Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (6)

Глава 4

— Дон, прибрах се.

Бях скрила бутилка вино зад гърба си, в случай че той беше в бокса, точно до входната врата.

Но не беше.

— Дон?

Направих бърза обиколка на апартамента. Не ми отне много, защото жилището ми беше не по-голямо от кутия на „Стани богат“. Само дето вътре нямаше награда.

Аз обаче не се обезсърчих. Щом го нямаше вкъщи, сигурно ще го намеря в здравния център. Дон беше доста суетен. Истина е, че имаше хубаво тяло, но времето, което прекарваше там, беше твърде много за резултатите, които постигаше.

Отидох да сложа виното в хладилника, когато забелязах бележка на него:

Джак,

напускам те заради Рокси, треньорката ми във фитнеса. Ние просто не си паснахме, ти беше прекалено отдадена на тъпата си работа, а и сексът не беше на ниво.

Освен това твоето въртене и цвъкане нощно време ме побърква. Моля те, опаковай ми нещата. Ще си ги взема в петък.

Благодаря, че оправи глобите ми за паркиране и не се притеснявай. Апартаментът на Рокси е поне десет пъти по-голям от твоя, така че има къде да остана.

Дон

Пак прочетох бележката, но не ми се стори по-дружелюбна от първия път. Срещахме се почти година. Той живя с мен шест месеца. А сега всичко свърши с кратко, безчувствено писмо. Нямаше го дори стандартното изречение: „Надявам се, че ще останем приятели“.

Отворих хладилника и извадих формичката за лед. Три кубчета паднаха в чашата, заедно с уиски и малко лимонов сок. Седнах и помислих малко, после пих, след това пак мислих за момент.

Когато коктейлът свърши, си направих още един. Газех дълбоко в локвата на самосъжалението, но в мен нямаше усещане за голяма загуба. Никога не бях обичала Дон. Той беше просто тяло, което ме топли през нощта, и партньор за ресторантите, кината и в нередовния секс.

Единственият мъж, когото някога бях обичала, беше бившият ми съпруг, Алан. Когато ме изостави, болката беше физическа. Дори след петнадесет години, аз все още не мога да допусна друг човек да има такъв контрол върху моето сърце.

Забелязах преполовеното питие в ръката си. Кога то Жаклин Стрънг се омъжи за Алан Даниелс, стана Джак Даниелс. Оттогава хората ми подаряваха по бутилка от питието. Всички си мислят, че е много остроумно. Бях принудена или да заобичам уискито, или да си отворя собствен магазин за алкохол.

Изгълтах остатъка от коктейла и бях готова да си направя друг, когато забелязах отражението си във вратичката на микровълновата. Като се видях — седнала в евтината си столова, с почервенели от безсъние очи и безформена коса, изглеждах като финалист в състезание „Мис американска жалка картинка“.

Много полицаи, които познавах, пиеха. Пиеха сами, пиеха на работа, пиеха от сутринта, пиеха, докато не заспят. Служителите на реда имаха по-висок процент на предразположение към алкохолизъм в сравнение с останалите професии. При тях също бяха най-много разводите и самоубийствата.

Аз имах намерение да запълня само статистиката за разводите.

Така че свалих сакото и кобура. Смених полата и блузата с чифт дънки и пуловер и излязох да изучавам Чикаго.

Живеех на „Адисън“ и „Рейсин“ в квартал, наречен „Ригливил“. Наемът беше приемлив, защото беше невъзможно да се паркира, особено откакто „Чикаго къбс“ започнаха да домакинстват на нощни мачове. Но аз имах значка, така че всеки противопожарен кран и забранена зона за паркиране бяха лесна плячка за мен.

Кварталът беше доста шумен и активен, както и предполагах. По всяко време имаше поне десетина пълнолетни колежанчета на квадратен метър, обикалящи местните кръчми. Супер, ако си на двайсетина години. Но жена като мен не се чувстваше на място в тези „вървежни“ заведения, където техно музиката разтърсваше клуба, а коктейли като „Страховит оргазъм“ или „Свирки“ бяха топ специалитетите.

Веднъж Дон ме завлече в бар, наречен „Египто“, където единственото осветление бяха няколкостотин лава лампи покрай стените. Почерпи ме питие, което се казваше „Хлъзгав член“. Казах му, че питието не беше достатъчно „твърдо“. Не се засмя. Още тогава трябваше да се досетя.

Така че, за жена на моята напредваща възраст, „Ригливил“ ми даваше право на два варианта: барът в хотел „Уестминстър“ или билярдът на Джо.

Веднъж ходих в „Уестминстър“ просто от любопитство. Оказа се, че там се събират старците в очакване да умрат. Забавлението през онази вечер беше Дарио — малък космат мъж с тиранти и електрически акордеон. Изпълняваше диско версия на песента „Когато светците дойдат“, докато старците танцуваха полка до полуда. Аз се чувствах стара, но не чак толкова.

Така че се насочих към Джо. Имаха хубава бира на поносима цена и вехта обстановка, която юпитата отбягваха. Когато отворих вратата, не ме посрещна новата танцувална музика. Само почукването на билярдните топки и понякога смях или някое проклятие.

Това беше моето заведение.

