Камила Лекберг
Вещицата (17)

Бохуслен, 1672

През последвалата седмица в стопанството цареше необичайно настроение. Елин кипеше от гняв и омраза, но разумът надделяваше над лудостта. Ако обвинеше Брита в нещо, за което единственото доказателство бяха думите на едно дете, щяха да ги изхвърлят навън, и какво щяха да правят тогава?

Нощем лежеше будна и прегръщаше Мерта, когато кошмарите започнеха да измъчват детето. Малкото й телце се въртеше наляво-надясно и Мерта мърмореше трескаво насън. От Виола нямаше и следа, а с котката бе изчезнала и радостта на момичето. То вече не обикаляше из двора и не протестираше по детски, когато й възложеха някаква работа. Елин я болеше, когато погледнеше Мерта в очите, които бяха станали тъмни като водата в езерото, но нямаше какво да направи. Нищо от наученото от баба й не помагаше срещу душевна болка и страх. Дори майчината любов не можеше да изцери раните на момичето.

Чудеше се какво е казал Пребен на Брита. Откакто той отнесе Мерта в къщата и я остави да спи в леглото му две нощи подред, докато той самият ползваше стаята за гости, Брита не бе посмяла да погледне Елин в очите. Ежедневието им протичаше постарому. Работата по къщата си оставаше същата и двете разговаряха единствено за нещата, които Брита иска да се свършат, както беше още откакто Елин и Мерта заживяха тук. Но Брита старателно избягваше погледа й. Един-единствен път Елин хвана сестра си да гледа право към нея. Обърна се рязко, за да изтупа възглавниците, и омразата в очите на Брита едва не я повали на земята. Осъзна, че си е създала още по-голям враг в лицето на малката си сестра. Но по-добре беше Брита да има зъб на нея, отколкото на момичето. Разчиташе, че Пребен няма да позволи нещо да се случи на Мерта. Знаеше, че каквото и да е казал на съпругата си, тя не би посмяла отново да посегне на дъщеря й. Но дори Пребен не можеше да поправи разбитото сърце на Мерта. Детското доверие и вяра бяха един от най-крехките Божи дарове, а Брита й ги бе отнела.

— Елин?

Гласът на Пребен дойде откъм вратата на кухнята и тя едва не изтърва съда, който миеше.

— Да? — каза Елин и се обърна, като в същото време избърса ръце в престилката си.

Не бяха разговаряли през последната седмица. Тя изведнъж си го спомни как тича пред нея в гората. Видя бялата му риза между дърветата. Отчаяният му поглед, когато лицето на Мерта потъна бавно под повърхността на водата. Нежността в очите му, докато носеше момичето през гората. Елин остана без дъх. Ръцете й се разтрепериха и тя ги скри зад престилката.

— Елин може ли да дойде? — попита той развълнувано. — Мерта в колибата ли е?

Елин сви вежди и се зачуди какво иска. Пред лицето му бе паднал светъл кичур и тя сключи ръце в опит да се въздържи да не отметне косата от очите му. Вместо това кимна бързо.

— Да, в колибата е. Или поне там я видях за последно. Вече не обикаля толкова много. — Веднага съжали, думите й бяха директна препратка към случилото се. Към тъмните води на езерото и злодеянието на Брита. Злодеянието на съпругата му.

— Ами хайде тогава, какво чака Елин? — каза Пребен.

Тя го последва неохотно.

— Лил-Ян? Къде е той? — викна той, щом излезе на двора.

Цялото му лице грейна, когато видя ратаят да върви към него, понесъл нещо в ръце.

— Какво става? — попита Елин и се огледа неспокойно. Последното, което искаше, беше Брита да я види да си приказва с мъжа й насред двора.

Но Пребен беше видимо щастлив. Той пое внимателно вързопчето от ръцете на Лил-Ян и го взе в прегръдките си.

— Разбрах, че на Мерта й липсва Виола. Снощи Перла роди кученца и си помислих, че Мерта може да вземе едно от тях.

— Това е твърде голям жест — каза Елин строго, но бързо извърна лице, за да скрие сълзите си.

— Напротив — каза Пребен и й показа малкото бяло кутре с кафяви петна.

