Камила Лекберг
Вещицата (20)

Случаят „Стела“

— Какво ще стане с момичетата?

Кейт месеше здраво със силните си, умели ръце. Лейф обичаше да наблюдава как пръстите й боравят с тестото. От четиридесет години я гледаше как стои до кухненския плот с брашно по лицето и цигара в края на устата. Винаги готова да се засмее. Виола беше наследила усмивката и слънчевото й настроение. И въображението й. Момчетата бяха повече като него. Взимаха живота твърде на сериозно. Рогер, най-големият, стана одитор, а най-младият, Кристер, работеше като служител в бюрото по труда. Като че ли никой от тях не се забавляваше особено.

— Твърде малки са, за да ги съдят, така че социалните ще се заемат с въпроса.

— Въпросът. Уф, звучи толкова бездушно. Става дума за две деца.

Брашното се вихреше около Кейт. Слънцето светеше през прозореца зад нея и късите косъмчета по главата й сякаш светеха. На тази светлина темето й изглеждаше лъскаво и прозрачно. Току под кожата пулсираха кръвоносни съдове. Лейф трябваше да положи съзнателни усилия да не отиде да я прегърне. Тя мразеше да се отнасят с нея така, сякаш е слаба.

Кейт никога не бе проявявала слабост. След цяла година химиотерапия, тя все още беше най-силният човек, когото Лейф познаваше.

— Трябва да спреш да пушиш — каза той нежно, когато тя изтръска цигарата си, преди пепелта да е паднала на масата.

— Не, ти трябва да спреш да пушиш — отвърна тя, а той се засмя и поклати глава.

Беше невъзможна. Бяха водили тази дискусия многократно. Кейт винаги се притесняваше повече за него, отколкото за себе си. Дори сега. Това бе абсурдно, но го караше да я обича още повече. Нещо, което бе смятал за невъзможно.

— Но какво ще стане сега? — настоя тя.

— Социалните ще преценят кое ще е най-добро за момичетата. Нямам представа какво ще препоръчат.

— Но ако трябваше да предположиш?

— Тогава бих казах, че Хелен сигурно ще се върне при родителите си, а Мари ще бъде пратена в приемно семейство.

— А според теб това правилно решение ли ще бъде? — попита тя и дръпна от цигарата си. Благодарение на дългогодишни тренировки Кейт бе овладяла изкуството да говори с цигара в устата.

Лейф се замисли. Искаше му се да отговори положително, но нещо го човъркаше. Така беше още откакто проведе разговорите с момичетата, но не можеше да определи какво не е наред.

— Да, смятам, че това е правилното решение — каза той бавно.

Кейт спря да меси.

— Не звучиш напълно убеден. Съмняваш ли се във вината им?

Той поклати глава.

— Не, не виждам причина две тринайсетгодишни момичета да си признаят за убийство, което не са извършили. Решението е правилно. Хелен живее в стабилна домашна среда, докато семейството на Мари е… ами, със сигурност то е в основата на поведението й. Неслучайно тя е била подстрекателят.

— Подстрекател — повтори Кейт, а очите й се насълзиха. — Тя е дете. Как може едно дете да бъде… подстрекател?

Как да й обясни? Как да предаде спокойствието, с което Мари си призна за убийството на Стела и стъпка по стъпка разказа какво е станало? Та Кейт винаги виждаше доброто в хората.

— Мисля, че така ще е най-добре. И за двете.

Кейт кимна.

— Сигурно си прав. Винаги си умеел да преценяваш хората. Това те прави толкова добър полицай.

— Ти ме правиш добър полицай. Защото ме правиш добър човек — каза той простичко.

Кейт спря по средата на движението. Силните й ръце внезапно се разтрепериха. Тя вдигна брашнена длан към главата си, а после избухна в плач. Лейф я прегърна. Беше слаба като малко птиче. Той притисна главата й към гърдите си. Оставаше им толкова малко време. Може би само година. Нищо друго не бе от значение. Дори двете момичета, с които щеше да се заеме системата. Той си беше свършил работата. Сега трябваше да се съсредоточи върху най-важното.

* * *

— Свиках тази среща, защото трябва да стигнем до дъното на случилото се.

Патрик погледна колегите си, а Мелберг се потупа по корема.

