Камила Лекберг
Вещицата (28)

Бохуслен, 1672

Арестът се намираше на хълма, точно до гостоприемницата. Елин почти не му бе обръщала внимание. Имаше някаква идея как трябва да изглежда едно такова място, но никога не би могла да си представи подобен мрак и влага. Дребни животни пъплеха в мрака и се допираха до ръцете и краката й.

Арестът беше малък и се използваше главно ако някой гост на гостоприемницата прекали с алкохола или някой съпруг се нахвърли на жена си и децата и трябва да бъде пратен някъде да се успокои.

Елин беше сама вътре.

Обви ръце плътно около тялото си, зъзнейки на суровия студ. Писъците на Мерта кънтяха в ушите й и Елин още усещаше как момичето се вкопчва в полите й, когато я отвеждаха.

Бяха взели разни неща от помещението за прислугата. Билките и отварите й. Илюстрираната й книга, която имаше от баба. Вътре бе показано нагледно, вероятно от човек, който не можеше да пише, какво и как да се смесва. Елин нямаше представа какво са направили с вещите й. Знаеше само, че се намира в сериозно затруднение.

Пребен щеше да се прибере след два дни. Той не би позволил това безумие да продължи. Само да се върнеше от Люр и щеше да уреди всичко. Познаваше шерифа и щеше да говори с него. И хубаво да нахока Брита. Тя вероятно просто бе искала да сплаши сестра си и да й даде урок. Не да предизвика смъртта й.

В същото време обаче Елин си спомняше случката при езерото и ужасения поглед на Мерта, когато тъмната вода я погълна. Както и Виола, която изчезна и така и не се върна. Да, Брита може би искаше Елин да умре, но Пребен нямаше да остави това да се случи. Нямаше да се отнесе добре с жена си, щом разбереше за случилото се. Елин трябваше само да издържи две денонощия тук, после щеше да се прибере. При Мерта. Не знаеше къде ще отидат, но нямаше да могат да останат под един покрив с Брита.

Чу се изшумоляване и шерифът застана на вратата. Тя се изправи бързо и изтупа полите си.

— Наистина ли е необходимо да седя тук? Затворена като престъпница? Трябва да се грижа за дъщеря си и няма къде да избягам. Не може ли поне да остана вкъщи, в собственото си легло, докато въпросът се уреди? Обещавам да отговоря на всичките ви въпроси. Много хора ще потвърдят, че не съм вещица.

— Елин няма да ходи никъде — изръмжа шерифът и се изпъчи помпозно. — Знам на какво са способни такива като нея и колко измамно могат да звучат жените на дявола. Аз съм богобоязлив човек и мен не ме ловят магии и дяволски обещания. Това да й е ясно.

— Не разбирам за какво говори шерифът — каза Елин с нарастващо отчаяние.

Как бе възможно това? Как се бе озовала в такава ситуация? Какво бе сторила на шерифа, за да я гледа с такова презрение? Вярно, беше съгрешила. Прояви както телесна, така и душевна слабост, но си плати цената. Не разбираше защо Господ изисква още изкупление. Отчаяна, тя падна на колене в мръсотията, сключи ръце и започна да се моли пламенно.

Шерифът я погледна с погнуса.

— Този театър няма да ме подлъже — каза той. — Знам каква игра играе тя и скоро цялата енория също ще разбере!

Вратата се затвори и в килията настана мрак. Елин продължи да се моли и не спря чак докато краката й не се сковаха и ръцете й не станаха безчувствени. Но никой не чуваше молитвите й.

* * *

Ерика отвори бавно очи и замижа срещу светлината. Мая стоеше пред нея.

— Защо спиш на дивана, мамо? — попита тя.

Ерика се огледа. Да, защо спеше на дивана? Нямаше спомен как се е прибрала.

Подпря се, за да седне, но веднага се почувства така, сякаш главата й ще се пръсне. Мая стоеше до нея и чакаше отговор.

— Мама я боли коремът, така че беше по-добре да спя тук, за да не заразя татко — каза тя.

— Бедната мама — каза Мая.

— Да, бедната мама — съгласи се Ерика и направи гримаса.

Боже, не се беше напивала така, откакто с Патрик се ожениха. Беше забравила какво близко до смъртта преживяване е махмурлукът.

— О, трупът се е пробудил — каза Патрик твърде развеселено, щом влезе във всекидневната, вдигнал по един близнак във всяка ръка.

— Застреляй ме — каза Ерика и някак смогна да се изправи.

Стаята се въртеше пред очите й, а устата й беше суха като прахан.

— Явно снощи сте се забавлявали на моминското парти — каза Патрик засмяно.

Ерика усети, че той се смее на нея, не с нея.