Беше прекрасно. Елин не се сдържа и протегна ръка да го почеше зад дългите меки уши.

— Трябва ми помощ да отгледам малкия разбойник. Искам от него да стане добро пастирско куче и си мислех, че Мерта може да ми помогне. Перла няма да издържи още кой знае колко години, така че трябва някой да заеме мястото й. Струва ми се, че този мъник ще може да помага с добитъка, как мисли Елин?

Той вдигна кутрето и Елин още тогава разбра, че е победена. Кафявите очи на кучето се загледаха доверчиво в нейните и то протегна лапичка към нея.

— Добре, ако господарят се погрижи Мерта да се научи какви грижи трябва да полага за кучето — каза тя строго, но сърцето й се топеше.

— Покорно благодаря на майка й за разрешението — каза Пребен с дяволита усмивка и тръгна към колибата на прислугата. След няколко метра се обърна и кимна настоятелно. — Хайде, тя не иска ли да присъства, когато Мерта получи кучето?

Той отново закрачи с бързо темпо и Елин се затича след него. Не, не искаше да пропусне този момент.

Завариха Мерта в леглото. Тя лежеше с отворени очи и се взираше в тавана. Обърна се към тях чак когато Пребен клекна до леглото й.

— Мога ли да помоля Мерта за голяма услуга? — попита той меко, а момичето кимна сериозно.

Преклонението й пред Пребен съвсем не беше намаляло.

— Имам нужда Мерта да ми помогне с грижите за тази бедна животинка. Малко по-слаба е от останалите кученца и майка й не я приема за своя. Ако не се сдобие с друга майка, ще умре от глад. И си помислих: „Никой не би се справил по-добре от Мерта“. Ако тя има време и желание, разбира се. Няма да лъжа, работата е много. Малката трябва да се храни по всяко време на денонощието и да получава всякакви грижи. А трябва да получи и име, разбира се, дори това си няма, бедничката.

— Ще се справя — каза Мерта и се изправи рязко в леглото, вперила поглед в кутрето.

Пребен разви старателно плата, в който бе увита животинката, и я пусна в леглото при Мерта. Момиченцето веднага зарови нос в меката козина. Кученцето започна да я лиже по лицето, размахвайки малката си опашка наляво-надясно.

Елин забеляза, че се усмихва така, както не бе правила от дълго време. След миг усети Пребен да докосва ръката й и не се отдръпна.

* * *

Възглавницата под главата й беше на буци, но Ева нямаше сили да смени позата. И тази нощ бе будувала. Не знаеше кога за последно бе успяла да поспи. Реалността бе забулена в мъгла. Безсмислената реалност. Какъв беше смисълът да става от леглото? Да говори с хората? Да диша? Петер не можеше да й даде отговор. Погледът му беше също толкова празен, колкото и нейният. Докосването му също толкова студено. В първите часове опитаха да намерят утеха в другия, но сега Петер беше като някой непознат. Живееха в една къща, но поотделно, бяха сами с мъката си.

Родителите на Петер правеха каквото могат. Грижеха се двамата да ядат и да си лягат, когато трябва. Когато поглеждаше през прозореца, Ева се удивляваше, че цветята все още могат да цъфтят. Че слънцето свети както преди, морковите продължават да растат под земята, а доматите да червенеят по колците.

До нея Петер въздъхна. Ева чуваше тихото му хлипане, но не можеше да протегне ръка и да го утеши.

Тежките стъпки на Бенгт се приближиха до стълбата на долния етаж.

— Идва някой — викна той.

Ева кимна сама на себе си и седна с мъка на ръба на леглото.

— Баща ти казва, че идва някой — каза тя, обърната към стъпалата си.

— Окей — каза Петер тихо.

Леглото изскърца, когато той се надигна. Поседяха така известно време, мълчаливо, с гръб един към друг. Делеше ги един разбит свят.

Ева слезе бавно на долния етаж. Беше си легнала с дрехите. Същите, с които бе облечена в деня, когато Неа изчезна. Ула на няколко пъти опита да я убеди да се преоблече, но Ева не искаше да се раздели с дрехите, които носеше последния път, когато все още си мислеше, че всичко е наред. Дрехите, с които щеше да бъде облечена, докато прегръща Неа, докато си играе с нея, докато й приготвя вечеря.

