Камила Лекберг
Вещицата (32)

Бохуслен, 1672

Елин вървеше като насън, докато я водеха към съда. Все още не можеше да разбере как се бе задържала на повърхността по време на изпитанието. Залата беше препълнена и Елин предположи, че много хора не бяха могли да влязат.

Шерифът беше казал, че ще бъде изправена пред правосъдието, но какво означаваше това? Имаше ли нещо, което би могло да я спаси? Имаше ли някой, който би могъл да й помогне?

Сложиха я да седне най-отпред. Погледите на хората я накараха да се размърда нервно. Някои бяха любопитни, някои изплашени, някои злобни. Брита също беше там, но Елин не смееше да погледне към нея.

Съдията удари с чукчето си и тълпата се смълча. Елин погледна притеснено сериозните мъже пред себе си. Разпозна единствено Ларш Хиерне. Останалите бяха непознати, което ги правеше още по-страшни.

— Събрали сме се днес, за да установим дали Елин Йонсдотер е вещица. Видяхме я да плава във водата, а има и свидетели на деянията й, но Елин Йонсдотер има право да призове хора, които да дадат показания в нейна полза. Има ли такива?

Елин огледа скамейките. Видя слугините от стопанството, съседите от Фелбака, Брита и Пребен, жени и мъже, на които беше помагала за проблеми със зъбите, главоболие, любовни мъки. Погледът й ги обиколи умолително един по един, но всички се извърнаха. Никой не се изправи. Никой не продума.

Никой не я защити.

Накрая се обърна към Брита. Тя беше отпуснала ръце върху все още не много големия си корем, а устните й се бяха извили в усмивка. Пребен седеше до нея. Гледаше надолу, а светлият му перчем падаше пред очите му. Колко бе обичала тази коса. Бе обичала да я гали, докато правят любов. Бе обичала Пребен. Но вече не знаеше какво чувства. Част от нея си спомняше обичта. Друга част го мразеше. Трета изпитваше отвращение от слабостта му. Той се носеше по течението и се огъваше и при най-малкото съпротивление. Елин трябваше да се досети, но беше твърде заслепена от милия му поглед и грижите му за дъщеря й. Беше си позволила да мечтае и умът й сам бе запълнил дупките, наместо да осъзнае, че нещо липсва. И сега тя беше тази, на която се падаше да плати цената.

— Щом никой не иска да се застъпи за Елин Йонсдотер, ще повикаме тези, които могат да свидетелстват срещу нея. Първа пред съда ще се яви Ела от Мьорхулт.

Елин изсумтя. Това не беше кой знае каква изненада. Знаеше, че Ела само чака сгоден случай да си отмъсти. Като дебел паяк, който дебне муха. Елин не я удостои дори с поглед, когато Ела седна на свидетелската скамейка.

След като се закле, започнаха да я разпитват. Тя се изпъчи и заразказва, размахвайки широко ръце:

— Първо забелязахме, че тя може да прави неща, които нормален човек не би трябвало да умее. Стариците от селото тичаха при нея, за да им помага с всякакви проблеми, било болки в краката, било в корема. Девойките пък я търсеха, когато искаха да подмамят някой мъж. Но аз веднага се досетих, че нещо не е както трябва, на човека не е дадено да има власт над тези неща, това е дяволска работа, веднага разбрах. Но кой да слуша Ела от Мьорхулт? Не, търчаха при нея с болежките си, а тя им даваше кремове и отвари и редеше дълги заклинания. Това не са неща, с които се занимава една набожна жена.

Тя се огледа. Множество глави кимаха в съгласие. Дори измежду тези, които охотно бяха търсили помощта й.

— А каква е работата с херингата? — попита Хиерне и се наведе към Ела.

Тя кимна разпалено.

— Да, веднъж уловът беше слаб и си знаех, че Елин го е причинила.

— Че го е причинила? — попита Хиерне. — Как?

— Една вечер я видях как слага нещо във водата. Всички знаят, че ако хвърлиш медно конче в морето, това ще подплаши херингата.

— Но какъв е бил мотивът й да го стори? Тя и покойният й съпруг също се изхранваха с риболов.

— Ами, това само показва колко е зла. Способна е да остави собственото си семейство да гладува само защото има зъб на останалите. Предния ден се беше скарала с няколко от съпругите на рибарите, които работеха на лодката на Пер. И след това херингата изчезна.

— А офицерът? Какво се случи в деня, когато той им съобщи, че лодката на Пер ще бъде конфискувана, защото тайно е внесъл буре сол от Норвегия?

— Да, чух как тя го прокле, докато той се отдалечаваше от къщата им. Сипеше гнусни клетви, каквито само дяволът можеше да е сложил в устата й. Никой Божи човек не би изрекъл думите, които тя отправи към него. А после по пътя… — Тя замълча.

