Камила Лекберг
Вещицата (26)

Бохуслен, 1672

Някаква шумотевица пред вратата събуди Елин. За пръв път от много време бе спала добре и дълбоко. Дългата разходка с Мерта вчера, точно когато слънцето започваше да се снишава над поляните, й се отрази добре и почти прогони притесненията й, свързани с Брита. Сестра й се интересуваше от хорското мнение и не би искала да живее със срама, който би я споходил, ако всички узнаеха какво е станало между сестра й и съпруга й. Малко преди да заспи, Елин успя сама да си втълпи това. Проблемът щеше да отмине, Брита щеше да е твърде заета с бебето, пък и времето имаше способността постепенно да заличава всичко.

Спеше сладко и сънуваше Мерта, когато блъскането я изтръгна от съня. Елин се изправи и разтърка очи. Тя беше първата прислужничка, която се събуди, така че преметна крака от ръба на леглото, което делеше с Мерта, и отиде да отвори.

— Идвам — викна тя. — Що за врява в ранни зори?

Елин отвори тежката дървена врата. Отвън стоеше шерифът Якобсен, който я погледна сериозно.

— Търся Елин Йонсдотер.

— Аз съм — каза тя.

Зад себе си чу, че всички са се събудили и сигурно слушаха напрегнато.

— Елин трябва да дойде с мен, обвинена е във вещерство — каза шерифът.

Елин го зяпна. Какво говореше? Вещерство? Той с всичкия си ли беше?

— Станало е някакво недоразумение — каза тя.

Мерта се беше промъкнала до нея и я хвана за полите. Елин избута момичето зад себе си.

— Няма недоразумение. Имаме заповед да задържим Елин, след което тя ще бъде изправена пред съда.

— Но това не може да е вярно. Не съм вещица. Говорете със сестра ми, тя е съпруга на свещеника, може да потвърди…

— Точно Брита Вилумсен ви обвинява във вещерство — прекъсна я шерифът и я сграбчи за ръката.

Елин опита да се съпротивлява, когато мъжът я дръпна през вратата. Мерта се разпищя и стисна здраво полите й. В следващия миг момичето падна на земята, а Елин нададе вик. Видя как към дъщеря й се втурват хора, а в същото време шерифът я дръпна още по-здраво. Зави й се свят. Брита я беше обявила за вещица.

* * *

Джеси стоеше пред огледалото в стаята на Вендела, а ръката й леко трепереше. Тушът не биваше да стане на буци.

Зад нея Вендела пробваше вече четвърта рокля, но скоро свали и нея ядосано.

— Нямам какво да облека! — каза тя. — Толкова съм надебеляла!

Вендела ощипа несъществуващите тлъстини на талията си и Джеси се обърна към нея.

— Как можеш да говориш така? Изглеждаш супер, моето тяло дори не се доближава до твоето.

Каза го по-скоро като констатация, отколкото като обвинение. Сега, когато имаше любовта на Сам, вече не намираше излишните си килограми за толкова отблъскващи.

Коремът й къркореше. Цял ден не беше яла. Откакто пристигна във Фелбака, сякаш всичко се преобърна. Толкова се боеше, че тук ще се чувства още по-зле, но ето че срещна Сам, а сега беше приятелка с Вендела, която беше… ами, Вендела беше съвършена, готина, обиграна. Беше като ключ към света, от който Джеси мечтаеше да стане част. Грубите думи, подигравките и злобните коментари, униженията и присмехът бяха в миналото. Джеси щеше да тегли чертата и да забрави предишния си живот, предишното си аз. Вече беше нов човек.

Вендела, изглежда, се спря на дрехата, с която бе облечена в момента — тясна червена рокля от трико, която едва скриваше бикините й.

— Какво мислиш? — попита тя и направи пирует.

— Изглеждаш прекрасно — каза Джеси искрено.

Вендела приличаше на кукла. Джеси се огледа в огледалото зад Вендела и новооткритото й самочувствие внезапно се изпари. Блузата й висеше като чувал, а косата й изглеждаше мазна и сплъстена, въпреки че я беше измила сутринта.

Вендела явно забеляза отчаяното й изражение. Сложи ръце на раменете й и я накара да седне на стола пред огледалото.

