Камила Лекберг
Вещицата (14)

Бохуслен, 1671–1672

В дните след посещението сякаш никой не можеше да говори за друго, освен за Ларш Хиерне и комисията по магьосничество. Вълнението на Брита рязко контрастираше с угнетеността на Пребен. Скоро обаче се върнаха към нормалното си ежедневие и приказките отшумяха. Имаха задачи да изпълняват. Прислугата си имаше работа по стопанството, а Пребен имаше църковни дела в танумската и люрската енория.

Зимните дни идваха и си отиваха с монотонна регулярност. Животът в стопанството беше еднообразен, но все пак по-пъстър от ежедневието на повечето хора, които правеха едно и също от зори до здрач. В дома на енорийския свещеник идваха посетители, а Пребен разказваше истории от многото си пътувания. Налагаше му се да решава спорове, да се справя с трагедии, да отпразнува радостни мигове и да оплаква мъки. Извършваше бракосъчетания, кръщенета и погребения и даваше съвети по Божии и семейни въпроси. Елин понякога подслушваше, докато той разговаряше с някой от членовете на енорията. Съветите му винаги й се струваха мъдри и обмислени, макар и винаги предпазливи. Пребен не беше смелчага, не като нейния Пер. Не притежаваше нахаканата твърдоглавост на съпруга й. Чертите на Пребен бяха по-фини, а очите му по-нежни. Пер винаги бе носил в себе си някакъв мрак, който понякога влошаваше настроението му, докато Пребен, изглежда, изобщо не страдаше от каквито и да е мрачни мисли. Брита често въздишаше, казваше, че е омъжена за дете, и го хокаше, задето всеки ден се прибира с изцапани дрехи, след като се е занимавал с градината и добитъка. Но той просто се усмихваше, свиваше рамене и оставаше невъзмутим.

Мерта бе започнала уроците си по четене при звънаря заедно с другите деца. Елин не знаеше как да се отнася към ентусиазма, проявяван от дъщеря й, докато овладяваше завъртулките, които бяха напълно непонятни за нея самата. Мерта явно беше щастлива. Да се научиш да пишеш си беше постижение, но как щеше да послужи това на момичето? Елин беше бедна прислужница, което означаваше, че Мерта ще стане същата. За такива като тях нямаше друг изход. Тя не беше Брита, беше Елин, дъщерята, която татко не обичаше. Беше вдовицата, чийто мъж загина в морето. Това бяха факти, които нямаше да се променят само защото свещеникът настояваше Мерта да се научи да чете. На дъщерята щяха да са й по-полезни знанията, които Елин бе получила от баба си. Те нямаше да докарат храна на масата или да бъдат възнаградени с риксдалери, но носеха уважение, а то също имаше стойност.

Елин често я викаха при раждания или пък когато някого го болеше зъб, или го мъчеше меланхолия. Да, имаше купища болежки, които тя можеше да облекчи с билките и заклинанията си. Хората търсеха помощта й дори при несподелена любов или нежелани ухажори, както и при проблеми с добитъка. Тя бе важен човек, когато нещо се объркаше, и за Мерта това бе по-добра съдба, отколкото да й тъпчат главата със знания, които никога нямаше да й послужат и които можеха да й създадат опасната представа, че е нещо повече от останалите.

Само че отварите на Елин като че ли нямаха влияние върху Брита. Месец след месец кръвта продължаваше да тече. Сестра й негодуваше все повече и твърдеше, че Елин явно прави нещо не както трябва, че не владее уменията, които си приписва. Една сутрин, когато Елин й занесе отварата, Брита запрати чашата в стената, зелената течност се стече бавно и образува локва на пода. После Брита се разрида.

Елин не беше зъл човек, но не можа да не се зарадва леко на отчаянието на сестра си. Брита често се държеше лошо не само с прислугата, ами и с Мерта, и понякога Елин си мислеше, че в корема й не може да порасне дете заради злото в нея. После се проклинаше за тези си мисли. Не искаше да бъде неблагодарна. Кой знае къде щяха да бъдат сега с Мерта, ако Брита не се беше смилила и не ги бе взела под крилото си. Само преди няколко дни Елин чу, че Ела от Мьорхулт е попаднала в приюта за бедни заедно с двете си най-малки деца. Без Брита, Елин и Мерта сигурно също щяха да се озоват там.

