Камила Лекберг
Вещицата (29)

Бохуслен, 1672

Минаха два дни. Елин изтръпваше в очакване всеки път, когато чуеше някой да се приближава до вратата. Не беше яла, откакто я затвориха. Даваха й само малко вода и не изпразваха гърнето. Само да се извъртеше леко и вонята я удряше в носа. Успяваше да издържи само благодарение на мисълта, че с всеки изминал час наближаваше моментът, когато Пребен ще се прибере и ще научи за станалото.

Накрая ключалката издрънча и вратата се отвори. И той беше там! Искаше да се хвърли на врата му, но се срамуваше от това колко е мръсна.

Видя, че му стана лошо от миризмата.

— Пребен! — опита да извика Елин, но от устата й излезе нещо като грачене.

Не беше говорила от два дни и гласът й звучеше дрезгаво и накъсано. Гладът я раздираше, но тя знаеше, че скоро ще излезе навън. Копнееше да усети меките ръце на Мерта и малкото й тяло, притиснато до нейното собствено. Не я интересуваше дали ще трябва да просят по улиците, стига да са заедно. Ако дъщеря й беше до нея, можеше да търпи и глад, и студ.

— Пребен — повтори тя и този път гласът й не я предаде.

Той гледаше в пода и въртеше шапката си в ръце. В корема й се зароди притеснение. Защо не казваше нищо? Защо не се разкрещеше на шерифа и не я отведеше у дома, при Мерта?

— Пребен да ме вземе ли е дошъл? — попита тя. — Брита ми се ядоса заради онова, което правихме. Разбрала е, докато беше във Фелбака. Казала е, че съм вещица, за да си отмъсти. Но сигурно вече се е успокоила, а аз си получих наказанието. Беше ужасно да седя тук. Ден и нощ молих Бог да опрости греховете ни. Ще помоля и Брита за прошка, обещавам. Ако поиска, ще й целуна краката, ще й се моля, а после с Мерта ще хванем пътя и никога повече няма да й се мернем пред очите. Нека Пребен поговори с шерифа и да се приберем!

Пребен продължаваше да върти шапката си. Зад гърба му се появиха шерифът и клисарят и тя разбра, че през цялото време са стояли там и са слушали.

— Нямам представа за какво говори Елин — каза Пребен сдържано. — Със съпругата ми проявихме добрината да предоставим покрива си на Елин и дъщеря й, а тя ни се отблагодарява по такъв начин. Бях шокиран, когато се прибрах и Брита ми разказа какво е открила. Че сестра й е вещица и сигурно е виновна за трудностите й да се сдобие с дете… Това, което Елин ни е причинила, е срамно. А сега на всичкото отгоре разправя лъжи за мъжа на собствената си сестра. Това само потвърждава колко зла и покварена е Елин и показва от ясно по-ясно, че е попаднала в ноктите на дявола.

Елин се взираше в него, неспособна да продума. Падна на колене и закри лицето си с длани. Предателството беше толкова безгранично и съкрушително, че тя дори не можеше да се ядоса. Какво можеше да каже в своя защита? Пребен беше човек на църквата, положението и думите му тежаха. Ако той застанеше на страната на тези, които твърдяха, че е вещица, Елин никога нямаше да излезе оттук, не и жива.

Пребен й обърна гръб, следван по петите от клисаря. Шерифът влезе в стаята и изгледа презрително Елин, която лежеше на пода и оплакваше съдбата си.

— Тя ще получи възможност да докаже невинността си. Утре е изпитанието с вода. Но на нейно място не бих възлагал големи надежди. По всяка вероятност ще изплува.

После затвори вратата и в килията отново настана мрак.