— В интерес на истината си прекарахме много добре — каза тя и се хвана за главата. — Но пихме твърде много. Сигурно майка ти също се чувства подобаващо…

— Много се радвам, че не съм станал свидетел на цялата работа. Достатъчно ми беше да те видя, когато се прибра.

Той остави близнаците пред телевизора и пусна детския канал.

Мая седна до Ноел и Антон и каза най-сериозно:

— Мама е болна, така че трябва да сме много мили с нея.

Близнаците кимнаха, но после насочиха вниманието си обратно към детското предаване.

— Кога съм се прибрала? — попита тя, опитвайки се отчаяно да запълни белите петна.

— Около един. И искаше да танцуваме. Настояваше да ме научиш на ча-ча-ча.

— Олеле. — Ерика се хвана за челото. Знаеше, че това ще й бъде напомняно дълго време.

Патрик седна до нея на дивана и придоби сериозно изражение.

— Снощи каза нещо странно, точно преди да откъртиш. Погледна портрета на Лейф и каза нещо за ляво и дясно и че си разбрала какво не е наред. Спомняш ли си нещо такова?

Ерика опита да се сети, но от един момент нататък паметта й беше изтрита. Последното, което си спомняше, беше как някой оставя чаша „Лонг Айлънд Айс Тий“ пред нея. Знаеше, че не е много разумно да пие такива коктейли, но ретроспективната мъдрост не й помагаше. Дори не знаеше как се е добрала до вкъщи. Погледна към почернелите си стъпала и предположи, че вероятно е вървяла боса.

— Ами не, не помня — каза тя намръщено. — За жалост.

— Помисли. Дясно. Ляво. Това бяха точните ти думи. Те сякаш те подсетиха за нещо…

Ерика опита, но главата я болеше толкова силно, че не можеше да мисли.

— Не. Съжалявам. Сигурно ще се сетя по-късно — каза тя, след което се сепна и отново направи гримаса. — Спомних си обаче нещо от онзи ден! Извинявай, толкова бях заета с моминското парти, че съвсем забравих!

— Какво? — попита Патрик.

— Сигурно е много важно и трябваше да ти кажа веднага, но ти се прибра късно, а после бях изцяло погълната от партито. В петък случайно срещнах Мари. Минавах покрай снимачната площадка долу до кея. Имаха почивка и Мари ме повика. Каза, че е разбрала, че искам да говоря с нея. Седнахме за малко в „Брюган“ и поговорихме за случилото се със Стела. Но не това беше най-важното. Тъкмо когато си тръгвах, гримьорката на филма дойде при мен и ми каза, че Мари няма алиби. Не тя е била при режисьора в онази нощ, а гримьорката.

— О, по дяволите — каза Патрик и Ерика видя как мислите веднага се завъртяха в главата му.

Тя разтърка чело.

— И още нещо… Мари казва, че е видяла или чула някого в гората точно преди Стела да изчезне. Полицията не й е повярвала, което може би не е толкова странно, понеже им го е разказала чак след като се е отрекла от признанието си. Във всеки случай тя смята, че въпросният човек е нанесъл нов удар.

Патрик поклати глава. Това звучеше твърде изсмукано от пръстите.

— Знам, просто тя така твърди и реших да го спомена — каза Ерика. Езикът й лепнеше за небцето и й беше трудно да говори, но все пак се опитваше. — Как върви при вас? Вчера довършихте обиска, нали?

— Мина добре.

Той й разказа за откритието в обора и Ерика се ококори. Трудно беше да се каже какво означава това, но съзнаваше, че са направили пробив. Мястото на смъртта винаги беше от голямо значение за разследването.

— Кога ще получите резултатите?

— В средата на седмицата — каза Патрик и въздъхна. — Аз лично бих предпочел да ги бяхме получили още вчера, ужасно е фрустриращо да не знаем с какво всъщност разполагаме. Но днес ще извикам майката и бащата на разпит и ще видим дали това ще доведе до нещо.

— Мислиш ли, че някой от тях го е извършил? — попита Ерика, но не беше сигурна дали иска да знае отговора.

Посегателството от страна на родителите срещу собствените им деца беше сред най-ужасните престъпления. Знаеше, че такива неща се случват твърде често, но просто не можеше да ги проумее. Погледна децата, седнали пред телевизора. Усещаше с цялото си тяло, че би направила всичко, за да ги защити.

— Не знам — каза Патрик. — Това е проблемът от самото начало, има толкова много възможности, но никакви ясни следи. А сега ми казваш, че Мари няма алиби, което разкрива още повече варианти.

— Всичко ще се нареди — каза тя и го погали по ръката. — Кой знае, може би след няколко дни ще получите още ценна информация.

