Камила Лекберг
Вещицата (3)

Бохуслен, 1671

Беше облачна ноемврийска сутрин и Елин Йонсдотер мръзнеше, седнала с дъщеря си в дрънчащата каруца. Имението на енорийския свещеник изглеждаше като замък в сравнение с малката къща в Окснес, където живееха с Пер.

Брита бе извадила късмет. Какъвто винаги бе имала. Когато беше малка, като любимка на татко получаваше всички облаги. Беше извън всякакво съмнение, че ще сключи добър брак. И татко се оказа прав. Брита се омъжи за свещеника и се премести да живее в дома му. Докато Елин трябваше да се задоволи с рибаря Пер. Но Елин не се вайкаше. Той може и да бе беден, но на този свят не би могъл да се появи по-мил човек от него.

Нещо тежко се загнезди в гърдите й при мисълта за Пер. Но тя изпъна гръб и събра смелост. Нямаше смисъл да пилее още сълзи за нещо, което не можеше да промени. Бог бе пожелал да я изпита и сега с Мерта трябваше да опитат да оцелеят без Пер.

Не можеше да отрече, че Брита показа голяма благосклонност, като й предложи място като прислужница в имението, както и покрив над главата за нея и дъщеря й. Въпреки това я обзе силно безпокойство, когато Ларш Ларшон сви по алеята и конете поведоха каруцата с малкото им вещи към имението. Като дете Брита не беше особено мила и Елин не вярваше, че с възрастта е станала по-дружелюбна. Но Елин не можеше да си позволи да отхвърли предложението. Бяха безимотни и живееха под аренда, а когато Пер умря, фермерът им съобщи, че ще им позволи да останат до края на месеца, но след това ще ги изгони. Без дом и без препитание тя се превърна в бедна вдовица, зависима от доброжелателството на другите.

А и беше чувала, че мъжът на Брита, Пребен, свещеникът в Танумсхеде, е мил и приятен човек. Беше го виждала само по време на служба. Не я бяха поканили на сватбата и, естествено, не можеше да става и дума тя и семейството й да посетят имението. Но свещеникът имаше добри очи.

Когато каруцата спря и Ларш им измърмори да слизат, Елин прегърна силно Мерта за секунда. Всичко щеше да е наред, втълпяваше си тя. Но един глас вътре в нея й говореше нещо съвсем различно.

* * *

Мартин отново бутна люлката. Не можеше да не се усмихне на щастливите викове на Тюва.

Чувстваше се малко по-добре с всеки изминал ден. Осъзнаваше, че това се дължи преди всичко на дъщеря му. Сега, когато Тюва беше в лятна ваканция, а Мартин имаше две седмици отпуск, те прекарваха всяка секунда заедно. И това се отразяваше добре и на двама им. Откакто Пия умря, Тюва спеше в неговото легло и всяка вечер заспиваше, облегнала лице на гърдите му, най-често по средата на някоя приказка. Той обикновено се измъкваше, когато се увереше, че е заспала, сядаше пред телевизора за още час-два и изпиваше чаша успокояващ чай, купен от магазина за здравословно хранене. Аника бе тази, която го посъветва да пробва с някакво природно успокоително през зимата, когато сънят му беше особено зле. Не знаеше дали чаят има плацебо ефект, или наистина действа, но във всеки случай Мартин най-накрая бе започнал да спи. Може би затова успяваше да се справя, въпреки че Пия продължаваше да му липсва денонощно. Ръбовете на мъката му се бяха позаоблили и сега той дори можеше да мисли за Пия, без да се разпада. Опитваше да говори с Тюва за нея. Да й разказва истории и да й показва снимки. Тюва беше толкова малка, когато Пия умря, че нямаше собствени спомени за майка си, затова той искаше да й даде от своите.

— Татко, люлей по-високо!

Тюва изпищя радостно, когато той я засили още по-силно и люлката полетя нагоре.