* * *

Сам вървеше бавно по пътеката. Сутринта се събуди и веднага се протегна към телефона си. В момента, в който видя съобщението от Джеси, бе обзет от усещане за гибел. Сърцето му се късаше. Тя не искаше да дойде у тях, затова се разбраха да се видят на поляната в гората зад къщата. Сам носеше торба с някои неща, които щяха да са й необходими. Шишенцето с ацетон, с който майка му си чистеше лака, носни кърпички, както и няколко кърпи за ръце. Беше донесъл и алведон, голяма бутилка вода, сандвичи и чисти дрехи, които беше взел от гардероба на мама.

Бележникът беше в раницата му. Все още не бе успял да й го покаже.

Джеси го чакаше на поляната. Сам се поколеба, когато я видя. Тя не се обърна към него. Изглеждаше така, сякаш не забелязва нищо около себе си. Носеше чифт твърде дълги панталони за бягане и суитшърт с вдигната качулка.

— Джеси — каза той нежно и се приближи до нея.

Тя продължаваше да стои неподвижно. Не вдигна глава. Сам я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. Срамът в очите й беше толкова голям, че му подейства като удар в корема.

Сам я прегърна и я притисна плътно до себе си. Джеси не отговори на прегръдката му. Не хлипаше. Не помръдваше.

— Те са измет — каза той тихо.

Искаше да я целуне по бузата, но тя се извърна. Сам ги мразеше заради всичко, което й бяха отнели.

Извади няколко салфетки и бутилката с ацетон.

— Искаш ли първо да хапнеш нещо?

— Не, просто ги махни. Искам да изтрия всичко.

Той свали внимателно качулката й, прибра косата зад ушите й и я погали по глава.

— Не мърдай, за да не ти влезе ацетон в очите.

Сам започна да търка буквите. Запази спокойствие заради Джеси, но вътре в него бушуваше буря. Преди си мислеше, че ги мрази заради всичко, което му бяха причинили през годините. Но тази омраза бе нищо в сравнение с това, което изпитваше сега, когато бяха наранили Джеси. Красивата, добра, крехка Джеси.

Мастилото се триеше, но кожата отдолу ставаше суха и зачервена. След като приключи с лицето, продължи към врата.

Джеси дръпна суитшърта надолу, за да го улесни.

— Можеш ли да го свалиш? Всъщност не е нужно.

Сам не знаеше какво трябва да каже или да направи.

Тя свали връхната дреха, а после и тениската. Нямаше сутиен и Сам видя думите по гърдите, корема и гърба й. Покриваха цялото й тяло.

Той вдигна поглед към лицето й. Очите й горяха.

Сам продължи да трие. Черното бавно изчезваше. Тя стоеше мирно, само от време на време залиташе, ако той натиснеше твърде силно. След известно време той приключи с горната част на тялото й и я погледна въпросително. Джеси не каза нищо, просто свали панталоните за бягане. Отдолу не носеше бельо, така че остана съвсем гола пред него. Сам клекна, не издържаше да гледа изпълнения й с омраза и все пак празен поглед. Думите танцуваха пред очите му, докато търкаше кожата й. Пет различни почерка. Имаше толкова въпроси, които не смееше да зададе. А и не беше сигурен, че тя ще може да отговори.

— Направили са още неща — каза Джеси тихо. — Нямам спомен, но го усещам.

Той спря да търка за миг. Част от него искаше да облегне глава на бедрото й и да заплаче. Но знаеше, че сега трябва да е силен и за двама им.

— Когато си тръгнах, те лежаха и спяха като прасета — каза тя. — Как може да направят нещо такова и да спят спокойно?

— Те не са като нас, Джеси. Винаги съм го знаел. Ние сме по-добри от тях.

Знаеше какво трябва да предприемат. Срещу тези, които бяха сторили това, и срещу тези, които го бяха оставили да се случи.

* * *

— Нали не си карала дотук?! — възкликна Патрик и погледна строго Ерика.

Тя завъртя очи.

— Не, не съм съвсем изперкала. Взех автобуса!

— Защо да не кара? — попита Мартин и погледна Ерика.