— Да, така е — каза той и стана, след което кимна към децата. — Ще се справиш ли в това състояние?

На Ерика й се искаше да каже, че изобщо няма да се справи, но се въздържа. До голяма степен сама си беше виновна за махмурлука, така че трябваше да си сърба попарата. Но денят щеше да е дълъг и изпълнен с много телевизия и рушвети.

Патрик я целуна по бузата и потегли за работа. Ерика се вгледа в портрета до стената. Какво ли бе имала предвид? Колкото и да опитваше, нищо не й хрумваше. Главата й продължаваше да пулсира, а мъглата все още беше твърде гъста.

* * *

Патрик натисна бутона за запис на диктофона и прочете формалностите за деня, датата и присъстващите по време на разпита. После помълча малко, загледан в Петер. Мъжът пред него изглеждаше така, сякаш през последната седмица е остарял с десет години. Патрик бе обзет от съчувствие, но си напомни, че трябва да се държи професионално и делово. Беше толкова лесно да се подведеш от нещата, които искаш или не искаш да вярваш за другите. Беше допускал тази грешка преди и това го научи, че хората са безкрайно сложни и няма очевидни неща.

— Колко често използвате обора си? — попита той.

Петер присви очи.

— Какво… обора? Ами, всъщност изобщо не го използваме. Нямаме животни, освен котката. Не го ползваме дори като склад. Не обичаме да трупаме много вещи.

Той наблюдаваше внимателно Патрик.

— Кога за последно сте били вътре?

Петер се почеса по главата.

— Ами, докато търсихме Неа.

— А преди това?

— Не знам. Може би седмица по-рано. Тогава също ходих да я търся. Единствено тя влизаше там. Беше й уютно, обичаше да седи вътре и да си играе с котката, която по някаква причина наричаше черното коте.

Петер се засмя, но смехът му приседна.

— Защо питате за обора? — каза той, но не получи отговор от Патрик.

— Сигурен ли си, че за последно си бил в обора седмица преди тя да изчезне? Можеш ли да ми кажеш точен ден и час?

Петер поклати глава.

— Не, наистина нямам представа. Казах една седмица, но това е просто предположение.

— Ами Ева? Знаеш ли кога е последният път, когато е влизала в обора? С изключение на деня, когато сте търсили Неа.

Петер отново поклати глава.

— Не, нямам идея, питайте нея. Но и тя нямаше причина да ходи там. Не го използваме за нищо.

— Виждал ли си някого другиго в или около обора?

— Не, никога. Или, веднъж ми се стори, че видях някакво движение вътре, но отидох да погледна и отвътре изскочи котката, така че сигурно съм видял нея. — Той вдигна поглед към Патрик. — Какво, да не мислите, че вътре е имало някого? Не разбирам накъде водят всички тези въпроси.

— Колко често ходеше Неа в обора? Знаете ли какво точно е правела там?

— Не, просто обичаше да си играе вътре. Винаги намираше с какво да се занимава. — Гласът му секна и той се закашля. — Често казваше: „Отивам в обора да си играя с черното коте“. Предполагам, че е правила именно това. Играла си е с котката. Тя е много гальовна.

— Да, забелязах — каза Патрик и се усмихна. — Ами сутринта, когато е изчезнала? И тогава ли не видя никого? Всяка подробност е от интерес за разследването.

Петер сбърчи чело и поклати глава.

— Не, беше съвсем обикновена сутрин. Тиха и спокойна.

— Някога качвате ли се на плевника в обора?

— Не, не мисля, че някой от нас е бил там, откакто купихме имота. И сме забранили на Неа да се катери по стълбата. Плевникът няма парапет, а отдолу няма слама, която да омекоти удара, ако Неа падне, така че тя знаеше, че не й е позволено да се качва.

— А слушаше ли ви?

— Да, тя е… беше… въобще не беше от децата, които ти правят напук. Ако й кажехме, че нещо е забранено, тя не го правеше.

— Как се държеше с другите хора? С непознатите? Би ли се доверила на човек, когото не е срещала преди?

— За жалост, не я научихме достатъчно добре, че има лоши хора. Обичаше всички и им вярваше. Сприятеляваше се с всеки, когото срещне. Всъщност не само с хората, ами и с животните, понеже казваше, че най-добрият й приятел е именно черното коте.

Гласът му отново го предаде. Патрик видя, че той стисна зъби, за да не загуби самообладание.

Не знаеше как да зададе следващия въпрос.

— Научихме някои неща от полицията в Удевала.

Петер се сепна.

— Какви неща?

— За гневните ти изблици, когато… когато си пил.

Петер поклати глава.