Бенгт стоеше до прозореца в кухнята.

— Две полицейски коли — каза той и изпъна врат. — Може би знаят нещо.

Ева просто кимна. Придърпа един стол и се сви в него. Никаква информация не би могла да им върне Неа.

Бенгт отиде до входната врата и пусна полицаите да влязат. Те заговориха приглушено в антрето и Ева чу, че единият от тях е Йоста. Слава богу.

Той бе първият, който влезе в кухнята. Погледна към нея и Петер, а в очите му имаше някаква тревога, която Ева не бе виждала по-рано.

Бенгт застана до печката. Ула стоеше зад тях, сложила ръце върху раменете на Петер.

— Научихте ли нещо? — попита Бенгт.

Йоста поклати глава, като продължаваше да гледа измъчено.

— Не, за съжаление в момента нямаме какво ново да ви съобщим — каза той. — Но трябва да извършим обиск.

Бенгт подскочи и направи няколко крачки към Йоста.

— Сигурно се шегувате? Не стига ли, че животът им е съсипан?

Ула отиде до него и докосна ръката му. Той поклати глава, но не каза нищо повече.

— Просто ги остави да го направят — каза Ева.

После се изправи и тръгна към стълбите. От кухнята се чуха възбудени гласове, но това вече не я засягаше.

* * *

— Още много посещения от полицията ли ще има?

Йорген се облегна на една пейка в гримьорната. Мари видя свъсените му вежди в огледалото. Вече я бяха гримирали и оправили прическата й, но тя правеше последни корекции сама.

— Аз откъде да знам? — каза Мари и махна малка бучка туш, която се беше насъбрала в края на дясното й око.

Йорген изсумтя и се обърна настрани.

— Не трябваше да се хващам с теб.

— Какво те притеснява? Че полицията те пита за алибито ми ли? Или мислиш за жената и децата вкъщи?

Изражението на Йорген стана още по-мрачно.

— Семейството ми няма нищо общо.

— Именно. — Тя му се усмихна в огледалото.

Йорген я изгледа мълчаливо, после изхвърча от гримьорната и я остави сама.

Господи. Мъжете бяха толкова предвидими. Искаха да си легнат с нея, но никога не искаха да понесат последствията от действията си. Помнеше как баща й се отнасяше с майка й. Помнеше синините от удари, които й нанасяше, когато нещо не му изнасяше. В първото приемно семейство, където я настаниха, мъжът в къщата й показа точно за какво ставаше тя според него.

В същото време на Хелен й разрешиха да се върне при родителите си. Казаха, че идвала от добро семейство, не като Мари. Но за разлика от всички останали, Мари знаеше на какво е подложена Хелен у дома.

Знаеше, че много хора ги смятат за странна двойка, но в действителност бяха като две съседни парчета от пъзел. Намериха в другата това, което им липсваше. Причина да живеят. Носеха тревогите си взаимно, което направи живота им много по-лесен.

Не ги спря дори това, че им забраниха да се виждат. Тайните им срещи бяха като вълнуваща игра. Те двете срещу целия свят. Никой не можеше да ги раздели. Бяха толкова наивни. Никоя от тях не осъзнаваше колко сериозна е ситуацията. Дори в деня на разпита. Мари имаше чувството, че носи броня, която ще я предпази. Мислеше, че нищо не може да им се случи.

Но после всичко се срина и тя се озова в цирка на приемните домове. Няколко месеца след осемнайсетия си рожден ден Мари си събра нещата и повече не се върна. Беше свободна. От родителите си. От братята. От дългата поредица приемни семейства.

Братята й опитаха да се свържат с нея на няколко пъти. Когато родителите им умряха, когато получи първата си роля в Холивуд. Второстепенна роля, но дори това беше достатъчно голяма новина за шведските медии и снимката й се появи по афишите. Тогава се сетиха, че са семейство, но Мари вече не беше мърляво хлапе. Разясни им чрез адвоката си, че няма да получат нищо. За нея те бяха мъртви.

