а познаваме Джеймс Йенсен, който има колт М1911. Това оръжие се връзва с куршума, намерен при тялото, или поне при останките.

— Да, Джеймс с гордост ни показа любимия си пистолет, когато се срещнахме — каза Паула мрачно.

— Добре, но как можем да го свържем с куршума? И с убийството на Лейф? — попита Йоста. — Всичко това са предположения. В Швеция сигурно има хиляди хора, които притежават колт, както законно, така и незаконно. Това, че „JJ“ означава Джеймс Йенсен, също е наша догадка, не е нещо доказано.

— Трябва да проверим дали куршумът идва от същото оръжие — каза Патрик бавно. — Съмнявам се, че прокурорът ще ни даде разрешение за обиск въз основа на това, с което разполагаме, така че това е ключовият въпрос — какви възможности имаме да направим сравнението?

Паула вдигна ръка и Патрик кимна към нея.

— Джеймс упражнява стрелбата си на обществена територия. Когато с Йоста го потърсихме, той стреляше с колта в гората. Там сигурно има цял куп куршуми, които би трябвало да можем да вземем, без да искаме каквото и да е разрешение.

— Гениално — каза Патрик. — Значи така ще направим. Ти и Йоста ще съберете куршуми, за да направим референтен анализ.

Патрик погледна телефона си. Имаше десет пропуснати повиквания. Какво пък сега? Разпозна някои от телефонните номера и опита да се сети какво би могло да е предизвикало такъв щурм от страна на жълтата преса.

Накрая помоли за минутка, за да прослуша гласовата си поща. Щом приключи, зяпна към Мелберг.

— Очевидно сме се обърнали към обществеността с молба да ни помогне да идентифицираме нечий глас? Аудиофайлът е качен на сайта на „Експресен“. Някой да знае за това?

Мелберг се изпъчи.

— Да, получих файла, докато ви нямаше. Представяте ли си, една жена беше свършила техническата работа. — Той се огледа ентусиазирано, но не получи аплодисментите, на които се бе надявал. — Аз лично не можах да разпозная гласа — продължи той. — Почувствах, че ни трябва помощ, а обществото си е ресурс. Предприех инициатива и се свързах с един познат в „Експресен“ и той каза, че с удоволствие ще ни помогнат! Сега остава само да чакаме. — Той се облегна доволно назад.

Патрик преброи бавно до десет и реши да избере пътя на най-малкото съпротивление. Пое си дълбоко дъх и започна:

— Бертил…

Осъзна обаче, че не знае как да продължи. Имаше безброй неща, които искаше, но не биваше да казва. Чисто и просто нямаше да бъде продуктивно.

Пробва отново.

— Бертил. Ще трябва ти да се заемеш с обажданията.

Мелберг кимна и вдигна палец.

— Ще ви съобщя, когато го взема на мушка — каза той доволно и Патрик се насили да се усмихне.

После погледна въпросително Мелберг, който му отвърна по същия начин.

— Да?

— Не мислиш ли, че е добра идея и ние да чуем записа?

— Да бе, вярно — възкликна Бертил и посегна да извади телефона си. — Прехвърлих го и на мобилния си. Казах ли ви, че някакво момиче е успяло да изчисти гласа?

— Да, спомена го — каза Патрик. — Сега може ли да чуем?

— Да, да, ама че сте нетърпеливи — каза Мелберг и започна да цъка телефона си, но след малко се почеса по главата. — Как сега да го намеря тоя файл? Проклети модерни телефони…

— Кажи, ако ти трябва женска помощ — каза Паула със задоволство.

Мелберг се престори, че не я е чул, и продължи да натиска.

— Готово! — възкликна триумфално накрая.

Всички се заслушаха напрегнато в разговора.

— Е? — попита Мелберг. — Разпознавате ли гласа? Чувате ли нещо интересно?

— Не… — каза Мартин замислено. — Но звучи като млад човек. И съдейки по диалекта, бих казал, че е местен.

— Ето! И вие нямате представа. Какъв късмет, че вече се обърнах към обществеността! — каза Мелберг с удовлетворение и прибра телефона си.

Патрик не му обърна внимание.

— Добре, да продължаваме. Преди малко ми се обади Ерика. Вероятно е успяла да разбере какво означават буквите „SS“ в календара на Лейф. Сутринта е интервюирала Сана Лундгрен във връзка с книгата си. Сана Лундгрен, чието моминско име е Странд… Вероятно именно тя е „SS“, защото е казала на Ерика, че се е срещнала с Лейф седмица преди смъртта му.