— Да, разбирам, че сте смаяни и ви е трудно да проследите събитията. Но със сериозната полицейска работа е така. Ако положиш основите както трябва, рано или късно идва решителният миг, когато важното е да бъдеш на правилното място в правилния момент. И може да се каже, че моя милост има известен опит именно в това… — Той замълча и се огледа. Никой не продумваше. Между веждите на Мелберг се появи бръчка. — Значи, нищо няма да ви струва да ме похвалите. Не че очаквам овации, но такава очевидна завист е неуместна.

Патрик кипеше вътрешно, но не знаеше откъде да започне. Беше свикнал с монументалните глупости на Мелберг, но тази беше просто върхът.

— Бертил. Първо, беше безобразна грешка да не информираш колегите си за анонимния сигнал. Можеше да се свържеш с нас по телефона. Нямаше нищо по-лесно от това да вдигнеш слушалката и просто да кажеш на някого от нас. Второ, не разбирам как си могъл да отидеш в бежанския център, без да повикаш никакво подкрепление или поне преводач. Ако не бях толкова бесен, направо щях да остана без думи. Трето, размахал си проклетото ветеринарно свидетелство и си нахълтал в дома на жена, която не разбира какво говориш, това е толкова… толкова… — Патрик изгуби мисълта си. Сви юмруци, пое си дъх и се огледа.

В стаята беше толкова тихо, че човек би могъл да чуе как пада карфица. Останалите бяха свели глави, никой не смееше да погледне нито Патрик, нито Мелберг.

— Ама че наглост! — избухна Мелберг, чието лице бе побеляло от гняв. — Поднасям ви детеубиеца на сребърен поднос, а вие ми забивате нож в гърба! Да не мислите, че не се досещам, че ми завиждате? Знаете, че аз ще обера всички лаври, задето съм разрешил случая. Но едно ще ви кажа — дяволите да ме вземат, ако така не е редно, защото вие следвахте някаква идиотска логика и се занимавахте със семейството на детето, докато всички наоколо вече бяха прозрели очевидния факт, че току зад ъгъла има център, пълен с престъпници. За щастие, проявих нужната интуиция да ви отведа право при извършителя, но вие точно това не можете да го понесете. Че свърших работата, с която вие не се справихте. Предполагам, че искате да сте политически коректни и не знам си какво, но понякога трябва да наричаме нещата с истинските им имена! Можете да вървите по дяволите, всички до един!

Мелберг стана от стола с провиснала над едното ухо коса и изхвърча навън, като тресна вратата толкова силно след себе си, че чак прозорците се разклатиха.

Известно време никой не каза нищо. Накрая Патрик си пое дълбоко дъх.

— Ами, добре мина — каза той. — Как ще процедираме? Настана страшна бъркотия, която трябва да разплетем.

Мартин вдигна ръка и Патрик кимна.

— Имаме ли изобщо основание да задържим Карим?

— Да, имаме, понеже намерихме детското бельо в апартамента му. То действително е с картинка от „Замръзналото кралство“, но засега нямаме доказателства, че е принадлежало на Неа или че той го е скрил там. Трябва да подходим внимателно. Той и съпругата му реагираха много тежко на ареста. Кой знае какво са преживели в родината си.

— Но ако все пак е бил той? — попита Паула.

Патрик се замисли, преди да отговори.

— Възможно е, но не ми се струва особено вероятно, като се има предвид странния анонимен сигнал. Със същия успех може убиецът да е скрил бельото там, за да хвърли вината върху другиго. Просто трябва да опитаме да мислим трезво и да си свършим работата. Няма място за грешки.

— Преди да започнем — каза Йоста, — трябва да ви съобщя, че получих обаждане от Удевала във връзка с Туре Карлсон. Според съседите му, той не си е бил у дома през последните седмици и никой не знае къде се намира.

Спогледаха се.

— Да не прибързваме — каза Патрик. — По всяка вероятност това е просто съвпадение. Нека от Удевала продължат да се оглеждат за Туре Карлсон, но ние трябва да работим с това, с което разполагаме.

Той кимна на Аника.

— Можеш ли да опиташ да разбереш нещо за анонимното обаждане? Все пак записваме всички разговори, така че трябва да го прослушаме и да проверим дали можем да научим нещо повече. Йоста, ти вземи една от снимките на бельото, които направихме, и попитай Ева и Петер дали го разпознават. Мартин, Паула, вие вижте какво можете да откриете за Карим и миналото му. Има ли криминални прояви, какво мислят за него останалите в центъра и така нататък.