Йорген ругаеше някъде отвън. Можеше да се цупи колкото си иска. Благодарение на нея и на всички статии, появили се през последните дни, финансирането на проекта беше подсигурено и въпросителните около филма отпаднаха. Нямаше причина да се вайка заради опасенията му. А и знаеше, че Йорген изневерява на съпругата си по време на всяка филмова продукция. Това нямаше нищо общо с нея, проблемът беше, че той се затрудняваше да си държи ципа вдигнат.

Пред очите й отново изникна лицето на Хелен.

Вчера се натъкна на нея в „Хедемюрш“. Отиде там след края на снимачния ден. Зави покрай един рафт и я видя. Стоеше там със списъка с покупки. Мари бързо отстъпи назад и Хелен като че ли не я забеляза.

Усмивката бавно напусна яркочервените й устни. Хелен изглеждаше остаряла. Може би това бе най-трудно за възприемане. Самата Мари не смееше да мисли колко пари е похарчила през годините за разкрасяващи процедури, намеси и операции. Хелен обаче просто бе оставила годините да си вземат своето.

Мари се загледа в огледалото и за пръв път от много време наистина се видя. Но не можа да се погледне в очите, тъй като вече не изпитваше предишното чувство за сигурност, не и като по времето, когато мислеше само за себе си. Бавно извърна поглед. Вече не знаеше коя е жената в огледалото.

* * *

— Това добра идея ли е? — попита Ана и се хвана за корема. — Как ще запазим хладнокръвие, ако е ужасна?

— Подготвила съм се психически за нещо в цвят сьомга — каза Ерика и зави към Гребестад.

— За нас също ли? — възкликна Ана с нотка на ужас в гласа. — Мислиш ли?

— За теб няма страшно. Ще ти намерят някоя осемместна палатка и ще я прекроят. Обзалагам се, че на роклята ти ще пише „Фелревен“^[1].

— Ха-ха, толкова си забавна, не знаех, че сестра ми е комедийна актриса…

— Да, виж какъв късмет си извадила! — отвърна Ерика и се усмихна.

След малко паркира колата и двете излязоха навън.

— А, забравих да те питам! — възкликна Ерика. — Вчера не те ли видях, докато се прибирах от Марщранд?

— А? Не? — Ана изстена. Можеше ли да е толкова глупава? Беше измислила добро обяснение, но импулсът да отрече изпревари обмислената лъжа.

— Сигурна съм, че беше твоята кола. И видях, че зад волана седи жена. Да не си дала колата на някого?

Ана видя как сестра й я гледа изпитателно, докато завиваха по голямата търговска улица. Сватбеният магазин, където си бяха уговорили среща с Кристина, се намираше на няколкостотин метра.

— Ох, че съм тъпа. Извинявай, от бременността и жегата и всичко останало е… — каза Ана и се усмихна. — Вчера ходих при един нов клиент, просто вече не издържах да си седя у дома и да не правя нищо… — Това беше най-доброто обяснение, което й бе хрумнало, но Ерика я погледна скептично.

— Нов клиент? Сега? Когато бебето на практика е на път? Как ще се справиш?

— Е, не е голям проект, просто нещо, с което да се занимавам, докато чакам да дойде моментът.

Ерика продължи да я гледа подозрително, но накрая явно реши да не я разпитва повече. Ана бавно си отдъхна.

— Ето го — каза Ерика и посочи един магазин с булчински рокли на витрината.

През прозореца видяха, че Кристина ги е изпреварила и вече дискутира оживено нещо с продавача.

— Наистина ли трябва да е толкова изрязана? — чуха я да казва с писклив глас, когато влязоха през вратата. — Последния път, когато я видях, изглеждаше различно. В никакъв случай не мога да се появя така! Божичко, ще приличам на мадам от публичен дом! Направили сте нещо с деколтето!

— Не сме променили нищо по роклята — каза дамата от магазина.

Изглеждаше леко изпотена и Ана я погледна със съчувствие. Харесваше свекървата на Ерика, тя не беше лош човек, но понякога поведението й можеше… да дойде в повече на човек. Особено ако не й е свикнал.