Тъмната й коса се развя пред лицето й и както толкова пъти преди, Мартин бе поразен от това колко много дъщеря му прилича на Пия. Реши да заснеме клипче, извади телефона си и отстъпи назад, за да хване всичко. Петите му се удариха в нещо и се чу силен вик. Мартин се обърна ужасено назад и видя малко дете на около годинка, което пищеше до небето, хванало лопатка за пясък в ръка.

— Ох, извинявай — каза той и застана на колене, опитвайки се да успокои детето.

Огледа се, но никой от другите възрастни не понечи да се приближи, затова той ги изключи като вероятни родители на пеленачето.

— Няма страшно, ще намерим мама или татко — зашепна той на малкото момченце, което крещеше все по-високо.

До един храст малко встрани забеляза жена на неговата възраст, която говореше по телефона. Опита да улови погледа й, но тя изглеждаше разстроена, говореше гневно и правеше широки жестове във въздуха. Той й махна, но тя все още не го забелязваше. Накрая се обърна към Тюва. Люлката вече се движеше по-бавно, тъй като нямаше кой да я люлее.

— Чакай тук, само ще заведа бебето при майка му.

— Татко ритна бебето — каза Тюва доволно и тръсна буйно глава.

— Не, татко не е ритнал бебето, той… ух, ще говорим после.

Мартин вдигна пищящото дете, като се надяваше, че ще стигне до майката, преди тя да забележи как непознат мъж носи сина й. Само че нямаше защо да се притеснява, жената все още беше погълната от разговора. Мартин изпита известно раздразнение, когато тя продължи да говори и жестикулира. Хората все пак трябваше да наглеждат децата си поне малко. Момчето вече крещеше толкова силно, че тъпанчетата на Мартин се огъваха.

— Извинявай? — каза той, щом се приближи до жената.

Тя млъкна насред изречението. Имаше сълзи в очите и следи от черен грим по бузите.

— Трябва да затварям, твоят син е разстроен! — каза тя и затвори. Избърса очите си и протегна ръце към момчето.

— Съжалявам, без да искам се бутнах в него — каза Мартин. — Не мисля, че му има нещо, но малко се поизплаши, разбира се.

Жената прегърна момчето.

— Няма страшно, сега е във възрастта, на която го е страх от непознати — каза тя и примигна, за да прогони последните сълзи.

— Окей ли си? — попита той и видя как жената се изчерви.

— Ох, божичко, толкова ми е неловко. Стоя тук и плача посред бял ден и дори не бях обърнала внимание на Йон. Извинявай, сигурно ти изглеждам като най-лошата майка на света.

— Не, не говори така, с него всичко е наред, просто се надявам, че си окей? — Не искаше да си пъха носа където не му е работа, но жената изглеждаше отчаяна.

— Никой не е умрял, просто бившият ми е глупак. Новата му приятелка очевидно не се интересува от „багажа“ му, така че той току-що отмени трите дни, през които щеше да гледа Йон, с извинението, че Маде „очаквала с нетърпение да прекарат малко лично време заедно“.

— Жалка история — каза Мартин и усети, че се ядосва. — Какъв задник.

Тя му се усмихна и той забеляза как трапчинките й привличат погледа му.

— Ами ти?

— А, аз съм добре — отговори той и се засмя.

Жената сякаш грееше отвътре.

— Не, не, имам предвид кое е твоето?

Тя кимна към детската площадка и Мартин се хвана за челото.

— Да, разбира се, че това имаш предвид. Ето я, малкото момиче, което изглежда страшно кисело, понеже люлката е спряла.

— Ой, тогава най-добре отиди да я залюлееш. Майка й също ли е тук?

Мартин се изчерви. Тя да не флиртуваше с него? Откри, че всъщност се надява да е така. Не знаеше какво да отговори, но осъзна, че е най-добре да каже истината.

— Не, вдовец съм — каза той.

Вдовец. Думата звучеше все едно се отнася за някой осемдесетгодишен, не за млад баща на малко дете.

— О, съжалявам — каза тя и сложи ръка пред устата си. — Типично за мен, да ми хрумне глупавата шега, че никой не е умрял.

