Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (7)

Глава 5

Правенето на разрези или нарязването нямаше да свърши работа, защото беше трудно след това да се затвори процепът.

Единственият начин беше да отвори по перфорацията опаковката и да дърпа внимателно. Това беше умно — да измъкнеш лакомството, без да се скъса опаковката. Дори и най-малката повреда щеше провали нещата. Хората не бяха глупави. Никой нямаше да яде бонбон със скъсана опаковка.

Работата върху бонбона беше най-вълнуващата част. „Мярка за забавление“. По-скоро „за кокетство“. Мини бонбончетата бяха големи, колкото хапка.

То повече и не трябваше.

Преценката му беше вярна, от 24, той отвори четири бонбона. Постави шоколада на поднос и отвори комплект с игли. Иглите и карфиците вършеха най-добра работа. Те не оставяха следи, когато проникваха повърхността — само една малка дупчица, която лесно се прикрива с капка разтопен шоколад. Той използва четири игли за един шоколадов бонбон, от различни страни, така че независимо откъде отхапеше жертвата, пак щеше да пусне кръв.

След като приготви десет бонбона, той си изпука кокалчетата на ръцете и се почувства готов за по-трудната работа.

Ловуването трябваше да е с финес. Той подържа бонбона леко, с латексова ръкавица, и взе кука с помощта на островърхи клещи. Като набута връвчицата в дъното на бонбона, той набута и кукичката полека, със завъртане, така че цялата да влезе в дупката.

Трудна работа, но той се упражняваше от години. Личният му рекорд беше 11 куки в шоколадов бонбон. Той обичаше да се подготвя за Хелоуин седмици преди това, а когато празникът дойдеше, намираше съседска празна къща и залагаше смъртоносните си лакомства пред вратата. Понякога поставяше и надпис до купата: „Вземайте си по един“. Готина проява на черен хумор.

След като заложи куки в пет бонбона, отвори кутийка с резци и напъха няколко в останалите бонбони. Ножчетата оставяха следи от прорези, но с една запалка и малко шоколад можеше да се прикрие дупката и от най-наблюдателния човек.

След като подготви двадесет бонбона, той ги постави обратно в опаковките им. Няколко капки от секундно лепило ги прави перфектно затворени. След това постави бонбоните в пликчето, откъдето ги беше извадил, през един малък процеп в единия край. След като приключи, сложи четири обикновени бонбона от друга торбичка, за да станат 24 — по колкото се продават.

Като я държеше в ръка, тя изглеждаше обикновена торбичка с бонбони, готова за консумиране.

Включи маша за коса и я остави да се загрее, след това внимателно залепи процепа, направен в торбичката. Машата стопи краищата на найлоновия плик, затова той изряза с бръснач нагърченото.

Идеално.

Сега да видим кого щеше да споходи опасността. Обърна се към снимките на масата, почуквайки по тях, докато си избра двете жертви.

Снимките бяха в близък план. Беше ги направил пред „7/11“ на другия ден, докато се беше смесил с тълпата и наблюдаваше тъпите свине как тъпчат из мястото на неговото престъпление. Едната беше на едър мъж с мустаци. Другата беше на слаба жена с тънки крака.

Единият от двамата беше главният инспектор по случая. Те бяха единствените полицаи без униформи, така че трябваше да са важните клечки тук. Но кой беше главният командващ? Кой от тях, по жребий на съдбата, беше станал неговият основен враг?

Едно обаждане в полицейското управление щеше да разреши загадката, но не искаше да звъни от вкъщи. Свинете можеха да проследят обаждането, а той не искаше да ги води към себе си по жицата.

Нищо нямаше да ги насочи към него.

Планът му беше непробиваем. Идеален. Всеки детайл беше обмислен. Промъкни се. Отвлечи. Унищожи. Покажи. Повтори. Имаше идеалното прикритие, разучил беше разписанието им, дори имаше и резервен план, в случай че полицията някога го откриеше. Не че щеше да стане, но си струваше да се планира навреме.