Но не й беше лесно да бъде благочестива, когато ставаше дума за Брита. В нея имаше нещо сурово и студено, което дори добър човек като Пребен не можеше да овладее. Понякога Елин си мислеше, че той заслужава по-добра съпруга. С по-топло сърце и по-благ характер. Не само красива външност и тъмна, гъста коса. Но това не беше нейна работа.

Все по-често Елин улавяше Пребен да я наблюдава скришом. Опитваше да го избягва, но не беше лесно. Той се движеше съвсем свободно сред прислугата, сякаш бе един от тях. Често го засичаха в обора или на пасбището с животните. Проявяваше рядка умелост в грижите за всички живи твари, а Мерта постоянно го следваше по петите като малко кученце. Безброй пъти Елин бе молила за извинение, задето дъщеря й му досажда толкова, но той просто се засмиваше, поклащаше глава и казваше, че трудно би могъл да си намери по-добра компания. Където и да отидеше Пребен, Мерта не беше далеч. Изглежда, си имаха приказка, защото Елин все ги виждаше да разговарят. Мерта държеше ръце зад гърба си като голям човек и се опитваше да прави широки крачки, за да върви наравно с Пребен. Веднъж Елин я попита за какво си говорят, но Мерта просто сви рамене и каза, че разговарят за всичко. За животните, за Бог и за неща, които Мерта бе чела в книгите. На Пребен му бе станало навик постоянно да й праща нови книги от библиотеката си. Когато нямаше друга работа или не вървеше по петите на Пребен, Мерта четеше. Елин се чудеше как завъртулките по страниците можеха да представляват такъв интерес за едно момиче, но неохотно я оставяше да чете, въпреки че цялото й същество й казваше, че от това няма да излезе нищо добро.

А я имаше и Брита. Тя забелязваше интереса на Пребен към момичето и с всеки изминал ден изглеждаше все по-навъсена. Елин няколко пъти я бе виждала да наблюдава ревниво странната двойка през прозореца, а и бе дочула не един и два разпалени спора по този въпрос. Но в тези случаи Пребен не отстъпваше пред съпругата си. На Мерта й бе разрешено да го следва навсякъде, а подире й пък вървеше Виола. Котето беше пораснало през зимата и се движеше след господарката си толкова неотлъчно, колкото и Мерта след Пребен. Тримата бяха забавна компания, докато сновяха из стопанството. Елин знаеше, че хората си шушукат за интереса на стопанина към момичето, но никак не я вълнуваше какво мислят слугите и слугините. Можеха да шепнат зад гърба й колкото си щат. Заболеше ли ги обаче глава или зъб, неизменно се обръщаха към нея. И винаги когато я питаха, мънкайки, какво иска в замяна за усилията си, тя молеше за нещо, с което да помогне на дъщеря си. Допълнителна порция храна. Чифт стари обувки. Пола, от която можеше да й ушие нова рокля. Мерта беше целият й свят и ако тя бе щастлива, Елин също беше щастлива. Пък Брита да мисли каквото си иска.

Елин стискаше зъби, когато Мерта дойдеше разплакана при нея и кажеше, че стопанката я е ощипала или оскубала. Това бе малка цена за относителната безопасност, в която живееше момичето тук. Брита бе щипала болезнено и сестра си, когато двете бяха малки, но Елин се справи. Пребен щеше да защити Мерта. И самата нея. Милите му очи се спираха върху й, когато си мислеше, че тя не го вижда, и това я изпълваше с увереност. Понякога, когато погледите им се срещнеха за секунда, която продължаваше цяла вечност, Елин усещаше как земята под краката й се разтърсва.

* * *

Колкото повече наближаваше Марщранд, толкова по-развълнувана се чувстваше. Ерика беше чела много за родителите на Хелен и си бе създала представа за тях от интервютата, които бяха давали. Коге, бащата на Хелен, отдавана беше починал, но Ерика поне щеше да се срещне с майката. Принудена бе да признае пред себе си, че е предубедена към Хариет Першон. Тя и мъжът й бяха обвинили Мари за всичко, обрисувайки Хелен като жертва. Но това, което си проличаваше най-ясно от думите им, беше колко тежко приемат публичния срам.

Ерика знаеше, че преди случилото се са били част от висшето общество във Фелбака. Коге е бил собственик на верига магазини за офис материали, а преди да се омъжи, Хариет е била фотомодел. Той беше богат, а тя красива. Добре позната комбинация.

