Камила Лекберг
Вещицата (7)

Бохуслен, 1671

Звездичка беше здрава, когато Лил-Ян отиде да я нагледа на сутринта. Пребен не каза нищо на Елин, но я гледаше с интерес. Тя усещаше погледите му, докато приготвяше закуската. Брита беше в необичайно добро настроение, докато Елин й помагаше да се оправи. Но от друга страна, в неделя винаги беше така, Брита обичаше да седи най-отпред в църквата по време на служба, с красиви дрехи и хубава прическа, и да гледа енориашите на Пребен, изпълнили скамейките.

Пътят от имението до църквата не беше дълъг и прислужниците вървяха заедно. Стопаните бяха потеглили преди тях с кон и каруца, за да не се изкалят хубавите дрехи на Брита. Елин стискаше здраво ръката на Мерта. Момичето по-скоро подскачаше, отколкото вървеше, а русите й плитки се вееха над износеното й палто. Навън беше леденостудено и Елин старателно бе напъхала хартия в обувките на Мерта, за да ги направи по-топли, но и за да ги запълни, тъй като Мерта ги бе получила от една прислужница със значително по-големи стъпала. Но момичето не се оплакваше, обувките си бяха обувки, а тя вече се беше научила да се радва на това, което има.

Олекна й на сърцето, когато видя църквата да се издига пред тях. Изглеждаше толкова красива. Новопостроената кула се извисяваше величествено, а оловният покрив блестеше под зимното слънце. Църквата и гробището бяха опасани от каменна ограда, покрита с червени дъски, а три големи железни порти с керемидени покриви пречеха на добитъка да влиза вътре.

Самото минаване през портата накара сърцето на Елин да запее, а щом влязоха в църквата, тя си пое дълбоко дъх и остави спокойната атмосфера да нахлуе в душата й.

Двете с Мерта седнаха далеч назад. В църквата имаше общо четиридесет и осем скамейки, но в днешно време не всички се запълваха. Войната и гладът бяха осиромашили областта и роякът от хора, който се бе стичал в крайбрежните местности по време на големия риболовен период^[1] преди стотина години, вече беше само блед спомен. Бабата на Елин й бе разказвала за онова време — истории, които самата тя бе чувала от своите родители и прародители. Тогава всичко било различно. Имало толкова много херинга, че рибарите не знаели какво да правят с всичката риба, а хора от цялата страна идвали да се заселят тук. Но херингата изчезнала и дошла войната. Сега им бяха останали само истории. Някои скамейки стояха празни, а останалите се пълнеха с апатични, бледи и кльощави бохусленци, в чиито погледи нещо беше угаснало. Обезкървен народ, помисли си Елин, докато се оглеждаше.

В църквата имаше прозорци само от южната страна, но светлината, която влизаше през тях, беше толкова сияйна, че очите на Елин почти се насълзиха. Амвонът също беше в южния край и щом Пребен се появи, гласовете на енориашите затихнаха.

Започнаха с псалм и Елин се включи особено усърдно, както правеше винаги, защото знаеше, че има хубав глас. Позволяваше си тази малка суетност, защото Мерта обичаше да я слуша как пее.

Опитваше да разбере какво казва Пребен. Понастоящем в църквата се четеше и говореше само на шведски, но всички в енорията считаха това хрумване за особено неприятно, защото бяха свикнали много повече с датския и норвежкия.

Но гласът на Пребен бе толкова красив. Тя замижа и усети топлината на ръката му. Веднага отвори очи и си наложи да гледа във врата на Брита, която седеше далеч напред на най-първата скамейка. Имаше хубава плитка, която Елин бе оплела сутринта, а яката й беше колосана и бяла. Кимаше, докато Пребен говореше.

Елин прогони спомена за гласа на Пребен и за докосването до ръката му. Той бе съпруг на Брита, а ето че Елин седеше в Божия храм и си мислеше за забранени неща. Нямаше да се учуди, ако в църквата паднеше светкавица и я убиеше на място като наказание за неблагочестивите й помисли. Елин стисна ръката на Мерта и отново се заслуша в думите, идващи от амвона, мъчейки се да ги разбере. Пребен говореше за смутните времена, които настъпваха в цялото кралство и в техния лен, както и за сънародниците им, които водеха смела битка с дявола, като издирваха неговите пратеници и ги изправяха пред съда. Енориашите седяха като омагьосани. Също като Бог, дяволът беше част от ежедневието им. Той бе вездесъща сила и злото му постоянно опитваше да пусне корени сред хората. Опасността дебнеше навсякъде, в котешките очи, в морските дълбини, във враните по клоните на дърветата. Сатаната беше реален, също като твоя баща, брат или съсед. Това, че не можеш да го видиш с просто око, го правеше още по-опасен, така че трябваше постоянно да внимава за себе си и ближните си.

