Камила Лекберг
Вещицата (31)

Бохуслен, 1672

Утрото бе студено и мъгливо. Разрешиха на Елин да се измие с парцал и кофа вода, които оставиха в килията й. Освен това й дадоха да облече чиста, бяла долна риза. Беше чувала слухове за изпитанието, но не знаеше как протича. Дали щяха да я хвърлят от кея и да я оставят да се бори с водата както може? Искаха ли да умре още в морето? Ако се удавеше, тялото й сигурно щеше да изплува чак напролет.

Отведоха я във Фелбака и пазачите я съпроводиха грубо до ръба на кея. Там беше пълно с хора и Елин се запита дали са избрали това място, за да я унизят колкото се може повече.

Щом се огледа, откри множество познати лица сред тълпата. Цареше оживление. Ела от Мьорхулт стоеше на няколко метра от нея. Очите й блестяха в очакване.

Елин извърна лице, не искаше Ела да види колко е изплашена. Надникна над ръба на кея. Водата беше толкова тъмна. Толкова дълбока. Щеше да се удави, ако я хвърлеха вътре, беше сигурна. Щеше да загине. Тук, до кея във Фелбака. Пред погледите на старите си приятели, старите съседи и старите врагове.

— Завържете я — каза шерифът на пазачите, а тя го погледна ужасено.

Ако я вържеха, нямаше да има никакъв шанс във водата, щеше да потъне на дъното и да умре сред раците и водораслите. Елин изкрещя и опита да се изплъзне от ръцете им, но мъжете бяха по-силни от нея и я повалиха на земята. Омотаха краката й с грубо въже и вързаха ръцете й зад гърба.

Малко встрани Елин мерна познати одежди и успя да вдигне глава. Брита беше в тълпата. Заедно с Пребен. Той държеше шапката си в ръце също толкова изнервено, колкото когато я посети в ареста. Брита обаче се усмихваше и наблюдаваше Елин, която лежеше овързана върху дъските. Пребен извърна глава.

— Сега ще видим дали ще изплува! — каза шерифът и се обърна към множеството.

Личеше си, че се наслаждава на вниманието и развълнуваната атмосфера и искаше да извлече колкото се може повече от ситуацията.

— Ако изплува, без съмнение е вещица. Ако потъне, значи не е. Тогава трябва бързо да се опитаме да я извадим.

Той се засмя и предизвика смях и сред публиката. Елин отправи молитва към Бог, както лежеше на земята, обездвижена с въже, което се впиваше в ръцете и краката й. Можеше да притъпи паниката единствено като се моли, но въпреки това дишането й беше учестено и плитко, сякаш се беше задъхала от тичане. Ушите й пищяха.

Щом я вдигнаха, въжето проряза кожата й и тя изпищя високо. Викът й обаче рязко секна, когато тя падна в морето и устата й се напълни със солена вода. Студът подейства на тялото й като шок. Очакваше, че ще изчезне под повърхността и сивото море ще я прибере. Само че нищо не се случи. Лежеше с лицето надолу, но можеше да вдигне глава и да си поеме дъх.

Вместо да потъне, Елин се носеше по водата. Хората на кея притаиха дъх. После започнаха да крещят едни през други.

— Вещица! — викна някой и към него веднага се присъединиха други гласове. — Вещица!

Извадиха Елин от водата също толкова грубо, колкото я хвърлиха вътре, но този път тя не пищеше. Вече не изпитваше болка.

— Ето, виждате! — провикна се шерифът. — Вещицата плуваше като лебед!

Тълпата изрева и Елин надигна тежко глава. Последното, което видя, преди да припадне, бяха гърбовете на Пребен и Брита, които се отдалечаваха. Ела от Мьорхулт я заплю и в същия миг Елин изгуби съзнание.

* * *

Джеймс не вдигна, когато му се обадиха, но Йоста и Паула решиха да рискуват. Надяваха се, че все пак ще го открият в дома му.

— Ой, сладката бабка да не си продава имота? — каза Паула, когато подминаха малката червена къща.

— Сладка бабка? — попита Йоста и погледна към къщата, пред която бе сложена табела „Продава се“.

— Да, с Мартин я посетихме, когато говорихме със съседите. Беше над деветдесетгодишна, а я заварихме да гледа ММА.

Йоста се засмя.

— Защо не, може и аз да стана фен на ММА на стари години.

— Сигурно не е лесно да убиваш времето, когато живееш толкова уединено и вече не можеш да ходиш никъде. Каза, че през повечето време седи до прозореца в кухнята и наблюдава какво се случва отвън.