Всички, които бяха получили задачи, кимнаха, а Патрик опита да се отпусне. Толкова се беше ядосал, че тялото му се бе опънало като струна, а сърцето му прескачаше. Стресът и напрежението можеха да имат сериозни последствия, а последното, което искаше, беше да се озове в болницата. Просто не можеха да си го позволят.

Сърцето му възобнови нормалния си ритъм и Патрик си отдъхна облекчено.

— Ще опитам да говоря с Карим. Той е в шок, но с малко късмет, ще ни помогне да разнищим тази история.

Патрик погледна обезсърчените лица на колегите си и каза за финал:

— Дайте най-доброто от себе си и скоро отново ще насочим разследването в правилната посока. Мелберг и друг път е забърквал каши, и ще продължи да го прави, няма как.

Без да чака отговор, той взе бележника си и тръгна към ареста. Докато минаваше покрай рецепцията, на вратата се позвъни и той отиде да отвори. Отвън стоеше ядосаният Бил Андершон и Патрик въздъхна мислено. Както се опасяваше. Сега щеше да стане страшно.

* * *

Ерика сложи децата да си легнат рано и се сви на дивана с чаша червено вино и купичка ядки. Беше гладна и трябваше да си направи нещо питателно за ядене, но й се струваше твърде досадно да готви само за себе си, а Патрик бе пратил съобщение, че едва ли ще се прибере, преди тя да си е легнала.

Беше взела няколко от папките, които държеше върху бюрото си, за да ги прегледа за пореден път. Отнемаше време да се осмислят материалите. Тя се справяше, като постоянно препрочиташе всички статии и разпечатки и разглеждаше снимките, опитвайки се да ги види с нови очи.

След като поразсъждава малко, тя взе папката с надпис „Лейф“. Полицаят неизбежно щеше да се превърне в един от главните персонажи в книгата й, но все още имаше въпроси, които се нуждаеха от отговор. Защо беше променил мнението си? Защо бе започнал да се съмнява, след като първоначално е бил напълно убеден, че Хелен и Мари са убили Стела? И защо всъщност се беше самоубил? Дали решението му се дължеше на депресията след смъртта на съпругата му, или ставаше дума за нещо друго?

Ерика извади копията на доклада от аутопсията и на снимките, направени след смъртта му. Той лежеше върху бюрото в кабинета си, с чаша уиски до себе си и пистолет в дясната ръка. Лицето му беше обърнато към пистолета, а около главата му се бе събрала голяма локва съсирена кръв. На слепоочието му имаше рана, а очите му бяха широко отворени и изглеждаха като стъклени. Според доклада от аутопсията, беше стоял така около денонощие, преди един от синовете му да го намери.

Според децата му пистолетът бил негов, което се потвърждаваше и от данните в регистъра. Лейф беше подал молба за разрешително за употреба на оръжие, след като на стари години бе започнал да се занимава със стрелба като хоби.

Ерика прелисти документите, за да види дали има балистична експертиза, но не откри такава и сви вежди. Това я притесни донякъде, защото знаеше, че е получила всички материали, свързани със смъртния случай. Или изобщо не бе направен анализ на куршума и пистолета, или докладът беше изгубен. Ерика взе бележника, който винаги държеше близо до себе си, и написа думите „Балистична експертиза“, последвани от въпросителна. Нямаше причина да вярва, че нещо не е както трябва с разследването на самоубийството на Лейф, но мразеше, когато някое парче от пъзела липсва. Може би все пак си струваше да провери. Но Лейф беше умрял преди петнайсет години, така че щеше да й е необходима сериозна доза късмет, за да се свърже с експертите и съдебния лекар, работили по случая.

Във всеки случай трябваше да изчака до утре сутринта. Беше твърде късно, за да се захваща сега. Облегна се на дивана и качи крака върху папките и документите на масата. Виното имаше чудесен вкус и тя си помисли гузно, че след края на лятото ще е най-добре да изкара един месец без алкохол. Знаеше, че лятно време далеч не само тя си търси извинения, за да пие вино, кажи-речи, всеки ден, но това не означаваше, че може да злоупотребява. Не, трябваше й един месец въздържание. Септември. Доволна, че е взела толкова здравословно решение, тя отпи още една глътка и усети как топлината се разлива из тялото й. Зачуди се какво е станало, че Патрик да остане в управлението толкова дълго, но знаеше, че няма смисъл да го пита, преди да се е прибрал.