— Засега сме пощадени — каза Пребен и гласът му отекна тържествено между каменните стени. — Но е въпрос на време сатаната да впие ноктите си в децата и жените от това малко земно кътче. Затова ви моля, бъдете нащрек. Ще забележите знаците. Наблюдавайте съпругата си, дъщеря си, прислужницата си, съседката си, тъща си и сестра си с будните очи на Бога. Колкото по-рано открием булките на дявола помежду ни, толкова по-рано ще можем да нанесем ответния удар и да попречим на сатаната да се всели сред нас.

Всички кимаха. По бузите им бяха цъфнали червени, развълнувани рози. Някои деца се разкискаха, но родителите им ги накараха да замълчат, като ги сръчкваха грубо с лакът, оскубваха ги или чисто и просто ги плясваха.

Остатъкът от службата приключи твърде бързо. Ходенето на църква представляваше промяна в ежедневието, време за отдих и храна за душата.

Елин се изправи и хвана здраво ръката на Мерта, така че момичето да не се изгуби сред всички хора, които искаха да излязат едновременно. Накрая се озоваха навън и студът накара Елин да настръхне.

— Пу! — чу зад себе си.

Обърна се изненадано, но щом видя кой я бе наругал, Елин сведе поглед. Беше Ела от Мьорхулт, вдовицата на Клаес, който си бе отишъл заедно с Пер и останалите на рибарския кораб. Ела беше една от причините, поради които Елин не можа да остане във Фелбака и бе принудена да приеме предложението на Брита. Ела я обвиняваше за случилото се и омразата й към нея не знаеше граници. Елин знаеше защо вдовицата се чувства така, макар че думите, които каза на Пер в онази съдбовна утрин, да не бяха оказали влияние върху последвалите събития. Не нейните думи бяха удавили Пер и мъжете му, а внезапно разразилата се буря.

Но животът на Ела се бе развил зле след смъртта на Клаес и тя винеше Елин за нещастието си.

— Ела, не тук, на светата земя до църквата — призова Хелга Клипаре и дръпна по-малката си сестра за ръката.

Елин я погледна с благодарност и продължи бързо нататък с Мерта, преди сцената да се е разраснала още повече. Съпроводиха я погледите на доста хора и тя знаеше, че сред тях има такива, които смятат, че Ела е права в обвиненията си. Но Хелга винаги беше добра и справедлива. Освен това тя изроди Мерта в онова пролетно утро преди осем години. В областта нямаше дете, което да не се е родило под нейния надзор и без акушерските й познания. Пък и се носеха слухове, че Хелга помага тайно на момичета, които са си изпатили, но Елин не приемаше това за чиста монета.

Вървеше към имението с тежка крачка. Блаженството на службата се беше изпарило и спомените от злощастния ден я караха да влачи краката си по краткия път към дома. Обикновено опитваше да не мисли за това. Било каквото било. Дори Бог не можеше да промени случилото се. А и Пер до известна степен сам си беше виновен, гордостта му го беше погубила. Още откакто прие да се омъжи за него, Елин го предупреждаваше, че това може да се случи. Но той не я послуша и сега заедно с останалите моряци лежеше на дъното като храна за рибите, докато тя и малката вървяха към дома на сестра й като просякини. До края на дните си щеше да живее със знанието, че бе изпратила мъжа си със сурови думи последния път, когато щеше да го види. Думи, за които Ела и бог знае колко още от жителите на Фелбака я обвиняваха.

 

 

Всичко започна с буре сол. Пристигна указ, че всякакви търговски сделки с чужбина ще минават през Гьотеборг и на цял Бохуслен бе забранено да търгува с Норвегия или някоя от другите страни, с които местните обменяха стоки. Това още повече увеличи бедността и негодуванието срещу властите, които така лекомислено вземаха решения, лишаващи хората от хляба им. Не всички приеха указа, така че на офицерите, охраняващи бреговата линия, им се отвори доста работа да конфискуват стоки, които не бяха минали през митницата. Елин многократно бе увещавала Пер да следва заповедите. Нарушаването им можеше да им навлече беди. А Пер кимаше и я уверяваше, че не върши нищо нередно.

Така че когато Хенрик Мейер потропа на вратата онзи следобед в началото на септември, тя го пусна у дома без притеснение. Но само с един поглед към Пер, който бе седнал до кухненската маса, осъзна, че това е било голяма грешка. На офицер Мейер му бяха нужни само няколко минути да открие недекларираното буре сол в дъното на бараката за инструменти. Елин знаеше точно какво означава това и сви юмруци в джобовете на туниката си. Толкова пъти беше казвала на Пер да не прави глупости. И въпреки това той не бе могъл да се сдържи. Заради едно буре сол.

Познаваше го толкова добре. Гордостта и твърдоглавието засенчваха бедността и му даваха кураж. Дори само това, че я беше ухажвал, доказваше, че Пер притежава смелост, каквато липсва на повечето мъже. Той не знаеше, че баща й не се интересува особено от съдбата й. В очите на Пер тя бе дъщеря на богат мъж и от това следваше, че е недостъпна за него. Но ето че сега същата смелост, същата гордост и сила се бяха оказали пагубни.