— Защото скъпата ми съпруга снощи се прибра пияна-заляна…

— Пияна-заляна — изсумтя Ерика. — Обадиха се от миналия век, искат си речниковия запас.

Тя се обърна към Мартин.

— Вчера беше моминското парти на майката на Патрик и… може би прекалихме малко.

Мелберг се засмя, но не каза нищо, след като Ерика му хвърли предупредителен и силно кървясал поглед.

— След като обсъдихме интересната информация, може ли да се съсредоточим върху нещо малко по-важно?

Патрик кимна. През нощта дълго лежа буден, чудейки се какво би могла да е имала предвид Ерика. Тя рядко грешеше, а когато направеше някакво откритие, то обикновено беше важно.

— Значи, казваш, че Лейф Хермансон е бил убит — каза той. — На какво се основава твърдението ти?

Ерика изглеждаше доста бледа и той посочи един свободен стол.

— Седни, преди да си припаднала. Един сандвич и малко кафе също ще ти се отразят добре.

Тя седна с благодарност до прозореца. Паула й подаде филия със сирене, а Аника се изправи и й наля чаша кафе.

— Дъщерята на Лейф, Виола, е художничка — каза Ерика. — Както знаете, потърсих я, за да я попитам дали той не е оставил някакви материали от случая „Стела“. Надявах се на записки или други полезни материали. По време на посещението ми тя не можа да си спомни за нищо такова, но после ми каза, че е открила нещо. Един календар на Лейф. От онези, в които могат да се водят записки. Още не съм успяла да го прегледам подробно, но вътре той е писал за времето и разни дребни случки от деня. Както и да е, Виола ми даде календара в петък, когато посетих изложбата й. Една от картините й толкова ме плени, че я купих. Беше портрет на Лейф, баща й.

Тя направи пауза, отпи глътка кафе и отхапа от сандвича. Преглътна с усилие и продължи:

— Нещо в картината ме човъркаше, но не можех да разбера какво. В последно време изчетох всички стари материали за случая „Стела“, а освен това разгледах документацията и снимките, свързани със самоубийството на Лейф. Още тогава останах с неясното усещане, че нещо не се връзва.

Тя отново надигна чашата кафе. Около слепоочията й бяха избили ситни капки пот, а лицето й беше мъртвешки бяло. На Патрик му стана жал за нея, но бе впечатлен, че е успяла да се добере дотук. Пътуването с автобуса едва ли е било леко в нейното състояние.

— Но вчера очевидно съм открила какво ме е притеснявало.

— За жалост, на сутринта вече беше успяла да го забравиш — не се сдържа Патрик.

— Благодаря за тази информация — каза Ерика студено. — Но в крайна сметка се сетих. Ляво и дясно.

— Ляво и дясно? — повтори Паула озадачено. — Какво ляво и дясно?

— Вижте тук!

Ерика се разрови из чантата си. Извади снимките от самоубийството на Лейф и посочи слепоочието му.

— Това е прострелната рана. В дясното слепоочие. И Лейф държи пистолета в дясната си ръка.

— И? — каза Патрик и се наведе напред, за да види снимките. След всички години в полицията, все още се чувстваше странно, когато видеше мъртъв човек.

— Сега ще разберете! — каза Ерика, взе телефона си и отвори галерията. — Снимах портрета, понеже беше твърде голям, за да го взема с мен. Виждате ли? — Тя посочи картината и всички се приближиха към малкия дисплей, за да я разгледат.

Паула първа го забеляза.

— Държи химикалката в лявата ръка! Бил е левичар.

— Именно! — каза Ерика толкова високо, че Ернст вдигна глава изплашено, но след като се увери, че всичко е наред, отново се излегна в краката на Мелберг. — Не разбирам как нито полицията, нито близките му са го забелязали, но за всеки случай се обадих на Виола и тя потвърди. Лейф е бил левичар! Никога не би използвал дясната си ръка, за да пише или да стреля. — Тя погледна победоносно към Патрик.