Отново се наведе напред и погледна снимките на Лейф. Кръвта образуваше червен ореол около главата му. За пореден път се запита защо ли бе отнел живота си. Вярно, разбираше, че човек може да изгуби желание да живее, когато партньорът му си отиде. Но той все пак имаше деца, а и от смъртта на съпругата му бяха минали години. Пък и защо му е било да се захваща със стар случай, ако не е искал да живее повече?

* * *

Бил удари волана, докато се отдалечаваха от участъка. Карим седеше мълчаливо до него и гледаше през прозореца. Залезът бе оцветил небето в пурпурно и червено, но Карим виждаше единствено мрака, който сам бе създал. Случилото се днес доказваше, че не може да избяга от вината си. Бог бе видял постъпката му и го наказваше.

Не знаеше колко живота лежат на съвестта му. Хората, които бе издал, бяха изчезнали безследно и никой не знаеше какво е станало с тях. Може би бяха живи. Може би не. Единственото сигурно бе, че половинките и децата им заспиваха разплакани.

Карим бе спасил собствената си кожа, а други бяха платили цената. Как изобщо си бе мислил, че ще може да живее с това? Известно време съзнанието му бе заето с идеята да избягат, да изградят нов дом някъде далеч. Но старият му живот, старата родина, старите грехове все още бяха част от него.

— It’s a scandal, but don’t you worry, I will sort this out for you, okay?^[1]

Бил говореше бързо, с глас, пропит от чувства. Карим бе благодарен, че някой му вярва, че някой е на негова страна. Но не заслужаваше такова отношение и не можеше да асимилира думите на Бил. В главата си чуваше единствено една фраза на арабски, която се повтаряше отново и отново: „Кажи ни истината“.

Хлебарките бяха плъзнали по пода. Пъплеха по кървавите петна, останали от предишния обитател на килията. Карим им каза всичко, което искаха. Жертва живота на смели хора за своя собствена изгода.

Когато шведските полицаи казаха, че трябва да ги последва в участъка, дори не му хрумна да възрази. В крайна сметка беше виновен. Виновен пред Бог. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Не заслужаваше нова родина. Не заслужаваше Амина, нито Хасан и Самия. Нищо не можеше да промени това. Не разбираше как бе могъл да се самозалъгва.

Когато Бил го остави пред къщата му, Амина стоеше отпред и чакаше. Тъмните й очи бяха пълни със същия страх като онази сутрин в Дамаск, когато го освободиха от затвора. Не можеше да я погледне, затова просто мина покрай нея и отиде до леглото.

Легна с гръб към вратата и се загледа в стената. Час по-късно чу как тя се съблече и легна до него. Сложи нежно ръка на гърба му. Карим не се отмести, но продължи да се преструва, че спи.

Знаеше, че не може да я излъже. Усещаше как тялото й се тресе от плач и чуваше молитвата, която тя повтаряше на арабски.

* * *

Рита го посрещна в антрето, когато Мелберг тръшна външната врата.

— Шш, Лео спи на дивана, а Йохана е долу и приспива Лиса! Какво е станало?

Мелберг усети миризмата на чили, която се носеше от кухнята, и за миг гневът му бе изместен от глад. После обаче си спомни унижението отпреди малко и отново се разпали.

— Проклетите ми колеги ми забиха нож в гърба — каза той и захвърли обувките си по средата на килима.

Рита му хвърли бърз поглед, той се наведе и ги сложи на рафта за обувки вляво от вратата.

— Ела да ми разкажеш какво е станало — каза тя и тръгна към кухнята. — Готвя, не искам яденето да загори.

Той я последва, мърморейки, и седна на един от столовете. В кухнята наистина миришеше вкусно.

— Сега разправяй — каза Рита. — Но не повишавай глас, за да не събудиш Лео.

Тя го заплаши с дървената лъжица, с която разбъркваше чилито.

— Трябва първо да хапна малко, просто съм бесен. Не знам дали друг път в кариерата си съм се сблъсквал с такова предателство. Може би онзи път през осемдесет и шеста в Гьотеборг, когато тогавашният ми началник…

Рита вдигна ръка.

