Камила Лекберг
Вещицата (2)

Случаят „Стела“

Линда погледна Сана, която се подрусваше на седалката.

— Според теб какво ще каже Стела, когато види всичките ти дрехи?

— Мисля, че ще се зарадва — каза Сана с усмивка и за секунда заприлича досущ на малката си сестра. — Но може и да ми завиди.

Линда се усмихна, докато завиваше по алеята към къщата. Сана беше толкова грижовна кака.

— Ще й обясним, че тя също ще получи хубави дрехи, когато е неин ред да тръгне на училище.

Едва успя да спре колата, преди Сана да изскочи навън и да отвори багажника, за да извади нещата си.

Вратата на къщата се отвори и Андерш излезе на верандата.

— Извинявай, че закъсняхме — каза Линда. — Спряхме да хапнем.

Андерш я погледна със странно изражение.

— Знам, че скоро ще е време за вечеря, но Сана много искаше да отидем на сладкарница — продължи Линда и се усмихна на дъщеря им, която прегърна татко си набързо и се втурна вътре в къщата.

Андерш поклати глава.

— Не е това. Аз… Стела не се е прибрала.

— Не е ли? — Един поглед към Андерш беше достатъчен стомахът й да се свие на топка.

— Не, а звънях и на Мари, и на Хелен. И двете не са си у дома.

Линда си отдъхна и затвори вратата на колата.

— Спокойно, сигурно просто закъсняват. Знаеш я каква е Стела, вероятно е искала да минат през гората и да им покаже всичко. — Тя целуна Андерш по устата.

— Сигурно си права — каза той, но не изглеждаше убеден.

Телефонът звънна и Андерш забърза към кухнята, за да вдигне.

Линда сви вежди, докато се навеждаше да събуе обувките си. Не беше обичайно за Андерш да се тревожи толкова. Но все пак беше прекарал цял час сам вкъщи, чудейки се какво става.

Когато се изправи, Андерш стоеше пред нея. Изражението на лицето му накара топката в стомаха й да се завърне с пълна сила.

— Обади се Коге^[1]. Хелен се е прибрала и сега ще вечерят. Коге е звъннал на Мари и по неговите думи двете момичета твърдят, че са се разделили със Стела в пет часа.

— Какво говориш?

Андерш си обу маратонките.

— Търсих навсякъде из фермата, но може отново да е отишла в гората и да се е изгубила.

Линда кимна.

— Трябва да отидем да я потърсим.

Тя се приближи до стълбите и викна към горния етаж:

— Сана? С татко ще отидем да потърсим Стела. Сигурно е в гората. Знаеш колко обича да ходи там. Скоро ще се върнем!

Погледна мъжа си. Не искаше да покаже притеснението си пред Сана.

Но половин час по-късно вече не можеха да го скрият един от друг. Андерш беше стиснал волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. След като претърсиха гората до стопанството, те се върнаха обратно по пътя и минаха бавно покрай всички места, където знаеха, че Стела обича да ходи. Но не видяха и помен от нея.

Линда сложи ръка върху коляното на Андерш.

— Трябва да се връщаме.

Андерш кимна и я погледна. Тревогата в очите му беше плашещо отражение на нейните собствени чувства.

Трябваше да се обадят в полицията.