Той усети тръпка на вълнение в стомаха, но после помисли една стъпка напред и въздъхна.

— Не, не го казвай…

— Да — отвърна Ерика. — Трябва да се обадиш на когото там се обаждаш, за да поискаш разрешение. Трябва да изровите Лейф…

* * *

Бил и Гун седяха в кухнята, когато входната врата се отвори. Не си бяха разменили много реплики по време на късната закуска. Бил на няколко пъти бе извадил телефона си, за да прочете съобщението, което получи късно през нощта. Ще спя при Басе.

Отиде в антрето и погледна сина си, който си събуваше обувките. Бил набръчка нос.

— Миришеш като цяла фабрика за алкохол — каза той, въпреки че бе решил да се държи спокойно. — И не можеш просто да ми пишеш посред нощ. Знаеш, че искаме да ни предупреждаваш предварително.

Нилс сви рамене, а Бил се обърна към Гун, която стоеше облегната на рамката на вратата.

— Спал съм там сума ти пъти — каза Нилс. — И да, изпихме няколко бири снощи, но все пак съм на петнайсет, вече не съм дете!

Бил остана без думи и просто погледна Гун. Тя посочи към горния етаж.

— Отиди да си вземеш душ. И докато си горе, можеш да преосмислиш отношението си. После слез долу и ще поговорим.

Нилс отвори уста, но Гун отново посочи нагоре. Той поклати глава и тръгна към стълбите. Няколко минути по-късно го чуха да пуска душа.

Бил дълго остана загледан след него. Накрая се обърна и отиде във всекидневната. Застана до прозореца, който гледаше към примамливото море.

— Какво ще правим с него? — попита той. — Александер и Филип никога не са се държали така.

— О, и те имаха своите периоди — каза Гун. — Но ти винаги си намираше някаква спешна работа по лодките, когато станеше инцидент. — Тя поклати глава. — Но имаш право, никога не е било чак така. И да. Бяхме твърде стари, когато той се появи.

Изражението й накара сърцето му да се разтупти гузно. Бил знаеше, че Гун прави каквото може. Че вината е в него. В неговото отсъствие, в неговото безразличие. Нищо чудно, че Нилс го мразеше.

Той седна на големия диван на цветя.

— Какво да правим тогава? — попита отново.

Загледа се през прозореца. Щеше да бъде хубав ден за плаване, но вече нямаше желание, а и днес Калил и Аднан щяха да си търсят ново жилище.

— Толкова е ядосан — каза Бил, все още обърнат към морето. — Не разбирам откъде идва този гняв.

Гун седна до него и стисна ръката му.

През нощта се бе борил с една мисъл, но тя се загнездваше все по-здраво в ума му. В действителност не искаше да я изказва на глас, но от четиридесет години споделяше всичко с Гун, а навиците бяха силно нещо.

— Мислиш ли, че е бил замесен? — прошепна той. — В пожара.

Мълчанието на Гун му подсказа, че мрачната мисъл не е хрумнала само на него.

* * *

Сана вдигаше саксия след саксия. Движенията й бяха резки и тя си наложи да диша, да се успокои. Въпреки че имаха здрави и бодливи стебла, розите бяха деликатни цветя, така че рискуваше да ги съсипе. Но беше толкова ядосана, че не знаеше къде да се дене.

Как бе могла да повярва, когато Вендела й каза, че ще спи при баща си след партито? Никлас и семейството му живееха по-близо до Басе, така че щеше да й е по-удобно да остане там. Звучеше логично и Сана не сметна за нужно да пита Никлас.

Сутринта обаче Вендела не си вдигна телефона, а когато Сана се обади на баща й, той каза, че Вендела не е спала у тях. Въобще не била споменавала, че ще идва. „Трябва ли да се тревожа?“, попита той. „Не, трябва да си бесен“, каза Сана и затвори.