Тя го докосна над лакътя и Мартин се усмихна толкова успокоително, колкото можа. Част от него не искаше да вижда жената тъжна или обезпокоена, а засмяна. Искаше отново да види трапчинките й.

— Няма нищо — каза той и усети как тя се отпусна.

Зад него Тюва викаше „Таткоооо!“ все по-пронизително и подканващо.

— Най-добре ще е по-скоро да засилиш люлката на малката — каза жената и избърса пясъка и сополите от лицето на Йон.

— Може би отново ще се видим тук? — каза Мартин.

Сам чу колко надежда имаше в гласа му. Жената му се усмихна и трапчинките се появиха още по-ясно.

— Да, често сме тук. Вероятно ще дойдем пак още утре — каза тя и Мартин кимна радостно, отстъпвайки назад към Тюва.

— Значи, сигурно ще се видим — каза той и опита да не се усмихва твърде широко.

После усети как петите му се удрят в нещо, при което прозвуча остър писък. Чу Тюва да въздъхва откъм люлката:

— Ама татко бе…

Насред целия хаос телефонът му звънна и той го измъкна от джоба си. На дисплея пишеше „Йоста“.

* * *

— Къде я намерихте тази?

Мари избута настрана жената, която през последния час гримираше лицето й, и погледна към режисьора Йорген Холмлунд.

— Ивон е много талантлива — каза Йорген с онова досадно потръпване в гласа. — Била е част от екипа на почти всичките ми филмови продукции.

Ивон изхлипа зад гърба й. Откакто пристигна в гримьорната, Мари изпитваше главоболие, което само се влошаваше.

— Трябва да бъда Ингрид до последния сантиметър, във всяка сцена. Тя винаги беше flawless^[1]. Не мога да изглеждам все едно съм от семейство Кардашян. Контуриране, ама че ужас! Чертите ми са перфектни, не ми трябва никакво шибано контуриране! — Тя посочи лицето си, върху което имаше остри ивици бяло и тъмнокафяво.

— Гримът трябва да се разнесе, накрая няма да изглежда така — каза Ивон толкова тихо, че Мари едва я чу.

— Не ми пука. Чертите ми нямат нужда да бъдат коригирани!

— Сигурен съм, че Ивон може да го преправи — каза Йорген. — Така както искаш.

По челото му се бяха образували потни перли, въпреки че в гримьорната беше хладно.

Филмовият екип и продуцентският офис се помещаваха в „Танум Странд“, туристически и конферентен комплекс между Фелбака и Гребестад, но когато снимаха във Фелбака, използваха случайни каравани за гримьорни и съблекални.

— Окей, махни го и започни отначало, после ще видим — каза тя и не можа да не се усмихне, когато видя какво облекчение изпита Ивон.

През първите си години в Холивуд Мари се приспособяваше към очакванията на другите и правеше всичко, което я помолят. Но вече беше друг човек. И знаеше какво трябва да представлява ролята й. Как трябва да изглежда.

— Трябва да сме готови най-късно до час — каза Йорген. — Тази седмица ще снимаме някои от по-лесните сцени.

Мари се обърна. Ивон бе отстранила едночасов труд за десет секунди с една мокра кърпичка и сега лицето на Мари беше чисто и негримирано.

— Искаш да кажеш, че ще снимате по-евтините сцени? Мислех, че имаме зелена светлина от всички.

Не можа да попречи на безпокойството да се промъкне в гласа й. Това не беше един от онези проекти, в които продуцентите се редяха на опашка да вложат пари. Филмовият климат в Швеция се бе променил, даваше се приоритет на малките филми, а големите продукции оставаха на заден план. На няколко пъти бе имало опасност филмът изобщо да не бъде заснет.

— Все още се водят дискусии… за приоритети… — каза Йорген, а в гласа му отново се промъкна нервният трепет. — Но няма защо да се безпокоиш. Съсредоточи се върху това да свършиш фантастична работа в сцените, които ще снимаме. Това е всичко, за което трябва да мислиш.