— Какво е искал? — попита Йоста заинтригувано.

— Ами… — Патрик не бързаше да отговори. Сам не знаеше как да намери логика в разказаното от Ерика и не беше сигурен как да го представи пред колегите си. — Значи, Лейф е искал да научи повече за въображаемия приятел на Стела…

Мартин се разкашля и в кривото му гърло влезе кафе. Той погледна Патрик невярващо и каза:

— Въображаем приятел? И защо?

— Ти ми кажи — отговори Патрик и разпери ръце. — Искал да знае повече за Зеления чичко, както го наричала Стела.

— Шегуваш се! — каза Мелберг и се засмя. — Зеленият чичко? Въображаем приятел? Пълна лудост.

Патрик отново го игнорира.

— Според Сана Стела често си е играела в гората и е говорила за въображаемия си приятел, който живеел там — продължи той. — Наричала го Зеления чичко и Сана споменала това на полицията, след като открили тялото на сестра й, но никой не го взел на сериозно. Много години по-късно Лейф й се обадил и поискал да научи повече. Сана не си спомняше точната дата, когато са се видели, но както изглежда, било около деня, в който Лейф записал „SS“ в календара. Около седмица по-късно чула, че той си е отнел живота. Не се била замисляла за това, преди Ерика да започне да я разпитва за Стела.

— И какво, ще преследваме някаква проклета детска приказка? — изсумтя Мелберг и пак се засмя.

Никой друг не се усмихна. Патрик хвърли бърз поглед към телефона си. Още дванайсет пропуснати повиквания. Сякаш си нямаха достатъчно проблеми.

— Мисля, че в това може би се крие нещо — каза Патрик. — Нека имаме едно наум, може да се окаже, че Лейф е попаднал на нещо важно.

— Какво ще правим с Джеймс? — попита Йоста, напомняйки им, че още не са отметнали тази точка.

— За момента нищо — отвърна Патрик спокойно. — Най-напред Паула и Мартин трябва да съберат куршуми за анализ.

Разбираше нетърпението му. Самият той искаше да викне Джеймс в управлението още сега, но нямаше как да го арестува без доказателства.

— Имаме да обсъдим още нещо — каза Паула. — Обади ми се възрастната дама, която живее в съседство със семейство Берг. При първото ни посещение тя не си спомни да е видяла нещо необичайно сутринта, когато Неа е изчезнала. Но после й хрумнало, че може да извлечем някаква полза от бележника, в който записва всичко, което се случва пред прозореца й. С Мартин отидохме да го вземем и на пръв поглед изглежда, че е била права още първия път. Не виждам нищо необичайно. — Паула се поколеба. — Но ми се струва, че нещо не е наред, просто още не мога да разбера какво.

— Продължавай да мислиш — каза Патрик. — Знаеш как е, рано или късно ще се сетиш.

— Да — каза Паула, но не изглеждаше убедена. — Надявам се.

— А мотив? — вметна Мартин. Щом всички насочиха вниманието си към него, той доразви мисълта си. — Ами, ако приемем, че Джеймс е застрелял Лейф, то защо?

Настана дълга тишина. Патрик се замисли. Вече бе отделил доста време в размишления по този въпрос, но не бе стигнал доникъде. Накрая каза:

— Нека първо го свържем с куршума. После ще мислим и за мотив.

— Можем да тръгнем още сега — каза Йоста и погледна Паула.

Тя въздъхна, но кимна.

— Погрижете се всичко да е по правилника — каза Патрик. — Хартиени пликове, подробни обозначения, документация, не искаме някой да подложи под съмнение доказателствата по време на процеса.

— Обещавам — каза Йоста.

— И аз мога да дойда — предложи Мартин. — Така и така не пожънах успех с контактите ми в ксенофобските редици. Никой не знае нищо за пожара, или поне така казват.

— Добре — каза Патрик. — Това е най-добрата следа, с която разполагаме в момента. Също така мисля, че трябва да обърнем внимание на въображаемия приятел на Стела, за когото е разпитвал Лейф. Йоста, спомняш ли си нещо от старото разследване, което би могло да насочи вниманието на Лейф в тази посока?