— Знаеш ли, мисля, че мога да ти направя много хубава прическа. Може ли да пробвам?

Джеси кимна, а Вендела наизвади разни бутилки и тубички, както и три различни преси за къдрене и една за изправяне. Двайсет минути по-късно косата на Джеси изглеждаше коренно различно. Тя се огледа и едва се разпозна.

Беше нова Джеси, която отиваше на парти. Животът не можеше да бъде много по-добър от това.

* * *

Мартин седна до Паула в кухнята.

— Кога ще разполагаме с информация за записа? — попита той.

— Записът? — повтори Паула, но секунда по-късно загря за какво става дума.

Боже, помисли си тя, в тази жега мозъкът й наистина отказваше. Почти не беше мигнала. Лиса беше неспокойна и се събуди поне сто пъти през нощта. Дори не си струваше Паула да опитва да заспива в промеждутъците. Накрая стана и седна да работи, но сега очите й се затваряха, толкова беше изморена.

— Ще ни се обадят през седмицата — каза тя. — Но не трябва да имаме твърде високи очаквания.

— Как мина настаняването на децата у вас? — попита Мартин и й наля голяма чаша кафе.

Това щеше да й е осмата за деня, ако броеше правилно.

— Всичко е наред, пристигнаха сутринта. Патрик ги взе от болницата и ги докара.

— Научил ли е нещо ново за Амина? И Карим?

— Няма промяна — каза Паула. — При Амина, искам да кажа. Но Карим скоро ще бъде изписан.

— И той ли ще живее при вас, или?

— Не, не, нямаме място за повече хора — каза Паула. — Не, идеята е общината да уреди временно настаняване на засегнатите от пожара. Би трябвало да имат нещо за Карим, когато излезе от болницата. Някои хора вече са настанени на различни места, тъй като няма как всички да останат в общинския дом. Трябва да кажа, че останах приятно изненадана. Хората отварят вратите на домовете си, предлагат гостните и летните си вили, а една двойка дори се премести при роднини, за да освободи място за бежанско семейство.

Мартин поклати глава.

— Добро и лошо. Човекът е странно същество. Някои искат да разрушават, а други са готови на всичко, за да помогнат на непознати. Виж Бил и Гун, те са в общинския дом от сутрин до вечер.

— Да, все пак има известна надежда за човечеството.

Паула се изправи, взе млякото от хладилника и си наля малко. Просто не можеше да пие кафето чисто.

— Ще се прибирам — каза Мелберг, подавайки глава в кухнята. — На Рита й идва твърде много да се грижи сама за всички хлапета. Преди това ще мина през пекарната да купя малко кифли.

Миг по-късно обаче нещо го усъмни.

— Всъщност как мислите, те ядат ли кифли?

Паула се обърна към Мартин и завъртя очи.

— Да, ядат кифли, Бертил. Идват от Сирия. Не падат от космоса.

— Няма причина да се държиш така само защото съм задал прост въпрос — каза Мелберг нацупено.

Ернст опъна каишката, нетърпелив да излезе навън.

Паула кимна и се усмихна на Мелберг.

— Мисля, че кифлите са добра идея — каза тя. — Само не забравяй да вземеш винербрьод^[1] за Лео.

Мелберг изсумтя.

— Как бих могъл да забравя, че любимецът на дядко предпочита винербрьод?

После се обърна и поведе Ернст навън.

— Бертил е наказанието за греховете ми — каза Паула, загледана след тях.

Мартин тръсна глава.

— Да, така и няма да го разбера.

Паула отново придоби сериозно изражение.

— Успя ли да се свържеш с расистките фаланги?

— Обадих се на няколко души, с които имам контакт от едно време, но казват, че не знаят нищо за пожара.

— Не се учудвам — каза Паула. — Не можем да очакваме, че някой ще вдигне ръка и ще каже: „Ние бяхме“.

— Не, но не са от най-умните хора, така че рано или късно някой ще се разприказва. А може и някой да си има причини да ги издаде… не е невъзможно. Ще продължа да друсам дървото, пък ще видим какво ще изпадне.

Паула отпи от кафето си. От умората се чувстваше тромава и натежала.

— Мислиш ли, че обискът ще доведе до нещо?