Когато влезе в малката им къщурка, офицерът съобщи, че ще конфискува лодката им. Пер имаше три дни, след което щяха да му вземат малкото корабче, за което се беше трудил години наред, въпреки че уловът беше оскъден, а гладът вечно дебнеше на прага им. Накрая обаче успя да го откупи само за да рискува всичко заради буре сол, което бе донесъл незаконно от Норвегия.

Елин беше толкова ядосана. По-ядосана откогато и да било. Искаше да го удари, да издере зелените му очи, да оскубе русата му коса. Проклетата му гордост щеше да им отнеме всичко. Сега как щяха да се препитават? Елин вършеше допълнителна домакинска работа за други семейства, но това не й носеше кой знае колко риксдалери. На Пер нямаше да му е лесно да си намери работа на друг кораб, след като търговията с чужди стоки бе забранена, а риболовът също не беше особено доходен в последно време.

Елин цяла нощ лежа смълчана. Комшийката й бе казала, че докато се прибирал след посещението в дома им, Хенрик Мейер паднал от коня си и се приземил в канавката. Така му се падаше. Не бе показал и грам състрадание, когато им съобщи, че ще конфискува това, от което зависеше животът им. Без лодката нямаха нищо.

Преди изгрев-слънце Пер опита да докосне рамото й, но тя се отърси от ръката му и се обърна на другата страна. Легнала с гръб към него, Елин заплака горчиво. От гняв. И от страх. Навън вятърът се бе засилил още повече и когато Пер стана на разсъмване, тя се изправи и го попита къде смята да ходи.

— Ще излезем с лодката — отговори той и си облече риза и панталони.

Елин го зяпна. Откъм кухненския диван се чуваше дишането на спящата Мерта.

— В такова време? Ума ли си си изгубил?

— Ако ще взимат лодката след три дни, трябва да свършим възможно най-много работа дотогава — каза той, докато си слагаше палтото.

Елин се облече набързо и го последва навън. Той дори не хапна, бързаше да излезе в бурята, сякаш дяволът беше по петите му.

— Днес няма да ходиш никъде! — надвика тя вятъра и видя с периферното си зрение как любопитни съседи се подават от околните къщи.

Клаес, мъжът на Ела от Мьорхулт, също излезе, следван от съпругата си, не по-малко бясна от Елин.

— Ще се погубите, ако тръгнете в това време — изкрещя Ела пронизително, дърпайки връхната дреха на Клаес.

Той й се отскубна и изръмжа:

— Ако искате да има храна за децата, нямаме друг избор.

Пер кимна на Клаес и двамата тръгнаха към мястото, където бе вързана лодката. Елин гледаше широкия му гръб, а страхът така бе впил нокти в нея, че й пречеше да диша. Пое си дълбоко дъх и изкрещя толкова силно, колкото й позволяваха дробовете:

— Чуваш ли ме, Пер Брюнгелсон, ако не спреш, изобщо не искам да се връщаш и дано морето прибере теб и проклетата ти лодка!

Тя се обърна и полите й се развяха около краката й. С крайчеца на окото си видя ужасения поглед на Ела, докато крачеше обратно към къщата. Хвърли се на леглото си и заплака, без да подозира, че изречените от нея думи ще я преследват до сетния й час.

* * *

Джеси се въртеше в леглото. Мама беше отишла на снимачната площадка още в шест сутринта и Джеси се наслаждаваше на усещането, че къщата е на нейно разположение. Изтегна се, сложи ръка на корема си и го прибра колкото можа. Стори й се плосък. Съвсем не дебел и месест, както обикновено, ами слаб и стегнат. Като на Вендела.

Накрая трябваше да си поеме дъх и коремът й отново се изду. Джеси дръпна ръката си отвратено. Мразеше корема си. Мразеше всичко в тялото си. Всичко в живота си. Не мразеше единствено Сам. Все още усещаше вкуса на целувката му.

Джеси провеси крака от ръба на леглото и се изправи. Водата отвън се плискаше приятно и тя дръпна пердето. Днес също беше слънчево. Надяваше се, че Сам ще иска пак да излязат с лодката. Въпреки онова клипче, което й показа.

Беше попадала на такива като Нилс, Басе и Вендела през целия си живот, в различни училища, различни страни и различни части на света. Знаеше какво искат. И какво могат да причинят на другите.

Но по някаква причина като че ли не искаха да го причинят на нея.

Джеси винаги разбираше кога в новото й училище е плъзнала новината за майка й. Първо се появяваха усмивките и гордостта от това, че в училището им ходи дъщерята на филмова звезда. Но после някой написваше името на майка й в Гугъл и разбираше коя е всъщност. Убийцата, станала актриса. Тогава идваха погледите. Шушукането. Джеси нямаше шанс да стане някое от популярните момичета. Защото изглеждаше така, както изглеждаше, и беше тази, която беше.

Мама не разбираше. За нея всяко внимание беше хубаво. Колкото и зле да се чувстваше Джеси в някое училище, трябваше да остане там, докато майка й не се захване с филмов проект някъде другаде.

Положението на Сам беше подобно. Случилото се с майките им преди трийсет години висеше над тях като тъмен облак.