* * *

Йоста Флюгаре прелистваше документите пред себе си. Беше понеделник през месец август, така че купчината не беше особено голяма. Нямаше нищо против да работи през лятото. С изключение на някоя и друга игра на голф от време на време, нямаше нищо по-добро за вършене. Разбира се, Ева идваше на гости от време на време, но откакто роди отново, посещенията станаха по-редки, което беше напълно разбираемо. На Йоста му стигаше, че винаги е добре дошъл да отиде при нея в Гьотеборг и поканата беше искрена. Тези редки срещи с новото му семейство бяха достатъчни. А и беше по-добре Патрик да почива през лятото, тъй като той имаше малки деца. Йоста и Мелберг можеха да си седят тук като два стари впрегатни коня и да приемат жалбите, които пристигаха. Мартин наминаваше доста често, за да нагледа „старчетата“, както се изразяваше, за да ги дразни, но според Йоста той просто искаше малко компания. Мартин не беше срещнал нова жена, след като Пия почина, което беше жалко. Мартин беше добро момче, а дъщеря му имаше нужда от женско внимание. Знаеше, че Аника, секретарката на управлението, понякога се грижи за момичето, под претекст, че Тюва може да си играе с нейната собствена дъщеря Леа. Само че това не беше достатъчно. Момиченцето се нуждаеше от майка. Но Мартин не беше готов за нова връзка и нямаше какво да се направи. Любовта идваше когато си поиска, и за самия Йоста бе имало само една жена. Но си мислеше, че Мартин е прекалено млад, за да живее така.

Разбираше обаче, че не е толкова лесно да откриеш нова любов. Човек не може да пришпори чувствата си, пък и изборът е ограничен, когато живееш в малко градче. Освен това Мартин си падаше малко женкар, преди да срещне Пия, така че в доста от случаите рискуваше да повтори. А мнението на Йоста по въпроса бе, че ако нещата не са сработили първия път, то вторият едва ли ще е по-добре. Но какво ли разбираше той? Голямата му любов беше съпругата му Май-Брит, с която бе делил зрелия си живот. Нямаше друга нито преди, нито след нея.

Рязък телефонен звън го извади от размислите.

— Полицейско управление Танумсхеде.

Йоста се заслуша напрегнато в гласа в другия край.

— Идваме. Какъв е адресът? — попита той, записа го, затвори и се втурна в съседната стая, без да почука.

Мелберг се стресна, събуден от дълбокия си сън.

— Какво, по дяволите? — възкликна той и зяпна Йоста.

Косата, която беше зализал нагоре в напразен опит да прикрие голото си теме, падна обратно надолу, но той бързо я намести с отработено движение.

— Изчезнало дете — каза Йоста. — Момиче на четири години. Няма го от сутринта.

— От сутринта? И родителите се обаждат чак сега? — попита Мелберг и скочи от стола.

Йоста погледна ръчния си часовник. Минаваше три.

Изчезналите деца не бяха нещо обичайно. Лятно време се разправяха най-вече с пияници, обири, крадци, нападения и евентуално опити за изнасилване.

— И двамата си мислели, че момичето е при другия родител. Казах, че тръгваме веднага.

Мелберг напъха крака в обувките си, които стояха до бюрото. Кучето му Ернст, което също се беше събудило, облегна изморено глава на пода, след като установи, че развълнуваната обстановка няма да включва нито разходка, нито нещо за ядене.

— Къде отиваме? — попита Мелберг, подтичвайки след Йоста към гаража.

Вече се бе задъхал тежко, когато стигнаха до колата.

— Става дума за имота на семейство Берг — каза Йоста. — Там, където живееха Странд.

— По дяволите — каза Мелберг.

Само беше чел и слушал за стария случай, който датираше много отпреди да дойде във Фелбака. Но Йоста го помнеше.

И сегашното обаждане му се струваше твърде познато.

* * *

— Ало?

Патрик избърса ръка, преди да вдигне, но телефонът все пак се изцапа с пясък. Със свободната си ръка махна на децата да дойдат, след което извади пакет бисквити с аромат на ванилия и кутия с ябълкови резени. Ноел и Антон се нахвърлиха на бисквитите, като и двамата опитваха да ги издърпат от ръцете на другия, поради което целият пакет падна в пясъка и по-голямата част от бисквитите се разсипаха навън. Няколко други родители погледнаха към тях и Патрик усети как сумтят. А и не беше като да не ги разбира. Смяташе, че двамата с Ерика са относително компетентни родители, но въпреки това близнаците понякога се държаха като отгледани от вълци.

— Чакай, Ерика — каза той, с въздишка събра част от бисквитите и ги издуха.