Присъстващите затаиха дъх.

— Офицерът и сам ще разправи какво го е сполетяло — каза Хиерне. — Но нека Ела довърши историята си.

— По пътя към дома конят му го хвърлил от гърба си. Право в канавката. Веднага разбрах, че това е дело на Елин.

— Благодаря на Ела, както казах, по-късно ще чуем и самия офицер Хенрик Мейер. — Той се прокашля. — Това ни отвежда до най-сериозното обвинение срещу Елин Йонсдотер. Това, че с магьосническите си умения е предизвикала потъването на лодката на мъжа си.

Елин ахна и се вторачи в Ела от Мьорхулт. Знаеше, че не бива да се обажда, без да са я заговорили, но не можа да се сдържи.

— Ела да не си е изгубила ума? Аз да съм направила така, че лодката на Пер да потъне? Заедно с целия екипаж? Това е лудост!

— Елин Йонсдотер да мълчи! — викна Хиерне.

Ела от Мьорхулт се хвана за гърдите и размаха носна кърпичка пред лицето си.

Елин отново изсумтя. Какъв театър само.

— Ела да не обръща внимание на обвиняемата — каза Хиерне и сложи успокоително ръка на рамото й. — Тя може да продължи.

— Елин беше бясна на съпруга си, на Пер. Беше му ядосана заради бурето сол и защото той искаше да се качи на кораба в лошото време. Чух я да казва, че се надява морето да го прибере, ако Пер излезе в открито море.

— Какво стана после? — подкани я Хиерне.

Всички се наведоха развълнувано напред. Не се знаеше кога пак ще се случи нещо толкова интересно.

— Те потеглиха в бурята и видях как след тях полетя един гълъб. Това беше Елин, някак си я разпознах, въпреки че не беше в човешка форма. Когато тръгна след лодката, разбрах, че съпругът ми повече няма да се прибере. Така и стана. — Тя изхлипа шумно и си издуха носа в кърпата. — Той беше толкова добър мъж, чудесен баща на петте ни деца, а сега лежи на дъното на морето и рибите го ръфат само защото тази… тази вещица се беше ядосала на своя си мъж!

Тя посочи Елин, която нямаше сила да направи друго, освен да поклати глава. Това беше нереално. Чувстваше се, сякаш сънува кошмар и всеки момент ще се събуди. Но после отново видя доволната усмивка на Брита и сведената глава на Пребен.

В този момент осъзна ужасната действителност.

— Нека Ела разкаже и за недоносчето — каза Хиерне.

На Елин й се догади. Нямаше ли нищо свято за тези хора?

— Явно е забременяла, след като е блудствала с дявола — каза Ела от Мьорхулт и през залата премина шепот. — После отиде при сестра ми, за да се отърве от изродчето. Видях го с очите си. Когато влязох в къщата, то беше в една кофа до вратата. По нищо не приличаше на дете, беше като отражение на самия дявол, разкривено и толкова грозно, че стомахът ми се обърна.

Няколко жени изпищяха. Приказките за блудство с дявола и раждане на сатанински изчадия бяха нещо необикновено.

— Сестрата на Ела е изродила недоносчето и тя също ще даде показания — каза Хиерне и кимна. Обсъждаха се сериозни неща и той се стараеше отношението му да е подобаващо.

Елин клатеше глава. Ръцете й трепереха в скута, а тежестта на обвиненията я накара да сведе поглед към широките дървени дъски. А дори не знаеше какво още я очаква.

* * *

Прекараха два дни във фрустрирано очакване. Но макар че разследването на практика беше спряло, Йоста по никакъв начин не можеше да се оплаче от липса на работа. Продължаваха да получават сигнали по телефона, особено сега, когато вестниците не просто излизаха с гръмки заглавия за случая, ами пуснаха черни афиши за смъртта на Амина. Това подбуди разгорещен дебат за бежанската политика, като и двете страни опитваха да използват смъртния случай като аргумент в своя полза. Едните твърдяха, че пожарът е резултат от пропагандата на „Приятели на Швеция“ и омразата към бежанците, която те насаждаха. Другите твърдяха, че пожарът е следствие от притеснението на шведското население, породено от неустойчивата правителствена политика. Някои дори смятаха, че бежанците сами са запалили центъра.

На Йоста му се гадеше от цялата работа. Мнението му по въпроса беше, че бежанската политика трябва, разбира се, да се разгледа внимателно и да се обсъди. Определено имаше място за подобрения. Не можеше просто да отворят границите и да приемат неограничен брой хора, първо трябваше да има работеща инфраструктура, за да могат имигрантите да се интегрират плавно в обществото. Дотук беше съгласен.

Това, което не харесваше в реториката на „Приятели на Швеция“ и техните избиратели, беше, че те хвърляха вината за проблемите върху имигрантите. Някак си те се оказваха лошите, защото са дошли тук.

