Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (11)

Глава 9

На Хърб му направиха единайсет шева в устата. Инжекция новокаин направи всичко безболезнено, но да гледаш как изкривената игла прави шевовете по неговия гърчещ се език беше истинско мъчение. Можех да чакам до изхода на Спешното отделение, но исках да видя с очите си какво беше сторило това извратено копеле с моя приятел.

— Буагодауа! — кимна Бенедикт към доктора, когато приключи с шевовете.

Погледнах кървавия шоколадов бонбон в металната тавичка, поставена до леглото на Хърб. Върхът на един резец се показваше през карамела и блестеше на флуоресцентната светлина.

— Още една услуга искам, докторе. Знам, че звучи странно, но нямам достъп до рентген в управлението.

Обясних молбата си на лекаря и той се съгласи, като отпрати мен и Хърб в чакалнята. Докато Бенедикт попълваше формулярите, аз прегледах наум всички досиета за потенциалните врагове, които си бях създала досега.

Бяха повече, отколкото ми се искаше. Всеки един, когото съм арестувала от годините, когато бях патрул, досега, може да е натрупвал злоба. Бях вбесила и няколко души в личния си живот. Но не можах да се сетя за никого, дори и убийците, които се кълняха, че ще излязат на свобода и ще ме убият, който да ми остави такъв ужасен подарък.

Може да е бил просто лош късмет. Някой случаен изрод, който никога не съм срещала, е решил да изрази омразата си към полицаите, като оставя подобни заплахи в колите на паркинга. Но обаждането ми в участъка опроверга теорията ми. Никой друг не беше получил подобни бонбони. Изправих се пред очевидния факт, че явно са били специално за мен.

— Ами суорошни сучаи? — каза Бенедикт.

— Скорошни случаи?

Кимна ми. Долната устна на Хърб се беше подула от шевовете, което му придаваше нацупен вид. Езикът му също беше подут, сякаш устата му беше пълна. Но пълната уста си беше нормална гледка за Хърб, така че не правеше голямо впечатление.

— Единствените случаи, които имах през последните седмици, са гангстерски убийства и самоубийства. Като изключим случая на Джинджифиловия мъж. Но как би могъл да знае коя съм аз?

— Ноуините?

— Не мисля, че ме споменаха по новините.

Той сви рамене. Тънка лига се беше насочила към брадичката му. Хърб беше все още твърде шокиран, за да я усети. Аз му направих жест да се избърше и той веднага схвана намека ми.

— Искаш ли да ходим при дъщерята на д-р Бустър или да отложим за утре?

— Дуъщеуята на Бутър.

Кимнах, като видях, че докторът на Бенедикт се приближаваше отдясно. В едната ръка носеше торбичката с шоколадовите бонбони, а в другата един плик.

— Може би ще ви прозвучи грубо — каза той, докато ни подаваше плика, — но вие сте извадили голям късмет. Не само, че можеше да е далеч по-лоша ситуацията, но можеше да има и фатален край. Никога не съм виждал нещо подобно.

Отворих плика, в който имаше рентгенова снимка на оставащите 21 бонбона, включително и на този, който за малко да захапя.

— Госуоди — каза Хърб.

— Преброихме повече от 20 игли, 30 рибарски кукички, 10 резеца. — Докторът поклати глава. — Само един бонбон от всички тук е непокътнат. Ако кукичка или някой от резците попадне в гърлото, много лесно би могъл да увреди артерия.

Гледах безмълвно рентгеновата снимка и усещах, че се вкочанявам. Някой е отделил доста време, за да приготви тези бонбони. Часове. Опитах се да си представя този човек, приведен над масата, пъхащ кукички в шоколадови бонбони. Толкова усилия с надеждата, че ще си взема само един. Или че ще ги раздам на хората. Спомних си как Хърб за малко не ги остави в детското отделение. Стиснах и двете си ръце.