Ноел и Антон вече бяха изяли толкова много пясък, че още малко едва ли щеше да им навреди.

Мая взе кутията с ябълковите резени, сложи я в скута си и вдигна поглед към плажа. Патрик се загледа в тънкия й гръб и косата, която се беше сплъстила от влагата. Беше небивало хубава, така седнала на пясъка, въпреки че той, както обикновено, не беше успял да върже косата й.

— Вече мога да говоря. На плажа сме и тъкмо претърпяхме малък бисквитен инцидент, с който трябваше да се заема…

— Окей — каза Ерика. — Но иначе всичко е наред?

— Да, да, всичко е супер — излъга той, докато отново опитваше да избърше ръцете си в банския.

Ноел и Антон продължаваха да дъвчат бисквити, а пясъкът между зъбите им хрущеше шумно. Над тях кръжеше чайка и ги чакаше да оставят бисквитите без надзор само за секунда. Най-вероятно обаче щеше да остане излъгана в очакванията си. Близнаците можеха да излапат пакет бисквити за рекордно време.

— Обядът е готов — каза Ерика. — Да сляза ли при вас?

— Да, разбира се — отвърна Патрик. — Само донеси и термос с кафе, като не съм свикнал, взех че го забравих.

— Разбрано. Your wish is my command.^[2]

— Благодаря, скъпа, нямаш представа колко много копнея за чаша кафе в момента.

Усмихваше се, когато затвори. Каква привилегия бе само, че след пет години и три малки деца все още усещаше пеперуди в стомаха, когато чуеше гласа на съпругата си по телефона. Ерика беше най-доброто, което му се е случвало. Е, с изключение на децата, разбира се, но от друга страна, без Ерика тях изобщо нямаше да ги има.

— Мама ли беше? — попита Мая и засенчи очи с ръка, щом се обърна към него.

Господи, колко приличаше на майка си от определени ъгли. Това искрено радваше Патрик. Ерика беше най-красивата жена, която познаваше.

— Да, мама беше, ще дойде тук.

— Дааа! — викна Мая.

— Чакай, звънят ми от работата, трябва да вдигна — каза Патрик и допря изцапания си с пясък пръст до зелената слушалка.

На екрана пишеше „Йоста“ и той знаеше, че колегата не би нарушил почивката му, ако не е нещо важно.

— Здравей, Йоста — каза Патрик, — изчакай секунда. Мая, ще дадеш ли на момчетата няколко парчета ябълка? И хвърли клечката от близалка, която Ноел се кани да налапа… Благодаря, миличка.

После отново доближи телефона до ухото си.

— Извинявай, Йоста, слушам те. С децата сме на плажа в Селвик и тук е хаос, меко казано…

— Съжалявам, че те безпокоя насред почивката — каза Йоста, — но си помислих, че сигурно би искал да знаеш, че получихме съобщение за изчезнало дете. Малко момиче, което го няма още от сутринта.

— По дяволите, какво каза? От сутринта?

— Да, нямаме повече информация, но в момента с Мелберг отиваме при родителите.

— А те къде живеят?

— Там е работата. Става дума за дома на семейство Берг.

— По дяволите — повтори Патрик и настръхна. — Това не е ли стопанството, където живееше Стела Странд?

— Да, същото.

Патрик погледна собствените си деца, които в момента си играеха що-годе спокойно на пясъка. При самата мисъл някое от тях да изчезне, му се догади. Не му трябваше много време, за да реши. Макар и Йоста да не го бе казал директно, Патрик разбра, че колегата иска да му помогне още някой, освен Мелберг.

— Идвам — каза той. — Ерика ще дойде тук след около петнайсет минути, ще тръгна тогава.

— Знаеш ли къде е стопанството?

— Разбира се — отговори Патрик.

Да, знаеше къде е. В последно време слушаше много за него у дома.

Патрик натисна червена слушалка и усети как коремът му се свива. Наведе се напред и придърпа всичките три деца до себе си. Те започнаха да се дърпат и го покриха целия с пясък. Но това нямаше никакво значение.