— Баща ми също го правеше — каза Йоста. — Чудя се защо. Може би това ти дава някакво усещане за контрол, когато животът започне да ти се струва твърде крехък.

— Може би — каза Паула. — Но мисля, че това е шведски феномен. Само ние оставяме възрастните да си седят сами вкъщи. В Чили това би било немислимо, там се грижат за пенсионерите до смъртта им.

— Значи, ако те разбирам правилно, майка ти и Мелберг ще живеят с теб и Йохана до края на живота си — пошегува се Йоста.

Паула го погледна изплашено.

— Сега като го казваш… шведският модел започва да ми се струва крайно привлекателен.

— Подозирах, че така ще кажеш.

Щом стигнаха до къщата на Хелен и Джеймс, Паула паркира до тяхната кола. Хелен отвори веднага след като почукаха. Изражението й не разкриваше какво смята за посещението им.

— Здравей, Хелен — каза Йоста. — Бихме искали да говорим с Джеймс. Той у дома ли е?

На Йоста му се стори, че клепачите й потръпнаха, но трепването изчезна толкова бързо, че може и да си беше въобразил.

— Упражнява се в стрелба в гората зад къщата.

— Можем ли да отидем, без да си рискуваме живота? — попита Паула.

— Да, просто извикайте и предупредете, че идвате, няма страшно.

Двамата действително чуха откъслечни изстрели и се отправиха по посока на звука.

— Дори не смея да преброя колко закона нарушава, като стреля така насред гората — каза Паула.

Йоста поклати глава.

— Май е най-добре в случая да си затворим очите. Но някой друг път ще трябва да му обясним колко е неуместно.

Изстрелите отекваха все по-силно. Йоста надигна глас:

— Джеймс! Ние сме Йоста и Паула от полицията в Танумсхеде. Не стреляй!

Стрелбата спря. За всеки случай Йоста се провикна още веднъж:

— Джеймс! Потвърди, че си разбрал!

— Чух ви! — отвърна Джеймс.

Ускориха крачка и скоро го видяха малко по-навътре сред дърветата. Стоеше със скръстени ръце и беше оставил оръжието си върху един пън. Йоста не можа да не отбележи, че Джеймс изглежда доста внушително. Освен това явно обичаше да се облича като герой от американски военен филм, което не правеше вида му по-малко плашещ.

— Знам, знам, не е разрешено да се упражнявам тук — каза Джеймс и вдигна ръце.

— Да, ще трябва да поговорим за това в бъдеще — каза Йоста и кимна. — Но сега сме дошли за друго.

— Нека само обезвредя пистолета — каза Джеймс и взе оръжието.

— Това колт ли е? — попита Паула.

Джеймс кимна гордо.

— Да, колт М1911. Официално оръжие на въоръжените сили на САЩ от 1911 до 1985. Използвали са го и в двете световни войни, както и в Корея и Виетнам. Това е първият ми пистолет, получих го от баща си, когато бях на седем. С него се научих да стрелям.

Йоста се въздържа да отбележи колко неподходящо е да се подари пистолет на седемгодишно дете. Не мислеше, че Джеймс би разбрал.

— Научил ли си сина си да стреля? — попита вместо това, докато Джеймс внимателно, почти нежно, прибираше пистолета в една раница.

— Да, той е много добър стрелец — каза Джеймс. — Иначе за нищо не го бива, но може да стреля. Всъщност днес цял ден се упражняваше, аз го заместих преди малко. От него би излязъл отличен снайперист в армията, но никога няма да може да покрие физическите изисквания. — Той изсумтя.

Йоста погледна предпазливо към Паула. Погледът й разкриваше какво мисли за начина, по който Джеймс говореше за сина си.

— Е, за какво става дума? — попита той и остави раницата с пистолета на земята.

— За Лейф Хермансон.

— Полицаят, който натопи съпругата ми за убийство? — каза Джеймс и сбърчи чело. — Защо искате да говорим за него?

— Какво имаш предвид с „натопи“? — попита Паула.

Джеймс изпъна гръб и отново скръсти ръце на гърдите си, при което бицепсите му придобиха гигантски размери.

— Ами, не искам да кажа, че е нарушил закона или нещо такова, но се постара много усърдно да докаже, че съпругата ми е виновна за убийство, което не е извършила. И не вярвам, че изобщо е обмислял други версии.

— Изглежда, той самият е започнал да се съмнява към края на живота си — каза Паула. — И имаме причина да смятаме, че в деня на смъртта си е осъществил някаква форма на контакт с теб. Имаш ли такъв спомен?