Беше пратила поне десет съобщения на Вендела и ако тя не се появеше скоро, щеше да получи още десет.

Сана остави един розов храст и наоколо се разхвърча пръст. Ръкавицата й се закачи за един бодил и се смъкна надолу. Сана се одра, а върху ръката й остана дълга драскотина.

Изруга толкова силно, че няколко клиенти се обърнаха към нея. Тя им се усмихна и отново си припомни да диша. Беше излязла от равновесие. Случиха се толкова много неща. Смъртта на Неа. Завръщането на Мари. Нейната дъщеря Джеси, която беше в дома й. Знаеше, че нищо от станалото преди трийсет години не е по вина на момичето. Логичното й, разумно, зряло аз знаеше това. В същото време беше зловещо да гледа момичето, знаейки коя е майка му.

Тази нощ сънят не пожела да я навести. Вместо това тя лежа, вперила поглед в тавана, преследвана от образи, които не бе виждала от няколко десетилетия. Спомни си Стела, която говореше за Зеления чичко, горския й приятел. Докато течеше разследването, Сана каза на мама и татко за Зеления чичко, спомена го и пред един полицай, но никой не пожела да я изслуша. Сега осъзнаваше, че думите й са звучали като детски приказки. И сигурно бяха точно това. Стела сигурно си беше измислила всичко. Пък и защо да се ровят в миналото? Получиха отговорите си, всички знаеха кои са убийците на сестра й. Нищо добро нямаше да излезе, ако пак се задълбаеха в историята.

— Защо трябваше да идвам тук? Не можеше ли да се видим вкъщи?

Сана подскочи. Вендела стоеше до нея със скръстени ръце. Носеше големи слънчеви очила. По роклята й имаше някаква мръсотия. Изглежда, се беше изкъпала, но въпреки това Сана усещаше миризмата.

— Не ми казвай, че имаш махмурлук.

— Какво? Не съм пила нищо. Стоях до късно и просто съм изморена!

Вендела избягваше погледа й и Сана сви юмруци. Дъщеря й я лъжеше в очите.

— Лъжеш ме. И излъга, когато каза, че ще спиш при баща си.

— Не съм!

Сана усещаше погледите на клиентите, както и несигурните движения на Корнелия, която стоеше на касата. Но не можеше да се спре.

— Каза, че ще спиш при него, но той изобщо не знаеше за това!

— Имам собствен ключ, защо да му казвам? Стана късно и другите се притесняваха за мен. Не искаха да се разхождам навън по никое време, затова останах да спя на дивана. — Гласът й трепереше. — Направих всичко както трябва, а вие пак ми се ядосвате. Адски сте несправедливи!

Вендела се обърна и побягна. Клиентите цъкаха и си шушукаха. Сана си пое дълбоко дъх и се завърна към саксиите си. Знаеше кога е победена.

* * *

— Какво каза той? — попита Йоста, опитвайки се да не изостава от Патрик.

Отиваха към филмовото студио.

— Сигурно вече му е омръзнало от всичките ми молби за ексхумации през последните години — каза Патрик с крива усмивка. — Когато изложих формалностите по запитването, той просто въздъхна и го одобри. Съгласен беше, че случаят трябва да се проучи по-подробно.

— И за кога е предвидена ексхумацията?

— Разрешението е дадено, можем да отворим гроба веднага щом имаме готовност. Мисля, че успях да уредя всичко още за вторник.

— О! — възкликна Йоста впечатлено.

Нещата обикновено се случваха доста по-бавно, но Йоста усещаше неспокойствието на Патрик, желанието му да продължи нататък, да се доближи до целта, и предположи, че колегата му е превключил на още по-висока предавка. В такива моменти беше неудържим, Йоста знаеше това от опит, така че всъщност не се изненада, че Патрик е успял да накара административната машина да се задвижи толкова бързо.