Да, сред тях имаше и гнили ябълки, като полицай не можеше да си затвори очите за това. Но преобладаващата част бяха дошли, за да спасят себе си и семействата си, да изградят по-добър живот в нова страна. Никой не би напуснал родината си и всичките си близки, знаейки, че може би никога няма да се върне, ако не беше наистина отчаян. Йоста не можеше да не се чуди какво биха направили шведите, които се вайкаха, че бежанците идват тук и източват ресурсите ни, ако в Швеция бушуваше война и собствените им деца бяха в постоянна опасност. Нима те нямаше да са готови на всичко, за да ги спасят?

Йоста въздъхна и захвърли вестника. Аника винаги оставяше днешните издания на масата в кухнята, но в повечето случаи той просто преглеждаше набързо всичката помия. Бяха длъжни обаче да следят какво се пише за случая. Спекулациите и грешните твърдения бяха провалили не едно разследване.

Паула влезе в кухнята. Изглеждаше още по-изморена от обикновено и Йоста я погледна състрадателно.

— Децата ли?

Тя кимна, наля си кафе и седна срещу него.

— Да, не спират да плачат. А през нощта имат кошмари и се будят. Мама беше с тях в болницата, когато Карим им съобщи. Не знам как е намерила сили. Опитваме се да уредим Карим и децата да наемат жилище в блока, когато го изпишат от болницата. Един от апартаментите стои празен от известно време, а и е точно до нашия, така че се надявам да е добър вариант за тях. Проблемът е, че общината смята, че наемът е твърде висок, та ще видим какво ще стане.

Паула поклати глава.

— Чух, че вчера е минало добре — каза след малко. — С ексхумацията.

— Да, мина прилично, предвид обстоятелствата. Сега чакаме новини. Но куршумът е изчезнал след първата аутопсия. Дори не е бил регистриран като улика. Колегите преровиха всичко, което е останало от случая, а то не е много, но не откриха куршум. Доказателствата по принцип трябва да се съхраняват седемдесет години, щеше да е добре, ако това се спазваше и на практика.

— Не знаем защо не могат да открият куршума — каза Паула дипломатично. — Но тогава никой не е подозирал, че Лейф би могъл да е убит. Изглеждало е като класическо самоубийство.

— Няма значение. Доказателствата не може просто да изчезват — каза Йоста кисело.

Знаеше обаче, че не е справедлив. В Националната лаборатория по криминалистика вършеха фантастична работа. Съдебните медици също, особено като се имаше предвид ограничения им бюджет и количеството работа, с която бяха затрупани. Но липсващият куршум беше поредният повод за недоволство в това разследване, в което постоянно удряха на камък. Йоста беше напълно убеден, че предполагаемото убийство на Лейф Хермансон е свързано със случая „Стела“. Искаше му се просто да можеха да открият конкретно доказателство, което да потвърди тази теза.

— Предполагам, няма напредък и с издирването на евентуалния млад жребец, за когото разказа Мари? — попита Йоста, след което си взе една бисквита „Балерина“ и отдели старателно двете половини, за да може да оближе шоколада по средата.

— Не, говорихме с доста от гостите в „Стура Хотелет“, но никой не е видял нищо. А режисьорът потвърди, че е бил с гримьорката, а не с Мари. Твърди, че Мари го е помолила да излъже, защото е знаела, че ще я заподозрат, ако няма алиби. Той също знаел за мистериозния млад мъж, но не ги е видял заедно в хотела…

— Дълбоко се съмнявам, че той изобщо съществува — каза Йоста.

— Ако лъже, то защо го прави? Ако предположим, че има нещо общо с убийството на момичето, опираме до същия въпрос. Защо? Какъв е мотивът?

Телефонът на Паула звънна и ги прекъсна.

— О, здравей, Дагмар — каза тя и вдигна въпросително свободната си ръка към Йоста.

Заслуша се съсредоточено и след малко лицето й грейна.

— Не, божичко, няма проблеми, че си забравила. Важното е, че сега си се сетила! Идваме веднага.

Тя приключи разговора и погледна Йоста.

— Вече знам как можем да проверим автомобилите, минали покрай имота на семейство Берг по времето, когато Неа е изчезнала. Хайде.

Тя се изправи, но се спря и по лицето й се разля усмивка.

— Всъщност ще взема Мартин. После ще ти обясня…

* * *

Патрик седеше пред бюрото си и се опитваше да планира задачите за деня. Но накъде да тръгнат, при положение че всички улици са задънени? Възлагаше всичките си надежди на ексхумацията. Педерсен бе обещал, че ще се обади още тази сутрин. И съвсем вярно, телефонът звънна точно в осем.

— Привет — каза Патрик. — Това беше бързо!

— Да, и имам да ти съобщя две неща — каза Педерсен.