Джеси отиде в кухнята и отвори хладилника. Както обикновено, вътре нямаше храна, само бутилки шампанско. Яденето не беше приоритет на майка й. Храната като цяло не я интересуваше, беше просто средство да поддържа тялото си. Джеси оцеляваше благодарение на щедрите месечни джобни, които получаваше от мама. Повечето от тях отиваха за сандвичи и сладкарски изделия.

Джеси прокара ръка по бутилките, усети студеното стъкло под пръстите си. После бавно извади една от тях. Беше неочаквано тежка. Остави я върху мраморния плот. Никога не беше опитвала шампанско, но мама… Мари го пиеше постоянно.

Скъса станиола и се загледа в телта в продължение на няколко секунди, преди внимателно да я развие. После натисна леко, но не се чу познатият звук, тапата стоеше здраво на мястото си. Джеси се огледа. Точно така, когато отваряше бутилка, Мари увиваше кърпа за ръце около гърлото. Джеси се пресегна към една от белите кухненски кърпи, след което започна да бута и върти тапата. Накрая тя се разхлаби. Джеси натисна малко по-силно, внезапно се чу „поп“ и тапата изхвърча от бутилката.

От гърлото започна да се излива пяна и Джеси отскочи назад, за да не се олее. На плота имаше чаша за вода и тя бързо наля малко от шампанското в нея. Отпи за проба и направи гримаса. Вкусът беше ужасен. Но Мари обикновено го смесваше със сок, това сигурно го правеше по-вкусно. Пък и го пиеше от чаша за шампанско.

Джеси извади висока тънка чаша от един шкаф, след което взе самотната бутилка сок от праскови в хладилника. Нямаше представа каква е правилната пропорция, но напълни две трети от чашата с шампанско, а останалото със сок. Коктейлът аха да прелее и Джеси бързо отпи малко. Сега беше много по-добре. Дори вкусно.

Джеси прибра кутията и отворената бутилка шампанско в хладилника, взе чашата си и отиде на малкия кей от предната страна на къщата. Мама щеше да снима цял ден, така че Джеси можеше да прави каквото си поиска.

Взе телефона си. Може би Сам би дошъл да пийнат малко шампанско.

* * *

— Чук, чук?

Ерика се провикна предпазливо през отворената врата, обградена от огромни светлорозови пълзящи рози. Миришеха прекрасно и тя бе отделила минутка, за да им се наслади.

— Влез! — чу се нежен глас от вътрешността на къщата.

Ерика си свали обувките в антрето и продължи навътре.

— Ама ти ли си? — каза шейсетгодишна дама, която се появи с парцал за съдове в едната ръка и чиния в другата.

Ерика винаги се чувстваше странно, когато хората я разпознаваха, без да я познават. Но след успеха на книгите си, тя се бе превърнала в нещо като знаменитост и от време на време се случваше дори да я спрат за снимка или автограф.

— Здрасти, ами аз съм Ерика Фалк — каза тя и подаде ръка.

— Виола — каза дамата и се усмихна широко.

Около очите й имаше приятна паяжина от бръчици, които показваха, че се смее често и силно.

— Имаш ли няколко минутки? — попита Ерика. — Работя по книга за един от старите случаи на баща ти и тъй като той вече не е между живите…

— … си решила да провериш какво знам аз — допълни Виола и отново се усмихна. — Влизай, тъкмо сложих кана кафе. Мисля, че знам за кой случай искаш да поговорим.

Виола я поведе към кухнята, която беше директно свързана с антрето. Вътре беше светло и просторно, като единствено акварелите по стените имаха по-ярки цветове. Ерика застана пред една от картините, любувайки й се. Нито разбираше от изкуство, нито имаше кой знае какъв интерес, но виждаше, че художникът е талантлив, а мотивите сякаш я поглъщаха.

— Какви красиви картини — каза тя, разглеждайки ги една по една.

— Благодаря — отговори Виола и се изчерви. — Аз съм ги рисувала. Дълго време ми беше просто хоби, но сега започнах да ги излагам и… ами, изглежда, ще мога да ги продам. В петък ще има вернисаж до „Стура Хотелет“, ако ти се идва.

— Сигурно ще ги продадеш. Разбирам защо върви добре, картините са прекрасни — каза Ерика и седна до голямата бяла кухненска маса, разположена пред гигантски прозорец с крила, разделени на части.

Ерика обичаше стари прозорци, имаше нещо в неравностите на елементите, което ги правеше много по-живи от модерните, заводски прозорци.

— Мляко? — попита Виола и Ерика кимна.

— Само малко.

Виола взе пандишпана, който стоеше на кухненския плот, и го наряза на дебели парчета. Ерика усети как устата й се изпълва със слюнка.

— Предполагам, че те интересува разследването на убийството на малката Стела — каза Виола, щом седна срещу нея.

— Да, искам да пиша точно за случая „Стела“, а баща ти Лейф е важно парче от пъзела.