Така че той се разходи до близката телефонна кабина до минимаркета и се обади на информация, за да разбере кое управление беше най-близо до „Монроу“ и „Диърборн“ — ъгълът, където остави първата курва.

След като разбра номера на управлението, той се обади на дежурния полицай и се представи за репортер от „Хералд“.

— Ще ми кажете ли името на главния детектив по убийството?

— Даниелс, малкото име е Джак.

— Джак Даниелс? Наистина ли се казва така?

— Да, сър.

— Това пълничкият ли е, с мустаците?

— Не, това е детектив Бенедикт. Той е партньор на Даниелс. Джак е жена. Съкратено е от Жаклин май. Тя е лейтенант.

— Благодаря ви.

Докато затваряше, почувства как възбудата минава през тялото му като електрически ток. Бързо се прибра у дома си при снимките, прелиствайки ги, докато не откри тази, на която Даниелс си тръгва от местопрестъплението с нейния „Шевролет Нова“.

— Знам коя си ти — Джинджифиловия мъж потърка лицето й с пръсти. — Знам и каква кола караш. Но ще узная още. Доста повече от това.

Усмихна се. Нима Чикаго си мислеше, че такава кучка щеше да го хване?

Пак да си помисли.

Свери часовника си. Девет сутринта беше. Още два часа нямаше да може да се сдобие с втората си жертва. В колко ли часа добрият лейтенант отиваше на работа? Дали вече работеше?

Той реши да провери. Взе пакета с бонбоните с клещи, за да не оставя отпечатъци, и се отправи към камиона си. Тръгна по обиколен път към XXVI Участък.

Той не се отличаваше от другите сгради в Чикаго, като изключим това, че нямаше офиси или апартаменти, а работеха полицаи. Точно до сградата имаше паркинг и голяма табела, на която пишеше: „Само за полицейски коли“. На третата си обиколка около паркинга той забеляза колата на Даниелс, паркирана между две патрулки.

— Здрасти, приятел!

Един полицай го накара да спре. За малко да натисне газта в пристъп на паника, но когато свинята се приближи, беше ясно какво иска.

— Аз черпя, полицай. — Джинджифиловия мъж се усмихна, докато подаваше пакетче на полицая. — Благодарен съм ви, че пазите града в безопасност.

Свинята дори не му благодари, отдалечи се по улицата и пропусна най-големия арест в живота си да му се изплъзне ей така.

Джинджифиловият мъж паркира пред един апарат за таксуване и си сложи кожени ръкавици. Гушнал торбичката с бонбоните в якето си, той бързо влезе в полицейския участък и след това в паркинга, сякаш е в свои води. Двама униформени му хвърлиха по един поглед, но той им кимна за поздрав съвсем убедително. Те му отвърнаха и продължиха пътя си.

Адреналинът щеше да му пръсне сърцето, той приближи колата на Джак и извади шперца от панталоните си. Това беше дълга шина с чаталест край. Пъхна го между прозореца на шофьора и уплътнението и проникна вътре във вратата. По усет достигна до заключващия механизъм и го натисна.

Ключалката щракна за същото време, за което би я отворил с ключ.

В колата слабо мирише на парфюм. Въпреки че бързаше, той седна зад волана и се наслади на момента.

Влизането с взлом беше такава треска.

— В колата ти съм, Джак.

Помириса волана. Крем за ръце и лак за коса.

Солен беше.

На пода имаше празна чаша от кафе. Вдигна я и облиза остатъците от червило по ръба.

Очите му се затвориха и той си представи Джак, вързана в мазето му, гола, окървавена и пищяща.

Каква прекрасна идея.

Огледа се наоколо и разбра, че паркингът е все още празен. Остави пакетчето на седалката до шофьора и потърси в жабката документите на колата на лейтенанта. Запомни адреса и се ухили от мисълта колко лесно е всичко.

— Доскоро, Джак.

Това отклонение го забави малко от разписанието му. Не искаше да закъснее за втората си курва. Има няколко нови неща, които нямаше търпение да пробва с нея.

Увери се, че никой не го гледа, измъкна се от колата и се отправи спокойно към камиона си, с леко подскачане в походката.

Какъв ден само се очертава.