Спря на паркинга на остров Куйон^[1]. Беше топъл и слънчев ден и Ерика очакваше с нетърпение краткото бягство от ежедневието. Отдавна не бе идвала тук и сега остана поразена от красотата на крайбрежното градче.

Наслади се на краткото пътуване с ферибот от единия до другия остров, но веднага щом стъпи на твърда земя, се съсредоточи върху интервюто. Въпросите, които искаше да зададе, се въртяха в главата й, докато изкачваше запъхтяно хълма, където се намираше къщата на Хариет. Когато стигна до съответния номер, тя спря за момент, възхищавайки се на къщата. Беше прекрасна. Бяла, с красиви стари дървени орнаменти, цъфнали рози и лупини в червено и лилаво, и с голям балкон, който гледаше към морето. Ако Хариет решеше да продаде къщата, можеше да получи милиони за нея. Осемцифрена сума, предположи Ерика.

Влезе в двора през бялата дървена порта и последва малката каменна пътека до входната врата. Нямаше звънец, само старомодно чукало с лъвска глава. Ерика го използва и на вратата почти моментално се появи стилна шейсетгодишна дама.

— Ерика Фалк! Толкова е хубаво най-накрая да се срещнем! Да, чела съм всичките ти книги и смятам, че си безумно талантлива. Страхотно е, че имаш такъв успех в чужбина.

Тя поведе Ерика навътре, без да чака отговор.

— Сервирала съм кафе, човек рядко има толкова отбрани посетители — каза тя и тръгна през просторната всекидневна към балкона.

Ерика не беше експерт по вътрешно обзавеждане, но разпозна мебели от Йосеф Франк, Бруно Матсон и Карл Малмстен. Изглеждаше така, сякаш обзавеждането е дело на дизайнер, а не е избирано от самата Хариет.

— Преди всичко искам да ти благодаря, че се съгласи да ме приемеш — каза Ерика и седна на стола, който Хариет й предложи.

— Ама разбира се. През всички тези години искахме истината да достигне до хората, заради бедната Хелен, така че книгата ти е наистина добре дошла. Особено като се има предвид, че чух от приятелки в Стокхолм, че онази ужасна жена планира да издаде собствена книга.

— Това лошо ли е? — попита Ерика предпазливо и кимна, когато Хариет вдигна каната за кафе. — Нали Мари също твърди, че двете са невинни, така че нейната книга по-скоро би затвърдила версията на Хелен.

Хариет сви устни, докато наливаше кафето, което имаше притеснително светъл цвят.

— Но аз не мисля, че е невинна, според мен тя е убила бедното момиченце, а после опита да лепне вината на Хелен.

— Само че Мари първа е признала за убийството, нали?

Ерика отпи от кафето, което — точно както се опасяваше — се оказва твърде блудкаво.

— Това е било част от плана й, както можеш да се досетиш!

Гласът на Хариет внезапно изтъня и тя преглътна няколко пъти.

— Искала е да подлъже Хелен да признае — каза тя после. — Хелен винаги е била лесна за манипулиране, а онази Мари беше хитро дете от отвратително семейство. Още от началото се притеснявахме от влиянието, което ще окаже върху дъщеря ни. Откакто започнаха да общуват, тя коренно се промени. Но сглупихме и оставихме това да продължи твърде дълго. Не искахме да ни обвинят в снобизъм, а и за децата, разбира се, е полезно да опознават хора, различни от тях самите, но онова семейство… Трябваше да им забраним да се виждат още в началото. Всъщност казах това на Коге, но знаеш какви са хората, не щат и да чуят, когато са си наумили нещо, така че той не искаше да се месим. И после стана каквото стана. През годините той многократно ми е повтарял: „Защо не те послушах, Хариет?“.

Тя си пое дъх и отпи глътка кафе.

— Не знам дали си чула за случилото се — побърза да каже Ерика. — Малко момиче от същото стопанство, където е живяла Стела, беше намерено убито на същото място.

— Да, чух, просто ужасно.

Хариет потръпна и златните й бижута изшумолиха. Носеше верижка в стил „Бисмарк“, дебели златни гривни и малка, дискретна брошка „Шанел“ на блузата. На Ерика не й беше трудно да си я представи като модел. Хариет имаше правилна стойка и изпънат врат, а косата й беше умело боядисана в руси нюанси, които по никакъв начин не разкриваха дали всъщност е посивяла. Изглеждаше по-скоро на петдесет, отколкото на шейсет. Ерика несъзнателно изправи гръб, докато я гледаше. Самата тя имаше склонност да седи като чувал със сено — професионално изкривяване след всички часове, прекарани пред компютъра.