Мартин се поколеба, после поклати глава.

— Предполагам, че не. Не открихме нищо в къщата, а и не мисля, че семейството е замесено.

— Скоро ще останем без следи — каза Паула, наблюдавайки Мартин. — Нямаме свидетели, нямаме физически доказателства и не можахме да открием връзка с убийството на Стела, въпреки всички прилики. Всъщност започвам да си мисля, че в крайна сметка няма такава. Случаят е добре известен на местните, всички знаят подробностите и къде е била намерена Стела, няма нищо тайно. Всеки би могъл да изкопира убийството, но можем само да предполагаме за мотивите.

— Ами съмненията на Лейф? Относно вината на момичетата. Какво го е накарало ненадейно да си промени мнението? И после да се самоубие.

— Не знам — отговори Паула изморено и разтърка очи. — Имам чувството, че тъпчем на едно място. А освен това не сме доникъде с разследването на палежа. Дали наистина ще се справим?

— Разбира се — каза Мартин и се изправи. — Ще измислим нещо.

Паула просто кимна. Искаше й се да му вярва, но покрай умората започваше да я обзема и чувство за безнадеждност. Чудеше се дали и останалите изпитват същото.

— Слушай, аз трябва да тръгвам, имам малко работа…

Мартин пристъпваше от крак на крак. В първия момент Паула не реагира, но после се усмихна широко.

— Да, вярно, днес е големият ден. Вечеря с момичето от общинския дом…

На Мартин като че му се искаше да потъне в земята.

— Ох, това е просто вечеря. Ще видим какво ще излезе.

— Ммм… — каза Паула многозначително и получи среден пръст от Мартин, който тръгна към изхода.

Тя се засмя и викна след него:

— Успех! Като карането на колело е!

В отговор Мартин просто блъсна вратата. Паула погледна часовника. Реши да поработи още един час, после щеше да приключи за днес.

* * *

Басе живееше в стара къща с еркери и множество ъгли. Джеси искаше да се наслади на мястото, което така се различаваше от всичко, с което бе свикнала. Но внезапно се изплаши, когато непознат човек отвори вратата и тя видя тълпата в къщата.

Почти всички вътре бяха пияни и се държаха разпасано по начин, който не беше присъщ на Джеси. Никога не я канеха по такива партита. Прииска й се да се обърне и да избяга, но Вендела я хвана за ръката и я отведе до една маса в далечния край на всекидневната. Там имаше купища бутилки бира, твърд алкохол и вино.

— На родителите на Басе ли са? — попита Джеси.

— Не, делим си ги — каза Вендела и отметна дългата си, светла коса. — Когато правим купон, всеки носи каквото може.

— Аз можех да взема шампанско… — смотолеви Джеси и веднага се почувства глупаво.

Вендела се засмя.

— Не, ти си нова, пък и си нещо като… почетен гост. Какво ще пиеш?

Джеси разгледа бутилките пред себе си.

— Досега съм пила само шампанско — каза тя.

— Време ти е за истинско питие. Ще ти забъркам нещо.

Вендела се пресегна и взе голяма пластмасова чаша. Сипа вътре няколко различни неща и завърши с малко спрайт.

— Ето! — каза тя и подаде препълнената чаша на Джеси. — Това ще ти хареса!

Вендела взе още една пластмасова чаша и я напълни до ръба с бяло вино от кутия.

— Наздраве! — каза тя и се чукна с Джеси.

Джеси отпи една глътка и едва се сдържа да не направи гримаса. Питието беше доста силно, но никога преди не беше пила коктейл и може би вкусът трябваше да е такъв. А и Вендела, изглежда, знаеше какво прави.

Вендела кимна към другия край на стаята.

— Нилс и Басе са ей там.

Джеси отпи голяма глътка. Стори й се по-вкусна от първата. Колко много хора имаше тук. И никой не я гледаше подигравателно или презрително. По-скоро любопитно, но в добрия смисъл. Или поне така й се струваше.

Вендела отново я хвана за ръка и си проправи път покрай всички говорещи, танцуващи и смеещи се хора.

Момчетата седяха на голям мек диван, всеки с по бира в ръка. Кимнаха на Джеси, а Вендела се хвърли в скута на Нилс.