— Това беше преди няколко години. Тогава имах… проблеми на работа. — Той погледна Патрик и тръсна глава още по-отривисто. — Да не мислите, че аз…? Не, никога не бих наранил Неа. Нито пък Ева. Те са моето семейство, не разбирате ли? Неа беше семейството ми. — Той зарови лице в дланите си. Раменете му се тресяха. — Какво става? Защо изведнъж заговорихте за старите ми грехове? Защо разпитвате толкова много за обора? Какво сте открили там?

— Към момента не мога да кажа нищо повече — отвърна Патрик. — Може да се наложи да ви зададем още въпроси. Както знаеш, в момента Йоста разговаря с Ева и й задава горе-долу същите въпроси. Благодарим за сътрудничеството. Засега просто трябва да ни се доверите. Правим всичко по силите си.

— Сигурно ли е… че не е… той…? — каза Петер и избърса очи. — Знам, че баща ми има крайни възгледи, и ние също се увлякохме… Но всички говорят. За бежанския център. Накрая човек се вслушва…

— Абсолютно сигурно е, че не е бил мъжът, който ни беше посочен. Някой е откраднал бельото на Неа от простора ви, след като тя е изчезнала, и е опитал да натопи невинен човек.

— Те как са?

Петер не погледна Патрик в очите.

— Не много добре, честно казано. Не се знае дали съпругата му ще се оправи, а Карим, както му е името, е получил тежки изгаряния по ръцете.

— А децата? — попита Петер и най-накрая вдигна глава.

— Те са добре — успокои го Патрик. — Временно живеят при една колежка, докато баща им бъде изписан от болницата.

— Съжалявам, че ние…

Не успя да довърши изречението, но Патрик кимна.

— Няма нищо. Хората вярват на каквото поискат. А бежанците, за жалост, са популярни изкупителни жертви. За всичко възможно.

— Не трябваше да…

— Това няма значение. Не можем да променим станалото. Сега важното е да открием както подпалвача, така и убиеца на дъщеря ви.

— Трябва да разберем — каза Петер, а отчаянието в очите му беше видно. — Иначе няма да оцелеем. Ева няма да оцелее. Незнанието ще ни довърши.

— Правим всичко възможно — каза Патрик, но съзнателно не обеща нищо.

В момента самият той не беше сигурен, че ще успеят. Обяви разпита за приключен и спря диктофона.

* * *

Най-напред усети гаденето. После неравната повърхност, върху която лежеше. Клепачите й бяха слепнали и тя едва ги отвори. Над нея се разлюля непознат таван и гаденето се засили. Стените имаха раирани синьо-бели тапети, но тя не помнеше да ги е виждала преди. Гаденето предизвика спазъм в тялото й и тя завъртя паникьосано глава настрани. Повръщаното се разплиска върху пода до леглото. Миришеше на алкохол, а устата й се изпълни със силен, противен вкус.

Джеси изскимтя. Щом се завъртя, усети, че лепне. Прокара пръсти по гърдите си и осъзна, че са изцапани с повръщано. Паниката й се засилваше. Къде се намираше? Какво беше станало?

Бавно се изправи. Настръхна и за малко гаденето повторно да вземе връх, но успя да потисне рефлекса. Погледна надолу към тялото си и в първия момент не можа да възприеме гледката. Беше чисто гола. Кожата й беше покрита с черни черти. Трябваха й няколко секунди, за да проумее, че това са думи. Една по една те се набиха в съзнанието й.

Курва. Уличница. Тлъстак. Гняс.

Гърлото й се сви.

Къде се намираше? Кой беше направил това?

Изведнъж си спомни вчерашната вечер. Фотьойла, в който седеше. Чашите с алкохол, които изпи.

Партито на Басе.

Загърна се с едно одеяло и се огледа. Стаята приличаше на спалня. На нощното шкафче имаше снимка на усмихнато семейство на борда на платноходка. Да, ето го. Басе. Застанал засмян между мъж и жена с широки усмивки и бели зъби.

Гаденето се завърна заедно с прозрението. Това е бил планът им от самото начало. Всичко е било фалшиво. Вендела не е искала да си общува с нея. Престрували са се, че са й приятели. Нищо не е било наистина.

Точно като в Англия.

Тя сви крака до тялото си. Вече не усещаше вонята на повръщано. Единственото, което чувстваше, беше растящата дупка в гърдите.

Болеше я между краката и тя опипа с ръка. Беше лепкава и макар да нямаше опит, разбра какво е станало. Копелета.

Събра сили и провеси крака от ръба на леглото. Щом се изправи, веднага се почувства замаяна и този път не можа да се пребори със стомаха си.

След като повърна, Джеси избърса уста с опакото на ръката си и пристъпи над локвата на пода. Успя да се добере до банята, която се намираше в съседство.

