Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (48)

Глава 46

Събудих се на следващата сутрин отпочинала, ободрена и в настроение за упражнения.

Давах го по-полека, щадях ранения си крак, но все пак успях да направя обичайните си упражнения. Трябваше да пропусна коремните преси, защото имах голяма синина на корема, грозен белег на опита да ме прострелят. Но компенсирах с няколко допълнителни лицеви опори.

Снегът от вчера не се беше задържал, така че нямаше нужда да откопавам колата си. Но въпреки това трябваше да направя осем опита, преди да запали, а до управлението загасна два пъти.

Не позволих това да помрачи доброто ми настроение.

Когато пристигнах, разбрах, че Бенедикт е в моргата с роднините на Джоан Форти, първата жертва. Тя беше идентифицирана чрез „Шоуто на Макс Трейнтър“ и нейните родители бяха намерени в Ню Джърси. Случаят на Джинджифиловия мъж официално беше приключен.

Сега трябваше да се заема с несвършената работа. Наръгване с нож. Обир и бягство. Убийство на член на банда. Стрелба в училище.

Работата на лейтенант в „Тежки престъпления“ никога не свършваше.

След известно време концентрацията ми беше нарушена от двама души, които се отбиха в кабинета. Без да почукат. Бяха специален агент Дейли и Кърси, с еднакви костюми, прически и поведение. Чудех се дали си звънят сутрин, за да се уговорят с какво да се облекат.

— Така и не успяхме да ви поздравим за залавянето на убиеца, лейтенант — каза Дейли.

Или беше Кърси.

Другият добави:

— Знам, че невинаги имахме еднакви мнения по случая, но се радваме, че всичко се разреши по най-добрия начин.

Стандартна процедура на федералните. Никога не си горят мостовете зад гърба.

— Корк беше ли сред списъците ви със затворници в компютъра?

Спогледаха се, след това мен.

— Беше в списъка със заподозрени за нарушаване целостта на бонбони в Мичиган, но ОБИ не го беше включил в своята база с данни. Направихме проверка с разследващите полицаи и прочетохме техния доклад. Корк е викан на разпит и е пускан по два различни случая, но никога не са събирани достатъчно доказателства, за да го арестуват.

— Разбирам — опитвах се да изглеждам поносимо самодоволна. — А какво стана с коня?

Единият прочисти гърлото си. Другият се взря в несъществуващо петънце на ръкава си.

— Профилирането не е точна наука, лейтенант. Понякога сме малко встрани от истината.

— Аха.

— И така — имахте ли възможност да разгледате случая Хенсън?

— Моля?

— Стрелбата в училището? Почти съвпада с убийство в Плейнфийлд, Уисконсин от миналата година.

— И? — страхувах се от посоката, накъдето тръгвахме.

— Вашият капитан иска да работим заедно по случая. Щатската граница е прекосена.

О, не.

— Вижте, момчета…

Те се отправиха към вратата.

— Ще се върнем до два часа следобед, за да обсъдим по-нататък случая. Трябва да се възползваме от помощта на ОБИ, за да изработи профил на заподозрения и тогава да продължим.

След това излязоха.

Дотук с доброто ми настроение.

Аз продължих да се моря с „Монт Бумащина“, обработвах документи, хвърлях едни, други печатах. Винаги си оставях печатането за накрая, защото не бях много добра.

— Здрасти, Джаки.

Вдигнах глава над клавиатурата и видях Хари Макглейд да влиза в кабинета ми. Явно вече никой не чукаше, преди да влезе. Хари беше с типичното за него облекло: кафяви панталони с лекета, бежово сако, дебела вратовръзка и всичко с толкова гънки, колкото няма и в дом за старци.

Трябва да си сложа ключалка на вратата.

— Какво искаш, Хари?

Продължих да пиша, за да покажа, че съм заета.

— Все още не си ми благодарила.

— За какво? — попитах аз и след това погледнах върху доклада си 97–723, на който бях написала „за какво“. Изпсувах и се пресегнах за коректора.

— За това, че те отведох при убиеца. Без мен никога нямаше да свържеш Корк с „Шоуто на Трейнтър“. Вероятно ще те повишат. Капитан Даниелс. Върви с почести. Длъжница си ми.

— Длъжница съм ти, така ли?

Не успях да открия коректора, затова задрасках грешката с химикал.

— Разбира се. Ето защо се отбих, за да ми благодариш и да ме черпиш една закуска.

— Вероятно ти трябва да ми купиш закуска. Ти си този, на когото предлагат роли в киното.

— Странно е, че го споменаваш, Джаки. Един агент от Холивуд ми се обади тази сутрин и прояви интерес да екранизират историята ми. Познай кой ще изпълнява моята роля?

— Дани де Вито.

— Много смешно. Ха-ха. Всъщност, Брад Пит е проявил интерес. Но преди да започнат да ме зариват с пари, има един дребен въпрос за правата.

Макглейд извади някакви листи от джоба на панталона си.

— Ти само подпиши тук…

— Няма начин, Хари.

— Хайде, Джаки. И за теб ще има пари. Искам да кажа, няма да са много, но ще ми направиш голяма услуга.

— Няма да стане.

— Нека да го обсъдим на закуска.

— Имам си работа за довършване.

Хари сложи ръце на бюрото ми и се наведе над мен.

— Майната й на работата. Когато се върнеш, пак ще е тук. Ела да закусиш със стар приятел. И без друго работиш твърде много. Радвай се на живота, Джаки. Разведи се с работата си.

Не бях сигурна дали закуска с Хари би могла да се определи като радост от живота, но това, което каза, доста приличаше на думите на Хърб. Исках ли накрая на живота си епитафията ми да гласи „Беше добър полицай“?

Вероятно исках.

Но дори и доброто ченге трябва да се храни.

— Добре. Кратка закуска. Но нямам желание да се виждам на екрана, Хари.

— Няколко от големите звезди са проявили интерес към твоята роля, Джаки. Дочух да споменават името Розан. Това е правило на Холивуд. Всички готини герои имат нужда от комедиен партньор.

— Сега със сигурност няма да подпиша документите.

— Разбира се, че няма.

Пак се ухили, а аз станах и си взех палтото.

— Знам едно чудесно местенце, току-що го отвориха — Хари ми отвори вратата, първата джентълменска постъпка, която виждах от него. — Ако не ти допадне, аз ще почерпя.

— Още отсега не ми харесва.

Излязохме навън.