Патрик се поизправи в стола. Звучеше обещаващо.

— Най-напред, готов съм с окончателния доклад от аутопсията на Линеа Берг. Ще е при теб до час. Само че в него няма нищо, което вече да не знаеш от крайно нерегламентираните ми временни доклади, които трябва да си останат между нас…

— Както винаги, знаеш го — потвърди Патрик.

Педерсен се прокашля.

— Така, имам да ти кажа нещо, свързано с тялото, което получихме от вас вчера. Лейф Хермансон.

— Да? Предполагам, че още не сте имали време да започнете с него, така че за какво става дума?

Педерсен въздъхна.

— Ами, за изчезналия куршум, нали се сещаш… Онзи, който не е регистриран никъде и сякаш просто се беше изпарил?

— Да… — каза Патрик напрегнато.

Щеше да експлодира, ако Педерсен скоро не изплюеше камъчето.

— Е, намерихме го.

— Прекрасно! — възкликна Патрик. Най-накрая бяха извадили късмет. — Къде? На дъното на някое чекмедже?

— Мне… в ковчега…

Патрик зяпна. Да не би да беше чул грешно? Опита да открие някаква логика в думите на Педерсен, но не можа.

— В ковчега? Как може куршумът да попадне в ковчега?

Той се засмя, но Педерсен не се присъедини. Вместо това каза изморено:

— Разбирам, че звучи като шега, но както обикновено, става дума за човешкия фактор. Патоанатомът, извършил аутопсията, точно тогава се развеждал и съответно наблягал повечко на уискито. Впоследствие всичко се наредило, но в работата на предшественика ми се забелязват известни… липси през периода, когато личният му живот бил най-объркан.

— И искаш да кажеш…?

— Искам да кажа, че съдебният лекар така и не е извадил куршума от тялото. Останал вътре в главата, но с годините меките части са се разградили и накрая е изпаднал навън.

— Шегуваш се — каза Патрик.

— Повярвай ми, иска ми се да беше така — въздъхна Педерсен. — За жалост, даже няма на кого да се скарам. Мъжът е починал от инфаркт миналата година. Във връзка с третия си развод.

— Но сега куршумът е във вас?

— Не е тук. Веднага го пратих на Турбьорн в Удевала. Реших, че ще искаш да получиш анализа възможно най-бързо. Обади му се и питай дали ще е готов с предварителния доклад днес следобед. И наистина се извинявам от името на предшественика ми, светла му памет. Такива неща са просто недопустими.

— Е, важното е, че куршумът се намери — каза Патрик. — Сега ще можем да проверим дали е изстрелян от пистолета на Лейф и да определим дали става дума за самоубийство, или не.

* * *

Басе седна тежко на дивана, който все още не бе успял да изчисти напълно. Разтребваше от два дни, но къщата беше във все така плачевно състояние. Гърлото му се беше свило от притеснение. Когато родителите му се обадиха, Басе ги увери, че всичко е наред, но краката му се разтрепериха. Щяха да го накажат за цяла година. Поне. Може би изобщо нямаше да му позволят да излезе повече.

И за всичко бяха виновни Нилс и Вендела. Знаеше си, че не бива да ги слуша, но още от първи клас правеше каквото му кажат. Ето защо го оставяха да се мотае с тях. В противен случай спокойно биха могли да тормозят него, вместо Сам.

Не му помогнаха с почистването. Когато ги помоли, Нилс просто се засмя, а Вендела дори не отговори. А и не ставаше дума само за бъркотията. Бижутата на мама бяха изчезнали. Както и кутията пури на баща му. Някой беше взел дори големия каменен ангел с баня за птици, който мама купи за поляната.

Басе се наведе напред и облегна ръце на бедрата си. Топката в стомаха му нарастваше с всеки изминал ден. Родителите му скоро щяха да се приберат. Обмисляше да избяга от къщи. Но къде можеше да отиде? Никога нямаше да се справи сам.

Привидя му се тялото на Джеси и той изскимтя. Виждаше я пред себе си всеки път, когато затвореше очи. Сънуваше кошмари с нея. Постоянно си припомняше нови и нови детайли. Виждаше чернилката по кожата й, усещаше тялото й под своето. Чуваше собственото си запъхтяно дишане, докато проникваше в нея, или виковете си, когато тялото му експлодира.

Спомняше си насладата от забраненото, от тоталната й безпомощност. От властта, с която разполагаше над нея. Дори сега емоциите му бяха толкова противоречиви, че му се гадеше.

Знаеше, че всички са получили снимките, вече беше изгубил бройката на всички съобщения, които получи. Нилс и Вендела бяха доволни, планът им да унижат Джеси веднъж завинаги беше проработил.