Доплака й се, когато се видя в огледалото. Гримът й се беше разтекъл, имаше остатъци от повръщано около шията и по гърдите, а на челото й пишеше „курва“. Бузите й бяха обсипани с мръсни думи.

Сълзите й потекоха неудържимо и тя се наведе, хлипайки, над мивката. Постоя така няколко минути. Накрая отиде под душа и пусна топлата вода, докрай. Когато се вдигна пара, тя застана под струята и остави водата да я облее. Беше толкова гореща, че кожата на Джеси стана яркочервена. Повръщаното се отми, при което черните думи, изписани по тялото й, изпъкнаха още по-ясно.

Думите крещяха насреща й, а гениталиите й пулсираха болезнено.

Джеси взе бутилка течен сапун от един рафт и намаза тялото си. Започна да се търка между краката, докато не отми всичката гадост. Никога повече нямаше да позволи някой да я докосне. Беше омърсена, съсипана.

Търкаше ли, търкаше кожата си, но думите отказваха да изчезнат. Беше белязана и искаше да бележи всички, които й бяха причинили това.

Докато стоеше под парещата вода, Джеси взе решение. Те щяха да си платят. Всички до един. Щяха да си платят.

* * *

Това да се грижиш за деца, когато си с махмурлук, трябваше да се използва като наказание за особено тежки престъпления. Ерика нямаше представа как ще изкара до края на деня. Както винаги, децата подушиха слабостта й и решиха да се възползват. Вярно, Мая беше все така спокойна и добродушна, но близнаците бяха избрали точно този ден да се държат така, сякаш за пръв път стъпват в цивилизован дом. Крещяха, биеха се, катереха се, а всяка забележка от страна на Ерика водеше до продължителен вой, от който главата й се пръскаше.

Мобилният й телефон звънна и в първия момент тя реши да не отговаря, тъй като звуковият фон беше толкова силен, че щеше да затрудни всякакъв смислен разговор. Видя обаче, че се обажда Ана, така че все пак вдигна.

— Ехей, здрасти, как си днес?

Гласът на Ана звучеше безсрамно свежо и весело и Ерика веднага съжали, че е отговорила. Контрастът с нейното собствено положение беше твърде ярък. Утеши се с мисълта, че ако Ана не беше бременна, сега щеше да е в още по-лошо състояние от нея.

— Снощи безпроблемно ли се прибра? Остана в заведението и след като си тръгнах, но малко се притесних как ще се прибереш…

Ана се засмя искрено и Ерика въздъхна. Още един близък човек щеше да я бъзика за предната вечер до края на живота й.

— Очевидно съм успяла да се прибера, но не мога да твърдя, че си спомням как. Съдейки по стъпалата си обаче, във всеки случай съм била боса.

— Леле, каква вечер! Кой би предположил, че лелките могат да купонясват така! И какви истории разправяха! По едно време си помислих, че ушите ми ще окапят.

— Да, мога да кажа, че вече никога няма да гледам Кристина със същите очи.

— И танците бяха забавни.

— Да, изглежда, снощи съм си била наумила, че трябва да науча Патрик на ча-ча-ча, когато се прибера…

— Сериозно ли? — каза Ана. — Бих дала какво ли не да видя това.

— А после съм заспала с глава на рамото му насред урока по танци, така че се е наложило да ме сложи да спя на дивана. И сега се чувствам така, както заслужавам. А момчетата, естествено, се усетиха и не ми дават мира.

— Бедната — каза Ана. — Мога да ги взема за известно време, ако искаш. Така и така по цял ден съм си вкъщи.

— Не, няма проблеми — каза Ерика.

Предложението безспорно беше привлекателно, но предпочиташе да се самонакаже, тъй като смяташе, че сама си е виновна, задето се е поставила в такава ситуация.

Обикаляше из стаята, докато говореше, но сега се спря пред портрета на Лейф. Виола наистина го бе уловила добре, ако се съдеше по снимките, които Ерика бе виждала. Портретът обаче предлагаше още нещо, което липсваше във фотографиите. Картината бе запечатала характера му и Ерика се почувства така, сякаш той наистина я наблюдава. Изпъчил гръб, горд, седнал пред бюрото си, където всичко бе подредено и спретнато. Лейф държеше химикалка, а пред него имаше купчина документи и чаша уиски. Ерика се взря в портрета и изведнъж мъглата се разсея. Разбра точно какво бе открила, преди да заспи на рамото на Патрик.

— Ана, всъщност размислих. Имаш ли възможност да дойдеш за малко? Трябва да отида до Танумсхеде.