Хариет наля още малко от слабото кафе и Ерика направи мислена гримаса.

— Това доказва твърдението ми, че Хелен е невинна. Няма как да е съвпадение, че момичето е умряло точно когато Мари се върна след всички тези години. Трябва да е била тя.

Хариет впери поглед в нея.

— Но защо според теб Хелен е признала? — попита Ерика. — Защо едно тринайсетгодишно момиче би признало убийство, което не е извършило?

Първоначално Хариет не отговори. Подръпна нервно верижката си, загледана в старата крепост по средата на острова. Когато се обърна към Ерика, в погледа й имаше нещо, което бе трудно да се разтълкува.

— Хелен беше крехко момиче. Винаги ще бъде такава. Коге я разглези. Нямахме други деца и тя стана момичето на татко. Той я предпазваше и изпълняваше всичките й желания. Трябва да призная, че се случваше да се чувствам леко изолирана, понякога прекарваха часове заедно, само двамата, сякаш имаха свой собствен малък свят. Като малка и аз бях момичето на татко, така че ги разбирах и не се бърках. Но после Мари се появи като някаква природна стихия и Хелен не можа да й устои. Виждах колко е впечатлена от нея. Още тогава, на тринайсет, Мари беше красавица, имаше светско излъчване и… как да го нарека, нещо като инстинкт за оцеляване. Мисля, че Хелен, която се боеше от всичко, се чувстваше в безопасност с Мари. Промени се, след като се запознаха. Отдръпна се от нас. Коге също го забеляза, затова опита да й отделя още повече време. И на двама ни не ни харесваше приятелството им. След известно време опитахме да ги разделим, но Фелбака е малък град и е трудно да държиш двама души далеч един от друг. Какво можехме да направим, да стоим с нея в училище?

Хариет продължаваше да подръпва верижката си. Деколтето на блузата й разкриваше загорялата й кожа.

— Тогава защо според теб си е признала? Да не я е било страх от Мари?

Изложението на Хариет я бе отклонило от първоначалния въпрос и Ерика опита внимателно да я насочи в правилната посока.

— Мисля, че искаше да угоди на Мари. Полицаите казаха, че Мари е признала, а Хелен не искаше да се дели от нея. Точно такава беше. Такава е и сега. Старае се да не плува срещу течението. Когато Мари оттегли признанието си, Хелен стори същото. Но щетите вече бяха нанесени.

Гласът й потрепери. Хариет се протегна и избута подноса с кифли към Ерика.

— Вземи си, пресни са, купени са тази сутрин от пекарната.

Ерика си взе кифла и каза:

— Вие сте задържали Хелен при себе си. За разлика от Мари, която е била пратена в приемен дом? — Интонацията на Ерика беше въпросителна, въпреки че това бе по-скоро констатация.

— Да, за щастие, момичетата не можеха да бъдат осъдени на затвор. Социалните се намесиха и прецениха какво ще е най-добре за тях. Както можеше да се очаква, беше решено, че семейство Вал не е способно да се грижи както трябва за Мари. Но на Хелен й беше разрешено да се върне при нас след кратък престой в младежкия дом. И с пълно право. Нищо от случилото се не беше по наша вина, във възпитанието на Хелен нямаше нищо нередно. Ако тя не беше срещнала онова проблемно момиче, никога нямаше да се окаже в такава ситуация.

Гласът й отново звучеше пискливо.

— Но веднага сте се преместили да живеете на друго място? — каза Ерика спокойно.

Хариет кимна.

— Да, и дума не можеше да става да останем, като се имаха предвид всички хорски приказки. Никак не беше приятно изведнъж да започнат да се отнасят с теб като с парий. Коге даже го свалиха от поста председател на „Ротари“. Все едно имаше някаква вина за станалото.

Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух. Очевидно старите рани не бяха заздравели съвсем. Ерика не можа да не се учуди, че Хариет е по-разстроена от факта, че с мъжа й са се сринали от върха на обществото, отколкото от травмата, която е преживяла дъщеря им.

— Но Хелен все пак е решила да се върне?

— Да, така и не можах да я разбера. Джеймс купи къщата от нас и не искаше да се премести, след като се ожени за Хелен. Коге подкрепи решението му, така че как бих могла да възразя?