Изглежда, никой не я беше виждал от купона насам. Тя съвсем се беше покрила. Сам също. Изглежда, никой друг не смяташе това за странно. Единствен Басе седеше в съсипаната си къща и все повече се тревожеше. Нещо му подсказваше, че нещата няма да приключат така. Беше твърде тихо. Като затишие пред буря.

* * *

Ерика потегли на заден ход, мислейки си какъв късмет бе извадила напоследък. Работеше здраво над книгата през времето, когато децата си играеха сами, и сега всъщност имаше чувството, че голяма част от пъзела започва да се нарежда.

Кристина бе отишла с децата в увеселителния парк в Стрьомстад и Ерика реши да рискува и да се обади на Сана. В действителност дори не смееше да се надява, че тя ще се съгласи да говори с нея. След известно колебание обаче Сана прие и я помоли да дойде в градинарския магазин. И ето че сега Ерика беше на път да се срещне с един от хората, които бяха познавали Стела най-добре.

Нещо й казваше, че скоро ще разбере кой се крие зад инициалите „SS“.

Ерика спря на големия чакълест паркинг. Огледа се и тръгна към една розова арка, която, както изглежда, служеше за вход. Магазинът се намираше на десет минути от Фелбака, но Ерика никога не бе имала повод да го посети. Интересът й към градинарството беше несъществуващ. След смелите й опити да се грижи за една орхидея, която получи от Кристина, Ерика се отказа от всякакви планове да придобие градинарски умения. Ето защо техният двор приличаше по-скоро на детска площадка, пък и тя не мислеше, че има цветя или храсти, които биха преживели дивите набези на близнаците.

Сана я видя и свали покритите си с пръст ръкавици, докато вървеше към нея. Бяха се засичали из Фелбака през годините и се поздравяваха, както правят хората в малките градчета, където всички знаеха кой кой е, но сега за пръв път щяха да си говорят на четири очи.

— Здравей — каза Сана и подаде ръка. — Да седнем в градината, Корнелия ще наглежда магазина.

Тя се отправи към малък комплект кокетни, бели градински мебели, обградени от рози и храсти. Мебелите също бяха за продан и Ерика леко се стресна, щом погледна табелката със сумата. Цената очевидно беше за туристи.

— Време беше да се срещнем — каза Сана и се вгледа в Ерика, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

Ерика се смути леко от недоверчивия й поглед, но беше свикнала да я посрещат скептично. Близките на жертвите обикновено се сблъскваха с твърде много хора, които търсеха сензации и ги налазваха като хиени, щом надушеха трагедията. Сана имаше всички основания да подозира, че и Ерика може да е една от тях.

— Знаеш, че пиша книга за случая „Стела“ — каза тя и Сана кимна.

Ерика изпита спонтанна симпатия към нея. В Сана имаше някаква сила, нещо земно и стабилно. Не носеше грим, а светлата й коса беше прибрана в практичен кок. Ерика предположи, че тя е от хората, които се гримират крайно пестеливо дори за тържествени събития. Дрехите й бяха удобни — високи ботуши, дънки и свободна дънкова риза. В нея нямаше нищо фриволно, нищо повърхностно.

— Какво е отношението ти към проекта ми? — попита Ерика, хващайки бика за рогата.

Това често беше ключовият въпрос по време на интервюта — какво изобщо смятаха хората за появата на една такава книга?

— Нямам нищо против — каза Сана. — Нито пък искам нещо такова. Просто съм… неутрална. За мен няма значение. Стела не е книгата. А и вече толкова време живея със случилото се, че написаното няма да промени нищо.

— Ще опитам да й отдам заслуженото — каза Ерика. — И бих оценила помощта ти. Искам да създам колкото се може по-жив образ за читателите. А ти си човекът, който най-добре може да опише Стела.

Ерика извади мобилния телефон от чантата си и го вдигна пред Сана.

— Окей ли е да записвам?

— Да, разбира се — отвърна Сана и я погледна сериозно. — Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми със собствени думи — каза Ерика. — За Стела, за семейството ти. И ако можеш, за това как самата ти си преживяла случилото се.

— Оттогава минаха трийсет години — каза Сана твърдо. — Животът продължава. Гледам да не мисля твърде много за станалото, тъй като миналото може лесно да погълне настоящето. Но ще опитам.

Разговорът продължи два часа. Колкото повече говореше Сана, толкова по-реални измерения придобиваше Стела в представите на Ерика. Вече не беше само жертвата, за която бе чела в статиите и материалите от разследването. Виждаше я като истинско, живо четиригодишно момиче, което е обичало да гледа „Пет мравки са повече от четири слона“ и да спи до късно сутрин, и да не иска да си ляга вечер. Обичало е сутляш със захар, канела и „маслена дупка“^[1], искало е да връзва косата си на две опашки, не на една, обичало е нощем да се мушка в леглото на кака си и е кръстило всяка една от луничките си. Любимата й била тази по средата на носа й. Казвала се Хюберт.