* * *

Карим обърна глава към прозореца. Самотата в болницата беше толкова силна, че притъпяваше усещанията му. Все пак бе имал няколко посетители, Бил намина да го види заедно с Калил и Аднан, но Карим не знаеше какво да им каже. Дори докато бяха в стаята, той продължаваше да се чувства сам и изоставен. Когато Амина бе до него, Карим сякаш си беше у дома, където и да се намираше. Тя беше целият му свят.

В началото се колебаеше дали да остави децата да живеят при полицайката. Именно полицията започна всичко. Но жената имаше мили очи. Пък и тя също не беше от тукашните.

Сутринта говори с децата по телефона. Чу, че се чувстват добре. Питаха го притеснено как е мама и колко време ще остане той в болницата, но после му разказаха за новия си приятел Лео, за играчките му, за сладкото бебе и за Рита, която готвела много вкусно, макар че храната била много различна от мамината.

Веселите им гласове го направиха толкова щастлив, колкото тревогата го правеше нещастен. Лекарите изглеждаха все по-угрижени, когато ги питаше за Амина. Позволиха му да я посети веднъж. В стаята й беше топло. Трийсет и два градуса, както му казаха. Една сестра обясни, че на хората с тежки изгаряния им е студено заради обезводняването, така че трябвало да повишат температурата.

Очите му се насълзиха, щом усети миризмата. Миризма на печено. Идваше от любимата му Амина. Тя лежеше неподвижно в леглото и той протегна ръка към нея, искаше да я докосне, но не посмя. Бяха обръснали главата й и Карим не можа да сдържи риданията си, когато видя изгорялата й кожа. Лицето й бе намазано с вазелин и блестеше, а големи части от тялото й бяха бинтовани.

Държаха я упоена, а респираторният апарат й помагаше да диша. През цялото време, докато Карим беше в стаята, вътре сновяха хора. Вниманието им беше насочено към Амина и почти никой не поглеждаше към него. Беше им благодарен, че правят каквото могат, за да й помогнат.

Самият той можеше единствено да чака. И да се моли. Шведите, изглежда, не вярваха в молитвите. Карим обаче се молеше за живота на Амина денонощно. Молеше се Бог да им я отстъпи и тя да остане при него и децата.

Навън грееше слънце, но то не беше неговото слънце. Нито това беше неговата страна. Сполетя го една мисъл. Ами ако се бе отделил и от своя Бог, когато избяга?

Когато лекарят влезе с бавна крачка в стаята му, Карим разбра, че наистина е така. Един-единствен поглед беше достатъчен, за да разбере, че е останал съвсем сам.

* * *

— Разполагаме с доста нова информация, която трябва да обсъдим — каза Патрик, след като се изправи, за да привлече вниманието на останалите.

Аника се беше погрижила за втората закуска и на масата имаше хляб, масло, сирене, домати и кафе.

Паула имаше нужда точно от това, понеже сутринта хапна само един сухар в бързината, и то след като Йохана я смъмри. Погледна Мартин, който си мажеше филия. Изглеждаше изморен, сякаш почти не е спал, но не в стил „въртях се цяла нощ“, а по-скоро „палувах цяла нощ“. Тя се усмихна многозначително и Мартин веднага почервеня като домат. Радваше се за него, но и се надяваше, че влюбването няма да доведе до разбити сърца. Мартин беше страдал достатъчно.

Паула насочи вниманието си към Патрик.

— Както знаете, вчера направихме няколко важни открития, докато претърсвахме стопанството на семейство Берг. Техниците откриха опаковка от шоколадова вафла „Кекс“, напъхана между дъските. Не знаем как и кога се е озовала там, но в стомаха на Неа имаше остатъци от вафла и шоколад, така че е вероятно да има връзка. Особено с оглед на това, което открихме малко по-късно.

Той замълча, но никой друг не се обади. Новината за вчерашното им откритие падна като бомба в участъка. Даде надежда на колегите и вдъхна живот на разследването, което беше започнало да зацикля.

— Кога ще разберем дали кръвта е на Неа? — попита Мартин.

— В средата на седмицата, според Турбьорн — отговори Патрик, отпи малко сок и продължи: — Но сега ще ви съобщя нещо, което не знаете. Турбьорн ми се обади току-що и каза, че са попаднали на още нещо. Вчера си тръгнах, след като техниците приключиха с обора. След това трябваше да продължат с района около постройките, което щеше да им отнеме остатъка от следобеда и вечерта. Никой не вярваше, че ще открием още нещо, но сме сгрешили.

Патрик направи театрална пауза.