Насочих се към бара, облегнах лакти на белязания от цигари тезгях и си наместих крака на месинговата тръба. Дебел барман ми взе поръчката за бира, което струваше два долара и бакшиш.

Придърпах бутилката и се отправих към залата в търсене на свободна маса сред полумрака и дима от цигари.

Всичките дванайсет бяха заети, на две от тях играеха по двойки. От единичните — едната беше заета от по-възрастен чернокож мъж, който водеше разгорещена дискусия със себе си. На другата маса беше плешив мъж с бяла тениска и дънки, който е с няколко години по-млад от мен и смътно ми беше познат.

Взех една щека от близката стойка и се приближих.

Той се беше навел над масата, щеката се плъзгаше по моста между палеца и показалеца му, гледайки към топката бияч изключително съсредоточено.

— Може да изглежда като претекст, но не се ли познаваме?

Той изпълни удара си, без да поглежда нагоре, като вкара трета топка в страничния джоб. След това се изправи, погледна ме и тогава се сетих кой беше.

— Арестува ме преди шест години.

Това е една от опасностите, когато си полицай. Хора, които мислиш, че познаваш от училище, се оказват престъпници.

— Финъс Троут, нали така? Трудно е да се забрави име като твоето. — Той кимна.

— А твоето име беше свързано нещо с пиячката. Детектив Хосе Куерво?

Лицето му беше безизразно и не можах да разбера дали се шегува, или не.

— Джак Даниелс. Сега съм лейтенант.

Разчетох езика на тялото му. Сините му очи бяха уверени и той се държеше доста свободно. Не се почувствах заплашена от него, но в същия момент се сетих, че си бях оставила оръжието вкъщи.

— Преди беше с кестенява коса — казах аз. — Дълга, вързана на опашка.

— Химиотерапия. Рак на панкреаса. — Кимна към щеката в ръцете ми. — Можеш ли да си служиш с това нещо или го държиш поради някаква фройдистка причина?

Това ми прозвуча като предизвикателство и аз се почувствах малко безразсъдно. Бързо си припомних ареста, защото беше най-лесният в моя стаж. Имаше бой между банди. Когато пристигнахме на мястото, Финъс падна на колене и сложи ръце на тила си, без дори да е каран да го стори. Около него имаше четирима проснати бандити, които се нуждаеха от медицинска помощ. Фин твърдеше, че са го нападнали, но тъй като беше единственият без никакви наранявания, трябваше да затворим него.

— Който падне плаща играта и бирите.

— Добре.

Играхме до осма топка с посочване на ударите като осмицата трябваше да влезе в последния обявен джоб. Той ме би две на едно, така че аз платих повечето от игрите и бирите. Почти не си говорехме, но тишината беше приятна, а надпреварата дружелюбна.

Към осмата игра вече алкохолът започна да ми действа, затова минах на диетична кола. Фин, както предпочиташе да го наричат, продължаваше на бира и това въобще не му пречеше. Дори и като поизтрезнях, той продължаваше да ми натрива носа.

Но аз предпочитах да е така, караше ме да играя по-добре.

Денят се смени с вечер и заведението на Джо започна да се пълни. Започнаха да се образуват опашки около масите, което ни принуди да освободим нашата.

Мислех си да поканя Фин на чаша кафе, но това започваше да прилича на среща, а не исках да оставям погрешно впечатление у него. Вместо това се ръкувах с него.

— Благодаря за игрите.

Ръката му беше топла, суха.

— Аз ви благодаря, лейтенант. Хубаво е да имаш стойностна конкуренция. Може пак да направим състезание?

Усмихнах се.

— Може. Но си носи портфейла, защото следващия път ти ще купуваш повечето пиене.

Той се усмихна леко и двамата излязохме навън, в различни посоки. Помислих си, че трябва да проверя дали има някакви искове срещу него. Ако беше издирван за нещо, не бях сигурна какво ще направя. Човекът ми харесваше, въпреки че беше осъждан. В последно време трудно харесвах нещо. Можех ли да арестувам партньора си на билярд, особено ако умира от рак?

За жалост — да.

Като се прибрах, леглото ми беше неудобно, мозъкът ми отказваше да си почине, а часовникът ми се подиграваше с всяка изминала минута.

Бях уморена, направо изтощена, но мислите ми продължаваха да изскачат в съзнанието и не ме оставиха на мира. А дори не бяха за нещо съществено, а просто дреболии.

Опитах се да броя на обратно от десет хиляди. Опитах с дълбоко дишане и упражнения за релакс. Опитах се да си се представя вече заспала. Нищо не се получи.

Времето си препускаше напред, а с него и аз.

Точно когато се почувствах малко отпаднала, слънцето се показа зад щорите и аз трябваше да ставам за работа.

Седнах в леглото и разтегнах уморените си кости, след това започнах с обичайните си утринни упражнения. Сто коремни преси, а за утре си обещах да направя двеста. Двайсет лицеви опори — със същата уговорка. Мислих да направя няколко вдигания на щанга, но се отказах от идеята, защото беше прибрана в килера. След това отидох в банята.

Оцелях в първата нощ без Дон и всъщност не беше толкова зле, колкото си мислех. С времето ще става само по-лесно.

Но след това видях четката му за зъби на мивката и през целия ден бях депресирана.