— Джеймс и съпругът ти са били близки приятели, доколкото разбрах. А Хелен е била много млада, но се е омъжила за мъж на годините на баща й. Какви бяха чувствата ви по отношение на брака им? — Ерика се наведе любопитно напред. През месеците, прекарани в проучвания за книгата, многократно си бе задавала този въпрос.

— Коге беше във възторг. С Джеймс бяха приятели от детинство и той му се възхищаваше безумно. Поощряваше връзката още от началото и не виждаше нищо нередно. Аз също познавах Джеймс отдавна, още откакто се омъжих за Коге, така че той беше като част от семейството. Когато повдигна въпроса точно преди осемнайсетия й рожден ден, естествено, ние казахме, че решението е на Хелен, но ние нямахме възражения.

Ерика се вгледа внимателно в лицето на Хариет и й се стори, че вижда нещо повече, отколкото подсказваха думите й. Възможно ли беше Хариет наистина да се е отнесла толкова безрезервно и позитивно към това, че техен семеен приятел, достатъчно възрастен да бъде баща на дъщеря й, внезапно е започнал да ухажва Хелен и после се е оженил за нея? Не й се вярваше. Нещо не се връзваше, но Ерика разбра, че няма да може да изкопчи нещо повече от Хариет.

— Търсих Хелен няколко пъти — каза тя, — но тя не се свърза с мен и не вярвам, че би ме оставила да я интервюирам. Но би било безкрайно ценно за книгата да чуя и нейната версия. Дали е възможно да говориш с нея?

Хариет кимна.

— Ще се съгласи, разбира се. Знам, че се страхува, че всичко може да започне отначало. Разбира се, и на мен ми мина мисълта, че хората отново ще започнат да говорят. Но после осъзнах, че това е шансът, който чакаме от толкова години. Възможност веднъж завинаги да изчистим името си. Да, дори след толкова години, хората ме гледат накриво и ме изключват от редица социални събития тук на острова. А аз мога да допринеса с толкова много! — Тя преглътна няколко пъти. — Но ще говоря с Хелен, тя ще се съгласи.

— Благодаря — каза Ерика.

— Ще й се обадя още днес — каза Хариет и кимна решително. — Не възнамерявам да пропусна този шанс да си възвърнем репутацията.

Ерика си тръгна, а Хариет остана да седи на балкона.

* * *

В средата на деня винаги беше спокойно. Хората бяха на плажа или обядваха под слънчевите лъчи някъде из града. Нямаха сили да обикалят нагоре-надолу покрай рафтовете и да гледат цветя и храсти в тази горещина. Това устройваше Сана. Винаги се бе чувствала най-добре в оранжерията, така че пустинната жега, която настъпваше, когато слънцето е в зенита си, не я притесняваше. Вярно, главата я болеше, както винаги по това време на деня, но пък имаше възможност да нагледа растенията си. Сега те пиеха вода и тя гледаше да не прескочи нито едно от тях.

Отваряше й се време и да намести саксиите, преобърнати в бързината от невнимателни клиенти, а можеше и да си поговори малко с хортензиите и да размени клюки с розите. През това време за касата се грижеше Корнелия. Качеството на временните служители, които идваха за лятото, варираше всяка година, но Корнелия си беше истинска находка.

Ако някой попиташе Сана кои са най-близките й приятели, тя би отговорила, че това са растенията. Не че имаше кого другиго да посочи. Открай време й беше трудно да допусне някого в живота си. В гимназията беше правила сковани опити да си създаде приятелски отношения с някои от другите ученици. Пробваше да прави това, което виждаше да правят другите. Да седи в сладкарница, да говори за момчета, да разправя безгрижно за последните обувки, които си е купила, или да обсъжда сериозно последиците от парниковия ефект. Опита се да бъде нормална. Но не проумяваше хората. Цяло чудо бе, че се събра с Никлас. От друга страна, разбираше растенията. И за разлика от хората, те също я разбираха. Не й беше нужна друга компания.

Сана зарови внимателно лице в една голяма, лилава хортензия и вдиша аромата й. Беше по-хубаво от всички миришещи свещи на света. Мирисът успокояваше душата й и й помагаше да се отпусне за момент. Прогонваше всички спомени и мисли и оставяше място само за тих шепот.