На челото на Йоста се появиха дълбоки бръчки. В първия момент като че ли се канеше да поклати глава, но после очите му просветнаха и той погледна нагоре.

— Мари. Нали говорихме за това, тя твърди, че в деня, когато Стела е умряла, някой е вървял след тях в гората. Знам, че това са доста пресилени заключения, но може би нещата са свързани? Възможно ли е въображаемият приятел на Стела да е бил истински човек?

— Може да е бил Джеймс? — предположи Паула.

Всички погледи се насочиха към нея. Тя сви рамене.

— Помислете. Джеймс е военен. Когато чуя „Зеления чичко“, автоматично си представям зелени дрехи. Като на военните. Възможно ли е Джеймс и Стела да са се виждали? И дали може той е да бил човекът, когото Мари казва, че е чула в гората?

— Това са само предположения… — каза Патрик проточено.

Звучеше малко налудничаво. Но не беше съвсем немислимо.

Отново погледна телефона си и видя, че има още двайсет повиквания.

— Докато другите събират доказателства, с теб ще трябва да си поговорим, Бертил — въздъхна той.

* * *

Ана се изнервяше все повече. Имаше твърде много неизвестни, твърде много неща, които можеха да се объркат. А и забелязваше, че Ерика подозира нещо. Сестра й я наблюдаваше изпитателно, но засега не бе казала нищо.

В кухнята Дан приготвяше късен обяд и си подсвиркваше. С напредването на бременността й му се налагаше да поема все по-голяма част от домакинските задължения, но Ана знаеше, че го прави с охота. Не много отдавна бяха близо до това да загубят всичко, но сега си бяха възвърнали обичайното ежедневие, семейството и връзката си. Белезите все още ги имаше, както в нейното, така и в неговото сърце, но се бяха научили да живеят с тях. А Ана беше приела и външните промени. Косата й отново бе пораснала, а белезите избледняваха, макар че никога нямаше да изчезнат напълно. Ако пожелаеше, можеше да ги прикрие с грим, но никога не го правеше. Те бяха част от нея.

Веднъж Дан я попита как е успяла да задържи озлоблението и горчивината настрана. Животът й се бе развил толкова различно от този на Ерика. Понякога изглеждаше, сякаш всички беди сполетяват нея, докато Ерика живее в хармония. Но Ана знаеше, че не е толкова просто. Би било лесно да попадне в този капан, да започне да се самосъжалява и да завижда на сестра си. Но това би означавало да отрече всяка лична отговорност за посоката, в която бе поел животът й. Тя сама избра Лукас, бащата на децата й. Никой друг. Тя игнорира предупрежденията на Ерика. Никой друг. И двете бяха в колата, когато стана катастрофата, която беляза тялото й и отне нероденото й дете. Ана просто нямаше късмет. А това, което впоследствие едва не уби любовта между нея и Дан, стана изцяло по нейна вина, и на нея й беше нужно много време, за да се справи с гузната си съвест. Но не, никога не бе чувствала горчивина или завист. Ерика я наглеждаше и се грижеше за нея още откакто бяха малки и със сигурност това често й бе тежало. Наложи се Ерика да плаща, за да може Ана да има детство, и тя вечно щеше да й е благодарна.

Сега обаче бе нарушила обещанието към сестра си. Обещанието никога повече да няма тайни от нея. Чу се дрънчене на порцелан. Дан подреждаше масата за обяд и вече не просто си свиркаше, а пееше с радиото. Ана му завиждаше за нехайството и безгрижното отношение към всичко. Тя самата се тревожеше и се чудеше дали решението й наистина е правилно. Страхуваше се как ще се възприеме, и усещаше, че вече върви по тънък лед, понеже бе принудена да лъже. Но беше твърде късно. Стана с усилие от дивана, но щом влезе в кухнята и видя усмивката на Дан, почувства, че се сгрява отвътре и тревогата й стихва поне за момент. Въпреки всичко, което бе преживяла, Ана се имаше за късметлийка. А когато децата се стекоха към кухнята от различни краища на къщата, се почувства и като милионер.

* * *

— Мислиш ли, че Джеймс е убил Стела? — попита Паула и погледна профила на Йоста. — И че е убил Лейф, защото той е бил на път да го разкрие?

Йоста бе помолил да шофира и тя неохотно се съгласи, макар да знаеше, че ще се движат като охлюви през целия път до Фелбака.