— Във високата трева точно до обора един от експертите е намерил часовник. Детски часовник с мотиви от „Замръзналото кралство“… Не знаех това, когато разпитвах Петер сутринта, но щом го научих, веднага се обадих на семейството и Ева потвърди, че Неа е имала такъв часовник и че го е носила почти всеки ден. Родителите все още не са го видели, за да го разпознаят, но според мен можем да приемем, че става дума за същия часовник.

Паула ахна. И тя като всички останали схващаше какво означава това.

— Закопчалката и стъклото са счупени, а стрелките са спрели и сочат осем часа. Както винаги, трябва да внимаваме да не си вадим прибързани заключения, но е възможно да сме открили както първичното местопрестъпление, така и приблизителния час на смъртта.

Мелберг се почеса по главата.

— Значи е умряла около осем сутринта, след което тялото е било преместено на мястото, където го открихме?

— Това е най-вероятният сценарии, да — каза Патрик и кимна.

Мартин вдигна ръка.

— Това променя ли нещо по отношение на Мари и Хелен?

— Всъщност не — отвърна Патрик. — Хелен поначало нямаше приемливо алиби нито за вечерта, нито за сутринта. Казва, че е взела приспивателно и е спала дълбоко цяла нощ, чак до девет, когато е станала да тича. Но никой не може да го потвърди, понеже съпругът е бил в командировка, а синът я е видял чак по обяд. Мари през цялото време твърдеше, че има алиби за нощта и сутринта, но днес Ерика ми разказа нещо, меко казано, любопитно. В петък е срещнала Мари по случайност и двете са си поговорили в кафене „Брюган“. След като Мари се е върнала на снимачната площадка, гримьорката е отишла при Ерика и е заявила, че алибито на Мари е измислено и всъщност тя е прекарала нощта и сутринта при режисьора. Не Мари.

— О, по дяволите — възкликна Мартин.

— Може ли да е вярно? — попита Паула. — Да не е някоя измишльотина от ревност?

— Трябва чисто и просто да попитаме Мари. И отново да говорим с режисьора, разбира се, както и с гримьорката. Ако се окаже вярно, Мари безспорно ще има да дава доста обяснения. Като например защо изобщо й се е наложило да си измисля лъжливо алиби?

— Само че онзи Йорген потвърди, че Мари е била с него — каза Мартин. — Защо му е да го казва, ако не е било така?

Паула го погледна и въздъхна. Беше добър полицай, но понякога разсъждаваше повече от наивно.

— Мари е звезда във филм с многомилионен бюджет. Филм, който се очаква да донесе големи приходи. Мисля, че Йорген би бил склонен да каже каквото и да е, само и само бъдещето на продукцията да не бъде подложено на риск.

Мартин се обърна към нея.

— По дяволите, това не ми хрумна.

— Твърде си добър, за да ти хрумват такива неща — каза Паула, което като че ли дълбоко го засегна.

Но никой не каза нищо и Мартин също не възрази. Дълбоко в себе си знаеше, че Паула е права.

— Като начало да чуем какво има да ни каже Мари — продължи Патрик. — Мислех с Йоста да отидем при нея след брифинга. Но тъй като Мари е била в гримьорната в Танумсхеде още в девет, ми е трудно да си представя как би могла да убие Неа в осем.

— Окей — каза Паула. — Да се върнем на опаковката от вафлата. Кога ще е готов анализът? Може по нея да има отпечатъци и слюнка.

Патрик кимна.

— Да, на това се надяваме. Но както обикновено, нищо не можем да кажем, преди да сме получили резултатите. Засега ние сме с приоритет, но всичко би могло да се случи.

— Окей, но както изглежда, ще получим повече информация в средата на седмицата? — попита Мартин.

— Да, Турбьорн така каза.

— Открихте ли още нещо? Отпечатъци от обувки? От пръсти? Друго?

Паула налапа последния залък от филията си и започна да си маже нова. Освен всичко друго, не успя да се наспи през нощта, а от липсата на сън огладняваше.

— Не, изглежда оборът е бил почистен старателно. Турбьорн намери опаковката само защото тя бе попаднала в пролука между дъските. Човекът, който е разчиствал, явно я е пропуснал.

Мартин отново вдигна ръка. Кървясалите му очи се връзваха с цвета на косата му.

— Педерсен кога ще е готов с окончателния си доклад?

— Всеки път когато го питам, ми казва „след няколко дни“ — отговори Патрик, а в гласа му се прокраднаха нотки на недоволство. — Затънали са в поръчки до шията и той работи възможно най-бързо, знам. Но въпреки това е адски изнервящо.

Той се облегна на мивката и скръсти ръце.

— Какво казват родителите? Знаеш, че винаги първо трябва да се проверят най-близките роднини — отбеляза Мелберг, докато си сглобяваше сандвич „Дагууд“ с шест филии хляб.