Когато бяха малки, беше различно. Стела бе тази, която обичаше гората, която си играеше там по цял ден. Сана стоеше на двора и избягваше гората и непознатите й миризми.

А след случилото се със Стела, след това, което извършиха Хелен и Мари, Сана имаше още по-малко причини да ходи там.

Всеки път когато се сетеше за Мари, усещаше нужда да направи нещо. Каквото и да е. Размишленията й се трупаха вече трийсет години и с времето се бяха вкаменили, превръщайки се в твърда, тежка буца. В напрежение в гърдите, което се засилваше с всеки изминал ден.

Скоро трябваше да направи нещо.

— Извинете, къде са билките?

Сана, все още с лице в хортензията, се сепна и се огледа. Една жена, хванала за ръка нетърпеливо дете, я гледаше въпросително.

— Ще ви покажа — каза Сана и тръгна към секцията, предназначена за билки и растения за готвене.

Вече беше отгатнала, че жената обича босилек. Никога не грешеше.

* * *

Дълги години животът й беше като влакче в увеселителен парк. Но за пръв път от много време Ана чувстваше, че е стъпила здраво на краката си. Това я плашеше неописуемо, защото знаеше колко бързо може да рухне всичко. Годините, прекарани с Лукас, я бяха променили из основи. Ритниците и ударите му постепенно бяха разяли самочувствието й и тя продължаваше да се мъчи да си възвърне предишното аз.

Преди да срещне Лукас, Ана вярваше, че е непобедима. До голяма степен благодарение на Ерика. Когато порасна, осъзна, че сестра й я е закриляла твърде много и я е разглезила. Може би в опит да я компенсира за всичко, което не бяха получили от родителите си.

Ана отдавна беше простила на майка им Елси. Беше болезнено да научи тайната й, но в същото време беше добре, че Ерика намери окървавената дреха на тавана в дома им. Благодарение на това се сдобиха с нов член на семейството. Двете с Ерика гледаха да се срещат с полубрат си Йоран възможно най-често.

Всичко си има причина, мислеше си Ана, докато задминаваше един стар трактор. Слънцето я заслепи и тя се пресегна към чифт слънчеви очила, без да отделя очи от пътя. И преди не беше особено безразсъден шофьор, но след злополуката стана още по-внимателна. А сега едва стигаше до волана заради корема си. Вероятно нямаше да може да кара автомобил още дълго. Дан й беше предложил да я закара, ала тя му отказа мило, но твърдо. Отиваше по работа, в която не искаше той да участва. Всъщност не искаше да замесва когото и да е, ами да вземе решението сама.

Ана си позволи да гледа на пътуването като на кратко откъсване от ежедневието у дома. В много отношения лятната ваканция беше нещо фантастично за децата, но не непременно и за възрастните. Във всеки случай не сега, когато беше толкова изморена и потна, и в напреднала бременност. Обичаше хлапетата, но да се занимаваш с тях по цял ден изискваше усилия, а тъй като разликата във възрастта на нейните деца и тези на Дан беше голяма, ежедневно се сблъскваха както с детски караници, така и с юношески изблици. Освен това й беше трудно да отказва, когато Ерика и Патрик я помолеха за помощ. Дан я мъмреше и й повтаряше, че трябва да мисли за себе си. Но тя хем се радваше невероятно много да вижда децата на сестра си, хем гледаше на това като на шанс да се отплати на Ерика за всичко, което тя бе правила за нея, докато растяха. Да гледа от време на време Мая и близнаците бе най-малкото, което можеше да направи, така че Дан да си говори каквото иска. Ана винаги щеше да помага на по-голямата си сестра.

Беше си пуснала радио „Винил 107“ и се радваше, че може да си припява песните. Откакто стана родител, напълно бе изгубила представа за модерната музика. Знаеше, че Джъстин Бийбър е популярен и можеше да тананика няколко песни на Бионсе, но общо взето, това беше всичко. Но сега по „Винил“ тръгна „Broken Wings“ на Мистър Мистър и Ана запя с цяло гърло. По средата на припева обаче се спря и изруга. По дяволите. Колата, която се задаваше в насрещното платно, й беше твърде добре позната. Ерика. Ана можеше да разпознае старото й волво комби по всяко време. Замисли се дали да не залегне, но осъзна, че сестра й, така или иначе, ще види най-вече колата й, не толкова нея самата. За щастие, Ерика беше кръгла нула по отношение на автомобилите и надали можеше да различи тойота от крайслер, така че Ана се надяваше червеното рено да не й направи впечатление.