Мари отново се обърна към огледалото.

— Има доста журналисти, които искат да те интервюират — каза Йорген. — За връзката ти с Фелбака. И за това, че се връщаш тук за пръв път от трийсет години. Разбирам, че това може би е… деликатна тема, но би ли…

— Уреди им час — каза Мари, без да отмести поглед от огледалото. — Нямам какво да крия.

Ако имаше нещо, което да бе научила, това беше, че всяка публичност е добра. Усмихна се на отражението си. Може би проклетото главоболие щеше най-накрая да я отпусне.

* * *

След като смени Патрик, Ерика събра децата и те бавно се отправиха към дома си нагоре по хълма. Патрик бе потеглил на мига, а тя видя тревога в очите му. И я споделяше. Да си представи, че нещо може да се случи на децата, беше като да пропадне в бездна.

Когато се прибраха у дома, ги нацелува повече от обикновено. Приготви близнаците за следобедната им дрямка и остави Мая да гледа „Замръзналото кралство“. В момента седеше в кабинета си, най-накрая. Когато Патрик й каза от кое стопанство е изчезнало момичето, както и за зловещото сходство във възрастта, Ерика изпита належаща нужда да прегледа материалите от изследването си. Далеч не се чувстваше готова да започне да пише книгата, но бюрото й беше отрупано с папки, копия от вестникарски статии и писани на ръка бележки за смъртта на Стела. Постоя неподвижно известно време, гледайки купчините. Засега просто беше трупала факти като хамстер, без да ги структурира, подрежда и сортира. Това беше втората стъпка от дългия и извит път към завършената книга. Пресегна се към копие от една статия и се загледа в двете момичета на черно-бялата снимка. Хелен и Мари. Погледите им бяха мрачни и начумерени. Трудно беше да се определи дали в очите им имаше гняв, или страх. Или зло, както твърдяха мнозина. Но на Ерика й беше трудно да си представи, че децата могат да бъдат зли.

Подобни спекулации имаше около всички нашумели случаи, при които деца бяха извършили ужасни деяния. Като Мери Бел, която била само на единайсет, когато убила две деца. Или убийците на тригодишния Джеймс Бългър. Или Полин Паркър и Джулиет Хулм, двете момичета от Нова Зеландия, които убили майката на Полин. Ерика харесваше филма на Питър Джаксън „Божествени създания“, който се основаваше на този случай. Впоследствие хората говореха неща като: „Тя винаги е била ужасно дете“. Или: „Виждах злото в погледа му още когато беше съвсем малък“. Съседи, приятели, дори роднини с готовност изказваха мнението си, посочвайки фактори, които говореха за някаква вродена злина. Но едно дете не можеше да е зло, нали? Ерика вярваше по-скоро в сентенцията, която бе прочела някъде, че „злото е отсъствие на добро“. Както и че човек сигурно се ражда предразположен към едно от двете, а тази склонност се засилва или смекчава в зависимост от обкръжението и възпитанието.

Затова държеше да научи колкото се може повече за двете момичета на снимката. Кои бяха Мари и Хелен? Как бяха отгледани? Не смяташе да се задоволи с това, което се виждаше отвън. Не по-малко я интересуваше какво се е случвало зад затворените врати на семействата им. В какви ценности са възпитани момичетата? Добре или зле са се отнасяли родителите им с тях? Какво са били научили за света до онзи ужасяващ ден през 1985 година?

След известно време и двете момичета се отказаха от признанията си и започнаха упорито да настояват, че са невинни. Повечето хора бяха убедени във вината на Хелен и Мари, но въпреки това имаше само предположения. Ами ако някой друг беше отговорен за смъртта на Стела? Някой, който бе съзрял своя шанс в онзи летен ден. Ами ако сега отново му се бе удала възможност? Не можеше да е съвпадение, че момиче на същата възраст е изчезнало от същото стопанство. Какви бяха шансовете? Трябваше да има връзка между миналото и настоящето. Може би полицията бе пропуснала някоя следа, водеща към убиец, който по някаква причина отново се бе активизирал. Може би го бе вдъхновило завръщането на Мари? Но ако да, защо? И имаше ли други момичета в опасност?