Джеймс поклати глава озадачено.

— Беше много отдавна, но не помня да сме се виждали или чували по онова време. Като цяло, нямахме вземане-даване. Защо си мислите, че сме общували?

— Смятаме, че може би той те е потърсил, за да направи първата крачка — каза Йоста. — Като крайната му цел е била да се свърже с Хелен. Предполагам, че тя не е била особено добронамерено настроена към него.

— Да, тук сте прави — каза Джеймс. — Ако е искал да говори с нея, по-лесно би било да мине през мен. Но той така и не опита. Дори не знам какво мисля по въпроса. Минаха много години, а ние се стремим да оставим всичко зад себе си.

— Точно сега сигурно ви е трудно — каза Паула и се загледа в него.

Той отвърна спокойно на погледа й.

— Да, истинска трагедия. Най-вече за семейството на момичето, разбира се. Би било арогантно да се оплакваме, макар че интересът от страна на таблоидите е доста изтощителен. У дома даже идваха журналисти. Но едва ли ще се върнат… — Джеймс се усмихна леко.

Йоста усети, че най-добре ще е да не го разпитва за това. Освен това смяташе, че до известна степен журналистите сами са си виновни. С всяка година ставаха все по-нахални и често прекрачваха границите на благоприличието.

— Окей, нямаме повече въпроси към момента — каза Йоста и попита въпросително Паула, която кимна.

— Ако се сетя нещо, ще се обадя — каза Джеймс услужливо. — Той посочи към къщата, която се мяркаше между дърветата. — Ще ви изпратя.

Тръгна пред тях и Йоста размени поглед с Паула. Очевидно тя също не вярваше и на дума от казаното.

Докато минаваха покрай къщата, Йоста погледна към горния етаж. Момче в тийнейджърска възраст го наблюдаваше безизразно от един от прозорците. С черната си коса и грима около очите приличаше на призрак. Йоста настръхна. Миг по-късно момчето беше изчезнало.

* * *

Когато Мари се прибра, Джеси седеше на кея. Беше намазала тялото и лицето си с някакъв крем, който намери в банята. Сигурно беше скъп. Не й помогна за пламтящите червени петна по кожата, но облекчи сърбежа. На Джеси й се искаше да има и някакъв крем за душата, или както там се наричаше онова, което се бе разбило вътре в нея.

Когато се прибра, отново се изми отдолу, няколко пъти. Въпреки това продължаваше да се чувства мръсна. Гнусна. Беше изхвърлила дрехите на майката на Басе. Сега носеше стара тениска и памучен анцуг и гледаше залязващото слънце. Мари застана до нея.

— Какво ти е на лицето?

— Изгорях — каза тя.

Мари кимна.

— Да, малко слънце може да се отрази добре на пъпките ти.

После влезе вътре. Не обели и дума за това, че Джеси не се бе прибрала снощи. Дали изобщо беше забелязала? Вероятно не.

Сам се държа прекрасно. Предложи да я изпрати до тях. Да остане. Но тя имаше нужда да бъде сама. Сама с омразата, която растеше вътре в нея. Джеси я подхранваше. Някак си й действаше освобождаващо най-накрая да се предаде и да намрази света, без задръжки. През всички години досега се бе борила. Отказваше да приеме най-лошото за хората. Беше толкова наивна.

Цял ден я засипваха съобщения. Дори не знаеше откъде са намерили номера й, но той явно се бе разпространил със същата скорост, с която и снимките. Тя отвори само първото съобщение. Продължи да получава и други, но просто натискаше „изтрий“. Всички бяха еднакви. Курва. Уличница. Разпоретина. Дебелачка. Изрод.

Сам също получи снимките. Пратиха му първото съобщение точно когато изтри последните следи от маркера. Той остави телефона настрани, хвана лицето й и я целуна. В първия момент Джеси се отдръпна. Чувстваше се гнусна и омърсена, знаеше, че дъхът й мирише на повръщано, въпреки че си изми зъбите в банята на Басе. На Сам обаче не му пукаше. Целува я дълго и тя почувства, че двамата споделят нагорещеното до червено кълбо омраза.

Въпросът беше какво да правят.

Слънцето се оцвети в червено и Джеси обърна лице към него. Чу как Мари отваря бутилка шампанско вътре. Всичко беше както преди. И въпреки това всичко се беше променило.

* * *

Патрик вече пиеше трета чаша кафе, откакто говори с Турбьорн Рууд. Криминалистът все още не се беше обадил.