— Минаха почти петнайсет години от смъртта на татко. Може би знаеш, че той се самоуби. Шокът беше голям, но в действителност трябваше да се досетим, че това може да се случи. Откакто мама почина от рак на белите дробове, той изпадна в дълбока депресия. Стана още по-зле, когато се пенсионира. Казваше, че вече няма за какво да живее. Но си спомням, че чак до смъртта си говореше много за този случай.

— А помниш ли какво точно е говорил?

Ерика устоя на импулса да затвори очи, когато отхапа голяма хапка от парчето пандишпан. Маслото и захарта се топяха в устата й.

— Беше отдавна. В момента не се сещам за подробности. Може би ще си спомня нещо, ако помисля малко. Но знам, че случаят го тормозеше. Беше започнал да се съмнява.

— В какво?

— Дали наистина са били момичетата. — Виола отпи замислено глътка кафе от керамичната си чаша.

— Съмнявал се е дали са виновни? — Ерика за пръв път чуваше да се говори нещо такова. Усети гъделичкане в стомаха си. От дълги години живееше с полицай и знаеше от опит, че интуицията им най-често се оказва вярна. Ако Лейф не е бил уверен във вината на момичетата, вероятно е имало причина. — Споменавал ли е защо се е съмнявал?

Виола държеше чашата си с две ръце и плъзгаше палци по контурите й.

— Не… — каза тя бавно. — Така и не каза нещо конкретно. Но Хелен и Мари оттеглиха признанията си и оттогава твърдят, че са невинни, а това само подхранваше съмненията му.

— Но никой не им вярва — каза Ерика и си припомни всички статии, които бе чела, както и всички коментари на местните, когато станеше дума за случая. Всички бяха единодушни, че несъмнено момичетата са убили Стела.

— Точно преди да умре, говореше, че иска отново да се захване със случая. Но се самоуби, преди да го е направил. Освен това беше пенсиониран, така че щеше да му се наложи първо да убеди новия шеф на полицейското управление, който едва ли би бил очарован от идеята. Случаят беше приключен. Вината беше изяснена, макар да не се стигна до съдебен процес, защото момичетата бяха толкова малки.

— Не знам дали си чула… — каза Ерика и погледна телефона си. Все още нямаше съобщения от Патрик. — Едно малко момиче е изчезнало вчера сутринта, или в най-лошия случай вечерта преди това, тъкмо от стопанството, където живееше Стела.

Виола я зяпна.

— Какво говориш? Не, не съм чула. Бях в студиото си и работех по картините за вернисажа. Какво се е случило?

— Още не се знае. Издирват момичето от вчера следобед. Мъжът ми е полицай и участва в търсенето.

— Какво? Как? — Виола се бореше да намери правилните думи. Вероятно се сблъскваше със същите мисли, с които още от вчера се бореше и Ерика.

— Да, странно съвпадение — каза тя. — Твърде странно. Момичето е на същата възраст като Стела. На четири.

— О, боже господи — възкликна Виола. — Не може ли просто да се е изгубила? Онзи имот е малко отдалечен.

— Да, разбира се. На това се надявам.

Но Ерика видя, че Виола й вярва също толкова малко, колкото си вярваше тя самата.

— Баща ти има ли записки по случая? Дали е възможно у вас да има някакви материали?

— Доколкото знам, не — каза Виола. — С братята ми прегледахме заедно имуществото след смъртта на татко, но не си спомням да съм виждала нещо такова. Мога да ги питам, но не мисля, че има някакви бележници или папки. А и да е имало, опасявам се, че сме ги изхвърлили. Не сме много по сантименталностите и трупането на вещи, смятаме, че човек пази спомените си тук. — Тя сложи ръка на сърцето си.

Ерика разбираше какво има предвид и й се искаше и с нея да беше така. Беше й невероятно трудно да се разделя с предмети, които имат сантиментална стойност, а Патрик често се шегуваше, че се е оженил за катерица.

— Ще се радвам, ако ги питаш. Ще ти дам номера си, в случай че въпреки всичко откриеш нещо. Или ако си спомниш нещо, което баща ти е казал за случая. Каквото и да е. Обади ми се, дори да е някаква дреболия, която ти се струва съвсем незначителна. Човек никога не знае.

Ерика извади една визитка от чантата си и я подаде на Виола, която се загледа за кратко в картичката, преди да я остави на масата.

— Това с момичето е ужасно, наистина се надявам да я открият — каза тя и поклати глава.

— Аз също — каза Ерика и отново провери телефона си. Нямаше новини от Патрик. — Благодаря — каза тя и се изправи, за да си ходи. — Ако имам време, ще намина в петък. Картините са много хубави.

— Надявам се да се видим — каза Виола и се изчерви заради похвалата.

Ерика все още усещаше уханието на розите, докато вървеше към колата си. Думите на Виола звънтяха в ушите й. Лейф се беше съмнявал във вината на Мари и Хелен.

* * *

Чакането им се стори безкрайно, но един час след обаждането на Мелберг Турбьорн Рууд и екипът му най-накрая се появиха. Здрависаха се и Патрик направи жест към дънера на няколко метра от огражденията.

— Мамка му — каза Турбьорн кратко и Патрик кимна.