Телефонът й, който стоеше в специална поставка на таблото, избръмча. Ана погледна дисплея. Мамка му, мамка му, мамка му. Обаждаше се Ерика. Значи беше разпознала колата. Ана въздъхна, но тъй като не обичаше да говори, докато шофира, разполагаше с известно време да измисли нещо. Не й се нравеше да лъже сестра си. Беше го правила твърде много през годините. Но сега нямаше избор.

* * *

Люлката се поклащаше бавно напред-назад, макар че Йоста не усещаше ни най-малко раздвижване на знойния въздух. Зачуди се кога за последно се е люляла Неа. Чакълът хруптеше под краката му. Полето за дама вече почти беше изчезнало.

Стомахът го сви, когато се приближи до вратата, която се отвори още преди да е успял да почука.

— Влез — каза Бенгт и се усмихна леко, но Йоста усещаше агресията, която се таеше под повърхността.

Беше се обадил да предупреди, че ще идва, и сега всички седяха около масата в кухнята и явно очакваха пристигането му. Предположи, че родителите на Петер ще останат за неопределено време, вероятно до след погребението. Когато и да се проведеше то. Преди да е приключила аутопсията, Неа не можеше да бъде положена в земята. Или родителите й може би искаха да я кремират? Йоста прогони мислите и съпътстващите ги образи и благодари, когато му предложиха чаша кафе. После седна до Петер и сложи ръка на рамото му.

— Държите ли се? — каза той и кимна на Ева, която остави врялото кафе пред него.

— Секунда по секунда, минута по минута — каза Ева тихо и седна срещу него, до свекъра си.

— Лекарят им даде приспивателни, те помагат — каза майката на Петер. — Първоначално не искаха да ги взимат, но ги убедих. С нищо не помагат, като не спят.

— Да, може би така е по-добре — каза Йоста. — Приемайте всяка помощ, която ви се предлага.

— Чули ли сте нещо? Затова ли сте тук?

Петер го погледна с очи, в които липсваше какъвто и да е блясък.

— Не, за съжаление — отговори Йоста. — Но работим непрекъснато и правим всичко възможно. Дойдох, за да ви попитам дали е възможно някой да е влязъл в къщата през нощта, докато сте спели? Забелязали ли сте дали някой от прозорците е бил отворен?

Ева вдигна поглед към него.

— Беше толкова горещо, че всички спахме с отворени прозорци. Но ги закрепяме с кукички отвътре и всичко беше както обикновено.

— Окей — каза Йоста. — Последния път, когато бях тук, ти каза, че външната врата е била затворена и заключена. Но може би има и друг начин да се влезе вътре. Може би сте забравили да заключите вратата на мазето или нещо такова?

Петер се удари по челото и посочи към вратата.

— Боже, предния път забравих да ти кажа! Имаме аларма. Включваме я всяка вечер, когато си лягаме. Веднъж ни обраха още когато живеехме в Удевала. Това беше преди да се роди Неа. Някой хвърли сълзотворна граната през отвора за пощата и разби вратата. Не притежавахме кой знае какви ценности, но ужасното беше, че някой прояви дързостта да влезе в апартамента ни, въпреки че ние спяхме вътре. Оттогава винаги сме имали аларма, това беше едно от първите неща, за които се погрижихме, когато се нанесохме тук. Стори ни се особено важно, като се има предвид колко отдалечен е имотът…

Гласът му заглъхна и Йоста отгатна мислите му. Въпреки всичко, нещастието се беше случило. Алармата сигурно им бе дала усещането, че са защитени, но в крайна сметка не беше помогнала.

— Значи си изключил алармата, когато си станал?

— Да, направих го.

— А включи ли я на излизане?

— Не — каза Петер и поклати глава. — Беше сутрин, вече беше светло, така че…

Той разбра накъде бие Йоста и вдигна глава.

— Значи Неа не може да е излязла преди шест и половина.

— Именно, трябва да е изчезнала след това, иначе алармата щеше да се задейства. Никой друг не знае кода, нали?

Сега беше ред на Ева да поклати глава.

— Не, а освен това получаваме известия за всичко, свързано с алармата.

Тя се изправи и взе един айфон, който се зареждаше върху кухненския плот. Въведе някакъв код, порови се малко и после подаде телефона на Йоста.