— А какво ще правим с Мари? Как да подходим? Приятелски разговор? Атака?

— Не знам — каза Патрик. — Останал съм с впечатлението, че тя не е лесно манипулируема. Ще трябва да разчитаме на интуицията си.

Йоста натисна звънеца до портата, която водеше към студиото. След като обясни, че са от полицията, някой ги пусна да влязат. Отправиха се към близката сграда и влязоха през отворената врата. Йоста сметна, че студиото прилича на обикновен хангар, само че беше пълно с хора, прожектори и декори. Една жена с папка в ръка им направи знак да мълчат и Йоста предположи, че са влезли по средата на някой дубъл. Погледна с любопитство надясно, където очевидно се разиграваше сцената, но всичко се случваше зад кулисите, така че до тях достигаха единствено откъслечни думи.

Приближиха се внимателно и репликите започнаха да се чуват по-добре, но все още не се виждаше нищо. Сцената като че ли беше между две жени, които говореха високо и емоционално. Накрая се чу мъжки глас, който извика: „Край!“. Чак тогава Патрик и Йоста се осмелиха да надникнат зад ъгъла. Йоста остана смаян. От другата страна на шперплата беше пресъздадена истинска стая, сякаш излязла от седемдесетте години на миналия век. Беше като пътуване във времето. Всеки детайл в стаята караше спомени от едно изгубено минало да изплуват обратно в съзнанието му.

В стаята имаше две жени, които разговаряха с режисьора. Йоста разпозна Мари, по-възрастната от тях. Беше гримирана така, че да изглежда изтощена и болна. Сцената явно се развиваше в края на живота на Ингрид, когато ракът вече беше в напреднала фаза. Зачуди се коя тогава беше по-младата жена и заложи на някоя от дъщерите на Ингрид.

Мари ги забеляза и спря по средата на изречението. Патрик й махна да се приближи, а тя каза нещо на жената и режисьора, преди да се отправи към тях с бодра крачка.

— Извинете ме за външния ми вид — каза Мари и свали шала, който покриваше косата й.

Кожата й беше по-сива и имаше бръчки и гънки. В известен смисъл това донякъде я правеше по-красива.

— С какво мога да ви услужа днес? — попита тя лениво и посочи диваните, които се намираха малко по-встрани от снимачната площадка.

Щом се настаниха, Патрик погледна Мари.

— Разполагаме с нова информация, свързана с алибито ти.

— Моето алиби? — каза тя, а единствената реакция, която Йоста забеляза, беше леко присвиване на очите.

— Да — каза Патрик. — Получихме сведения, че историята ти не е вярна. Интересуваме се най-вече къде си се намирала в понеделник около осем сутринта.

— Аха — каза Мари и забави отговора си, като запали цигара. След няколко дръпвания попита: — И кой казва, че алибито ми не е вярно?

— Не сме длъжни да те информираме за това. Въпросът остава. Продължаваш ли да твърдиш, че в неделя срещу понеделник си пренощувала при Йорген Холмлунд и двамата сте напуснали хотелската му стая заедно към осем часа?

Мари мълчеше. Дръпна от цигарата още няколко пъти, после въздъхна.

— Не, признавам си — каза тя, вдигна ръце и се засмя. — Прибрах се с едно младо захарче и… реших, че това вероятно ще ви шокира, така че предпочетох невинната лъжа.

— Невинна лъжа? — повтори Йоста. — Осъзнаваш ли, че става дума за разследване на убийство?

— Да, естествено. Но знам също така, че съм невинна, а режисьорът ми Йорген щеше да полудее, ако се окажех замесена в нещо, което би могло да провали снимките. Ето защо го помолих да ми осигури алиби, когато чух за убийството на малкото момиче. Подозирах, че ще дотърчите и ще почнете да се ровите в личния ми живот.

Тя им се усмихна.