Само ако бе стигнала по-далеч с изследването си… Ерика стана от офис стола. В кабинета беше задушаващо горещо и тя се протегна през бюрото, за да отвори прозореца широко. Навън животът продължаваше, както обикновено. Летните звуци зазвучаха в стаята. Деца, които пищяха и се смееха на плажа. Чайки, които кряскаха над водата. Вятърът, който полюшваше короните на дърветата. Истинска идилия. Но Ерика не я забелязваше.

Седна обратно на стола и започна да сортира събраните материали. Още дори не бе започнала с интервютата. Имаше дълъг списък с хора, с които мислеше да говори. Естествено, Мари и Хелен бяха начело. Вече беше опитала да се доближи до Мари. Беше пратила няколко запитвания, без да получи отговор, и беше влязла в контакт с пиар агента й. Пред себе си имаше копия от различни интервюта с нея, свързани със случая „Стела“, така че не мислеше, че актрисата би реагирала негативно на предложението да поговорят. Напротив, всеобщо мнение беше, че кариерата на Мари не би се развила по този начин, ако информацията за миналото й не бе изтекла в пресата малко след като тя изигра първите си поддържащи роли в няколко по-малки продукции.

Ако написването на предишните й книги за реални убийства беше научило Ерика на нещо, то бе, че на хората е присъщо желанието да говорят, да разказват историята си. Почти без изключение.

Пусна звука на телефона си, в случай че Патрик се обади. Но вероятно беше твърде зает, за да успява да я държи в течение. Беше предложила да помогне с търсенето, но той каза, че и без това ще съберат достатъчно доброволци, така че би било по-добре тя да остане с децата. Ерика не възрази. Откъм всекидневната се чуваше, че филмът е стигнал до мястото, на което Елза построява леден замък. Ерика остави бавно листа, който държеше в ръка. Твърде отдавна не бе сядала пред телевизора заедно с Мая. Чисто и просто трябваше да понесе егоцентричната принцеса, помисли си тя и се изправи. Пък и Олаф беше сладък. И онзи елен също, като стана дума.

* * *

— Докъде стигнахте? — попита Патрик директно, когато пристигна в стопанството.

Йоста стоеше до бяла, дървена градинска маса пред входа на къщата.

— Обадих се в Удевала и оттам пратиха хеликоптер.

— Ами Морският спасителен център?

Йоста кимна.

— Всички са уведомени и идват насам. Звъннах на Мартин и го помолих да събере доброволци за жива верига. Той веднага пусна мълвата из Фелбака, така че сигурно тук скоро ще е пълно с хора. От Удевала ще дойдат и колеги с кучета.

— Как мислиш? — попита Патрик тихо, щом видя родителите на момичето, прегърнали се малко по-нататък.

— Искат да отидат да търсят сами — каза Йоста, щом проследи погледа на Патрик. — Но им казах, че трябва да изчакат, докато се организираме, иначе скоро ще трябва да търсим и тях. — Той се прокашля. — Не знам какво мисля, Патрик. Никой от тях не е виждал момичето, откакто са я сложили да си легне снощи към осем. А тя не е голяма. На четири години. Ако беше наблизо, щеше да се появи през деня. Да се прибере вкъщи, когато огладнее, ако не друго. Така че явно се е изгубила. Или… — Думата увисна във въздуха.

— Съвпадението е странно — каза Патрик.

Стомахът му беше като стегнат възел, а мислите, които не искаше да мисли, постоянно си пробиваха път в ума му.

— Да, същото стопанство — каза Йоста и кимна. — И момичето е на съответната възраст. Човек не може да не се замисли за това.

— Предполагам, че не работим само по версията, че се е изгубила? — Патрик избягваше да гледа към родителите.