— Ето, това е от онази нощ, включили сме алармата в десет, когато си легнахме. Изключена е в 06:03, когато Петер е станал.

— Как не се сетихме — каза Петер тихо.

— Аз трябваше да се сетя — каза Йоста. — Алармената кутия се вижда съвсем ясно. В такива ситуации… ами, в такива ситуации логиката следва свои собствени пътища. Но сега поне знаем, че можем да изключим варианта някой да е влязъл през нощта.

— Разследвате ли онези в Танумсхеде? — попита Бенгт.

Ула го дръпна за ръката, наведе се към него и прошепна нещо в ухото му. Той обаче се отскубна ядосано.

— Щом никой друг не смее да го каже, трябва аз да го направя! Доста се говори, че в онзи център в Танумсхеде има криминални елементи. Някои от тях даже са участвали в издирването. Не разбирате ли, че за тях това е било златна възможност да унищожат уликите? Дори чух, че един от тях я е намерил. Това не е ли малко странно съвпадение?

Йоста не знаеше как да отговори. Не беше очаквал нещо такова, макар че през последните години все повече осъзнаваше, че хората с ксенофобски възгледи вече не се разпознават толкова лесно и не е задължително да имат бръснати глави и да носят кубинки, могат да изглеждат като съвсем обикновени пенсионери. Зачуди се дали Ева и Петер споделят мнението на Бенгт.

— Не изключваме нищо, но не разполагаме с никакви основания да насочим вниманието си към бежанския център.

— Но прав ли съм? Там има ли престъпници?

Трудно беше да се каже дали Бенгт пита заради някакви лични убеждения, или защото е толкова отчаян, че се хваща за сламки.

— Полицията не трябва ли да проучва тези хора, когато пристигат? Те могат да са убийци, крадци, изнасилвачи и… да, педофили!

Бенгт повиши глас и съпругата му отново го дръпна за ръката.

— Тихо, Бенгт, сега не е моментът…

Но мъжът й не можеше да се спре.

— Не разбирам какво й става на тази проклета страна, именно заради наивността на шведите се преместихме в чужбина! Заливат ни хора отвън, а ние трябва да ги храним и обличаме, и подслоняваме, а те имат наглостта да се оплакват от условията, в които живеят! Твърдят, че са избягали от война и мъчения, а после мрънкат, че нямат уайфай! Това не говори ли достатъчно?

— Извинете мъжа ми — каза Ула и го дръпна още по-здраво за блузата, което поне го накара да си поеме дъх. — Но действително не знаем какви хора има в онзи център, а когато отидохме до града да напазаруваме… Ами, хората говорят, вярно е. Страхуват се, че още деца могат да бъдат отвлечени.

— Имаме други следи, които считаме за по-важни — каза Йоста. Определено не му харесваше посоката, в която тръгна разговорът.

— Да не говориш за станалото преди трийсет години? С Хелен и онази актриса, която сега е тук? Наистина ли го мислите? — попита Ева, гледайки Йоста в очите. — Познаваме Хелен, тя ни е съседка. Никога не би навредила на Неа. Ами актрисата? Боже господи, защо й е на нея да наранява детето ни? Двете са били момичета, когато е станало. Не, не го вярвам и за миг. По-вероятно ми се струва… това, което казва Бенгт.

Йоста мълчеше. Разбираше, че не може да каже нищо. Родителите на Неа се намираха в отчайваща ситуация. Сега не беше времето за идеологически дискусии.

— Не изключваме нищо, но засега не бива да се втурваме в някоя конкретна посока — каза той. — Разследването е още в ранен етап, изчакваме съдебномедицинския доклад и техническия анализ. Повярвайте ми, не се придържаме към някоя конкретна теория, но никой не печели от това, че в общността са избуяли куп необосновани слухове, които могат да замъглят преценката на хората. Затова ви моля да не затруднявате работата ни, като… като насочвате хората в грешна посока.

— Разбираме какво казваш — отвърна Петер, стиснал здраво ръце върху масата. — Но ни обещай, че няма да си затворите очите за нищо. Щом им се носи лоша слава и хората говорят, може би има причина. Няма дим без огън.

— Обещавам — каза Йоста, но буцата в корема му ставаше все по-голяма.

Имаше неприятното усещане, че е започнало нещо, което трудно ще спре. Последното, което видя, преди да излезе навън, беше черният, мъртвешки поглед на Петер.