* * *

— Изглеждаш малко притеснен — каза Джеси и отметна кичурите, които вятърът постоянно навяваше в лицето й.

— Какво имаш предвид? — попита Сам, мижейки срещу слънцето.

— Ами, не приличаш много на… лодкар.

— И как изглежда един лодкар? — Сам завъртя руля, давайки път на една платноходка.

— Сещаш се какво имам предвид. Моряшки обувки с пискюли, морскосини шорти, поло тениска и плетен пуловер с остро деколте, вързан над раменете.

— И капитанска шапка, така ли? — каза Сам и се усмихна леко. — Откъде знаеш как изглежда един лодкар, между другото? Досега не си излизала с лодка в морето.

— Не, но съм гледала филми. И съм виждала снимки в списания.

Сам се престори, че просто не я разбира. Естествено, че не приличаше на моряк. Със скъсаните си дрехи, гарвановочерната коса и грима около очите. И ноктите. Черни и изпоядени. Но това не беше критика. Сам беше най-красивото момче, което някога бе виждала.

Но беше глупаво да казва това за лодкарите. Винаги щом си отвореше устата, оттам излизаше някоя глупост. В множеството пансиони, които бе посещавала, все й го повтаряха. Че е глупава. И грозна.

И бяха прави, знаеше го.

Беше дебела и непохватна, лицето й беше покрито с пъпки, а косата й винаги изглеждаше мазна, колкото и често да я миеше. Джеси усети как очите й се пълнят със сълзи и бързо примигна, за да не ги забележи Сам. Не искаше да се изложи пред него. Той беше единственият й приятел. Още от деня, когато се приближи до нея на опашката пред будката за бързо хранене. Тогава й каза, че знае коя е, а тя разбра кой е той.

И коя е майка му.

— Мамка му, колко хора има навсякъде — каза Сам и се огледа за заливче, където да няма поне две-три закотвени или вързани лодки. Повечето места бяха заети още от сутринта. — Скапани курортисти — измърмори той.

В крайна сметка успя да намери подветрена пролука в скалите от далечната страна на Лонгшер.

— Ще спрем тук. Можеш ли да хванеш края на въжето и да скочиш на брега? — Сам посочи едно въже, което лежеше в най-предната част на палубата.

— Да скоча? — повтори Джеси.

Скачането беше нещо, което не практикуваше поначало. Още по-малко, когато трябваше да скочи от лодка върху хлъзгава скала.

— Няма страшно — каза Сам спокойно. — Ще спра съвсем близо. Клекни на носа, оттам можеш да скочиш на брега. Всичко ще е наред. Довери ми се.

Довери ми се. Можеше ли да го направи? Да му се довери? На Сам?

Джеси си пое дълбоко дъх, добра се до носа на лодката, хвана здраво въжето и клекна. Наближиха острова и Сам намали скоростта, като даде на заден. Плъзнаха се меко и бавно към скалите, до които щяха да акостират. За своя собствена изненада, Джеси скочи от лодката и се приземи леко върху скалата. Все още държейки въжето в ръка.

Направи го.

* * *

Ходеха до супермаркет „Хедемюрш“ за четвърти път в рамките на два дни. Но в Танумсхеде нямаше много друго за правене. Калил и Аднан се разхождаха сред дрехите и другите стоки на втория етаж. Калил усещаше погледите във врата си. Вече дори не се дразнеше. В началото му беше трудно да се предпази именно от погледите, от подозрителността. Но вече беше приел, че изпъкват. Не изглеждаха като шведите, не говореха като шведите, не ходеха като шведите. Сигурно и той би зяпал, ако видеше швед в Сирия.

— Какво се пулиш, по дяволите? — изръмжа Аднан на арабски на една седемдесетгодишна дама, която се взираше напрегнато в тях.