— Не — каза Йоста. — Веднага щом имаме време, ще започнем да разпитваме съседите или поне тези, които живеят край пътя, който води насам, за да проверим дали са видели или чули нещо през последното денонощие. Но първо трябва да се съсредоточим върху издирването. През август вече се стъмва доста бързо и самата мисъл, че тя може би седи някъде в гората, сама и изплашена, ме отчайва. Мелберг иска да извикаме медиите, но аз предпочитам да изчакаме.

— Да, обзалагам се, че му се иска — въздъхна Патрик.

Шефът на участъка изглеждаше страшно важен, докато приемаше доброволците, които току-що бяха започнали да пристигат.

— Трябва да ги организираме, донесох карта на околностите — каза Патрик и Йоста се ободри.

— Да разделим района на отделни участъци за всяка група — каза той и взе картата от Патрик. Разстла я върху масата, извади химикалка от джоба на ризата си и започна да чертае. — Какво ще кажеш? Тези участъци могат ли да бъдат обходени от групи от по трима-четирима души?

— Да, струва ми се — каза Патрик и кимна.

През последните години работата с Йоста вървеше нечувано добре и макар че обикновено си партнираше с Мартин Мулин, Патрик се чувстваше много добре със стария полицай. Нещата не стояха така допреди няколко години, когато Йоста работеше с вече покойния им колега Ернст. Но се оказа, че старото куче всъщност може да се научи на нови номера. Мислите на колегата понякога все още се намираха повече на игрището за голф, отколкото в участъка, но когато ситуацията беше сериозна като сега, Йоста проявяваше находчивост и остър ум.

— Искаш ли да направиш кратък брифинг? — попита Патрик. — Или аз да се заема?

Не искаше да обиди колегата, като поеме нещата в свои ръце още с пристигането си.

— Давай ти — каза Йоста. — Важното е Бертил да не се разприказва…

Патрик кимна. Рядко беше добра идея да оставят Мелберг да говори пред хора. Накрая винаги някой се оказваше нагрубен или разстроен и трябваше да оправят бъркотията на шефа си, вместо да си вършат работата.

Погледна към родителите на Неа, които вече стояха в средата на алеята, все още прегърнати. Поколеба се, но после каза:

— Само първо ще отида да говоря с родителите. После ще събера тези, които са успели да дойдат до момента, останалите ще информираме в движение. Хората пристигат постоянно, така че ще е невъзможно да съберем всички по едно и също време. А и трябва да започнем издирването възможно най-скоро.

Патрик се приближи предпазливо до родителите. Винаги беше трудно да застанеш лице в лице с близките.

— Патрик Хедстрьом, аз също съм от полицията — каза той и протегна ръка, за да ги поздрави. — Както виждате, започваме да събираме доброволците за живата верига. Искам само да ги инструктирам набързо и веднага започваме издирването. — Осъзнаваше, че звучи сухо, но това беше единственият начин да държи емоциите си под контрол и да се съсредоточи върху належащите си задължения.

— Повикахме приятели, родителите на Петер, които са в Испания, също ще дойдат — каза Ева тихо. — Казахме им, че няма нужда, но те много се разтревожиха.

— Колегите от Удевала ще доведат кучета търсачи — каза Патрик. — Има ли нещо, което принадлежи на дъщеря ви…?

— Неа — каза Ева и преглътна. — Всъщност Линеа, но я наричаме просто Неа.

— Неа, хубаво име. Има ли някаква нейна вещ, която кучетата могат да подушат? Това ще им помогне в търсенето.

— В коша за пране има нейни дрехи от вчера, това ще свърши ли работа?

Патрик кимна.

— Идеално. Можете ли да отидете да ги вземете още сега? И може би да направите малко кафе за доброволците? — Сам чу колко глупаво звучи предложението да сервират кафе, но искаше както да не го безпокоят, докато дава указания за живата верига, така и да намери занимание на родителите. Това обикновено улесняваше нещата.

— Не трябва ли и ние да дойдем? — каза Петер. — Да търсим?