Той въздъхна и надникна към коридора. Мартин тъкмо минаваше бавно покрай кабинета му с чаша в ръка.

— Изглеждаш малко изморен — каза Патрик, а Мартин се сепна.

Патрик си го помисли още по време на сутрешната среща, но не искаше да го разпитва пред останалите. Знаеше, че Мартин има проблеми със съня, откакто Пия почина.

— А, добре съм — каза той и влезе в кабинета му.

Патрик го погледна учудено. Мартин се беше изчервил. От глава до пети.

— Май има нещо, което не си ми казал? — отбеляза той и се облегна назад в стола си.

— Ами… просто… — заекна Мартин и се загледа в обувките си.

Изглежда, не можеше да реши на кой крак да се облегне.

Патрик го наблюдаваше развеселен.

— Седни и изплюй камъчето. Как се казва тя?

Мартин седна и се усмихна засрамено.

— Мете.

— И…? — подкани го Патрик.

— Има син на годинка. С бащата са разделени. От Норвегия е, работи като финансов помощник в една кантора в Гребестад. Снощи беше първата ни среща, така че не знам какво ще излезе…

— Във всеки случай срещата, изглежда, е минала добре, съдейки по изтощения ти вид — засмя се Патрик.

— Ами, да…

— Как се срещнахте?

— На детската площадка — каза Мартин, въртейки се като червей насреща му.

Патрик реши да не го мъчи с повече въпроси.

— Радвам се, че отново ходиш на срещи — каза той. — Или че във всеки случай си приел, че е възможно да срещнеш друг човек. Каквото и да стане, ще бъде различно, но това е окей. Никоя жена не може да замени Пия. Просто ще бъде нещо ново.

— Знам — каза Мартин и отново се загледа в обувките си. — Мисля, че всъщност съм готов.

— Добре тогава.

Телефонът звънна и Патрик вдигна пръст, за да покаже, че иска Мартин да остане.

— Да, прав беше, Хедстрьом — изръмжа Турбьорн.

— Какво? Отпечатъците са от един и същи човек, така ли?

— Несъмнено. Проверих в базата данни, но нямаше съвпадение. Сравних ги и с тези на родителите, отново без успех.

Патрик въздъхна. Нямаше да е толкова лесно. Но във всеки случай поне можеха да изключат родителите от списъка с възможни заподозрени.

— Това все пак ни дава някаква насока. Много ти благодаря.

След като затвори, погледна Мартин.

— Отпечатъците от тялото на Неа съвпадат с тези по опаковката от шоколадовата вафла.

Мартин вдигна вежди.

— Остава да видим дали ще ги открием в регистъра.

Патрик поклати глава.

— Турбьорн вече е проверил, няма съвпадение.

Не вярваше, че убиецът е избрал жертвата си случайно. Убийството му се струваше по-планирано, по-лично. А и беше невъзможно съответствията със случая „Стела“ да са случайни. Затова не се учудваше, че не са открили собственика на отпечатъците в полицейския регистър.

— Има доста хора, с чиито отпечатъци можем да ги сравним… — каза Мартин, след което се поколеба. — Неприятно ми е да го кажа, но като начало това са родителите на момичето. И…

— Хелен и Мари — допълни Патрик. — И аз си го помислих, повярвай ми, но трябва да имаме по-сериозни основания, за да поискаме отпечатъците им. Тези на Петер и Ева обаче ги взехме още когато ги питахме за обора. Турбьорн ги е сравнил, не съвпадат.

— Но отпечатъците на Хелен и Мари не са ли в регистъра? — попита Мартин. — Като се има предвид предишното разследване.

Патрик поклати глава.

— Не, били са деца и не са получили присъда, така че данните им не са въведени в регистъра. Но много бих искал да проверим отпечатъците им, особено сега, след като Мари остана без алиби. Самият факт, че ни е излъгала, ме кара да си мисля…

— Да, съгласен съм, нещо там не е наред — каза Мартин. — Между другото, чу ли се с Йоста и Паула?

— Да, Паула ми се обади. Джеймс твърди уверено, че не е имал какъвто и да е контакт с Лейф. Явно обаче Йоста и Паула се съмняват в истинността на думите му.

— Но без да разполагаме с нещо по-солидно от голи предположения, няма как да го притиснем.

— Именно — каза Патрик.

— Да се надяваме, че Лейф все пак ще разкрие някоя тайна. Кога ще те уведомят за ексхумацията?