Йоста все повече се дразнеше. Лекомисленото й отношение беше не просто арогантно, ами безчувствено и нечовешко. Сега им се налагаше повторно да губят ценно време, за да проверяват алибито й. Време, което биха могли да използват за други неща.

— И този твърде млад мъж, с когото си прекарала нощта, има ли си име? — попита Патрик.

Мари поклати глава.

— Това е неприятното. Нямам представа как се казваше. Наричах го сладурче, за мен това беше достатъчно. Ако трябва да съм честна, интересувах се повече от тялото му, отколкото от името му.

Тя изтръска цигарата си в препълнения пепелник на масата.

— Окей — каза Патрик, някак си успявайки да запази търпение. — Не знаеш как се казва, но поне можеш да опишеш как изглежда. Или може би да ни кажеш нещо друго, което да ни помогне да го идентифицираме? Може би си запомнила името на някой негов приятел?

— За съжаление, нямам такава информация. Беше в хотела с група момчета на неговата възраст, но единствено той изглеждаше добре, така че нямах причина да говоря с останалите. В интерес на истината, не бях особено заинтересована и от разговора с него. Предложих му да дойде с мен у дома, което той направи с охота, и това беше. На следващия ден трябваше да отида на снимки, така че го изгоних. Няма какво повече да се каже.

— А външният му вид? — настоя Патрик.

— Боже мой, изглеждаше като повечето двайсетгодишни момчета, които се мотаят тук лятото. Рус, синеок, зализана назад коса, скъпи маркови дрехи и леко снобарско поведение. Богаташко синче, най-вероятно. — Тя размаха цигарата си.

— Значи не мислиш, че е местно момче? — попита Йоста и се закашля заради дима.

— Не, говореше с леко гьотеборгски акцент. Вероятно е турист, дошъл тук с яхта. Но това е само предположение… — Тя се облегна назад и си допуши цигарата.

Йоста въздъхна. Неизвестно момче на двайсетина години, вероятно турист от Гьотеборг. Това не стесняваше особено кръга. Лятно време през Фелбака минаваха хиляди младежи, отговарящи на това описание.

— Дъщеря ти видя ли го? — попита той.

— Не, тя спеше — отговори Мари. — Знаеш ги тийнейджърите. Проспиват половината ден.

Патрик вдигна вежда.

— Съпругата ми ми разказа за човека в гората, когото твърдиш, че си видяла малко преди Стела да изчезне.

Мари му се усмихна.

— Съпругата ти е много интелигентна жена. Казвам ви това, което казах и на нея: полицаите пренебрегнаха тази следа и заради тяхното нехайство убиецът е нанесъл нов удар.

Патрик се изправи.

— Ако ти хрумне някакъв начин, по който би могла да ни помогнеш да открием младия мъж, с когото си прекарала нощта, обади ни се веднага — каза той. — В противен случай разполагаме само с твоите думи, а това не е достатъчно за алиби.

Йоста също се изправи и погледна смаяно Мари. Тя им се усмихваше и изобщо не изглеждаше разтревожена от сериозната ситуация, в която се намираше.

— Естествено — каза тя саркастично. — Готова съм на всичко, за да помогна на полицията.

Повикаха я иззад кулисите и тя също стана.

— Време е за следващия дубъл. Приключихме ли?

— Засега — каза Патрик.

Щом напуснаха хладното студио и излязоха на лятната жега, двамата се спряха за малко пред портата.

— Вярваш ли й? — попита Йоста.

Патрик се замисли продължително.

— Всъщност не знам. Спонтанно бих отговорил не. Не се съмнявам, че би могла да заведе някое момче в дома си, без дори да знае името му. Но не ми се струва много правдоподобно това, че е излъгала, защото не е искала да се ровим в личния й живот.

— Да, аз също съм скептично настроен — каза Йоста. — Въпросът в такъв случай е какво се опитва да скрие. И защо.