Паула се усмихна мислено. Знаеше, че когато се прибере при Рита довечера, Бертил упорито ще твърди, че е прегладнял, понеже цял ден почти не е ял. А после щеше да добави, че не разбира как е възможно да качва килограми, при положение че се храни като врабче.

— Те не знаят какво сме намерили — каза Йоста, — но се досещат, естествено, че става нещо. И двамата казват, че не са ползвали обора и че единствено Неа е ходила вътре. Не са виждали там да се навъртат непознати, нито около изчезването й, нито преди това.

Йоста погледна въпросително Патрик, който добави:

— Веднъж на Петер му се сторило, че вътре има някого, но когато отишъл да провери, открил само котката. Сигурно не е нищо, но реших все пак да го спомена.

— Е, какво мислим? — попита Паула. — Възможно ли е някой да се е скрил в обора и да е нападнал Неа? Има ли нещо, което да говори за сексуално посегателство? Следи от сперма?

Неприятно й беше да повдига въпроса, сексуалното насилие срещу деца беше най-големият й кошмар, но не можеха да пренебрегнат тази възможност.

— Ако има, ще го пише в доклада от аутопсията — каза Патрик. — Но да, може някой да е причакал Неа в обора. Примамил я е с шоколад и… един бог знае какво е станало после.

— Отидох в гората зад къщата и се огледах — каза Йоста. — Исках да видя дали е възможно някой да отиде до простора откъм задната страна, без да бъде видян от къщата. Мисля, че въпросното лице е направило именно това, тъй като теренът отпред е твърде открит. Установих, че човек може да се промъкне до самата къща, криейки се зад храстите. Освен това там има доста места, откъдето да се наблюдава дворът. Може би някой е наблюдавал Неа, проучил е навиците й и е видял, че често си играе в обора. Същият човек може да е видял, че бащата е потеглил нанякъде и майката е останала сама. Ако извършителят е мъж, вероятно би приел такава ситуация за по-малко рискована, отколкото ако бащата си е у дома.

— Не е необичайно изнасилвачите да наблюдават жертвите си известно време преди самото престъпление — каза Паула сковано. Изведнъж хапката й бе приседнала и тя остави сандвича на масата, опитвайки да преглътне.

— Гората зад къщата също беше претърсена вчера — каза Патрик. — Но по всичко личи, че там не е имало нищо интересно. Разбира се, техниците са събрали това-онова, но като цяло нищо не им е направило впечатление. — Той погледна Паула. — Как върви с пожара? И с опита Карим да бъде натопен? Стигнахте ли донякъде?

Искаше й се да има какво да разкаже, но накъдето и да се обърнеха, попадаха на задънени улици. Никой не знаеше нищо. Никой не искаше да си признае. Няколко души измърмориха неохотно, че бежанците са си „получили заслуженото“, но никой не отиде по-далеч.

Паула си пое дълбоко въздух.

— Не, засега не разполагаме с нищо, но не сме се отказали. Рано или късно някой ще се разприказва.

— Имате ли чувството, че палежът е организиран? — попита Мелберг. — Или по-скоро става дума за тийнейджърска хрумка?

И днес той беше необичайно мълчалив. Вероятно все още се срамуваше от ролята, която бе изиграл в цялата драма.

Паула помълча малко, преди да отговори.

— Всъщност нямам представа — каза тя. — Мога да кажа само, че престъплението е предизвикано от омраза. Но дали е извършено спонтанно, или е било планирано, това не знам. Не още.

Мелберг кимна и не зададе други въпроси. Вместо това погали Ернст, който лежеше в краката му. Паула беше благодарна за внезапната сериозност, с която той подхождаше към случая. Струваше й се, че знае каква е причината. Бертил прекара цялата сутрин, играейки си със Самия, Хасан и Лео. Гонеше ги из апартамента, правеше се на чудовище, гъделичкаше ги и ги караше да се смеят. Сигурно не се бяха забавлявали така от дълго време. Ето защо някъде дълбоко в себе си тя таеше любов към мъжа, с когото майка й бе избрала да живее. Паула никога нямаше да го признае на глас, но той беше като дядо за децата й, а чертите, които демонстрираше, когато загърбеше авторитета си, бяха достатъчни Паула да му прости за всички помпозни идиотщини. Мелберг вероятно щеше да продължи да я дразни до края на живота си, но тя знаеше, че той би умрял за децата й.

Някой дръпна външната врата и Аника отиде да отвори. Върна се със задъханата Ерика, която кимна набързо на всички присъстващи, след което се обърна към Патрик.

— Разбрах какво съм открила вчера. Лейф Хермансон не е отнел живота си. Бил е убит.

В стаята настана тишина.