— Утре сутринта — отвърна Патрик. — Но прокурорът не мисли, че ще имаме проблеми. Всичко е готово за вторник. — Той въздъхна и се изправи. — Не мисля, че има какво още да свършим днес, така че да се прибираме. Ако утре сутринта помислим на свежа глава, може би ще измъдрим как най-добре бихме могли да използваме новата информация.

Той събра записките си и ги прибра в найлонова папка, която напъха в чантата си, след което се изправи.

— Кога ще се видите отново?

— Довечера. Синът й е при бившия за два дни, така че ще се възползваме…

— Разбира се, само гледай този път да поспиш малко — каза Патрик и прегърна Мартин през рамо, докато излизаха навън.

Мартин смотолеви нещо нечленоразделно в отговор.

Почти бяха стигнали външната врата, когато Аника ги повика. Те се обърнаха и я видяха да сочи телефонната слушалка.

— Обаждат се от болницата. Търсили са те, но не са се свързали.

Патрик погледна телефона си. Вярно, имаше три пропуснати повиквания от един и същи номер.

— Какво искат? — попита той, но Аника просто го подкани с жест да се приближи.

Патрик отиде до рецепцията и взе слушалката. Изслуша съобщението, отговори с няколко кратки фрази и затвори. После се обърна към Аника и Мартин, които чакаха напрегнато.

— Амина е починала преди няколко часа — каза той и усети, че му е трудно да говори. — Това означава, че вече не става дума просто за палеж. Говорим за убийство.

Той се обърна и тръгна към кабинета на Мелберг. Трябваше да обсъдят с Карим какво да правят с децата. Майка им беше мъртва. И някой трябваше да им го съобщи.

* * *

От горния етаж се чуваха глухите звуци от някакво телевизионно шоу. Калил погледна Аднан, който избърса сълзите си. Бяха помолили да останат заедно. Това не се оказа проблем, общината така и така искаше възможно най-много хора да живеят споделено, за да може временните жилища да стигнат за всички.

И ето ги тук. В малка стая в тъмно мазе във вила от петдесетте години. Въздухът беше застоял и вътре миришеше на влага и мухъл. Но бабата, на която принадлежеше къщата, беше мила. Предложи им храна и прекараха вечерта приятно, макар да не знаеха много общи думи на един и същи език. Яденето, което тя нарече телешка яхния, имаше леко странен вкус.

След вечеря телефонът започна да звъни. Калил и Аднан на свой ред позвъниха на други хора. Всички искаха да намерят утеха едни в други. Красивата, весела, темпераментна Амина беше мъртва.

Аднан отново избърса сълзите си.

— Можем ли да посетим Карим? Може би Бил ще може пак да ни закара.

Калил проследи празния поглед на Аднан надолу към лекьосания мокет. Допря палец до няколко от петната. Изглеждаха стари и засъхнали. Изглежда, никой не бе слизал тук от много време.

— Не можем да му отидем на свиждане толкова късно — каза той. — Може би утре.

Аднан сключи ръце и въздъхна.

— Значи утре.

— Мислиш ли, че са казали на децата? — Гласът на Калил отекна между студените каменни стени.

— Ще оставят Карим да го направи.

— Ако е в състояние.

Аднан отново разтърка лице.

— Как можа да стане така?

Калил не знаеше дали въпросът е насочен към него, или към Бог.

Швеция. Богата и свободна страна.

— Много хора проявиха добрина — каза той. — Има и такива като Бил. Гун. Също и Ролф. И Стюре. Не трябва да го забравяме.

Не можа да погледне Аднан в очите, докато го казваше. Потри силно едно от петната с крак.

— Толкова ни мразят — каза Аднан. — Не го разбирам. Идват през нощта и искат да ни подпалят, без да сме им направили нищо. Знам какво казват всички. „Те са изплашени.“ Но ако хвърлиш факла в нечия къща и искаш семейството вътре да изгори само защото идва от друга страна, значи не си изплашен. Това е нещо друго…

— Съжаляваш ли? — попита Калил.

Аднан мълча дълго. Калил знаеше, че си мисли за братовчеда, когото бе видял да разстрелват, за чичо си, чийто крак беше откъснат при експлозия. Нощем крещеше имената им.

Отговорът трябваше да е лесен, но вече не беше така. Не и след Амина.

Аднан преглътна.

— Не, не съжалявам. Нямахме избор. Но осъзнах нещо.

— Какво? — попита Калил.

— Че никога повече няма да имам дом.

Двамата седяха в тъмното мазе. Веселата музика, идваща от горния етаж, се засили още малко.