Знаеше, че криминалистите са свикнали с почти всичко и че с времето човек неизбежно претръпва. Но мъртвите деца винаги бяха ужасна гледка. Контрастът между жизнената сила на едно дете и необратимостта на смъртта беше като удар право в слънчевия сплит.

— Там ли е тялото? — попита Турбьорн.

Патрик кимна.

— Под ствола. Още не съм отишъл да погледна, исках да ви изчакам, преди да пусна още хора да тъпчат земята около местопрестъплението. Но според мъжете, които са я открили, под ствола има вдлъбнатина и тялото е напъхано там. Затова не сме я видели по-рано, въпреки че претърсихме това място няколко пъти.

— Това ли са хората, които са я намерили? — Турбьорн посочи Харалд, Йоханес и Карим, които стояха малко встрани.

— Да, помолих ги да изчакат тук, за да можете да сте сигурни, че уликите не идват от тях. Предполагам, че ще искате да снимате обувките им, за да видите кои следи са техни.

— Правилно — каза Турбьорн и инструктира набързо един от двамата експерти, които бе взел със себе си. После си сложи предпазно облекло и найлонови калцуни и даде един комплект и на Патрик.

— Ела — каза той, когато Патрик също се облече и последва Турбьорн до дървото.

Опита да се подготви за гледката, но въпреки това тя така го разтърси, че той се олюля. Първо видя малка детска ръка. Голото момиче действително лежеше приклещено във вдлъбнатината, която се бе образувала в пръстта под дървото. Тялото беше превито, сякаш момиченцето се беше свило в ембрионална поза. Лицето беше обърнато към тях, но малката ръка, почерняла от пръстта, го скриваше частично. В русата коса се бяха оплели листа и мръсотия и Патрик трябваше да потисне импулса да се наведе и да я почисти. Що за човек би могъл да стори нещо такова на малко дете? Гневът забушува във вените му и му даде сили да запази хладнокръвие и професионализъм. Дължеше го на момичето и родителите. Трябваше да остави емоциите за по-късно. След дългогодишното сътрудничество с Турбьорн знаеше, че той работи по същия начин.

Двамата клекнаха един до друг, попивайки всички детайли. Позицията на тялото беше такава, че нямаше как да установят причината за смъртта, това щеше да стане по-нататък. В момента важното беше да съберат всички улики, които извършителят потенциално бе оставил след себе си.

— Ще се дръпна, за да ви оставя да работите — каза Патрик. — Кажи ми, когато решите да я извадите оттам. Ще ви помогна.

Турбьорн кимна и експертите започнаха тежката работа по събиране на уликите в района около дървото. Това бе задача, която не можеше да се свърши набързо. Всяко косъмче, фас, парченце пластмаса, изобщо всичко, което откриеха наоколо, трябваше да бъде фотографирано, прибрано в найлонов плик и маркирано. Отпечатъците от обувки в рохката почва трябваше да се снемат, което ставаше чрез изливане на вискозно вещество в получилата се вдлъбнатина. Когато веществото се втвърдеше, експертите вземаха целия отпечатък за сравнение, като отливката по-късно можеше да се ползва като доказателство срещу евентуалния извършител.

Работата беше времеемка и след множество разследвания на убийства Патрик се беше научил да сдържа нетърпението си и да оставя Турбьорн и екипа му да си вършат работата на спокойствие. Впоследствие това щеше да им е от полза. Ако някой направеше грешка по невнимание, тя можеше да се окаже непоправима.

Патрик напусна оградения район и се огледа за някое по-уединено място, където да застане. В момента не можеше да говори с никого, имаше нужда да събере мислите си с оглед на предстоящата работа. Първите двайсет и четири часа винаги бяха решаващи за успеха на едно разследване. Впоследствие свидетелите бързо забравяха, уликите изчезваха, а извършителите можеха да успеят да прикрият следите си. За едно денонощие можеше да се случи какво ли не, така че трябваше да подредят правилно приоритетите си. На теория Мелберг трябваше да се погрижи за това в качеството си на началник на управлението, но на практика отговорността се падаше на Патрик.

Взе телефона си, за да съобщи на Ерика, че ще закъснее. Осъзна, че жена му седи и се чуди какво става. Разчиташе на дискретността й и знаеше, че тя няма да каже на никого, преди да й е дал знак. Но тук нямаше сигнал, така че той напъха телефона обратно в джоба си. Щеше да й се обади по-късно.

Патрик затвори очи и вдигна лице нагоре към топлите слънчеви лъчи. Горските шумове се смесваха с гласовете на експертите. Замисли се за Йоста. Чудеше се как ли се е справил колегата му и изпитваше благодарност, че не на него се падна да проведе разговора с родителите на Неа.

Върху голата му ръка кацна комар, но Патрик не го уби, както правеше обикновено. Вместо това просто го прогони. Стигаше му толкова смърт за един ден.

* * *

Всичко беше така сюрреалистично. Ето го, застанал насред гора в Швеция, заедно с хора, които никога преди не беше срещал.