— Понякога беше истинска напаст, но в същото време беше най-забавният човек, с когото да си прекарваш времето. Често ми лазеше по нервите, защото беше истинска малка клюкарка. Най обичаше да се промъква и да подслушва хората, след което тичаше да разкаже всичко на всички, заради което понякога ми се искаше да я удуша.

Сана замълча рязко. Изглежда, съжаляваше за избора си на думи. После си пое въздух и продължи:

— Редовно ми възлагаха да я търся в гората. Но никога не ходех много навътре. Струваше ми се зловещо. Но Стела не се боеше. Обичаше гората. Хукваше натам винаги, когато й се удадеше възможност и никой не я наблюдаваше. Може би затова ни беше толкова трудно да приемем, че в действителност й се е случило нещо. Стела изчезваше толкова често, но винаги се връщаше. И то не благодарение на мен, аз само се правех, че я търся. Прекарвах в гората достатъчно дълго време, че да заблудя мама и татко, но всъщност просто сядах под големия дъб зад къщата, на петдесетина метра навътре в гората, и чаках. И рано или късно тя се прибираше. Винаги. Без последния път.

Сана внезапно се засмя.

— Стела нямаше много приятели, но си имаше въображаем такъв. Странно, но напоследък той се появява в сънищата ми. Сънувам го вече няколко пъти.

— Той? — попита Ерика.

— Да, Стела го наричаше Зеления чичко, така че си го представям като някакво обрасло с мъх дърво, което е оживяло в детското й съзнание. Беше несравнима в това отношение. Можеше да създава цели светове в главата си. Понякога се чудя дали във въображаемата й вселена не е имало толкова хора, колкото има и в истинската…

— Най-голямата ми дъщеря е същата — каза Ерика с усмивка. — Въображаемата й приятелка Моли очевидно смята, че и тя трябва да си хапва сладки и лакомства, наравно с Мая.

— О, гениален план за получаване на двойни порции — усмихна се Сана и чертите й омекнаха. — Аз лично имам тийнейджърка вкъщи, истинско чудовище. Започвам да се чудя дали от тях изобщо ще излязат хора.

— Колко деца имаш? — попита Ерика.

— Една дъщеря — каза Сана с въздишка. — Но понякога е като двайсет…

— Да, изтръпвам, като си помисля за този период. Трудно ми е да си представя, че един ден децата може би ще ми викат „дърта вещица“, но ще му мисля, когато му дойде времето.

— О, повярвай ми, в момента ме нарича със значително по-лоши думи — засмя се Сана. — Явно съсипвам живота й, като я карам да работи тук. През уикенда имахме малък инцидент, който не можеше да остане без последствия, но в нейните очи честният труд очевидно е равнозначен на малтретиране на деца.

— Почувствах се благодарна, че най-големият ми проблем е лакомата въображаема приятелка на Мая.

— Ммм — каза Сана и изведнъж придоби сериозно изражение. Поколеба се, но после попита: — Ти как мислиш? Може ли да е съвпадение? Че малкото момиче, което живееше в стопанството ни, също е убито?

Ерика не знаеше какво да каже. Разумът й казваше едно. Интуицията друго. Ако формулираше отговора си правилно, можеше да разбере дали подозренията й за самоличността на „SS“ са верни.

— Мисля, че двата случая са свързани — каза тя накрая. — Само че не знам как. Не мисля, че можем просто да посочим с пръст Хелен и Мари. Не искам да отварям стари рани, знам, че когато съдът ги е намерил за виновни, сте се почувствали, сякаш това е някакъв завършек. Но има много въпросителни. И Лейф Хермансон, полицаят, отговарящ за разследването, е казал на дъщеря си малко преди да умре, че е започнал да се съмнява. Само че не знам защо.

Сана гледаше в краката си. В ума й като че ли се въртеше нещо. След малко вдигна глава и погледна Ерика.

— Знаеш ли, отдавна не се бях замисляла за това, но думите ти ме подсетиха. Лейф се свърза с мен. Видяхме се на кафе, не много преди да умре.

Ерика кимна. Парченцата си идваха по местата. Докато обсъждаха инициалите в участъка, мислеха за Сана като за Сана Лундгрен. Но за Лейф тя е била Сана Странд.

— За какво говорихте? — попита Ерика.

Сана изглеждаше объркана.

— Точно това беше странното. Питаше ме за Зеления чичко. Бях го споменала след смъртта на Стела. И видиш ли, години по-късно един полицай дойде да ме разпитва за него.

Ерика я зяпна. Защо Лейф бе искал да говорят за въображаемия приятел на Стела?

* * *

— Здрасти, здрасти! — викна Паула, щом отвори предпазливо вратата.

Бяха чукали многократно, но изглежда, че никой не чуваше. Паула бе забелязала със задоволство как Мартин погледна към табелата „Продава се“, когато пристигнаха.