Сигурно се правеше на гражданска полиция и гледаше да не откраднат нещо. Калил би могъл да й каже, че никога не са вземали нещо, което не им принадлежи. Дори не биха си го помислили. Не бяха отгледани така. Но жената тръгна към стълбите, сумтейки, и той разбра, че няма смисъл.

— За какви ни мислят, по дяволите? Все едно и също. — Аднан продължи да псува на арабски и така размаха ръце, че едва не събори една лампа на съседния рафт.

— Остави ги да мислят каквото си искат. Сигурно дори не са виждали арабин преди…

Накрая Аднан се усмихна. Той беше две години по-млад, само на шестнайсет, и понякога все още се чувстваше като момче. Не контролираше чувствата си, те контролираха него.

Калил отдавна не се беше чувствал като момче. Не и откакто бомбата го лиши от майка му и от малките му братя. Щом се замисли за Билал и Тарик, в очите му веднага се появиха сълзи и Калил побърза да ги избърше, за да не го види Аднан. Билал, който вечно измисляше бели, но беше толкова весел, че човек не можеше да му се сърди. Тарик, който беше любопитен, постоянно четеше и всички казваха, че ще стане голям човек. Изчезнаха само за миг. Откриха ги в кухнята, тялото на майката лежеше върху тези на момчетата. Не бе могла да ги предпази.

Калил се огледа, стиснал здраво юмруци. Замисли се за живота си сега. Прекарваше дните си в малка стая в бежанския център или се мотаеше по улиците в малкото, странно градче, в което се бяха озовали. Толкова тихо и пусто, без миризми, шумове и цветове.

Шведите живееха в собствения си свят, почти не се поздравяваха, изглеждаха почти изплашени, ако някой посмееше да ги заговори. И говореха толкова тихо и без никакви жестове.

Аднан и Калил тръгнаха надолу по стълбите, след което излязоха навън в лятната жега. Спряха се на тротоара пред магазина. Всеки ден едно и също. Трудно им беше да намерят с какво да се занимават. Стените в бежанския център се приближаваха все повече, сякаш опитваха да ги задушат. Калил не искаше да бъде неблагодарен. Тази страна му беше дала храна и покрив над главата. И безопасност. Тук не падаха бомби. Тук хората не бяха заплашени от войници и терористи. Но дори да си на сигурно място, не е лесно да живееш в Лимбото. У дома да не те чака нищо, да няма какво да правиш, да нямаш цел.

Това не беше живот. Беше просто съществуване.

Аднан въздъхна до него. Двамата закрачиха смълчани обратно към бежанския център.

* * *

Ева стоеше като вцепенена, увила здраво ръце около тялото си. Петер продължаваше да тича наоколо. Беше търсил навсякъде, вече четири или пет пъти. Вдигаше същите завивки, местеше същите кутии, викаше името на Неа отново и отново. Но Ева знаеше, че е напразно, Неа не беше тук. Усещаше липсата й с цялото си тяло.

Присви очи и долови точка в далечината. Точка, която се уголемяваше все повече и придоби бял цвят, когато се приближи. Ева разбра, че полицията най-накрая пристига. Скоро видя ясно синьо-жълтите ивици и в нея зейна пропаст. Дъщеря й я нямаше. Полицията беше тук, защото Неа я нямаше. От сутринта. Мозъкът й се мъчеше да го осмисли. Че Неа е изчезнала от сутринта. Как можеше да са толкова лоши родители, че цял ден да не забележат липсата на четиригодишното си момиченце?

— Ти ли ни се обади?

Възрастен мъж с посивяла коса излезе от полицейския автомобил и тръгна към нея. Тя кимна безмълвно и той й подаде ръка.

— Йоста Флюгаре. А това тук е Бертил Мелберг.

Друг полицай на приблизително същата възраст, но значително по-закръглен, също протегна ръка. Потеше се обилно и избърса чело с ръкава на ризата си.

— Мъжът ти тук ли е? — попита по-слабият, по-възрастен полицай и огледа стопанството.

— Петер! — викна Ева и се ужаси от това колко слабо прозвуча гласът й.