Карим не за пръв път виждаше мъртъв човек. Веднъж, докато беше затворник в Дамаск, видя с очите си как пазачите влачат мъртъв затворник по пода. А по време на пътуването през Средиземно море бе виждал детски трупове да се носят във водата покрай лодката.

Но това беше различно. Той бе дошъл в Швеция, защото в тази страна нямаше мъртви деца. Но ето че въпреки това на няколко метра от него лежеше мъртво момиченце.

Карим усети докосване по ръката. Беше възрастният мъж, Харалд, онзи с приятелските кафяви очи, който говореше английски с толкова тежък шведски акцент, че Карим трябваше да се напряга, за да го разбере. Но мъжът му допадаше. Двамата убиваха времето с приказки, а когато думите не им достигаха, използваха жестове и мимики. А по-младото момче, Йоханес, помагаше на възрастния мъж да намира думите, които му се губеха.

Карим осъзна, че за пръв път откакто бе пристигнал в Швеция, разказва на някого за семейството и родината си. Чу копнежа в гласа си, когато заговори за града, който бе напуснал и в който може би никога повече нямаше да се върне. Но знаеше, че картината, която предава, е неточна. Копнежът му бе свързан единствено с нещата, които нямаха общо с терора.

Но кой швед би могъл да разбере чувството постоянно да трябва да се озърташ през рамо, защото във всеки един момент някой може да те предаде — приятел, съсед, дори роднина? Правителството имаше очи навсякъде. Всички гледаха себе си и бяха готови на какво ли не, за да спасят собствената си кожа. Всички бяха изгубили някого. Всички се бяха сблъсквали със смъртта на любим човек, а това означаваше, че биха направили всичко, за да не преживеят нещо такова повторно. Като журналист Карим беше изложен на още по-голям риск.

— You okay?^[2] — попита Харалд и задържа ръката си върху рамото му.

Карим осъзна, че мислите му са се отразили на изражението му. Беше свалил гарда си, бе разкрил всичкия копнеж и объркване, които се криеха под повърхността, и се почувства уязвим. Усмихна се и затвори вратата към спомените си.

— I’m okay. I’m thinking about the girl’s parents^[3] — каза той и за секунда пред очите му изникнаха лицата на собствените му деца.

Амина сигурно се тревожеше и, както винаги, притеснението й се предаваше на децата. Но тук в гората нямаше покритие и той не можеше да й се обади. Щеше да му е ядосана, когато Карим се прибере. Амина винаги се ядосваше, когато бе разтревожена. Но нямаше значение. Тя бе най-красива именно когато се разгневеше.

— Poor people^[4] — каза Харалд и Карим видя, че очите му са насълзени.

Наблизо мъжете с бели найлонови комбинезони работеха, клекнали до тялото на момичето. Бяха снимали обувките на Карим, както и тези на Йоханес и Харалд. После залепиха лепенки за дрехите им, отлепиха ги и внимателно ги прибраха в пликчета, които запечатаха и надписаха. Карим разбираше какво правят, въпреки че никога преди не бе виждал такова нещо на живо. Техниците искаха да изключат следите, които тримата мъже бяха оставили на местопрестъплението, когато откриха момичето.

Йоханес каза нещо на шведски на по-възрастния мъж и двамата кимнаха. Йоханес преведе:

— We thought maybe we could ask the policeman if we can go back. They seem to be done with us.^[5]

Карим също кимна. Определено искаше да се махне от мястото, където мъртвото дете лежеше свито на кълбо, напъхано в дупка в земята. Да се махне от русата коса и мъничката ръка, която скриваше лицето на момичето.

Харалд отиде да говори с полицая, застанал до огражденията. Заприказваха се тихо и Карим видя, че полицаят кима.

— We can go back^[6] — каза Харалд, когато отново се присъедини към тях.

Сега, когато напрежението го отпусна, Карим се разтрепери. Искаше да се прибере. При децата си. И при огнените очи на Амина.

* * *

Вендела се качи с гръм и трясък по стълбите, а Сана затвори очи. Днес главата й щеше да се пръсне. Чу трясването на вратата и не можа да не потръпне. Представи си как дървото се напуква още малко.

Всичко, което направи, бе да предложи на Вендела да отиде с нея до градинарския магазин. Вендела поначало не беше особено очарована от магазина, но сега, изглежда, приемаше ходенето дотам като наказание. Сана знаеше, че трябва да й се опълчи, но не можеше. Сякаш всички сили я бяха напуснали, когато чу за изчезването на Неа.

Горе дъщеря й пусна музика и басът започна да бумти. Сана се зачуди какво ли ще прави дъщеря й днес. Напоследък като че ли прекарваше повечето си време с онези две момчета, а те със сигурност не бяха най-добрата компания. Петнайсетгодишно момиче и две момчета на същата възраст — това можеше да означава само проблеми.

Сана разчисти масата след закуската. Вендела изяде само едно яйце. Очевидно в белия хляб, какъвто ядеше за закуска още от малка, вече имаше твърде много захар. Сана изпече една филийка и я намаза с дебел слой мармалад от портокали. Вече толкова закъсняваше, че пет минути повече или по-малко не бяха от значение.