— Може би трябва пак да я пробваш, Кристина — каза Ерика. — Понякога дрехите изглеждат по един начин на закачалката и по съвсем друг, когато ги облечеш.

— От къде на къде? — каза Кристина възмутено, след което целуна по бузите първо Ерика, после Ана. — Боже, колко си наедряла.

Ана се замисли за секунда как да отговори. Накрая реши да се въздържи. С Кристина номерът беше да избираш битките си.

— Изобщо не разбирам защо дрехите биха изглеждали различно на закачалката — каза Кристина, — но ще я пробвам, за да ви покажа, че съм права и че нещо се е случило с това деколте.

Тя се обърна рязко и влезе в пробната.

— Надявам се, не възнамеряваш да останеш тук — каза Кристина строго на продавачката, която я бе придружила, за да й остави роклята. — Услужливостта на персонала също трябва да си има граници. Показвам се по бельо само пред мъжа ми, благодаря много.

Тя избута жената от кабинката и дръпна завесата с царствен жест.

Ана трябваше да стисне зъби толкова силно, за да не се разсмее с глас, че усети как очите й се насълзяват. Бърз поглед към Ерика я увери, че тя се намира в същото състояние.

— Извинявай — прошепна Ерика на продавачката, която сви рамене и прошепна в отговор:

— Работя в сватбен магазин. Повярвай ми, преживявала съм и по-лоши неща.

— И как се предполага, че трябва да закопчая този цип? — изръмжа Кристина и дръпна завесата.

Беше облякла роклята и я придържаше към гърдите си. С ангелско търпение продавачката й помогна да дръпне ципа на гърба. После направи няколко крачки назад и остави бъдещата булка да се види в огледалото.

Кристина помълча няколко секунди. После каза смаяно:

— Ама тя е… прекрасна.

Ерика и Ана застанаха до нея пред огледалото.

Ана й се усмихна.

— Чудесна е. Изглеждаш фантастично.

Ерика кимна и Ана видя, че сестра й се е просълзила. Огледаха роклята на Кристина в детайли. Тя беше избрала сребрист, прилепнал модел. Деколтето определено не беше твърде дълбоко. Беше красиво и съвсем леко изрязано в сърцевидна форма. Ръкавите бяха къси, с прост шев в края. Отпред беше малко по-къса, отколкото отзад, и отлично подчертаваше все още фината фигура на Кристина.

— Изглеждаш великолепно — каза Ерика и дискретно избърса сълзата от едното си око.

Кристина се наведе спонтанно напред и я прегърна. Това не беше нещо обичайно, свекърва й не обичаше физическия контакт, освен с внуците, които обсипваше с целувки и прегръдки. Беше хубав момент, но приключи толкова рязко, колкото и започна.

— Да видим какво можем да намерим за вас, момичета. Ана, твоята рокля ще е предизвикателство, божичко, сигурна ли си, че там вътре няма близнаци?

Ана погледна отчаяно Ерика, която бе застанала зад Кристина. Сестра й обаче просто се ухили и прошепна една идея по-силно от необходимото:

— „Фелревен“.

* * *

Джеймс се загледа към дърветата. Нямаше вятър и се чуваха единствено крясъците на враните, както и отделни прошумолявания в храстите. Ако ловният сезон беше открит, щеше да внимава много повече, но сега бе дошъл тук най-вече за да се измъкне от ежедневието. Ловът на елени започваше чак след няколко седмици, но винаги можеше да намери по какво да стреля, за да се упражнява. Някоя лисица или пък гълъб. Веднъж дори отстреля усойница от вишката си.

Винаги бе обичал гората. Ако трябваше да бъде честен, не разбираше хората особено добре. Ето защо се чувстваше толкова добре в армията. Там не ставаше дума за хора, а за стратегии и логика, без излишни чувства. Заплахата идваше отвън, а отговорите бяха под формата на действия, не на разговори. Джеймс и мъжете му не се намесваха, преди всички възможности за преговори да са били изчерпани.

Коге беше единственият човек, когото чувстваше близък. Единствено той го разбираше, двамата се познаваха добре. Откакто той умря, не беше изпитвал подобно чувство.