Направи нов опит и Петер се появи тичешком откъм гората.

— Намери ли я? — провикна се той. Погледна полицейската кола и посърна.

Всичко беше толкова нереално. Просто не можеше да се случва. Ева щеше да се събуди всеки миг и с облекчение да осъзнае, че е сънувала.

— Може ли да поговорим на по чаша кафе? — каза Йоста Флюгаре със спокоен глас и хвана Ева под ръка.

— Да, влезте, ще седнем в кухнята — каза тя и ги поведе вътре.

Петер остана да стои насред двора, провесил дългите си ръце покрай тялото.

Ева знаеше, че той иска да продължи да търси, но не можеше да проведе този разговор сама.

— Петер, ела.

С тежки стъпки той ги последва в къщата. Ева им обърна гръб, за да сложи кафеварката, но през цялото време усещаше присъствието на полицаите. Униформите им сякаш изпълваха стаята.

— Мляко? Захар? — попита тя рутинно и двамата кимнаха.

Извади млякото и захарта, а мъжът й продължаваше да стои до вратата.

— Седни — каза тя малко по-остро от необходимото и той се подчини.

Ева продължи на автопилот и извади чаши, лъжици и пакет бисквити „Балерина“. Неа обичаше бисквити „Балерина“. Ева трепна при мисълта и изпусна една лъжица на пода. Йоста се наведе, за да я вдигне, но тя го изпревари. Сложи я в мивката и извади нова лъжица от чекмеджето с приборите.

— Няма ли да ни задавате въпроси? — каза Петер, вперил поглед в ръцете си. — Няма я от сутринта, всяка секунда е важна.

— Нека съпругата ти седне и ще започнем — каза Йоста и кимна към Ева.

Тя им наля кафе и се настани до тях.

— Кога видяхте момичето за последно? — попита дебелият полицай, протягайки се да си вземе бисквита.

На Ева й причерня пред очите от гняв. Беше сервирала бисквитите, защото така се правеше, когато имаш гости, но я вбеси, че полицаят можеше да дъвче най-спокойно, докато задава въпроси за Неа.

Ева си пое няколко дълбоки глътки въздух. Знаеше, че чувствата й са нерационални.

— Вчера вечерта. Легна си по същото време, както обикновено. Има си собствена стая. Прочетох й приказка за лека нощ, изгасих лампата и затворих вратата.

— И оттогава не сте я виждали? Не се е будила през нощта? Никой не е ставал да я нагледа? Не сте чули нищо?

Гласът на Йоста беше толкова мек, че Ева почти не се подразни, когато колегата му си взе втора бисквита.

Петер се прокашля.

— Не, тя спи сама през нощта. Аз станах първи днес, щях да ходя в гората с трактора. Направих си набързо чаша кафе и сандвич и излязох.

Гласът му звучеше умолително. Все едно биха могли да открият отговора някъде в думите му. Ева протегна ръка и я сложи върху неговата. Беше също толкова студена, колкото и нейната.

— И не си видял Линеа? Сутринта?

Петер поклати глава.

— Не, вратата на стаята й беше затворена. Минах оттам възможно най-тихо, за да не я събудя. Исках Ева да може да поспи още малко.

Тя стисна ръката му. Това доста добре обобщаваше Петер. Винаги се държеше грижовно, винаги мислеше за жена си и дъщеря си.

— Ами ти, Ева? Кажи ни за твоята сутрин.

Доплака й се, докато слушаше мекия глас на Йоста.

— Събудих се късно, чак в девет и половина. Не знам кога за последно съм спала толкова дълго. В цялата къща беше тихо и веднага отидох да проверя в стаята на Неа. Вратата беше отворена, а леглото разхвърляно. Нея я нямаше и просто предположих… — Ева изхлипа.

Петер сложи и другата си ръка върху нейната.

— Предположих, че е отишла с Петер в гората. Тя обича да ходи там и често го придружава. Така че нямаше нищо странно, и за секунда не съм си помислила, че… — Ева не можеше повече да сдържа сълзите си и избърса очи със свободната си ръка.