— Мамка му, много се забавихте — каза Нилс и я придърпа към себе си. — Сигурно сте се гримирали и сте си приказвали глупости.

Вендела се разкиска, когато Нилс отметна косата й и я целуна по врата.

Джеси седна на големия бял фотьойл до дивана, като се опитваше да не зяпа Нилс и Вендела твърде много, докато се целуваха.

Наведе се към Басе.

— Къде са родителите ти? — попита тя.

Музиката гърмеше с пълна сила.

— Плават с лодката — каза Басе и сви рамене. — Винаги ходим някъде лятото, но последните два пъти успях да се измъкна.

Вендела се откъсна от Нилс и се усмихна на Джеси.

— Мислят, че се е хванал на лятна работа — каза тя.

— Леле.

Майката на Джеси дори не би забелязала, ако тя изчезнеше за три седмици. Да скалъпиш лъжа като тази на Басе обаче не беше лесно, искаше се смелост.

— Настояват да работя, ако ще стоя тук — каза той и отпи от бирата си, при което разля малко върху тениската си, но сякаш не забеляза. — Казах им, че ще работя в „Танум Странд“, понеже не познават никого там.

— Но няма ли да се чудят какво е станало със заплатата ти?

— Имат изба, пълна със скъпи вина, а дори не им знаят бройката. Докато ги няма, просто продавам няколко бутилки.

Джеси го погледна изненадано. Не беше останала с впечатлението, че Басе е толкова умен.

— Нилс ми помага — каза Басе.

Джеси кимна. Това обясняваше всичко. Тя отпи още една глътка от питието, което продължаваше да пари гърлото й, но не можеше да потисне щастливото пърхане в стомаха й. Това ли беше да си част от групата?

— Жалко, че Сам не дойде — каза Нилс и се облегна назад.

Джеси усети, че Сам й липсва. Защо трябваше да е толкова твърдоглав? Те очевидно бяха осъзнали, че са се държали лошо.

— Днес не можа. Но и двамата ще ходим на партито в общинския дом следващата събота.

— О, яко! — каза Нилс и вдигна бутилката си за наздравица.

Джеси извади телефона от чантата си и прати кратко съобщение на Сам. Всичко е наред, всички са мили и много се забавлявам. Той й отговори веднага с вдигнат палец и смайли. Джеси се усмихна и прибра телефона в раницата. Не можеше да повярва колко хубаво е всичко. За пръв път в живота си се чувстваше… нормална.

— Харесва ли ти коктейлът? — попита Нилс и посочи към чашата й с бирата си.

— Да… много е вкусен! — каза тя и отпи две сериозни глътки.

Нилс избута Вендела от скута си и я шляпна по дупето.

— Ще забъркаш ли още един коктейл на Джеси? Този скоро ще свърши.

— Разбира се — каза Вендела и придърпа късата си рокля леко надолу. — Тъкмо и аз ще си налея, почти си изпих виното.

— Донеси ми и една бира — каза Басе и остави празната си бутилка на масата.

— Ще опитам да взема всичко.

Вендела се вклини в тълпата и тръгна към масата с алкохола. Джеси не знаеше какво да каже. По гърба й вече течеше пот, а под мишниците й сигурно имаше големи петна. Гледаше напрегнато в пода и й се искаше да изтича навън.

— Какво е майка ти да е филмова звезда? — попита Басе.

Джеси се намръщи мислено, но все пак беше благодарна, че някой започна разговор, макар и темата определено да не беше от любимите й.

— Ами, мама си е мама. Не мисля за нея като за филмова звезда…

— Но сигурно си срещала сума ти готини хора?

— Да, разбира се, но за мама те са просто колеги.

Трябваше ли да каже истината? Че почти не е част от живота на Мари. Че като малка си стоеше у дома, с безкрайна редица детегледачки, докато Мари се снимаше във филми или ходеше по събития. Веднага щом Джеси порасна достатъчно, Мари започна да я праща в различни пансиони, без значение къде бяха снимките. Докато ходеше на училище в Англия, майка й прекара половин година в Южна Африка.

— Ето го пиенето — каза Вендела и остави бутилка и чаша на масата, след което погледна Джеси. — Пробвай и кажи дали ти харесва. Направих ти друго питие.