Когато Сам беше малък, Джеймс опита да го заведе на лов, но работата отиде по дяволите, както всичко останало със сина му. Тогава Сам беше на три години и не можеше да стои на едно място и да мълчи за повече от минута. Накрая на Джеймс му писна. Грабна Сам за якето и го метна през ръба на вишката. И злочестият му син, естествено, си счупи дясната ръка. Не би трябвало да се нарани, все пак децата са меки и гъвкави. Но типично в негов стил, Сам взе че се удари в един изпъкнал камък. Джеймс каза на лекаря и на Хелен, че момчето е паднало от коня на съседите. Сам знаеше, че трябва да си мълчи. Просто кимна и каза „глупав кон“.

Джеймс се чувстваше най-добре тук. Ако можеше, щеше да прекарва цялото си време навън. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко полза виждаше в това да се прибира. Армията беше неговият дом. Не самият му отряд, разбира се. Присмиваше се на тези, които смятаха, че войниците са като братя. Трудно биха могли да са по-далеч от истината. За него мъжете в отряда бяха като тухли. Средство за постигане на целта. Именно това му липсваше. Логиката. Простите, изчистени решения. Лесните отговори. Ставаше дума за политика. За власт. За пари. Не за хуманност, помощ или дори мир. Всичко се въртеше около това кой иска да властва над кого и в каква посока отиват паричните потоци, които се управляваха чрез политически процеси. Нищо повече. Но хората бяха наивни и приписваха на лидерите си по-благородни мотиви.

Джеймс намести раницата си и продължи по пътеката. Хорската наивност беше добре дошла за тях. Никой не подозираше на какво е способна Хелен в действителност.

* * *

Турбьорн се загледа в големия обор на семейство Берг и попита:

— За какво всъщност важи разрешителното за обиск?

— За всички постройки в рамките на имота, което включва обора и навеса — каза Патрик.

Турбьорн кимна и даде няколко кратки нареждания на екипа си, който в случая се състоеше от трима души — две жени и един мъж. Същите експерти бяха претърсили мястото, където намериха Неа, но Патрик го биваше повече с физиономиите, отколкото с имената на хората, и нямаше да се сети как се казват, ако ще животът му да зависеше от това.

Всички тук, както експерти, така и полицаи, имаха найлонови калцуни на краката и мрачни изражения на лицата. Но ролята на Патрик и колегите му беше преди всичко да охраняват и да не се пречкат. Колкото по-малко хора обикаляха наоколо, толкова по-добре. С оглед на това, Патрик благодари на бога, че този път Мелберг предпочете да остане в управлението. По принцип рядко пропускаше възможността да се намира в центъра на събитията, но жегата в комбинация с едрото му туловище допринесоха за решението му да остане в хладния си офис, където непрестанно бръмчаха три вентилатора.

Патрик повика Йоста настрана. Беше го оставил да проведе първоначалния разговор със семейството, докато той самият остана отвън, но въпреки това чу разпалените гласове в кухнята.

— Какво става с роднините? Успокоиха ли се?

Йоста кимна.

— Вече са по-спокойни, разясних им, че в такива случаи това е стандартна процедура и че го правим само за да можем да отхвърлим тази възможност.

— Приеха ли обяснението?

— Струва ми се, че се съгласиха да го приемат, защото съзнаваха, че нямат друг избор. Но не се почувстваха много добре — каза Йоста и направи лека гримаса.

— Знам — отвърна Патрик и сложи ръка на рамото му. — Но ще действаме възможно най-бързо и ефективно, така че скоро ще ги оставим на спокойствие.

Йоста си пое дълбоко дъх, докато наблюдаваше как Турбьорн и екипът му внасят оборудването си в къщата.

— Снощи може би попаднах на нещо — каза той. — Докато преглеждах жалбите за сексуални посегателства.

Патрик вдигна вежда.

— Туре Карлсон, мъж от Удевала, е бил на посещение в Танумсхеде в началото на май — продължи Йоста. — Според оплакването е правел намеци на петгодишно момиче в търговския център. До тоалетните.

Патрик настръхна.

— Къде се намира в момента?

— Говорих с колегите в Удевала, те ще проверят — каза Йоста.