— Не знам какво да мисля — каза Йоста. — Доколкото си спомням, името му не се споменаваше по време на първото разследване. Но това може да се дължи и на факта, че Лейф бързо-бързо насочи вниманието си към момичетата, след което те си признаха. Нямаше причина да се обсъждат други варианти. А твърдението на Мари, че е видяла някого в гората, дойде чак след като тя се отрече от показанията си, затова всички решихме, че е просто детински опит да ни прати за зелен хайвер.

— А тогава знаеше ли въобще кой е Джеймс? — попита Паула и осъзна, че неволно натиска въображаем педал на газта с десния си крак. Божичко, колко бавно и внимателно караше. Паула предпочиташе дори безумното шофиране на Патрик пред това влачене.

— Да, естествено, повечето местни се познават. А Джеймс винаги си е бил образ. Голямата му цел в живота беше да стане войник и ако си спомням правилно, в казармата учеше нещо трудно, сапьор-водолаз или парашутист-разузнавач, а след това продължи военната си кариера.

— Според мен е много странно да се ожени за дъщерята на най-добрия си приятел — обади се Мартин от задната седалка. — И то при такава разлика във възрастта.

— Да, всички бяха учудени — каза Йоста, после намали скоростта, пусна мигач и зави по черния път вляво. — Никой не беше виждал приятелката на Джеймс преди това, така че това ни изненада. А и Хелен беше само на осемнайсет. Но знаеш как е. Хората първо се възмущават, после си намират друга тема за обсъждане и накрая приемат дори най-чудатите неща за нормални. След като се роди Сам, злите езици млъкнаха. А и вече са женени от толкова години, така че явно им се е получило.

Той спря колата.

Бяха решили да не съобщават на Джеймс, че ще идват. Йоста паркира далеч от къщата, за да могат да минат направо през гората, без да ги видят.

— Какво ще правим, ако той е там? — попита Мартин.

— Ами, тогава просто ще обясним защо сме дошли. И ще се надяваме, че няма да има усложнения. В пълното си право сме да вземем каквото искаме оттам.

— Да, но не ме влече особено идеята да се изправя лице в лице срещу войнолюбив потенциален убиец, докато търсим доказателства, с които да го вкараме в затвора — измърмори Мартин.

— О, хайде, ако те е страх, по-добре да си беше останал в участъка — каза Паула и тръгна първа през гората.

Щом стигнаха до поляната, спряха и се огледаха. За щастие, Паула не забеляза Джеймс наоколо, но пък започна да осъзнава колко работа им предстои. След години стрелба на мястото се бяха натрупали купища куршуми и гилзи от всякакъв вид. Паула не беше експерт по оръжията, но разбираше достатъчно, за да види, че Джеймс е използвал внушителен арсенал.

Йоста се обърна към Мартин и Паула.

— Това не ни ли дава основание да смятаме, че Джеймс съхранява незаконни оръжия в дома си? Знаем, че се е упражнявал да стреля тук, и можем да го докажем. А като гледам всички тези гилзи и куршуми, си мисля, че той сигурно притежава оръжия, които не е регистрирал, както му е редът.

— Има разрешително за един колт, един смит енд уесън и една ловджийска пушка — каза Мартин. — Проверих.

— Ще се обадя на Патрик да го питам дали според него това е достатъчно за разрешително за обиск. Ще снимате ли всичко, преди да сме докоснали нещо?

— Разбира се — каза Паула и извади два фотоапарата, един за себе си и един за Мартин. Не бяха най-новите модели на пазара, но вършеха работа.

Йоста се отдалечи, за да проведе телефонния разговор, и след малко се върна.

— Ще пита прокурора. Но смята, че това тук, плюс куршумът в ковчега, ще е достатъчно, за да навестим дома на Джеймс.

— Какво мислите, че ще намерим? Картечни пистолети? Автомати?

Той клекна и огледа купчините гилзи по земята.

— Да, добро предположение — кимна Паула и продължи да снима.

— Не ми става много приятно, като си представя Джеймс с хеклер и кох МП5 — каза Йоста.

— Смъртта на Лейф трудно би могла да мине за самоубийство, ако беше застрелян с картечен пистолет — каза Паула. — Но сигурно и това се е случвало.

— Кърт Кобейн се застреля с ловджийска пушка ремингтън — каза Мартин.

Паула го погледна изненадано. Нямаше представа, че той разполага с подобен тип информация.

Телефонът на Йоста звънна и той вдигна.