В известен смисъл беше добре, че Вендела беше в най-опакото си настроение. Така Сана не бе могла да мисли за Неа. Нито за Стела. Но сега, в тихата кухня, всички мисли я споходиха наведнъж. Спомняше си трагичния ден до най-малката подробност. Колко щастлива беше, че ще ходи до Удевала, за да й купят нови дрехи преди началото на учебната година. Как се разкъсваше между радостта от пътуването с мама и завистта към Стела, която щеше да остане вкъщи с две готини, по-големи момичета за детегледачки. Но завистта бе забравена веднага щом си махнаха за сбогом и мама подкара голямото волво към града.

Докато се прибираха, тя през цялото време хвърляше погледи към задната седалка, където стояха торбите с дрехите. Колко бяха хубави! Сана се чувстваше толкова щастлива, че едва успяваше да си седи на мястото. Накрая мама я смъмри засмяна.

Това бе последният път, когато Сана я видя да се смее.

Остави филията с мармалад на масата. Хапките набъбваха в устата й. Спомни си как слязоха от колата и татко ги посрещна с подивял поглед. Гаденето я връхлетя внезапно, почти като шок. Сана се втурна в тоалетната и успя да вдигне капака навреме. Парченца от портокаловия мармалад полетяха към тоалетната чиния и Сана усети как стомахът й се обръща.

След това се строполи разтреперана върху студените плочки. Музиката на горния етаж яко дънеше.

* * *

Куршумът уцели една от мишените, окачени по дърветата в горичката до задния им двор.

— Добър изстрел, Сам — каза Джеймс кратко.

Сам си наложи да потисне усмивката си. Това бе единственото, за което получаваше похвала. Че можеше да прати един куршум там, където иска. Това беше главното му качество като син.

— Ставаш все по-уверен — кимна Джеймс и го погледна доволно над стоманените рамки на слънчевите си очила.

Бяха пилотски модел с огледални стъкла. Баща му беше като пародия на щатски шериф.

— Виж дали можеш да стреляш от малко по-далечно разстояние — каза Джеймс и направи знак на Сам да отстъпи.

Той направи няколко крачки назад.

— Дръж оръжието стабилно. Издишай точно преди да натиснеш спусъка. Съсредоточи се.

Джеймс го инструктираше спокойно. Дълги години бе тренирал успешно шведски елитни отряди и Сам знаеше, че репутацията му е добра. Това, че беше безчувствена свиня, просто му бе помогнало в кариерата, но също така караше Сам да чака с нетърпение мига, когато баща му отново ще отиде да служи зад граница.

Месеците, през които Джеймс беше в чужбина, понякога незнайно къде, бяха като свеж полъх. Тогава Сам и майка му вървяха с по-лека крачка, тя се смееше по-често, а той се радваше да я вижда щастлива. Веднага щом Джеймс влезеше през вратата, смехът затихваше. През тези периоди мама започваше да тича дори повече от обикновено. Ставаше още по-слаба. Придобиваше измъчено изражение. Сам мразеше тази майка също толкова, колкото обичаше щастливата. Знаеше, че е несправедлив, но тя сама бе избрала да роди дете на този мъж. Сам дори не искаше да го нарече свой баща. Или татко.

Произведе няколко последователни изстрела. Знаеше, че е уцелил право в десетката. Джеймс кимна доволно.

— Мамка му, ако не беше такова безгръбначно, от теб можеше да стане добър войник — каза Джеймс и се засмя.

Мама излезе на двора.

— Отивам да тичам — викна тя, но нито Джеймс, нито Сам й отговориха.

Сам си мислеше, че вече е излязла, обикновено отиваше да тича веднага след закуска, за да избегне най-голямата жега, но сега часът беше почти десет.

— Отдалечи се с още два метра — каза Джеймс.

Сам знаеше, че може да уцели и оттук. Беше тренирал и от по-далечни разстояния, когато Джеймс го нямаше. Но по някаква причина не искаше да покаже на баща си точно колко е добър. Не искаше да му достави удовлетворението да си мисли, че синът му е наследил нещо от него. Нещо, с което да може да се хвали. Уменията му не бяха заслуга на Джеймс. Нищо не беше негова заслуга. Всичко в живота на Сам се случваше въпреки Джеймс, не благодарение на него.

— Nice!^[7] — викна баща му, след като Сам изстреля следващата серия куршуми.

Това беше още едно от нещата, които го дразнеха. Джеймс твърде често превключваше на английски, с дълбок американски акцент. В действителност нямаше нищо американско в потеклото му, просто дядо бе обичал Джеймс Дийн като млад. Но Джеймс бе прекарал толкова време с американци, че бе прихванал акцента им. Плътен и завален. Сам намираше за болезнен всеки миг, в който баща му не се придържаше към шведския.

— One more time^[8] — каза Джеймс, който сякаш прочете мислите му и заговори на английски само за да го дразни.

— All right^[9] — отговори Сам със също толкова тежък американски акцент, надявайки се Джеймс да не разбере, че се бъзика с него.

Насочи пистолета към мишената и натисна. Право в целта.