Джеси отпи. Коктейлът изгори гърлото й също колкото и предния, но този имаше вкус на фанта и й хареса повече. Тя вдигна палец.

— Почти не съм сложила алкохол, не се притеснявай, ако си мислиш, че може да се напиеш.

Джеси й се усмихна с благодарност и отпи нова глътка. Зачуди се какъв ли вкус имаха питиетата с много алкохол, след като дори това пареше толкова. Но беше мило от страна на Вендела. Джеси се почувства щастлива. Дали тези хора можеха да й бъдат приятели? Би било фантастично. А имаше и Сам. Прекрасният, чудесен, красив, прелестен Сам.

Вдигна чашата към тройката на дивана и отпи голяма глътка. В гърдите й се разля приятна топлина.

* * *

Мари изчисти грижливо лицето си. Дебелите слоеве филмов грим бяха просто ужасни за кожата и тя не би си и помислила да си легне, без да ги отстрани старателно, така че лицето й да може да диша. Наведе се напред и се огледа в огледалото. Имаше мънички, мънички бръчици в краищата на очите, както и няколко тънки бръчки около устата. Понякога се чувстваше като пътник във влак, който се носи с всичка сила към бездънна пропаст. Кариерата беше всичко, което имаше.

Изглежда, този филм щеше да го бъде. Ако се окажеше успешен, можеше да си осигури още няколко години слава. Поне в Швеция. Времето й в Холивуд изтичаше. Получаваше все по-лоши и дребни роли. Вече я взимаха да играе нечия майка, а не красавицата в главната роля, която привличаше публика. Беше изместена от млади изгряващи звезди с гладни погледи и тела, които с охота отдаваха на режисьори и продуценти.

Мари взе кутийката с крем за лице и започна да се маже. После продължи с малката тубичка крем за около очи. Накрая намаза и шията си. Много жени се грижеха само за лицата си, а вратовете им се набръчкваха и разкриваха възрастта им.

Погледна часовника. Дванайсет без пет. Замисли се дали да изчака Джеси. Не, тя все щеше да се прибере, а може и да беше останала да спи при приятелка. Мари обаче се нуждаеше от сън за красота преди поредния дълъг снимачен ден.

Погледна се в огледалото. Без грим. Още от дете външността беше нейната броня. Тя пречеше на хората да достигнат до същността й. Никой не я беше виждал истински, с изключение на Хелен. През по-голямата част от времето успяваше да отблъсква мислите за нея. Беше оставила миналото зад себе си. Никога не се озърташе през рамо и не гледаше назад. Каква полза от това? Бяха принудени да се разделят. А после… Хелен вече не искаше да я вижда.

С такова нетърпение очакваше деня, когато и двете ще бъдат на осемнайсет. Навърши пълнолетие преди Хелен и трябваше да минат още четири месеца, до октомври, когато двете най-накрая щяха да могат да говорят. Да планират бъдещето си. Липсата вече нямаше да изпълва всяка секунда от живота им.

Мари й се обади още на сутринта. Беше измислила какво да каже, ако вдигнат родителите й, но не се наложи. Гласът на Хелен я изпълни с такова щастие. Мари искаше да зачеркне изминалите години, да ги изтрие и да започне отначало. Заедно с Хелен.

Но тя звучеше като някоя непозната. Студено. Премерено. Обясни, че не иска да общува с нея. Че скоро ще се омъжи за Джеймс, а Мари принадлежала към минало, което не искала да си спомня. Мари седеше онемяла със слушалката в ръка. Липсата се смеси с разочарование. Не каза нищо. Не зададе въпроси. Просто затвори и реши, че никога повече няма да допусне някого до себе си. И се придържаше към обещанието си. Мислеше само за един човек. За себе си. И получаваше всичко, което пожелаеше.

Но сега, в притъмнялата къща край морето, тя се погледна в очите и се запита дали си е струвало. Чувстваше се празна. Богатството й нямаше стойност.

Единственият човек, който бе имал значение за нея, беше Хелен.

За пръв път Мари си позволи да се замисли как ли би изглеждал животът й, ако нещата се бяха стекли другояче. С изненада забеляза, че жената в огледалото плаче. По бузите й се стичаха трийсетгодишни сълзи.