— Здрасти, Патрик.

Няколко секунди по-късно вдигна ръка към Паула и Мартин, за да им даде знак да спрат. Щом приключи разговора, Йоста каза:

— Прокурорът иска да повикаме техници, които да съберат улики. Собствената инициатива не се поощрява.

— Окей — каза Паула унило. — Това означава ли, че имаме разрешение за обиск?

— Да — каза Йоста. — Патрик идва насам. Иска да е с нас, когато влезем.

— А Мелберг? — попита Паула притеснено.

Йоста поклати глава.

— Не, очевидно е настанал същински хаос, откакто е дал аудиозаписа на „Експресен“. Твърде зает е да дава интервюта, а Аника постоянно е на телефона. Всички си мислят, че разпознават гласа, и списъкът с имена не спира да расте.

— Няма да ме учуди, ако проклетникът като никога е свършил нещо полезно — измърмори Паула. — Това може и да даде резултат. Не бихме имали шанс да идентифицираме гласа сами.

— Какво каза Патрик за Джеймс? — попита Мартин, докато вървяха бавно към колата.

— Ще го приберем за разпит, след като сме претърсили къщата. Но някой от нас трябва да изчака отвън заедно с него по време на обиска.

— Аз мога да го направя — каза Мартин. — Любопитно ми е да го видя.

* * *

Нилс гризна ухото й. По принцип това я караше да настръхва от наслада, но сега Вендела чувстваше единствено нежелание. Не го искаше тук, в леглото си.

— Значи, когато Джеси… — започна той.

— Какво според теб ще кажат родителите на Басе, когато се приберат? — попита тя и се отдръпна леко от него.

Не искаше да говори за Джеси. Идеята беше нейна и всичко мина точно по план. Въпреки това обаче Вендела се чувстваше странно. Искаше да накаже Мари. Искаше да накаже дъщеря й. Защо тогава не се радваше?

— Просто ще му намалят джобните — каза той с усмивка.

Погали Вендела по корема, а на нея внезапно й се догади.

— Мислиш ли, че Басе ще обвини нас? — попита тя.

— Никога. Ще иска да премълчи колкото се може повече от станалото онази вечер.

Бяха затворили вратата на спалнята. Оставиха Басе сам с припадналата Джеси. Тогава, докато беше пияна, идеята й се стори добра, но сега… сега имаше чувството, че идва краят.

— Дали тя ще каже на някого? На майка си? — Нали това бе искала? Да накаже и двете.

— Да не си луда? — каза Нилс. — Да не мислиш, че ще иска нещата да се раздухат още повече?

— Вярно, двамата със Сам сигурно дори няма да се появят в събота.

С това поне успя. Накара Джеси да не желае никога повече да се покаже навън.

Нилс отново я гризна по ухото и хвана гърдите й, но тя го избута. По някаква причина не искаше да бъде с него тази вечер.

— Сигурно е разказала на Сам. Не е ли странно, че той не е бесен?

Нилс въздъхна и свали панталоните си.

— Майната му на оня смешник Сам. Майната й на гнусната Джеси. Стига си дрънкала и лапай… — Той натисна главата й надолу и изстена.

* * *

Хелен вдигна глава, когато чу колите отвън. Полицията. Какво ли искаха? По това време? Тя отиде до входната врата и отвори още преди да са успели да почукат.

Патрик Хедстрьом стоеше отвън заедно с Паула, Мартин и по-възрастен полицай, когото не беше срещала по-рано.

— Здравей, Хелен — каза Патрик. — Имаме разрешително за обиск. Джеймс вкъщи ли е? И синът ви?

Коленете й омекнаха и Хелен бе принудена да се подпре на стената. Кимна, а в съзнанието й нахлуха спомени отпреди трийсет години. Полицейският глас със същата сериозна интонация като на Патрик. Пронизителният поглед, който искаше да изкопчи истината от нея. Тежката бащина ръка на рамото й. Стела. Мъничката Стела. Червеникаворусата й коса, която се вееше, докато тя припкаше пред тях, щастлива, че отива на приключение с две големи момичета. Винаги любопитна. Винаги ентусиазирана.

Хелен се олюля, но осъзна, че Патрик й говори, и си наложи да се овладее.

— Джеймс е в кабинета, а Сам е горе в стаята си. — Гласът й прозвуча изненадващо нормално, въпреки че сърцето й препускаше.