Патрик кимна и тръгна обратно към къщата.

Експертите бяха решили да не се разделят, работеха заедно и претърсваха стаите една по една. Патрик се чувстваше неспокоен, докато стоеше на двора под жаркото слънце. Чу как Турбьорн инструктира дружелюбно членовете на семейството да излязат навън. Петер се появи пръв, следван от родителите си. Ева беше последна. Замижа сънено, щом излезе на светло, и Патрик предположи, че не е напускала къщата, откакто намериха Неа.

Петер тръгна бавно към Патрик, който бе застанал в сянката на едно ябълково дърво.

— Никога ли няма да приключи? — каза той тихо и седна в тревата.

Патрик седна до него. Видя родителите му да говорят разстроено с Йоста малко встрани. Ева седеше със сключени ръце в малката беседка и се взираше в плота на масата.

— Ще сме готови до няколко часа — каза Патрик, макар да знаеше, че Петер нямаше това предвид.

Говореше за мъката. А за това Патрик не можеше да му помогне. Не разполагаше с утешителни думи. С Ерика се бяха докоснали до мъката, когато се случи ужасяващата катастрофа. Но това не можеше да се сравнява с бездната, в която се намираха родителите на Неа в момента. Патрик дори не можеше да си представи какво им е.

— Кой би могъл да направи такова нещо? — попита Петер, късайки механично стръкове трева от поляната.

Не я бяха поливали от два дни и на места тревата беше започнала да пожълтява и изсъхва.

— Не знам, но правим всичко по силите си, за да разберем — каза Патрик, но сам чу колко празно и клиширано звучат думите му.

Никога не знаеше какво да каже в такива ситуации. Йоста се справяше много по-добре с близките на жертвите. Самият той обаче се чувстваше неловко и глупаво и често започваше натрапчиво да реди една баналност след друга.

— Нямахме други деца — каза Петер. — Мислехме, че Неа ни е достатъчна. Може би трябваше да си направим повече. Да имаме в резерв. — Той се засмя остро.

Патрик мълчеше. Чувстваше се като натрапник. Малкото стопанство беше толкова мирно и красиво, а те го налазиха като скакалците от Стария завет и прогониха всякакво спокойствие. Но се налагаше да се разрови под повърхността. Нещата често не бяха такива, каквито изглеждаха на пръв поглед. Това, че някой скърбеше, не означаваше, че е невинен. В началото на кариерата си не знаеше това и понякога му липсваше времето, когато все още вярваше наивно в човешката доброта. С годините бе събрал твърде много доказателства, че във всеки от нас има някакъв мрак и никога не се знае кога може да ни погълне. Включително и в него самия. Беше от хората, които категорично вярваха, че всеки е способен на убийство, въпросът бе просто къде е границата. Социалната шлифовка беше тънка. Отдолу се криеха древни инстинкти, които лесно можеха да вземат връх при подходящи обстоятелства. Или по-скоро при неподходящи.

— Все още я виждам — каза Петер и легна в тревата, сякаш дългото му тяло се бе предало. Присви очи към небето, без да мига, въпреки че слънчевите лъчи се промъкваха през листата и вероятно го заслепяваха. — Виждам я, чувам я. Забравям, че няма да се прибере у дома. И когато се сетя къде е, се притеснявам, че ще измръзне. Че е сама. Че й липсваме, че се чуди къде сме и защо не идваме да я вземем.

Гласът му беше неясен, сънен. Думите се носеха над поляната и Патрик усети как очите му парят. Мъката на другия мъж натежа в гърдите му; докато седяха така, двамата не бяха полицай и близък на жертвата. Бяха бащи, себеподобни. Патрик се зачуди дали човек може някога да спре да се чувства като родител. Чувството променяше ли се, ако загубиш детето си? Забравяше ли се с годините?

Легна до Петер и каза тихо:

— Не мисля, че е сама. Мисля, че е с вас.

В този момент наистина го вярваше. Когато затвори очи, му се стори, че чува тънък детски смях, който се издига към небето. После останаха само крясъците на птиците и шумоленето на листата. До него Петер дишаше все по-тежко и скоро заспа, може би за пръв път, откакто Неа бе изчезнала.