— Чилито ще е готово след десет минути, през това време можеш да отидеш да видиш Лео, толкова сладко е заспал на дивана. После ще ми обясниш всичко, докато се храним.

Мелберг се подчини и отиде във всекидневната. Не се налагаше да го молят два пъти, когато ставаше дума за малкото момче, което му бе като внук. Беше до него още когато Лео се роди и оттогава между тях имаше специална връзка. Пулсът му се поуспокои, докато гледаше спящото дете. Лео беше най-хубавото нещо, което му се бе случвало. Е, може би делеше първото място с Рита. Но тя също бе извадила късмет. Не всички имаха толкова заслужил мъж до себе си. Понякога му се струваше, че тя не разбира и не оценява напълно този факт. Но щеше да го осъзнае с годините. Той бе сладкиш, който трябваше да се яде на малки порции.

Лео се размърда леко на сън и Мелберг се намести до него. По време на почивката момчето беше хванало тен, а косата му беше станала малко по-светла. Мелберг отмести бавно един кичур, който бе паднал пред лицето му. Малкият наистина беше невероятно сладък. Мелберг направо не можеше да повярва, че нямат кръвна връзка. Изглежда, имаше нещо вярно в това, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.

Рита се провикна тихо откъм кухнята. Яденето беше готово и Мелберг се изправи внимателно. Лео трепна, но не се събуди. Той се върна на пръсти в кухнята и седна на стола, от който бе станал преди малко. Рита опита манджата за последно, след което извади две купи от шкафа.

— Йохана ще се качи за вечеря, щом Лиса заспи, така че можем да започваме. Къде е Паула?

— Паула? — изсумтя Мелберг. — Точно така, сега ще ти кажа.

Той разказа за сигнала по телефона и как бе взел професионалното и добре обосновано решение да проучи въпроса сам, как му бе хрумнало да използва ветеринарното свидетелство на Ернст, за да влезе в къщата, как бе открил детското бельо зад тоалетната, как бе очаквал хвалебствия за добре свършената работа. И накрая колко шокиращо и срамно бяха реагирали колегите му. Направи пауза, за да си поеме дъх, и погледна към Рита, за да приеме както съчувствието й, така и голямата купа с чили, която тя му бе сипала.

Но Рита мълчеше, а погледът й не му се понрави. Тя взе купата и я изсипа обратно в тенджерата.

Пет минути по-късно Мелберг стоеше на улицата. Нещо полетя от балкона им на втория етаж и се приземи на тротоара. Торба. Съдейки по лекото тупване, вероятно не съдържаше нещо повече от четка за зъби и чифт боксерки. От балкона звучеше дълга и бурна тирада от ругатни на испански. Рита очевидно вече не се притесняваше толкова да не събуди Лео. С тежка въздишка той взе торбата и се отдалечи. Изглежда, целият свят беше срещу него.

* * *

Патрик натисна дръжката на входната врата. Беше уморен до смърт, но влизането в антрето му подейства като здрава, топла прегръдка. През прозореца на верандата, която гледаше към морето, се виждаше пламналото вечерно небе, а откъм всекидневната се чуваше пукането на огъня. Някои хора биха ги сметнали за побъркани, понеже палеха камината дори в горещите летни вечери, но Патрик и Ерика смятаха, че уютът е по-важен, и просто отваряха няколко прозореца, когато станеше твърде топло.

Светлината от телевизора примигваше във всекидневната и той се запъти право натам. Във вечери като тази наистина имаше нужда да се сгуши плътно до Ерика.

Тя грейна, когато го видя, и той се хвърли на дивана до нея.

— Тежък ден? — каза тя и той можа единствено да кимне.

Телефонът в управлението бе звънял непрекъснато. Аника трябваше непрестанно да разговаря с медии, „загрижени граждани“ и обикновени откачалки. Всички искаха едно и също, да питат дали наистина са задържали човек от бежанския лагер за убийството на момичето. Вечерните вестници бяха особено настоятелни, затова Патрик обяви пресконференция в осем сутринта на следващия ден. Нямаше да му се събере много сън, тъй като трябваше да подготви доста неща и внимателно да обмисли какво ще каже. Единият вариант беше просто да остави Мелберг на вълците, но в управлението се подкрепяха едни други. В добро и лошо.