— И така, докторе — опитах се да потисна гнева си, — ако открием човека, който е направил това, според вас, можем ли да му повдигнем обвинение за опит за убийство?

— Лейтенант, аз не се съмнявам нито аз миг. Бих казал, че е по-вероятно да оживеете след прострелна рана, отколкото след един такъв бонбон.

Благодарих му и се уверих, че съм взела визитката му, в случай че пак ни се наложи да разговаряме. С Хърб излязохме от паркинга мълчаливо, като напускахме болницата „Мърси“ за втори път днес.

— Да обядваме? — попитах аз.

Бенедикт кимна. Единадесет шева в устата не бяха достатъчни, за да го спрат да си хапне.

Преди да отидем да хапнем се спряхме в дома на Хърб, за да се почисти. Чаках го в колата. Харесвах Бърнис, съпругата му, но нейната представа за кратък разговор беше да задава стотици въпроси, като аз не исках да отговарям на нито един в момента.

Когато Хърб се появи, окървавената му риза беше сменена и беше сложил вратовръзка, която е била на мода поне преди 20 години.

Отидохме в една закусвалня и аз си поръчах сандвич с кюфте, а Хърб си взе с двойно парче месо и сирене.

— Как се чувстваш? — попитах го аз.

Бенедикт сви рамене.

— Не уещам нищо. Но миуише стуахотно.

След като се нахранихме, се отправихме към къщата на Реджиналд Бустър в Северозападните предградия на Пелътайн. Качихме се на магистрала 90, по посока запад. Наричаха я „Кенеди“. Другите бързи ленти на Чикаго бяха „Идънс“, „Айзенхауер“, „Дан Райън“. Това, че ги бяха кръстили на политици, не ги правеше по-приятни.

През последните две години „Кенеди“ беше в ремонт, затова обикновеният ужасен трафик беше два пъти по-натоварен. Но няма случай, в който поне една от магистралите да не е в ремонт. Нищо бързо нямаше в лентата за бързо придвижване.

Дори и с буркан на тавана и с включена сирена нямаше как да премина в еднолентовата колона. Да караш по средата на шосето беше друго предимство на това да си полицай, но там имаше работници и жълти машини. Понесох мъжки ситуацията.

Бенедикт и аз прегледахме досието, докато се придвижвахме, а фъфленето му се оправяше, защото си упражняваше дикцията. На 9 август лице или няколко лица са проникнали с взлом в дома на д-р Реджиналд Бустър на ул. „Елм“ 175 в Пелътайн. Бустър е живял там самичък, жена му е починала преди три години при автомобилна катастрофа. Убиецът е вързал д-р Бустър и е прерязал гърлото му. Преди да умре, докторът е бил намушкан в гърдите и коремната област 12 пъти, но не достатъчно дълбоко, за да го умъртви.

Причината, поради която се сетих за д-р Бустър бе, че той беше навсякъде по вестниците във връзка с „Мъчителното убийство в Пелътайн“. Медиите обичат мъчителните убийства.

Тялото на Бустър бе намерено на следващия ден от чистачката му. Нямаше следи нещо да е откраднато. Няма заподозрени, няма свидетели, няма очевиден мотив.

— С какво е бил вързан? — попитах Бенедикт.

Той прелисти доклада.

— С канап.

Нишки от канап бяха открити по китките и глезените на Джейн Доу. Възможно е да имат връзка.

— Оръжието назъбено ли е било?

— Не. Раните са били гладки. Но не са били толкова дълбоки, като тези на момичето.

Помислих върху това.

— Зъбците на ловджийския нож започват на няколко сантиметра от острието. В крайна сметка, явно е нож с двойно острие.

— Може да е същият нож.

— Как е влязъл?

— Няма данни за мястото на взлома. Било е заключено, когато е дошла чистачката. Тя е имала ключ.

— Проучили ли са я?