— И аз бих предположил същото — каза Петер и тя отново усети как пръстите му се свиват около нейните.

Знаеше, че е прав. И все пак. Ако Ева просто бе…

— Няма ли приятелка, при която може да е отишла? — попита Йоста.

Петер поклати глава.

— Не, тя никога не се отдалечава. Дори не е опитвала да излезе извън границите на стопанството.

— Винаги има първи път — каза дебелият полицай, който досега си мълчеше и ядеше бисквити, така че Ева се стресна, когато той проговори. — Може да се е изгубила в гората.

Йоста погледна Бертил Мелберг по начин, който Ева не можа да разтълкува.

— Ще организираме жива верига — каза той.

— Така ли мислите? Че е изчезнала в гората?

Гората беше безкрайна. Самата мисъл, че Неа може да се е изгубила там, накара стомахът й да се преобърне. Никога не се бяха тревожили за това. А и тя никога не беше ходила там сама. Но може би са били наивни. Наивни и безотговорни. Да оставят четиригодишно дете да търчи свободно из стопанството, съвсем близо до голямата гора. Неа се беше изгубила и вината беше тяхна.

Йоста като че ли прочете мислите й и каза:

— Ако е в гората, ще я намерим. Веднага ще се обадя на няколко места и ще започнем издирване. До час ще имаме жива верига, за да се възползваме максимално от оставащата дневна светлина.

— Тя може ли да изкара нощта навън? — попита Петер беззвучно. Лицето му беше пребледняло.

— Нощите още са топли — каза Йоста успокоително. — Няма да измръзне, но, естествено, ще направим всичко, за да я открием, преди да се стъмни.

— Как е облечена? — попита Бертил Мелберг и се пресегна към последната бисквита в чинията.

Йоста го погледна изненадано.

— Да, добър въпрос. Знаете ли какви дрехи е носила, когато е изчезнала? Въпреки че не сте я видели сутринта, бихте ли проверили дали липсва нещо?

Ева кимна, изправи се и тръгна към стаята на Неа. Най-накрая можеше да допринесе с нещо конкретно.

Но се спря, щом стигна пред вратата на стаята. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, преди да събере смелост да я отвори. Вътре всичко изглеждаше съвсем нормално. Сърцераздирателно нормално. Ето го розовия тапет на звезди, от който Неа беше откъснала няколко парченца през периода, когато обичаше да човърка всичко. Ето ги плюшените мечета, струпани на купчина в единия край на леглото. Завивките с Елза от „Замръзналото кралство“. Куклата Олаф, която винаги лежеше върху възглавницата. Закачалката с… Ева се спря. Знаеше точно какво е облякла Неа. За всеки случай провери в гардероба и огледа стаята. Не, нямаше я никъде. Ева се забърза към долния етаж.

— Облякла е роклята на Елза.

— Каква е тази рокля? — попита Йоста.

— Синя рокля с картинка на принцеса отпред. Елза, от „Замръзналото кралство“. Тя обича „Замръзналото кралство“. Сигурно носи и бельото си с мотиви от филма.

Ева осъзна, че неща, които като родител на малко дете смяташе за очевидни, можеха да бъдат съвършено непознати за някого другиго. Самата тя беше гледала и слушала филма стотици пъти, Неа го пускаше поне по два пъти на ден, всеки ден, целогодишно. Беше й най-любим от всички и знаеше наизуст цялата песен „Слагам край“. Ева преглътна сълзите си. Така ясно виждаше пред себе си как Неа се вихри наоколо със синята рокля и дългите бели ръкавици, как танцува и същевременно пее целия текст. Къде беше сега? И защо те просто си седяха тук?

— Отивам да се обадя по телефона и започваме издирването — каза Йоста, сякаш беше чул мълчаливия й писък.

Ева можа само да кимне. Отново погледна Петер. И на двамата им минаваха едни и същи мрачни мисли.