— Разкажи ми — каза Ерика и облегна русата си глава на рамото му.

Тя му предложи чаша червено вино, но той поклати глава. Утре сутринта трябваше да е в състояние да мисли колкото се може по-ясно.

Разказа й всичко, без заобикалки.

— Шегуваш се! — възкликна Ерика и се поизправи. — И как ще постъпите? Как мислите да оправите кашата?

— Никога не съм се срамувал толкова много, колкото когато влязох в ареста. Карим беше раздрал ръцете си с нокти. Погледът му беше празен.

— Няма защо да се срамуваш — каза Ерика и го погали по бузата. — Новината разчу ли се?

— Да, за жалост. Сега ще видим тъмната страна на човечеството. Изведнъж всички започнаха да твърдят, че „от самото начало“ са знаели, че го е извършил „някой от ония чужденци“. — Патрик разтри веждите си.

Внезапно всичко се бе усложнило безкрайно. Обичаше този край и хората тук, но знаеше също така колко лесно покълва страхът. Жителите на Бохуслен предпочитаха да се придържат към традициите и районът лесно ставаше развъдник на подозрения и осъдителни коментари. Понякога му се струваше, че нещата не са се променили кой знае колко от времето на Шартау^[2]. В същото време хора като Бил бяха доказателство, че има и противодействащи сили.

— Какво каза семейството на момичето? — попита Ерика и изключи телевизора, така че всекидневната остана осветена само от свещите и камината.

— Още не знаят, или поне не от нас. Но вече сигурно са чули от другаде. Йоста ще отиде да говори с тях утре сутринта и ще им покаже снимка на бельото, за да видим дали ще го разпознаят.

— Как мина техническият оглед в дома им?

— Успяхме да приключим само с къщата, преди Мелберг да се обади и да повика Турбьорн. Експертите тъкмо щяха да започнат с обора, но ще трябва да продължим по-късно. Може обаче и да не се наложи.

— Какво имаш предвид? Мислиш ли, че Карим все пак може да е виновен?

— Не знам — отговори Патрик. — Твърде много неща изглеждат нагласени. Кой се е обадил? Откъде е знаел, че бельото е в дома на Карим? Прослушахме разговора и макар човекът да е използвал някаква технология за преправяне на гласа, ясно си личеше, че няма акцент. Което автоматично ме кара да се съмнявам в мотивите му. Но може би просто съм циник.

— Не, и аз смятам така — каза Ерика.

Патрик видя как зъбните колелца в мозъка й започват да се въртят.

— Карим беше ли сред доброволците от бежанския център, които помогнаха за търсенето на Неа?

Патрик кимна.

— Да, той беше един от тримата, които я намериха. Само по себе си това е било отлична възможност да заличи следите след себе си. Ако намерим фибри, отпечатъци от обувки или нещо друго, което да го свързва с местопрестъплението, той може просто да каже, че са попаднали там, когато е намерил тялото.

— Ако наистина е обмислил нещата толкова добре, едва ли му е за пръв път — каза Ерика.

— Да, съгласен съм. Проблемът е просто, че не знаем нищо за миналото му, освен че е дошъл тук като бежанец. Разполагаме само с информацията, която той е предоставил, както и с това, което е записано в досието му, откакто е пристигнал тук. Тоест нищо. Няма провинения. А и останах с добро впечатление от него по време на разговора ни. Когато разбра за какво става дума, обясни, че жена му може да потвърди алибито му и че няма представа как бельото се е озовало в къщата. Понеже със съпругата му бяха сериозно разтърсени от станалото, го пуснахме с уговорката да дойде за разпит утре сутринта.

Ерика отпи от виното и завъртя замислено чашата в ръка.

— Какво е това? — попита Патрик и се протегна към шарената рекламна листовка, която лежеше сред документите и папките, пръснати по масата.

Беше твърде изморен, за да говори още за случая. Предпочиташе да се разсее, преди да стане време да се подготвя за утрешния ден.

— Флаер за откриване на една изложба утре. Виола, дъщерята на Лейф Хермансон, ще изложи картините си долу в „Слайдарнс“. Обади ми се по-рано днес и каза, че може би има нещо за мен. Поиска да се срещнем на изложбата.

— Звучи вълнуващо — каза той и остави листовката.