— Напълно. Жената е била чиста. В показанията си споменава, че Бустър понякога оставял външната врата отворена, за да влиза вятърът.

Това ме порази, но аз бях момиче от града. Хората от предградията нямаха този манталитет да се заключват. Ти плати половин милион за къща в хубав квартал, пък да видим дали няма да искат да те ограбят.

— Нямало е отпечатъци на местопрестъплението, нали?

— Не. Но по няколкото петна по тялото му се съди, че са използвани латексови ръкавици.

— Дъщеря му там ли живее сега?

— Не. Живее в „Хофман“. Детска учителка е.

— Смела жена — казах аз, докато си припомнях всички пищящи деца в кабинета на доктора.

— Е, какво беше онова с Квазимодо в аптеката?

— О, това бяха Тъпчо и По-тъп.

— Федералните ли?

— Пак правят профили.

Хърб поклати глава. Той имаше няколко сблъсъка с федералните по случаи с убийства през миналата година. 16-годишно момиче беше застреляно в главата, същият калибър, като при убийство в Мичиган. Профилът на федералните от ОБТП на ОПТ беше определил, че убиецът е 60-годишен бял мъж, шофьор на камион, бивш военен, с брада, който се напикава нощно време.

Убийците се оказаха две гладко избръснати чернокожи гангстерчета, които не са били в армията, без проблеми с пикочните си мехури. Нито аз, нито Хърб вярвахме особено на профилите. Всъщност и двамата нямахме много вяра във ФБР.

— Значи са профилирали Джинджифиловия мъж като гърбав?

— Това е само гърбица — казах аз.

Хърб също не се засмя на шегата, но я разбра.

— Е, сега вероятно ще имаме самоличност — каза Хърб. — Хората разпознават името Квазимодо.

— Защо смяташ така?

— Защото удря камбаната.

Потръпнах.

— Това всъщност боли.

— Е, ти си имаш своя начин, аз също.

— Да помълчим за известно време.

Трябваше да плащаме такса и аз намерих 40 цента в пепелника си. Щатските полицаи не плащаха такси, но градските не бяхме пощадени. Още една причина да избягваме предградията.

„Кенеди“ пресича Път 53 с детелина и аз поех на север към Ролинг Мийдоуз. Най-сетне, като се измъкнахме от задръстването покрай ремонтите, се освободих от притисканото напрежение и дадох газ. Това не стресна много Хърб. Може би, защото ускорението на моята кола беше същото, ако бутахме камък по склона.

Пътят за Пелътайн на запад ни изведе от магистралата и ни вкара в центъра на средноамериканските предградия. Преминах покрай жилищни комплекси, покрай молове и центрове за пазаруване и още жилищни комплекси и молове и накрая открих „Елм“ без проблем.

Когато спряхме пред къщата на д-р Бустър, беше малко преди 2 часа. Тя беше на два етажа, кафява, полускрита от израснали дървета и храсти, които имаха нужда от подрязване. Неподредената алея беше покрита с кафяви листа, които пукаха, докато се приближавахме към входната врата.

Мелиса Бустър ни отвори след първото почукване, явно ни беше видяла като се приближавахме. Беше доста яка — добавете 45 кг към Рубенсовата жена и ще си я представите. Предполагам, че страда от дисбалансирани жлези или е с нарушено усвояване на веществата. Беше облечена в червена домашна роба, която висеше на нея като перде. Гримът й беше семпъл, професионално сложен, а кафявите й очи ни гледаха през пластовете подпухнала кожа, която образуваше лицето й. Тройната й брадичка се разтресе от усмивката, с която ни покани да влезем.

— Извинете ни, че закъсняхме — подадох си ръката. — Аз съм лейтенант Даниелс, а това е детектив Бенедикт.

— Не се извинявайте, лейтенант. Доста време мина, откакто последно говорих с полицията. Радвам се да разбера, че все още върви разследване.