Тя отстъпи и ги пусна да влязат. Полицаите отидоха да говорят с Джеймс, а Хелен повика Сам.

— Сам! Можеш ли да слезеш?

В отговор се чу сърдито мърморене, но след минута-две той слезе лежерно по стълбите.

— Полицията е тук — каза Хелен и го погледна.

Сините му очи насред цялата чернилка не изразяваха нищо. Погледът му беше съвършено празен. Хелен настръхна. Искаше да протегне ръка към него, да го погали по бузата и да му каже, че всичко ще е наред. Че тя е тук. Както винаги. Но остана на място, с ръце до тялото.

— Бихме искали да излезете навън — каза Паула и отвори входната врата. — Няма да може да влезете в къщата, докато не приключим.

— Какво… какво става? — попита Хелен.

— За момента не можем да ви кажем.

Хелен усети как пулсът й бавно се нормализира.

— Сами решете какво предпочитате — продължи Паула. — Може да отидете при някой роднина или приятел, докато чакате. Обискът може да се проточи.

— Аз смятам да изчакам тук — каза Джеймс.

Хелен не смееше да го погледне. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи. Тя побутна Сам, който стоеше неподвижно в антрето.

— Хайде, да излезем навън.

Хелен отвори вратата и вдиша дълбоко. Въпреки жегата въздухът я освежи. Хвана Сам за ръката, но той се дръпна.

Стояха на двора, огрени от слънцето. Хелен погледна сина си, вгледа се в него истински, както не бе правила от много дълго време. Лицето му изглеждаше толкова бяло на фона на черната коса и черния грим около очите. Годините бяха минали толкова бързо. Къде изчезна пълничкото, светлокосо дете с бълбукащия смях? Всъщност знаеше. Бе оставила Джеймс да заличи всяка следа от него. От мъжа, в който Сам можеше да се превърне. Накара го да се чувства негоден.

Истината беше, че стояха на двора, защото нямаха къде да отидат. Нямаха приятели. Нито роднини. Само мама, която не искаше и да чува за проблеми.

Хелен и Сам живееха в собствения си мехур.

Отвътре се чуваше ядосаният глас на Джеймс. Знаеше, че има защо да се притеснява. Една от тайните, върху които бяха изградили живота си, щеше да бъде разкрита. Понечи да погали Сам по бузата, но той се извърна и тя свали бавно ръката си. За секунда видя Стела да се обръща към нея в гората. Червеникавата й коса сякаш гореше около бялата й кожа. После изчезна.

Хелен извади телефона си. Сещаше се само за едно място, където можеше да отиде.

* * *

— Джеси, аз излизам!

Мари изчака няколко секунди, но не получи отговор. Джеси беше в някаква фаза и в редките моменти, когато си беше у дома, се затваряше в стаята си. Когато Мари се събудеше сутрин, дъщеря й обикновено вече беше излязла. Не знаеше къде ходи, но поне беше започнала да поотслабва малко. Онзи Сам изглежда все пак й действаше положително.

Мари тръгна към вратата. Снимките вървяха все по-добре. Почти беше забравила какво е чувството да участва в наистина хубав филм, а не някаква боза, която хората ще изконсумират като бърза закуска от малкия екран и ще забравят в мига, в който тръгнеха надписите.

Знаеше, че прави добра роля, дори блестяща. Виждаше го в погледите на снимачния екип след края на всяка сцена. Донякъде това се дължеше на факта, че чувстваше героинята си близка. Ингрид беше силна и сложна жена. Можеше да бъде едновременно добронамерена и безмилостно целеустремена. Мари се разпознаваше в нея. Отличаваше ги това, че в живота на Ингрид имаше любов. Беше обичала и я бяха обичали. Когато умря, за нея скърбяха не само непознатите, които я бяха гледали на кино, ами и близките й, които показаха колко много бе означавала за тях.

Мари нямаше близки. Не и в този смисъл. Единствено Хелен. Може би всичко щеше да бъде различно, ако тя не й беше затворила телефона. Може би сега в живота й щеше да има хора, които биха я оплаквали по същия начин, по който бе оплаквана Ингрид.

Но нямаше смисъл да съжалява за миналото. Някои неща не можеха да се променят. Мари затвори бавно вратата и се отправи към студиото за втората снимачна сесия за деня. Джеси щеше да се оправи. На нейната възраст Мари също трябваше да се справя сама.