Картините бяха хубави, но той не беше много по изобразителното изкуство. Предпочиташе плакати с фотографии, най-добре черно-бели. Любимият му беше рамкиран афиш с черно-бяла снимка на The Boss, който беше във вихъра си на сцената на стадион „Уембли“ по време на турнето „Born in the USA“. Ето това беше нещо, върху което с удоволствие спираше погледа си. Това беше изкуство.

Ерика сложи ръка на коляното му и се изправи.

— Ще си лягам, идваш ли, или ще седиш тук?

Тя събра набързо материалите от масата и ги взе под ръка.

— Лягай, скъпа, аз трябва да поработя няколко часа. Свиках пресконференция утре в осем.

— Ура — каза Ерика сухо и му прати въздушна целувка.

С периферното си зрение Патрик видя как телефонът му светна. Беше го оставил в безшумен режим, но щом видя името „Йоста Флюгаре“ на дисплея, протегна ръка и вдигна.

Йоста заговори бързо и притеснено в ухото му и Патрик усети как сърцето му потъва в корема.

— Идвам — каза той и затвори.

Минута по-късно беше в колата. Волвото потегли рязко към Танумсхеде. В огледалото се виждаха светлините на къщата им. И силуетът на Ерика, която стоеше на вратата, загледана след него.

* * *

Пред него изскочи мъж и той го простреля право в гърдите.

Калил примигна. Очите му бяха сухи и раздразнени не само от видео игрите тази вечер, ами и заради вятъра по време на дългото плаване. Въпреки че все още се страхуваше, бе започнал да очаква упражненията с нетърпение. Плаването се различаваше от всичко, което бе правил досега.

— Видях, че Карим се прибра — каза Аднан и застреля вражески войник в главата. — Бил го докара.

Бяха загасили всички лампи и единствено сиянието на телевизора осветяваше стаята.

— Знаеш ли защо го задържа полицията? — попита Аднан.

Калил си спомни плача на децата, както и гордия поглед на Амина, преди да затвори вратата.

— Нямам представа — каза той. — Трябва да питаме Ролф, когато дойде утре сутринта.

Още един вражески войник падна в бой, което донесе на Аднан доста точки, и той направи победоносен жест.

— Полицията тук не е като у дома — каза Калил, но сам чу колко несигурно звучи.

Всъщност не знаеха много за шведската полиция. Може би и тук цареше такова беззаконие като в Сирия.

— Но в какво биха могли да обвинят Карим? Не мисля, че…

Калил го прекъсна:

— Шш, слушай!

Той спря звука и двамата се заслушаха напрегнато. Отвън се чуха писъци.

— Какво става пък сега?

Калил остави контролера. Виковете продължаваха. Той погледна Аднан, който на свой ред захвърли контролера си, и двамата изхвърчаха от стаята. Писъците ставаха все по-силни.

— Гори! — изкрещя някой и те видяха огъня, който се издигаше към небето на петдесетина метра от тях.

Гореше къщата на Карим. Пламъците се извиваха към тях.

Фарид дотича с пожарогасител в ръка, но скоро го хвърли объркан.

— Не работи!

Калил хвана Аднан над лакътя.

— Трябва да донесем вода!

Тръгнаха в обратната посока, като викаха на всички, които срещаха по пътя, да носят вода. Знаеха къде е маркучът, който Ролф използваше, за да полива поляната около офиса. Затичаха се натам, но не намериха съд, който да напълнят.

— Вземете тенджери, купи, кофи, каквото намерите! — викна Калил, втурна се обратно у дома и грабна две тенджери.

— Трябва да се обадим на пожарната! — викна Аднан, а Калил кимна, докато въртеше кранчето.

В този момент чуха сирените.

Калил се обърна и остави тенджерата, без да го е грижа, че водата прелива. Огънят обхващаше старите дървени постройки със скоростта на вятъра и вече цяла редица къщи беше в пламъци. Нечие дете пищеше пронизително.

После чуха рева на Карим и го видяха да излиза от подпалената къща. Носеше тяло. Амина.

Жени плачеха, вдигнали ръце към нощното небе, където огнените искри образуваха собствени съзвездия. Когато пожарните коли пристигнаха, Калил падна на земята, закрил лицето си с ръце. Карим все още държеше Амина в прегръдките си.

Отново бяха изгубили всичко.