Тя говореше с напевен глас, който хората използват, когато четат на децата. Предполагам, че трудно се изключва този маниер, след като непрекъснато си сред петгодишни. Последвахме я във всекидневната, където ни покани да седнем на диванче, пред прашна масичка, а тя се заклатушка към кухнята, настоявайки да ни почерпи с кафе.

Хърб леко ме сбута.

— Ама че жена.

— И това го казва мъж, чиято талия е 117 см!

— За моя стегнат корем ли говориш?

— Нямаше ли предвид пристегнат корем? Шшт, тихо, носи ни понички.

Мелиса Бустър се върна и носеше две чаши с кафе върху кутия с понички от „Дънкин Донътс“.

— Надявам се, че не ви обиждам — подаде ми чашата тя.

— Не ви разбрах?

— Ами с тази вечна връзка полицаи — понички. Не желая да съм банална.

— Не се притеснявайте, не ни обиждате — усмихнах се аз.

— Имате ли с конфитюр? — пресегна се Бенедикт към кутията. Той беше докопал нещо лепкаво и доволно изсумтя. Други хора биха били по-предпазливи, след като са се нарязали с резци, но не и Хърб.

— Извинявам се, че така сварвате къщата — каза Мелиса и отпусна тялото си на канапето срещу нас. Гарнитурата издаде протестиращо пукане. — Прислужницата така и не се върна, след като намери баща ми мъртъв, и нещата са потънали в прах. И аз за първи път влизам тук оттогава. Вече мина доста време, но все го отлагах. Нещо ново по случая?

— Вероятно да. Следваме една следа към друг случай, който може би е свързан. Някога баща ви да е изготвял рецепти извън работно време?

— Разбира се. Винаги, когато се събирахме семейно, татко носеше кочана с рецептите си. Половината хипохондрици в Илинойс са ни роднини. Вероятно затова и татко стана лекар.

— Какво е предписвал за членовете на семейството?

— Обикновените лекарства. Болкоуспокояващи, приспивателни, разхлабителни, противогрипни, крем против акне, противозачатъчни — нищо нестандартно. Най-актуални бяха „пропезия“ и виагра. На него не му пречеше. И двете ми баби го мислеха за светец.

Бенедикт изяде толкова от поничката, че да може да се включи в разпита.

— Някога изписвал ли е препарати за инжектиране?

— Имате предвид като за диабетици?

— Каквито и да е.

— Не и на моето семейство. Повечето от тях ще припаднат само при мисълта за инжекция.

Кихнах дълбокомислено, ако въобще подобно нещо беше възможно.

— А какво ще кажете за секонал? — попитах аз. — Това е мощен седатив като валиума.

— Не и на нашето семейство. Поне аз не знам.

— Според нас баща ви е написал рецепта за доста голямо количество секонал в нощта, когато е починал, вероятно за някого, когото е познавал. Сещате ли се за някого на име Чарлз или Чък?

— Не, съжалявам.

— Някой роднина с това име или приятел на баща ви?

— Не. Не познавам такива…

— Госпожице Бустър…

— Мелиса.

— Мелиса, това е много труден въпрос, но мислите ли, че има възможност баща ви да е търгувал с рецепта?

Тя разтърси глава, сякаш отговаряше с „Не“ на някое дете.

— Татко? В никакъв случай. Огледайте се. Това е приятна къща, но не и претрупана. Баща ми печелеше добри пари, но за всичко си има доказателство. Той живееше според възможностите си. А и не е такъв човек. От малка съм научена, че лекарствата и лечението са много сериозно и опасно нещо.

Тя се пресегна към кутията с поничките и взе една с пудра захар, от която нежно отхапа.

— Дали е имал рецепти у дома си?

— Вероятно да. Бюрото му е в кабинета. Искате ли да го видите?

— Да.

Мелиса остави поничката на масата и направи два опита да изправи мощното си тяло от дивана. Успя на третия. Последвахме я до кабинета, докато се поклащаше по стълбището надолу, и слязохме в стая, голяма колкото килер.