— Ехо? Влизайте — чу се неравен глас от вътрешността на къщата.

Те избърсаха старателно обувките си, преди да влязат. Дагмар седеше на обичайното си място до прозореца. Пред нея имаше кръстословица и тя се взираше в думите.

— Добре дошли отново! — каза тя. — Радвам се да ви видя!

— Ще продаваш къщата? — попита Паула. — Видях табелата отвън.

— Да, така ще е най-добре. На тази упорита старица й отне известно време да го осъзнае. Но дъщеря ми е права. Къщата е твърде отдалечена, а аз вече не съм на двайсет. Късметлийка съм, че имам дъщеря, която иска да живея при нея, повечето деца като че нямат търпение да пратят възрастните си родители в някой дом.

— Да, онзи ден точно казвах на един колега, че шведите не ги бива много да се грижат за старите хора. Има ли интерес към имота?

— Засега не са се обаждали спекуланти — каза Дагмар и им махна да седнат. — Повечето хора не искат да живеят толкова далеч, в старомодна селска къща. Не, искат нови жилища, без криви ъгли и неравни подове, и насред най-голямата навалица. Според мен това е жалко. Обичам тази къща. В нея е вложена много любов, да знаете.

— Мисля, че е прекрасна — каза Мартин.

Паула трябваше да прехапе език, за да успее да си замълчи. За някои неща трябваше време.

— Е, стига съм философствала, аз съм просто една оглупяла старица. Предполагам, че не сте дошли да говорим за къщата, а за бележника ми. Не мога да повярвам, че забравих да ви кажа предния път, когато бяхте тук.

— Няма нищо странно — каза Мартин. — И ти като всички нас беше шокирана от новината за смъртта на Неа. В такива моменти е трудно да се мисли рационално.

Паула кимна.

— Важното е, че сега си спомни и ни се обади. Разкажи ни, какъв е този бележник?

— Ами, спомням си, че ме питахте дали съм видяла нещо необичайно сутринта, когато Неа изчезна. Все още не ми хрумва нищо, но днес осъзнах, че вас може би ви бива повече от мен да откривате зависимости. И си помислих, че може би ще искате да прегледате записките, които си водя просто за забавление. Помагат ми да се концентрирам върху кръстословиците. Ако правя само едно нещо, ми е ужасно трудно да се съсредоточа, трябва да се разсейвам с нещо. Затова си водя бележки за случващото се навън.

Тя им подаде един бележник и Паула го прелисти бързо до сутринта на изчезването. Нямаше много записки. Нищо не привлече вниманието й. Бяха минали три коли и двама колоездачи. Те бяха описани като „Дебели немски туристи на разходка“, така че Паула ги зачеркна като евентуални заподозрени. Оставаха колите. Дагмар беше отбелязала само цветовете и марките, но това беше по-добре от нищо.

— Може ли да го взема? — попита тя и Дагмар кимна.

— Взимай го, и да го ползваш със здраве.

— Хей, от коя година е къщата? — намеси се Мартин.

— Хиляда деветстотин и втора. Баща ми я е строил. Родена съм на кухненски диван в същата тази стая, ей там. — Дагмар посочи към една от стените.

— Някой идвал ли е да провери в какво състояние е? — попита Мартин, а Дагмар го погледна хитро.

— Ама че си любопитен.

— Ами, просто се чудя — каза той, като избягваше да поглежда към Паула.

— Правен е оглед и това, за което трябва да се вземат мерки, е покривът. В мазето има малко влага, но човекът, който инспектира къщата, каза, че не е нещо спешно. Документите са в брокера, но ако някой прояви интерес, може спокойно да огледа и на място.

— Ммм — каза Мартин и сведе поглед.

Дагмар го наблюдаваше внимателно. Слънцето огряваше лицето й и разкриваше всяка весела бръчка. Тя допря длан до ръката му и изчака, докато той вдигне поглед към нея.

— Това е добро място, за да започнеш наново — каза тя. — И има нужда отново да се изпълни с живот. И любов.

Мартин бързо извърна глава, но Паула успя да види, че очите му се насълзиха.

* * *

— Обаждат се във връзка с телефонния сигнал. Анонимния, който ти прие. Става дума за преправения глас. Да потърся ли Паула? Нали тя и Мартин се занимават с това разследване?

Аника беше надникнала в офиса на Мелберг, събуждайки го от дълбока дрямка.

— А? Какво? Ааа, телефонния сигнал — каза той и се поизправи. — Не, свържи ме.

Мелберг се разбуди на мига. Не искаше нищо повече от това да сгащи копелето, което бе започнало всичко. Ако някой не бе опитал да натопи Карим, пожарът нямаше да се случи, беше сигурен в това.

— Мелберг — каза той авторитетно, щом телефонът звънна.