— Имаме нужда от вас тук. Трябва да знаем къде сте, когато я открием, така че е най-добре да останете в стопанството. Разполагаме с достатъчно хора.

Петер, изглежда, се колебаеше и Патрик сложи ръка на рамото му.

— Знам, че е трудно просто да чакате. Но повярвайте, тук ще сте най-полезни.

— Окей — каза Петер и тръгна заедно с Ева към къщата.

Патрик побърза да свирне с уста, за да привлече вниманието на трийсетината души, които вече се бяха събрали отпред. Един мъж на около двайсет и нещо, който снимаше клипче, се спря и прибра телефона в джоба си.

— Започвам инструктажа, за да можем да преминем към издирването възможно най-бързо. Всяка минута е от значение, когато е изчезнало толкова малко дете. Търсим Линеа, наричана Неа, на четири години. Не знаем откога точно я няма, но родителите й са я видели за последно вчера към осем часа вечерта. Днес цял ден са си мислели, че Неа е с другия родител. Заради това злощастно недоразумение са забелязали липсата й едва преди около час. Една от теориите, според които ще действаме и която изглежда най-вероятна, е, че момичето се е изгубило в гората.

Патрик посочи Йоста, който още стоеше до градинската маса и гледаше картата.

— Ще се разделите на групи от по трима-четирима души, след което Йоста ще ви разпредели по участъци. Нямаме други карти, които да ви раздадем, затова ще трябва да се ориентирате на око. Може би някои от вас могат да снимат съответните райони на картата с телефоните си, за да знаете къде да търсите.

— Може да се ползва и мобилна карта — каза един плешив мъж и вдигна телефона си. — Ако нямате читаво приложение за карти, елате при мен, преди да тръгнете, и ще ви покажа най-доброто. Често го ползвам, когато се разхождам в гората.

— Благодаря — каза Патрик. — След като Йоста ви разпредели, искам да вървите на една ръка разстояние едни от други. Бързайте бавно. Знам, че желанието да претърсите района възможно най-бързо може да е изкушаващо, но в гората има премного места, където четиригодишно дете може да бъде скрито… или, така де… да се скрие… така че бъдете старателни.

Той се изкашля в свития си юмрук. Буцата в стомаха му ставаше все по-голяма.

— Ако… откриете нещо… — започна той, но се запъна. Не знаеше как точно да продължи и се надяваше, че хората са го разбрали и не се налага да пояснява. Започна отначало. — Ако откриете нещо, искам да не докосвате или местите нищо. Може да има следи или други неща.

Няколко души кимнаха, но повечето гледаха в земята.

— Останете на място и веднага ми се обадете. Ще оставя телефонния си номер тук, за да си го запишете — каза той и закрепи голям лист за стената на къщата. — Разбрано? Оставате на място и ми се обаждате. Нищо друго. Окей?

Възрастен мъж от задните редове вдигна ръка. Патрик го разпозна, това беше Харалд, който от много години държеше пекарната във Фелбака.

— Има ли… — Той замълча и пробва отново. — Има ли шанс това да не е съвпадение? Стопанството? Момичето? И случилото се…

Не беше нужно да продължава. Всички разбраха точно какво има предвид. Патрик се замисли как точно да отговори.

— Не изключваме нищо — каза накрая. — Но за момента най-важното е да претърсим близката гора.

В периферното си зрение видя майката на Неа да излиза навън с купчина детски дрехи в прегръдките си.

— Добре, да действаме.

Първата група от четири човека тръгна към Йоста, за да получи район за търсене. В същото време се чу шум от хеликоптер, който се приближаваше над върховете на дърветата. Кацането нямаше да е проблем, на двора имаше предостатъчно място. Хората започваха да се отправят към края на гората и Патрик се загледа в гърбовете им. Чуваше как зад него хеликоптерът се приготвя да се приземи. В този момент пристигнаха и полицейските коли от Удевала. Ако Неа беше в гората, щяха да я открият, беше убеден. Това, което го плашеше, бе възможността да не се е изгубила.