— Всъщност, това е един голям килер — каза Мелиса. — Татко сложи едно бюро и се превърна в кабинет.

Не влезе, вероятно защото ако беше, нямаше да има възможност да се обърне. Благодарих й и сама влязох вътре, като оставих Хърб да поговори малко с нея.

Бюрото беше старо и носеше следите на много години вярна служба. Беше със сгъваем капак, пет чекмеджета и шест отделения за сметки или писма. Прегледах ги набързо и намерих доста боклуци, но не и рецептурник.

— Сред вещите, които са описани като улики, нямаше описан рецептурник, нали така?

Бенедикт ме погледна и поклати глава, след което поднови разговора си с Мелиса. Говореха си, представете си, за храна.

Отидох до шкафа за архивиране и го претърсих още веднъж, намирайки данъчни формуляри, няколко медицински диаграми и някакви инструкции за употреба, но нямаше рецептурник.

— Извинете ме — прекъснах аз разговор за пълнена пица, — но в коя стая беше открито тялото на баща ви?

— В голямата спалня. По коридора и по стълбите вдясно. Ако нямате нищо против, наистина не искам да влизам там.

— Разбирам.

Хърб ме погледна, но аз поклатих глава, с което му показах, че не трябва да идва с мен. Намерих спалнята без проблем. Беше голяма, с два огромни прозореца, кралско легло и подходящи шкаф и дрешник. Пердетата, завивките и килимите бяха цветово съчетани в тъмно и ръждивокафяво.

Леглото беше неоправено. До него имаше стол, част от обзавеждането, на който г-жа Бустър е седяла и е оправяла грима си, и където д-р Бустър е бил вързан и убит. Докторът от Пелътайн е взел канапа, използван при убийството, но столът беше още тук, с петна от кръв по него. Килимът отдолу беше също на петна, кафяви и засъхнали.

Ако Бустър е открит тук, има добри шансове тук да е написал и рецептата. Проверих първото чекмедже на шкафа.

Стоящ върху бельото, чакащ да го открия, седеше рецептурник и химикал. С помощта на пинцети, които носех в сакото си за тази цел, взех химикала и го поставих в найлонов плик, който също носех в сакото си. След това вдигнах рецептурника с пинцетите и го огледах на светлина. На първата страница имаше резки, които са останали от натиска при писането на предходната рецепта.

Ако исках да си играя на Шерлок Холмс, можех да драсна с молив върху листа. Графитът щеше да падне във вдлъбнатините и така щях да разбера какво е пишело на липсващия лист.

Но ако го бях направила, момчетата от лабораторията щяха да изпаднат в истерия. Днес инфрачервени четци и други сложни устройства четат всичко, без да използват графит. Опаковах рецептите и погледнах и в другите чекмеджета в търсене на други улики. Нищо не открих, но малкото оптимистично възелче в стомаха ми не се развързваше.

Долу, Хърб и Мелиса бяха влезли в разгорещен спор относно къде може да се хапне най-вкусният пикантен хотдог. Аз се намесих и споделих откритието си и бързо дадох на Мелиса разписка за нещата, които взех.

— Значи е убит заради някаква си рецепта? — Очите й се изцъклиха и тя започна да хълца. Два месеца не бяха достатъчни, за да се преживее загубата на родител. Някои хора никога не я преживяват.

Бенедикт, който беше споделил своите размисли върху храната, сега сподели и една прегръдка с младата жена. Тя се поуспокои и дори се усмихна през сълзи.

— Моля ви, намерете човека, който уби татко.

Можеше да й кажа: „Ще направим всичко възможно“ или „Ще ви се обадим“. Вместо това кимнах и й казах:

— Ще го намерим.

След това Бенедикт и аз се върнахме в колата и се впуснахме в дългото и досадно пътуване към Чикаго.