За негова изненада в ухото му прозвуча женски глас. Тъй като въпросът беше технически, Мелберг бе приел, че ще разговаря с мъж.

— Да, здрасти, обаждам се във връзка с аудиофайла, с който ме помолихте да ви помогна.

Гласът беше тънък и звучеше младежки. Мелберг се усъмни дали момичето изобщо има двайсет години.

— Да, предполагам, че не е имало какво да се направи?

Той въздъхна. Явно наистина имаше недостиг на персонал, щом даваха такива трудни и важни задачи на стажантки в пубертета. Явно щеше да се наложи да звънне на шефа й и да помоли да се обърнат към някой по-компетентен. За предпочитане мъж.

— Напротив, всъщност успях да го изчистя. Беше малко тегаво, но нагласих… е, няма да те отегчавам с технически подробности. Но мисля, че се доближих до оригиналния глас дотолкова, доколкото е възможно с техниката, с която разполагаме.

— Аха… Значи… — Мелберг не знаеше какво да каже. В главата си вече беше провел разговор с началника й. — Е, да чуем — каза накрая. — Кой се крие зад булото на анонимността?

— Ако искаш, мога да ти пусна разговора директно по телефона, а после да ти пратя файла по пощата?

— Да, звучи добре.

— Окей, пускам записа.

В слушалката се чу друг глас. Мелберг вече беше чувал думите, но този път анонимният глас не звучеше мрачно и завалено, ами тънко и ясно. Мелберг сбърчи чело, опитвайки се да чуе дали в гласа има нещо отличително. Не можеше да каже, че го разпознава, но не се бе и надявал на такъв късмет.

— Прати ми го на този адрес — каза той, когато краткият запис приключи.

Мелберг изрецитира имейл адреса си и минута по-късно компютърът му сигнализира, че е получил писмо. Пусна файла няколко пъти поред и в главата му започна да се оформя мисъл. За секунда се зачуди дали първо да не информира Патрик, но той беше излязъл с Йоста за обяд и нямаше смисъл да ги безпокои. Пък и идеята беше гениална, така че Патрик едва ли би възразил. Освен това имаха брифинг в конферентната зала в два часа, така че можеше да му каже тогава. Вече очакваше с нетърпение хвалебствията, които щеше да получи за инициативата си. Ето това отличаваше добрия от брилянтния полицай. Мисленето извън рамката. Необичайните гледни точки. Пробването на нови методи и използването на модерни технологии. С доволна усмивка Мелберг набра един номер, който имаше запазен в телефонния си указател. Това щеше да ускори нещата.

* * *

— Ставаш все по-добра — каза Сам и коригира леко стойката на Джеси. — Но все още дърпаш спусъка прекалено силно и рязко, трябва да го галиш.

Джеси кимна. Беше съсредоточена в мишената на дървото. Този път натисна спусъка наистина нежно и куршумът попадна почти в средата.

— Страшна си — каза Сам.

И го мислеше. Джеси имаше талант, вродена способност да се прицелва. Но стрелбата по статична мишена не беше достатъчна.

— Трябва да се упражняваш и по движещи се мишени — каза той, а тя кимна.

— Да, разбирам. Как става? Ти как си тренирал?

— С животни — каза той и сви рамене. — Татко ме караше да стрелям по катерици, мишки, птици. Каквото дойде.

— Добре. Значи животни.

Щом видя стоманения й поглед, на Сам му се прииска да я прегърне и да я притисне плътно до себе си. Всичко нежно в нея беше изчезнало. Знаеше, че от уикенда насам тя не се храни добре. Само за няколко дни лицето й бе изгубило малко от закръглеността си. Но това нямаше значение. Той обичаше всичките й разновидности. Бе обичал наивността й, но пък новата й нагласа към света се връзваше по-добре с неговата собствена.

Двамата имаха същата корава сърцевина и това щеше да им даде сила. Сам вече беше прекрачил границата. Пътят за отстъпление беше блокиран, нямаше връщане назад. Всичко си имаше точка на пречупване. Хората също. Той пръв премина своята, а сега Джеси го последва. Намираше се в същата гранична територия като него.

Хубаво беше да не е сам.

Знаеше, че трябва да й разкаже всичко. Да постеле най-мрачните си тайни в краката й. Това бе единственото, от което все още се боеше. Не мислеше, че Джеси ще го осъди, но не беше сигурен. Част от него все още искаше просто да забрави, но друга част знаеше, че трябва да помни, защото споменът щеше да го насочва напред. Вече не можеше да стои неподвижно. Не можеше да спре. Не можеше да продължава да бъде жертва.

Свали раницата си и извади тефтера. Най-накрая беше време да й разкаже най-съкровените си тайни. Тя беше готова.

— Има нещо, което трябва да ти покажа — каза той. — Нещо, което трябва да направя.